Six days of fuss, running errands and heat –
you’re toiling, across the soil pulling the plough.
Not till the seventh will you rest your feet –
it is all spoken and all is sung now.
From tea-drinking to lunch you push through the day,
uneasy; a fleck of dust scratching your eye.
You then, like spurs, tinkle the burdens away,
determined to simply let life pass you by.
But just when the tired hand has come around
to sleeping, the murmuring head just about
to doze – you then hear a hammering sound
knocking the sharp nail of tedium out.
A bee’s buzzing down the musical scale;
gypsies are whitewashing their chalets…
A piece of bread under hand, an axe at avail
you set off again through the winding alleys.
There, amidst the field, in the dead part of day
lives the tree – you stop and before it you rise.
You keep beating it, till it finally gives way.
And your soul exults, and tears drop from your eyes.
Вдъхновено от:
НА СЕДМИЯ ДЕН
Борис Христов
Шест дни тичане,суетня и жужене -
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене -
изпято е всичко и изговорено.
И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се - стърже прашинка в окото.
Хвърляш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.
Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината -
избива острия гвоздей на скуката.
Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си...
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.
В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото - спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш - додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат
