Делото за спасяване на давещите се – дело на самите давещи се…

В. "Седем", сряда, 17.09.2008

Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!