Продължаваме...

Студентските окупации продължават... Вече и ВТУ се включи, и НБУ, и много други ще последват. Време е.
Ама кой какво и как бил казал, къде авторитетно по телевизията, къде по сайтовете, дирижирани от Пеевски - вериги и не знам си какво още, нацията била разделена, обществото било болно, на студентите някой бил плащал... Платените "другари" и "другарки" съдят по себе си може би? Онези от жълтите павета - платени; студентите - платени. Май много станаха, но такива са официалните конспиративни теории на "твърде запознати", очевидно абстрахирали се от факта, че ако се сборуват всички люде, на които теоретично някой бил плащал, получената сума би решила проблема с пенсиите, че и за тринайста пенсия може нещо да остане.
Пък какво щяло да излезе и от този протест и щяло ли въобще нещо да излезе? Няма никакво значение как ще приключи и какво ще излезе в крайна сметка - рано или късно "наглите" ще се махнат, къде драговолно, къде принудени... Важното е, че всичко това се случва, и това само по себе си е прецедент. Надежда има... Въпреки всичко.

Хайде наш'те

И още веднъж - струва ми се, че ТОВА е желателно да се види.
Оставка!

Не може просто да влезете, да привлечете загриженост, и после да излезете

Ето какво преведох днес от блога на чуждестранен автор. Реших да го постна и тук - полезно е и мисля, че казва ясно доста неща:

Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.

Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така

И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?

Източник

Още за охлювите от Кръстьо Кръстев

В преломни мигове охлювите стават народен идеал. И никой не ги пита дали искат.

\\\

Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.

\\\

Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.

Busted?.....

Хора, какво става тука бе? Човешкият живот да не се е превърнал изведнъж в кръчма - всеки да влиза в него когато му скимне, и да си тръгва в мига, в който му затъпее? Един такъв елемент мина току-що през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от праведната си недосегаемост. Не че се оплаквам, но за някакви си шест месеца втори такъв случай ми идва малко в повече... Силите се възстановяват но това ще остане.

Права и кривини

Напоследък стана изключително модерно да се говори за "вредните условия на труд", в които управляващите - горките - били принудени да работят... Вчера по време на протеста се прочете документ, получен от висш държавен чиновник, в който, с твърде неясни и неизпипани граматически изречения, както и пренебрегвайки фактологическите неточности, последният изтъква въпросните "вредни и/или застрашаващи условия" като един главен и определящ фактор за следния изникнал казус - пояснява се ролята на загражденията към библиотеката на БАН. Те били сложени, понеже протестиращите "възспирали достъпа на народните представители" до въпросното ментално хранилище. И понеже парламентаристите били затруднени до достъпа си към хранилището на разума, става ясно защо те вършели глупости. Последното, разбира се, не бе съобщено, но то е по подразбиране. Като оставим черния хумор настрана, въпросът за "вредните условия на труд" днес става тема за поредното правителствено словоблудство и словесна еквилибристика.
Когато чух тази реч, ненадейно, без да искам, си припомних следната анекдотична случака, на която станах свидетел преди години. Отидох с една приятелка на гости у тях, да пием по кафе. Дъщеричката й (във втори или трети клас) вече се бе прибрала от училище и блажено гледаше детски филмчета. "Марийке, не се ли бяхме разбрали днес ти да измиеш чиниите?" - попита я приятелката ми. Представете си какъв отговор даде Марийка - "В момента, мамо, ти нарушаваш правото ми на почивка!". Ха така! Оказало се, че тъкмо него ден в училището дошли някакви психолози или педагогически съветници да им обясняват за правата на децата и как те по никакъв начин не бива да бъдат нарушавани. На въпроса на майка си дали, аджеба, въпросните психолози са им обяснили, че освен права, децата имат и задължения, дъщеричката отсича: "Не съм чула такова нещо".
Не ви ли напомня хитрото измъкване на това малко момиченце именно поведението на днешните държавни чиновници и безобразното отношение към целокупния електорат и колосалните изисквания срещу въпросния, който нарушавал техните права? Нямаме предвид правото на българските депутати да посещават академичната библиотека - по-скоро имаме сериозните основания да подозираме, че част от тях вероятно не знаят цялата азбука, а посещението в библиотеката е ставало толкова рядко, колкото "ваканцуването". Този неологизъм бе измислен от млад депутат от ДПС, а наскоро Станишев превърна думата в обвинение срещу опозицията. Той също много се радва на нови думички. Като човек, роден в Херцен, Украйна, който чудесно би трябвало да знае украински, руски, а във филиалите на КГБ, изучавал даже английски, той си е същински полиглот. Особено като прибавим и познанията му по български... Обаче най-вероятно по време на следването толкова се е уморил от посещения в библиотеки, че затрудненото придвижване от народното събрание до библиотеката си е жив тормоз, нарушаване на правата, малтретиране и направо геноцид! Това вероятно се е имало предвид във въпросния документ...
Та така, скъпи приятели - ние, протестиращите, нарушаваме правата на народните представители. А задълженията им?