Циркаджиите

В. "Седем", сряда, 15.10.2008

Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?