Днес - 13 октомври - било ден на безопасното шофиране, или поне така казват по радиото...
В България, види се, това открай време е един много наболял проблем, който може да се дискутира много. Няма да се впускам в разсъждения - нека оставим това на експертите-анализатори, за това им се плаща - да не им изземаме функцията!
Вместо това, ще се опитам да възпроизведа една кратка лекция на невероятния Камен Донев, част от един негов моноспектакъл, свързана тъкмо с тази тема (доколкото е възможно, разбира се - цитирам по памет):
- Както знаем, дами и господа, у нас на пешеходна пътека се чака. Стойката, която човек заема, докато чака, е много характерна, и на нея може да завиди всеки виден лекоатлет. Ето така например! (Застава в поза, подобна на бегач на стартовата линия). Центърът на тежестта трябва да е върху единият крак, а в двата края да е уравновесена. Човек трябва дори да си носи наръч с прътове за овчарски скок - просто за всеки случай, ако колите спрат, направо да се засили и - хопаля!. Също така в медийните пространства се разработва идеята на всяка пешеходна пътека да стоят по двама души със сигнални пистолети, та пешеходецът да не върти глава, а да гледа само напред... И когато се чуе сигналът, всички да тръгнат - по-скоро да се втурнат напред! Така може да има дори залагания за определени пешеходци... Но в тази поза се чака средно около час-два-три, може и повече. Когато най-сетне колите спрат и позволят на пешеходеца да премине (той вече е напазарувал и може да потегли с покупките), в неговия поглед се чете един-единствен въпрос - "Мене въобще има ли ме?" - и в главата му трескаво се препират мисли: "Стоя тук вече четвърта седмица... Джиесемът ми звъни - значи ме има; ама аз не го вдигам - значи ме няма!"... Шокът е толкова силен, че в организма на реципиента се задейства условен рефлекс - в резултат на което се наблюдават най-различни парадоксални реакции. Някои пешеходци огладняват, а други се напикават! Някои пък забравят за какво изобщо са застанали на пешеходната пътека и напрегнато се мъчат да се сетят... Докато шофьорът се опомни (щото и той се е объркал, но накрая се усеща), търпеливо им прави знак да преминат. Знакът обикновено се прави под формата на махване с ръка (маха с ръка, показвайки уж пешеходна пътека) - "Хайде, минавай бе, твойта майка!". Някои пешеходци се ядосват на това и реагират твърде честолюбиво - все едно "Какво?! Ти какво си мислиш, че не мога да премина ли??? Така ли?!"... Когато най-накрая пешеходецът се сети какво трябва да направи, той преминава. Преминавайки, решава, под влияние кой знае на какви фактори, че е редно да благодари на шофьора, че му е направил път. И го прави - благодарността обикновено се осъществява чрез кимване на глава и дори поклон. Някои даже се спират и казват "Благодаря!". Което, само по себе си, е вече шокиращо! Все едно след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!". Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Защо ще благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път?!
Мисля, че е редно да спрем дотук... Последният въпрос от своя страна поражда и у нас друг риторичен такъв - аджеба, нужен ли е специален "ден за безопасно шофиране", след като шофьорите са длъжни да карат безопасно (разбира се, за тази безопасност и пешеходците е редно да направят каквото е по силите им)?! Това ни навежда на мисълта, че по всяка вероятност, след като имаме един-единствен ден в годината, посветен на "безопасното шофиране", то значи всички останали (364 - или колкото са там) дни от нея са посветени на "опасно шофиране"...
Дали пък ако отделим един специален ден на опасността по пътищата, процесът няма да се обърне, и шофирането от само себе си да стане без-опасно, вместо опасно? Остава да чакаме с надеждата някой ден това да се случи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар