Тръгвайки от разказа "Серафим" на Йордан Йовков, можем ли да намерим примери за безкористно даване (в какъвто и да е аспект) и в живота? Възможно ли е да срещнем такова нещо и днес?
"The seraphim are a type of angel described in the Bible from the vision of Isaiah. They are powerful angels, each with six wings; with two they covered their heads, with two they covered their feet, and with two they were flying. Day and night their cry was 'Holy, holy, holy is the LORD God of Sabaoth. The whole earth is full of his glory!' "Ако има в историята на европейската култура и цивилизация мотив, който просто е “втъкан” в основата на всяка митология, религия или ценностна система – това е мотивът за безкористно даващия. Той ще изкристализира във фигурата на титана Прометей, спасил човечеството; ще претърпи своеобразна метаморфоза, за да се превърне в Месията на Християнството... Защото европейската цивилизация е хуманистична по дефиниция (на практика не съвсем). А това означава, че приемайки върховенството на живота като абсолюнта ценност, чрез изкуството тя отново и отново ще дава примери за себераздаване и всеотдайност. Не толкова в името на някакъв идеал, колкото от етични подбуди – обичай ближния си, помогни на себеподобния. Така хуманистичните идеи на античността преминават в каноните на християнския морал, а нравствено-етичните представи на този морал оформят съвременните хуманистични идеи. Примерите за човешка доброта, отзивчивост и себераздаване са толкова банално присъствие в нашето битие, че човечеството сякаш е престанало да им обръща внимание. Особено в тежките времена на прехода, когато старите ценности са рухнали, а нови сякаш още не са се появили, усещането за деморализиция на на обществото ражда в съзнанието ни вулгарната мисъл “Всички са маскари!”. Оформя представата, че злото е по-силно от доброто; безсъвестното – по-мощно от съвестта, а користта и егоизмът – доминиращи над етичността. Но ако не беше така, би трябвало да настръхнем от ужас. Защото човеколюбието е норма – а нормите привличат вниманието ни само чрез “анормалното”. Ние не оценяваме въздуха, който дишаме, освен ако не е много чист, или много мръсен. Не се впечатляваме от градския транспорт, освен ако не е нередовен, претъпкан... или прекалено редовен :). Възмущаваме се от мошениците около нас, а сякаш не сме в състояние да видим моралното. Чувала съм често да коментират колко мръсно нещо е политиката и как в петнайсет-годишната ни “нова” история нямало нито един пример за морален политик... И сякаш всички забравят, че още в първите години на прехода вицепрезидентът Блага Димитрова подаде оставка по морални съображения – без да се съблазни от облагите на високия си пост. Но Блага Димитрова е творец – и на онези, които не познават нейното творчество, трудно може да се обяснява нещо за морала на тази жена. Защото естетите, онези, които ценят красотата и създават красота, са особено чувствителни към темата за себераздаването.
Такъв естет е Йовков. И неговият разказ “Серафим”, привидно отвеждащ към темата за безкористната човешка доброта, всъщност отвежда към нови естетически превъплъщения на този вечен мотив...
Според християнската митология Серафимите са шестокрили – но с две от крилата си прикривали своите лица. И случката за чудака, който дава спестените си пари на нещастната жена започва да говори с езика на притчата. Можем ли да срещнем този чудак днес? Нали той е “нито селянин, нито гражданин”? Йовковият герой си е направо “босяк” – а босяците ги има в руската класическа литература. Дрипавите скитници – в европейската класическа литература. Замислете се – фигурата на дрипльото-скитник в европейската естетика изобщо символизира две крайности – това е или жертвата, или бунтарят. Той е или дегенератът-алкохолик, който спи под мостовете и пие от бутилка, увита във вестник; трагична жертва, пропаднала до социалното дъно на обществото – или стихиен бунтар, който отказва да работи, защото иска да бъде свободен и волността на скитника му носи тази свобода. Серафим не е нито жертвата, нито бунтарят. Откъде идва той? Може би от глъбините на европейската естетика. Накъде е тръгнал? Може би към глъбините на българското недоверие, скептицизъм и нихилистично отрицание на доброто. Дали този Йовков герой не ни припомня, че с опита си да видим само грозното и отблъскващото, с демонстрацията си на цинично отрицание на всичко положително, ние се мъчим да оправдаем собствената си пасивност... Да заглушим един глас, който крещи в съзнанието на всеки човек: “Обичай ближния си”, “Стори добро, па го хвърли на смет”, “Залудо работи, залудо не стой”... А щом се опитваме да го заглушим, значи го чуваме. Дали е случайно, че Еньо повишава глас и започва да крещи на жената? (“Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам!”) И защо когато се чувстваме гузно и ние често започваме да се караме... Защото този вечен глас задължава човека да наруши спокойствието си, да постъпи глупаво в очите на другите, да изглежда като чудак.
С чифт от крилете си Серафимът прикрива своето лице – лицето на божествената доброта...
Хайне казва: “Бог създаде човека по свой образ и подобие. И човекът му отвърна със същото”.
