Колелото на мимикрията

В. "Седем", сряда, 03.09.2008
Николай Николов

Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?