от Николай НиколовСпомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учетелката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат...
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.
