Ден Девети (у нас)

Навън пак е жега, а бабата пак е в лошо настроение, така че с Ками сме се пренесли у нас. Пуснали сме телевизия “Планета” и гледаме промоцията на новия албум на Амет. По-скоро Ками го гледа. Аз по-скоро се старая да стоя по-далеч от телевизора и "Планета". Ходя насам-натам из апартамента, несъобразявайки се особено със законите за гостоприемство, мия чинии, мета тук, чистя там и въобще, намирам се на работа... На Ками моето нетрайно присъствие не й пречи много – гледа си промоцията, наслаждава се на хубавите мелодии и току вика “Ау, тая песен ми е любима!”.
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!

Ден Осми (телефонен разговор)

...Или може би може?
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!

Ден Седми (до "Заимов" и обратно)

Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...