The Dark Side of the Moon

Николай Николов

в. "Седем", 27.02.2008

През пролетта на 1973-та Pink Floyd издадоха концептуалния си албум „ Тъмната страна на луната”, който бързо спечели невероятна популярност по света. От 17-ти март, 1973г. този албум остана в класациите 741 последователни седмици, а 30 години по-късно, през 2003-та списание „Rolling Stone” го нареди на 43-то място в списъка на 500-те най-велики албуми на всички времена. Но това са подробности за меломани – у нас, естествено, музиката на Пинк Флойд официално зазвуча със значително закъснение. И все пак, суровият псевдопуритански морал на Соца от началото и средата на 60-те бе поомекнал. Нормалният градски младеж (думата „тийнейджър” все още не битуваше във вербалната ни практика) вече не рискуваше да му бъдат накълцани с ножица дънките или да бъде остриган нула номер по осмотрение на бдителен милиционер. Слушането на упадъчна западна музика все още бе грях, но не смъртен. В края на краищата, прогресивните сили на обществото трябваше да дават отпор на идеологическата диверсия, а за целта тя трябваше да стига под някаква форма до идейно слабите. Най-приемливата форма ще да е била музиката – властите бяха наясно, че младите така и така я слушат... Та се използваше идиотската практика да се критикува нещо, което не е звучало по радиото. Така българинът научи, че от албума на Пинк Флойд се носи интонацията на умопомрачение и невроза. Мотивът за самотния, алиениран човек, в един студен и лишен от духовност свят, бе много привлекателен за блюстителите на „социалистическата естетика”. Те го превърнаха в образна емблема на представата за загниващия капитализъм. Това им позволяваше да коментират алтернативните достойнства на социализма с неговата парадна бодрост и оперетъчен оптимизъм. Имах щастието да чуя целия албум много скоро след неговото издаване. Моя състудентка – полякиня – домъкна магнетофонна ролка и аз се потопих в удоволствието отново и отново да слушам въпросните упадъчни звуци... Кой знае защо, в съзнанието ми много силно се отпечатаха финалните думи на последния сингъл – „Затъмнение” („Няма тъмна страна на луната/ тя цялата е тъмна...”). Днес си давам сметка, че случката, която искам да разкажа, е станала точно по времето, когато албумът на Пинк Флойд е изживявал последните си седмици в класациите.
Беше топла пролет, виждаше се краят на учебната година и моя милост сериозно подозираше, че е в състояние да конкурира учениците в желанието по-скоро да достигне въпросния край. Него ден имах малко часове и бях планирал да гостувам на мой приятел – художник. Той работеше като учител по рисуване – картините му притежаваха някакво мрачно очарование и специфична гротескова изкривеност, и очевидно се разминаваха с официалните разбирания за „представително изкуство”. Най-вероятно затова бе намерил убежище в училище, правеше илюстрации, за да изкара някой лев допълнително и твърдеше, че рисува за удоволствие. Беше наел поредната квартира в нов тогава квартал, в който бяха настанени главно семейства на работещите в Кремиковци. И понеже знаеше добре за удивителното ми умение да губя чувство за ориентация в търсенето на конкретен адрес, най-подробно ми обясни как да се придвижа (не е ли странно – прекрасно се ориентирам в гора, планина, или пещера, но родната, урбанизирана среда ме изважда от равновесие!...). Слязох на нужната спирка и тръгнах край спретнато подредените панелки. Ветрецът носеше лек намек за близостта на металургичния гигант. Ленивото следобедно слънце с любопитство зяпаше шаренията от провесени над балконите дрехи. Под тях дърдорещи жени внасяха онзи пасторален нюанс на градския пейзаж, който граничи с безвремие. По рехавата зеленина на площадките между блоковете бяха наклякали деца. Внезапно две шляещи се кучета се заеха с онова, което обикновено наричаме „кучешка им работа”. „Куче срама няма” – казва народът. Но там стояха деца и даскалската професионална атрофия, пък и някакво елементарно чувство за приличие, ме накараха да се притесня за реакцията на тези деца... Едно от тях – три-четиригодишно момиченце – се изправи, хвърли разсеян поглед към кучетата и пискливо извика: „Мамо, мамо, пак нае...ха Жучка!”.
Как мислите, дали е смешно? Не ме гази морализаторски патос, нито изпадам в лигав сантиментализъм. Та това беше един свят, представата за който се градеше върху внушението за нравствените ценности на социалистическия морал, който одухотворява човека. Който го извисява, зарежда го с бодър оптимизъм и изгражда от него всестранно развита личност. Свят, в който клишето за работническата класа – хегемон, водена от партията – хегемон, в продължение на десетилетия диктуваше нормите на поведение и определяше границите на това поведение. Съзнавах, че детето си е невинно, като дивак, който не познава условностите на цивилизацията. Но нали още в „Под игото” Вазов накара детето да произнесе онова, което възрастните не разумяват? „Дяволът е в детайла” – а какво море от сивота, каква делнична чугунена грубост, каква ужасяваща бездуховност провидях в бъдещето на това дете! Един анекдотичен детайл от делника на светлото социалистическо общество... В общество, създадено по фалшиви формули, животът също е фалшификат.
Не зная как стигнах до квартирата на моя приятел. Той веднага усети състоянието ми, напълни ми чашата, и започна да ме слуша така, както само художниците умеят. Слушат, а очите им рисуват. После стана, измъкна една касета и пусна „The Dark Side of the Moon”… Тръгнах си по тъмно, слязох на моста Чавдар. Облегнат на парапета, дълго зяпах към отминаващите под мен влакове. И си мислех как през деня съм говорел на учениците си за поезията на Далчев. Рецитирах им „Грешният квартал”. Най-вероятно защото не беше в програмата...

Жални свирки на локомотиви
там час по час се обаждат
и бавно над къщите сиви
вместо бял сняг се сипят сажди.

Коментирах звукописа, изяществото на тропите, строгостта на рисунъка. А не съм им казал нищо...

Жените скитат нахални,
остават с дни къщите празни,
и забръмчават перални
тъкмо в неделя и празник.

Дали моите ученици от елитна гимназия чувстват крещящата бездуховност на света, в който живеят? А виждам ли го достатъчно ясно самият аз?

Без майчина ласка раснат
децата бледи и мръсни
и се губят сами до късно
из пусти места опасни...

Атанас Далчев пише това стихотворение през 1970г. Вече е забравена Пражката пролет от 68-ма, смазана с веригите на български танкове. Бих могъл да съм в някой от тях... Идеята за „социализъм с човешко лице” също е позабравена. По повод тази метафора Свинтила иронично казва: „Не вярвам в облагородяването на сифилиса”. Българинът не се замисля върху мимиките на социализма. Той си е негов, значи си е хубав! „Ела, зло, че без тебе – по-зло”. Най-лесният начин да търпиш злото е да престанеш да го виждаш. Да гледаш без да виждаш. Но поетите гледат – и виждат...
Сетих се за този позабравен епизод, защото за мен Преходът е само една трета от живота им, а за мнозина той е целият живот. И за тези мнозина думата „социализъм” не означава нищо. Бих могъл да им разказвам безброй случки – но това значи да разкажа живота си, сиреч, да напишеш роман. А кой ти чете днес романи! Освен това анекдотичната, трагикомична случка с детенцето в работническия квартал, сравнена с детайлите на нашия делник, си е истински виц. Днес дечицата направо ги оставят да замръзнат. Четиригодишните смъркат лепило. Дванайсетгодишните раждат... Но задавате ли си въпроса – защо? Защо живеем във деморализирано общество? Защо бездушието и вулгарността са норми на поведение? Защо наглата простотия ни залива отвсякъде? Няма морал! – отговарят компетентните – а едно време какъв морал имаше!...
Какъв?! Социалистически. Спазваш нормите, слушаш и вярваш. Нямаш нужда от свобода – социализмът ти стига. Нямаш нужда от тревожни размисли – партията мисли вместо теб. Това прави живота ти спокоен. Почти... В късното Средновековие огромни маси от хора, лишени от всичко, намирали спасение във фанатичната вяра. Оскотели, изпаднали на дъното, те до такава степен се идентифицирали със страданието на Спасителя, че получавали незаздравяващи кървави рани по ръцете и краката – там, където Христос бил прикован за кръста. Науката ги нарича „стигми Христови”. Елементарно – ще рече някой. Психосоматична реакция! Да, бе... Социализмът доведе огромна маса хора до същото състояние. Само че при тях стигмите бяха духовни. Морални. Ако живееш в два паралелни свята, в които едно се говори, а друго се практикува, ти се деморализираш. Това е незаздравяваща, духовна рана. И когато дойде времето на пробуждането, на промяната, тя продължава да кърви... А децата на онези, които измислиха въпросната практика, днес управляват. И мечтаят разумът отново да заспи. Както се казва – „Без коментар”. Когато разумът спи, нощта ражда кошмари!
Какво е социализмът ли?
Картина. С едно детенце и две кучета. И черна луна.

(*Картина - Пенчо Симеонов)

Shine On, You Crazy Diamond (Изгрей, ярки диаманте)

"Недей дочаква и зори,
стани - твори, твори, твори..."

На крак от 6 всяка сутрин, че и в неделя... Не ще и дума, че творческият процес тече... Работният - също. Какво се получава като резултат е вече друг въпрос, ма важното е да се стараем!
Поздрав за всички с тази песен на Pink Floyd http://store4.data.bg/haribbda/Best%2025%20Joint%20Songs/Shine%20On%20You%20Crazy%20Diamonds,%20Pts.%201-5%20%96%20Pink%20Floyd.mp3 , както и с този мой (псевдо)превод на текста. (Ако някой е горе-долу на "ти" с английския и би искал да отправи критика, ще се радвам да я чуя :)). Приятен ден!

Спомни си, на младини,
ти слънцето скри.
Грей, ярки диаманте!
Днес вече твойте очи –
празни две кухини.
Грей, ярки диаманте!
Ти въвлече се в битка
на детство и слава,
С вятъра полетя.
Хайде, мишено за чуждия присмех;
Хайде, несретник, легенда и скитник,
изгрей!

Ти тайната рано разкри,
луната свали.
Грей, ярки диаманте!
Скриван от сенки в нощта,
разобличен през деня,
Грей, ярки диаманте!
Но стоя твърде дълго,
а времето свърши.
Вятъра пак яхни.
Хайде, ти, щури пророк и вълшебник,
Хайде, певецо, художник и пленник,
изгрей!

Къде си ти, никой сега
Не знае това.
Грей, ярки диаманте!
Трупай се още на купи
И други с теб ще се трупат.
Грей, ярки диаманте!
Ще се греят във сянка
на вчерашна слава,
с вятъра ще отплават.
Хайде, хлапако,
Спечелил и губещ,
Хайде, търсач на заблуда и правда,
изгрей!

Брилянти за диктатурата на... посредствеността

В. "Седем", 20.02.2008

През 1972г. Юлиян Семьонов издава поредната си книга – „Брилянти за диктатурата на пролетариата” – която от нашата страна на Желязната завеса става поредният „бестселър” на този писател. Само година по-късно романът е преведен на български и излиза в скромния тираж от 50 000 бройки, които много бързо се изчерпват. Предстоят му нови и нови издания, защото популярността на Семьонов у нас гони по петите известността на Богомил Райнов, например. По онова време синът на Николай Райнов все още е ченге „първа употреба” и приключенията на неговия разузнавач превръщат „господин Никой” в Някой, който е спечелил интереса и любовта на българските читатели. Така както младият Исаев на Юлиян Семьонов скоро ще се превъплъти във Фон Щирлиц, който може да умре „само в краен случай” в съзнанието на същите читатели (щом на героят му е „заповядано да оцелее”, сагата за неговите подвизи трябва да го съхрани вечно жив)... И в това няма нищо странно – и двамата писатели притежават удивителното умение да звучат автентично и придават почти документална острота на своите внушения. И двамата добре познават „материята” – господин Райнов си е от „кариерата”, а Юлиян Семьонов, не без основание, се ползва с доверието на ЦК на КПСС и може избирателно да ровичка из архиви, до които малцина имат достъп... И простодушният нашенец, очарован от хуманистичният патос на съветския повествовател, въобще не се замисля над лексикалния смисъл на думичката „диктатура”. Не му и хрумва да прозре зад изнесените факти легиона на премълчаните. Точно така, както не се замисля над подробности от дейността на българската разведка в романите на Райнов. „Господин Никой”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Тайфуни с нежни имена”, „Голямата скука” – правят героя от „тихия фронт” идеалист и патриот, който със зъби и нокти пречи на мръсните империалисти да изкривят правилната линия на партията. Откъде да знае нашенецът, че точно по онова време партията вече е изяснила своята линия: година след създаването на Кинтекс, например, новото търговско предприятие извършва държавна контрабанда на оръжие, цигари, алкохол, ценности и психотропни вещества... Че зад словосъчетанието „скрит транзит” се крие истината за задграничните фирми на Държавна сигурност. Че най-малко 712 млн. долара са изнесени в най-малко 450 дружества с българско участие зад граница, а след Ноември 1989г. тези пари са изгубени за държавата... Че Първо главно управление на ДС, чрез своите агенти извършва в чужбина финансови операции, които можем да оценим като всичко друго, но не и „патриотична защита на българските интереси”. Тепърва ще научаваме подробности, които вероятно ще стреснат и най-изкушения любител на политически трилъри... А читателят от онези години не знае нищо за тази страна от битката на тихия фронт. Както не знае за милионите избити и смазани от диктатурата на пролетариата в прекрасната съветска страна. А ако се досеща, предпочита да си мълчи. Но най-вероятно не желае да се досеща, защото прелиствайки романите на Семьонов и Райнов, се е докоснал до онова, което десетилетия по-късно пишман български политик крайно неуместно ще оцени като „висок наратив”. Докоснал се е до таланта, сервилно впрегнат в услуга на посредствеността...
Тривиална истина е, че всяка форма на диктатура генерира посредственост. Диктаторите резонно се обкръжават с послушници, които ревностно изпълняват заповедите. Те не трябва да мислят – те трябва да бъдат верни. Защото само сляпото подчинение гарантира силата на властта. А силната власт създава онова фалшиво усещане за сигурност, което кара множеството да преглъща злото в името на някакво мнимо спокойствие. Равни в бедността, равни в твърдото убеждение, че тази система е вечна и има кой да се грижи за нейната стабилност. Помните ли убийствената ирония на Радой Ралин – в България всичко е мирно и свободно. Мирно, свободно, Мирно! Свободно!... Трудно ще разбере тази ирония един млад човек, който не е имал съмнителното удоволствие да „отбие” военната си служба (и слава Богу!)... Както трудно ще осмисли истината, че „класовопартийният подход”, „линията на партията”, „работническо-селският произход” и зетьо-шуро-баджанащината, изведени до ранг на държавна политика, определяха нормите на поведение във всички сфери на социалния живот... Но дори днес малцина си дават сметка, че другото име на тази обществена практика е „посредственост”. Едва ли има друга страна от бившия соцлагер, в която толкова последователно, методично и твърдо един цял народ да бъде възпитаван чрез политиката на посредствеността. „Докога над страната ни бащина/ ще вилней тая страшна простащина!” – възкликва отново Радой Ралин. Но неговият глас е самотен контрапункт на една реалност, в която мегаломанията се оценява като творчески порив; идиотските икономически експерименти – като стратегическа далновидност, а безхаберието и неграмотността, компенсирани с партийна вярност – като най-достойните качества на ръководния кадър... Управленческата глупост винаги води до плачевни социални резултати. В своите блестящи журналистически разследвания, Христо Христов документално доказва, че комунистическият режим в България е фалирал два пъти – през 1960г. и 1987г. и е бил на крачка от фалита през 1978г... Та поради причина на въпросната закономерност, диктатурата на посредствеността у нас трябваше да бъде защитена. С тежката артилерия на демагогията и митологизацията, които могат да промият съзнанието на Мислещия и да го направят Вярващ. Както много пъти в историята, талантът бе приласкан, купен и нахранен, за да служи на властта. И ако управляващите масово страдаха от епистемофобия (страх от знанието), част от талантливите и знаещите се опитаха да ги реанимират интелектуално, да ги митологизират със средствата на изкуството. Утвърденият на един съветски партиен пленум „социалистически реализъм” у нас се превърна в „истерически реализъм”. Задъханото възпяване на партията Хегемон носеше академични титли (да ви припомня ли Чернобилските елегии на академ. Марковски – „... смел реактор под съветски флаг// за наука е умрел!”). Ако перифразираме остроумната забележка на един критик, когато фантазията на посредствеността полети към звездите, ластикът на гащите я дърпа обратно на земята... А имаше и други творци, несъмнено талантливи, които изваяха привлекателния образ на разузнавача; митологизираха представата за репресивния апарат; изпяха възторжен химн на социалистическата държава. Но го направиха за пари. За привилегии. За власт. Направиха го аморално, с дълбокото съзнание, че лъжат – и с очевидното самочувствие, че могат да лъжат убедително. Знаел ли е Богомил Райнов за истинската дейност на Апарата? Естествено! Той е бил част от него. Знаел ли е Юлиян Семьонов истината за диктатурата на съветстката власт? Естествено! Друг може и да не е знаел, но той поне е чел Солженицин. Само че неговата работа е да измие мръсните следи от историята. Защото и голямото, и малкото остават там. Сянката на земните ни дела се вгражда в историята и застива като паметник. Някои смятат, че ако гръмнат паметниците, ще се изгуби историята, а други искат да влязат в нея под формата на паметници. Но и едните, и другите забравят, че на историята не й трябват паметници, а факти. Защото те са историческите следи, а следите винаги остават. – но не като в пионерско-криминалната история на Павел Вежинов. Те остават в истината какъв свят наследихме след Великия Партиен Преврат от 89-та. Те остават във факта, че ни управляват децата на онези, които ни видиотяваха 45 години. Те звучат в думите на певеца, който не направи компромис с таланта и съвестта си: „ Ех, момчета, момчета/ щом бившите ченгета/ с пазарна икономика/ си пробват късмета...” Те са скрити в свенливо изречената по телевизията новина, че Европейският съюз изпраща 12 тона храни – помощи за България. Хуманитарна програма, която трябва да нахрани 360 хиляди социално слаби...Честито, сънародници! Газ, мас и консерви, от които някои ще получат по пет кила на калпак...Моля, не демонизирайте глупостта и некъдърността. Не се впечатлявайте от бръщолевенето на поредния псевдодържавник, който с изражение на криминален идиотизъм ви убеждава колко стабилно е управлението и колко фатално сме обвързани с него. За подобни личности Илф и Петров казваха, че трябва да бъдат съдени за глупост с взлом! Истината не е стока, с нея не можеш да въртиш далавера. Ето ви черно на бяло истината за посредствеността на правителството... Черна като въглен. Блестяща като диамант. Не дреме ли във всеки въглен диамант, очакващ да бъде открит? Защото въглерод, подложен на огромно налягане и температура, става диамант. Иначе си е кюмур и колкото и да го шлифоващ, няма да стане брилянт, ами ще си лъщи с мазната чернота на пирински въглища...
Истината е, че само такива могат да бъдат брилянтите за диктатурата на посредствеността!

Честит празник

На всички честит Свети Валентин, Трифон Зарезан, Нарезан... кой каквото си празнува! :) За любителите (и професионалистите) на втория празник - все пак, умната с артикулите, подобни на тия, изобразени отгоре, да не ставаме ЗаРезил, че утре да ни е на помощ Свети Валериан!

И накрая, едно поздравче със следното:

Отишли мъж и жена на 14.02 на ресторант. Жената, както си е редно, вперила замъглен поглед в своя придружител в очакване на приятна, романтична изненада. Да ама не... Мъжът, като един истински романтик поръчва шише вино. Червено. И мълчи... Демек нито дума за някакъв празник. Нежната половина прави мила муцунка и се опитва да напомни:

- Скъпи, знаеш ли, че освен Трифон Зарезан днес е и друг празник?

От другата страна на масата проблясват две изгарящи очи, казващи "Защо разтури насладата от това великолепно вино?", но устните мъчително отронват:

- Не мога да се сетя, миличко.

- Ами то е един такъв ден, дето има топлина, картички... Любов...

В двете уморени мъжки очи проблясва надеждата и той се провиква:

- Келнер я донеси две порции СЪРЧИЦА!

В началото бе... Левски

в. "Седем", 13.02.2008

Стои шопът пред една от клетките в зоологическата градина, взира се в камилата и отсича: „ Е те таквоа животно нема!”. И като произнася тая знаменателна фраза, всъщност извършва нещо невероятно – деструктурира устойчивата структура; унищожава с отрицанието си очевидното; превръща недоверието си в център на координатна система, изкривяваща реалността. Така един анекдот от шопския фолклор става кръстопът, от който можеш да прозреш прозириците на онова, което наричаме народопсихология или да тръгнеш по неизбродимите друмища на нейното пространство... Но и да прозираш, и да обхождаш – все недоверие срещаш и върху недоверие стъпваш. А то е като жарава – може да те изгори, може да те сгрее. И понеже нестинарството стана туристическа атракция, ти клякаш край жаравата, грееш си ръцете и се мъчиш да забравиш, че там някъде, в най- горещото, си видял Апостола.
Казват, че за безспорните неща нито се пита, нито се приказва – освен ако не искаме да се самодокажем чрез тях. Но пък нищо не ражда толкова спорове, колкото безспорното. Левски е от малкото безспорни факти в битието ни, връх, до който сме стигнали като народ в историческия си път. Намериха се люде, които поведоха спор за гроба Му – забележете, Той остава извън пространството на полемиката. Него само Го възпяват – да пребъде името му в народната памет! А не е ли парадоксално, че това име се произнася с еднаква лекота от поет, политик, президент (председател) и футболен запалянко? Вазов Го нарича „Светец”, но светците ги канонизират, за да се срещаме по-рядко с тях, та да има повод за празници. Светецът не обитава комуналните квартири на живота – обратното твърдение си е чиста метафора. А Левски е енигматично измерение в нашето светоусещане – и това не е никаква метафора...
Нашият народ излиза от дълбокото мълчание на многовековно робство. От анонимността на свят, в който изречената истина отнема живот. И като не смее да изрече истината от свое име, народът я изрича от името на земя и небо, звяр и природа. Оставя я на поетите – но кой ти слуша поетите? „ В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог” – казва евангелието на Йоана. А в края? Не усеща ли българинът след Освобождението, че някъде по пътя е изгубил и Бог, и Слово? Не защото е юрнал към градовете, та са тревясали пътеките към манастира, а защото е забравил Словото... Така е загърбил Вярата, Любовта го е изоставила – останала му е само голата Надежда, но нали си е свенлив – не смее да я погледне. И се озлобява. И оцветява със сквернословие земя и небо, звяр и природа, но все поглежда назад. Все се надява да съзре заветното Слово, а взирайки се- успява да види само черното расо и русите коси на дякона Игнатий. Всред жаравата от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство!
Защо точно Левски?
Това е наша национална тайна.

За Homo Sapiens, Homo Caudalis и силата на мечтата – или още нещо за трънливия път към политическата мъдрост

Николай Николов

в. "Седем", 6.02.2008

Напоследък все ми звучи в главата оная приказка за двамата шопи, дето, в духа на фолклорната представа за пазарна икономика, водели разговор върху проблеми от финансово естество:
- Нане, пойдохме ли на пазар, продадохме ли стоката?
- Пойдохме, продадохме.
- `Зехме ли п`ари, турихме ли ги в торбето?
- Зехме, турихме.
- Кам торбето?
- Кое торбе?!
И как да не правя подобни аналогии, щом животът – или по-точно, финансовите и политически експерти, осмислящи измеренията на моя живот, непрекъснато възпроизвеждат този култов диалог:
- Вярно ли е, че инфлацията в България расте, цените галопират като състезателни коне, а мнимото повишаване на заплатите е вече изядено от нарастващата стойност на енергоносителите?
- Ми вярно си е, иначе що щяхме да уволняваме шефа на статистиката...
- А вярно ли е, че държавният рейтинг на България падал, както по времето на Жан Виденов, че бюджет 2008 не бил добре скроен...
- Ми така си е, инак тия от Фич нямаше да се обаждат...
- Значи предстои икономическа криза?
- Бе каква криза бълнувате?!
Или:
- Вярно ли е, че политическият живот в България е потънал в блатото на корупцията и хаоса, основни политически партии са изгубили своята идентичност, липсва визия за бъдещето на страната, а идеологиите са заменени с идеологеми и словоблудство...
- Ми да, идеи няма, ма к`ви хубави лозунги си имаме...
- А вярно ли е, че кризата на управлението е свързана и с кризата в управляващите партии... че ДПС все повече се капсулира в грубия практицизъм на схващането, че в политиката всичко е покупко-продажба. НДСВ се разпада и скоро ще остане един файтон хора, а царят-машинист ще трябва да се преквалифицира в каруцар... Пък БСП непрекъснато мимикрира, разкъсвана от котерийни борби и свирепо се мъчи да излъже електората, че провежда социална политика и й пука за хората, а западните си партньори – че не е Троянският кон на Русия в ЕС...
- Комай е вярно...
- Значи са възможни предсрочни парламентарни избори?
- К`ви избори, к`ви пет лева?! По-стабилно управление в историята на България не е им`ало!
В такива моменти свеждам поглед към четирикракия си домашен любимец, най-верния приятел на човека, който е седнал до фотьойла- и, заедно с мен, съсредоточено зяпа телевизия. И си мисля, че само в опашката на моето куче има повече акъл, отколкото в главите на много хора – най-вече политици. Но нали и политиците са представители на рода Homo Sapiens? Как тогава са станали разумни, след като нямат опашка... И волю-неволю, се връщам към еволюционната теория, по силата на която човекът е произлязъл от опашато животно – маймуната. Дори да има известни съмнения по въпроса, те са насочени главно към подробностите – някак не върви да твърдиш, че си произлязъл от динозаврите, например. Нали за тях се знае, че мислели главно с гръбначния си мозък (макар че несъмнено това е характерно и за представителна извадка от човечеството, особено българското). Всъщност, ние мислим с благородното продължение на гърба – посока нагоре; мислим отговорно и интензивно, и ако научните ни институти, както и цялата образователна система, са подложени на безпаричие и гладна диета, това се прави с профилактична цел. Никакви пет процента от БВП – да не затлъстее мисълта, щото, знайно е, че в сит търбух умна мисъл се не свърта. Та в духа на академичното мислене сме длъжни да преоткрием очевадния факт, че в очовечаването на маймуната, гигантска роля ще да е играла опашката (лат. „cauda”).
Виси си, значи, маймуната на cauda-та, съзерцавайки света в пълна хармония с въпросния свят. Докато в главата й, кой знае под влиянието на какви фактори, не просветне провокативният въпрос: „Бе аз що натоварвам само един крайник при наличието на четири свободни?!”. Грабва маймуната първия попаднал клон – и спиралата на еволюцията шеметно се завърта. От първите оръдия на труда, до съвременните оръдия, произвеждани например в Арсенал. Родил се е Homo Sapiens (човек разумен), но със самото си раждане е загубил опашката. Като ненужен орган, тя е закърняла, но нейде из генетическата памет на човека броди споменът за тази опашка и единението му с природата. Подобно на мисълта за изгубения Рай, тя го кара да се взира на моменти с празен поглед в Нищото и да мечтае...
И светлата мечта ражда едно светло общество – социалистическото. То връща изгубените надежди на човека. Като не може да му възстанови биологическата опашка, заменя я със социална (социалистическа). И човек започва да се реди на опашка. Опашка за хляб и опашка за вестници. Опашка за месо и опашка за плодове. На опашката за наденица, поетично наричана по онова време „кучешка радост”, той преоткрива истината за себе си. На опашката за картофи губи своята анонимност; превръща се в глас, мисъл и позиция. Възвръща изгубената си индивидуалност – ругае и го ругаят; усеща в раменете си блъскащата се сила на колектива... На опашката той открива онази Първична хармония, който Го прави щастлив! Така Социализмът извисява човека до нов, по-висш „стадий на развитие”. Ражда се Homo Caudalis (лат. Caudalis – опашен). И заживява този Homo Caudalis в равновесие със социалната си природа, хуманистично съжалявайки капиталистическият Sapiens, дето, нещастника, не знае какво е опашка... И си няма никакви опашки!
Няма пълно щастие.
Идват времена размирни, объркани, настъпва Апокалипсис; падат Берлински стени, а у нас зазвучава глас – за Бога, братя, не купувайте! Верен на социалната си природа, Homo Caudalis хуква към магазините. О, ужас – опашката я няма! Магазините пълни, джобовете му и те, макар и бавно, се пълнят, но радостта бяга от човешката душа. Той, човекът, вече не може да бъде продукт на развитото социалистическо общество. Трябва пак да се върне към примитивната си форма на Homo Sapiens... И той отново се взира с празен поглед в Нищото и мечтае... И мечтата пак става реалност. Плаха в началото, опашката все по-дръзко се връща в битието на българския човек. Засега тя е само стълпотворението около касите за ток, парно и топла вода. Но Тя ще дойде и в хлебарницата, само не забравяйте да мечтаете за нея. Защото, биологична или социална, опашката модулира размислите човешки. Например, защо според новото българско законодателство на средностатистическия българин се забранява да отглежда маймуни в къщата си. Вероятно, за да не бъде дразнен с вида на опашката, която приматът гордо размахва. Така изразът „с трици маймуни да ловиш” добива нов смисъл – от една страна правителството ще може да реализира въпросното деяние като нова селскостопанска програма, по силата на която, измиращият от глад селскостопански добитък може да бъде заменен с друг такъв. Маймуните ще се превърнат в стратегически продукт на нашето селско стопанство, за отглеждането на който ще трябва да бъдат възстановени безобразно изсечените, опожарени и изнесени под формата на дървен материал български гори (щото е знайно, че на маймуните им трябват дървета). От друга страна – модерните експерименти с възстановяването на горския фонд могат да доведат в епохата на генетичното модифициране, и да се поява на бананови, цитрусови и кафеени плантации, сред които българският електорат, независимо от състоянието на бюджета и идиотизмите на управляващите политически партии, ще се чувства щастлив. Ще лежи под дървото и ще чака бананът да падне в устата му... Ще си мечтае как виси на опашката си в пълна хармония с природата и спазва основното правило за медицинска профилактика – да не се ядосва от нищо. И за нищо... Мисълта за „кауда”-та ще стимулира и новата, висока политическа култура у нашенеца. Той ще разбере, например, че политиката по доходите, които са като в опоскана от природни бедствия бедна африканска държавица, е много мъдра. Когато човек е с празни джобове, той не може да се реди на опашка, за да си купи нещо. А ако магазините са пълни, цените високи, а доходите ниски – несъмнено на човека му предстои еволюционен скок, при който той трябва да мутира, за да му порастне опашка. Така двете форми на човешко съществуване – Homo Sapiens и Homo Caudalis – ще се амалгамират, за да стане човекът и разумен, и опашен. Тогава никой няма да си позволи да твърди, че политиката в България е в дълбока криза, а хаосът на социалния ни живот прави хората нещастни. Човекът ще достигне състоянието на пълна хармония с всичко, а новата и уникална политическа култура ще му позволи да прозира мъдрост във всяка форма на политическо управление, което засега изглежда идиотско и объркано... Но за целта българският електорат трябва да преоткрие силата на мечтата. Да се вглежда по-съсредоточено в опашката на домашния си любимец, който, според законодателството, вече е получил изключителни права. Да разумее – това не се дължи на схващането, че ако хората живеят като животни, поне животните трябва да се чувстват хора. Това ново законодателство опровергава тезата, че човекът бил обществено животно (лат. “zoon politikon”). Глупости! Човекът е мечтател.

Нови наблюдения върху сесийните вълнения

Такаааам... Сесията продължава, даже вече е почти приключила, ама и аз вече съм почти изкукала. Два изпита минаха, един остана, ама когато чета за изпит - все едно, че аз съм писала текста, пък когато се явя на изпит - все едно, че друг го е чел... В резултат на което, след втория направо като кукувица си кукам!
Миналата година по това време бях съставила един списък "По какво ще познаем, че учим за изпити". Ето че сега, по време на третата ми поредна сесия, взех да откривам нови измерения на същите вълнения (такава съм си аз - все отКРИВам нещо, особено преди да се отПРАВя към камарата бумаги :)). Например, че най-здравият сън е точно по време на изпити. Както и, че може еднакво здраво да се спи и в легнало, и в будно състояние (с отворени очи над текста). Също в такава ситуация много хора се оплакват или от Синдрома на Триглавата Ламя - когато хладилникът бива изпразнен до основи, може би с надеждата, че това ще компенсира празнината в съзнанието по отношение на учебния материал; или от нервни изблици (преди няколко дни имаше пълнолуние, в резултат на което мнозина от нас бяха обхванати от пълнолуДие), или пък от неочаквани похождения от страна на "рядкото щастие" (друг възможен вариант пък е "честното щастие" - много често се посещава съответното място). Тези проблеми обаче са преодолими. Във всеки случай, която и беля да ни споходи, най-добре е да не се отвличаме, а да се борим с материала докрай!
Един добър метод за четене на научен текст, например, е вместо да се отдаваме на неочаквано обзелото ни желание да чистим („я какво е мръсно, пък така и така сега имам време и съм си вкъщи”...), да подходим към него като към някакъв особено кирлив предмет – с всеки прочит, мръсотията пада все повече и повече… а водата става на мътилка, (последвалата мътилка в мозъка, се стараем за момента да я игнорираме) докато накрая предметът (или текстът), заблести от чистота (стане кристално ясен).
Или пък, когато ви подгони пристъп на глад – не се бъркайте и не тичайте към хладилника – това е глад за знания! Затова, продължете да дъвчете текста, колкото и да е трудносмилаем, това е полезно за дъвкателните органи (в това число и мозъка). Когато изгризем до основи всичко, много бързо ще го и смелим! А дори и да ни смелят и на изпита, това не е нищо фатално – в крайна сметка, може пък и преподавателят да получи някое хранително отравяне, или поне да го споходи някоя рядка радост от нашите знания :).
И накрая, все пак е важно на изпит да се отива не само със знание, но и с още непомътнено съЗнание... За да не става като в един мрачен (куку)виц - Минути преди началото на изпита професорът пита „Има ли някакви въпроси или неясноти преди да почнем? - Да! По какво е изпита?”. В резултат на което, по каквото и да е изпитът, най-вероятно ще бъде взет на кукуво лято... Нека не става така.

Та това е, в общи линии... "Ку-ку-ру-ку, ваф-ла чуд-на", дето имаше една рекламна песничка...
И все пак... Каквото и да става - винаги има и по-лошо! (казал онзи, когото водели на заколение)
От мен толкова засега, до скоро и поздрави на всички поСЕСтрими и побратими по съдба!

от: (Куку)ВИКИ Кукава