Няма да кажа "Бог да го прости" - не защото съм атеист (макар и толерантен - което ознава, че съм направила своя избор, но това в никакъв случай не ми пречи да уважавам чуждия), а защото самото послание ме дразни. Дразни ме и начинът, по който сума ти хора тенденциозно "вадят кърпи и плачат", когато от този свят си отиде някой, за когото може и да не са се сещали чак толкоз приживе. Наскоро пак така ни напусна актьорът Робин Уилямс и целокупното публично пространство - от социалните мрежи, през тези за клипове, та чак до новинарските сайтове - се офрашка с негови снимки, цитати и какво ли още не. Дори някъде прочетох изказване от сорта на "СЕГА го обичам още повече"... WTF, с извинение?!... Трябва ли човек да се пресели в отвъдното, за да се сетим изведнъж, че го обичаме? Дори се стига до още по-крайни изцепки от сорта на "Господ не обича ли хубави хора?!", или обратното - че "Господ" обичал хубавите хора и затова рано си ги прибирал. Дори няма да коментирам тази мелодраматична, но пълна глупост, нито да обяснявам елементарни неща, като например, че който не се е родил, той не е умрял, в крайна сметка (макар периодически в историята на човечеството да изникват контрадоводи дори за това. Може - не знам. Да кажем обаче, че това е далеч по-малко вероятната опция!) и че когато и да се случи, по-рано или по-късно, ничия смърт не е особено приятно явление.
Инак явно у нас е така - "Живей, да си чуеш кусурите; умри, да ти научат добрините!". Всичко хубаво и добро се казва винаги ПОСМЪРТНО. И после - "Бог да го прости!". Не на него, отишлия си, а на нас, живите, трябва да прощава, че за доброто и хубавото у човека се сещаме едва тогава, когато вече го няма и няма как да чуе глуповатото ни освестяване... Струва си да помислим по този въпрос. Светла му памет на Валери!
Поствам това негово стихотворение, защото много го харесвам. Няма да публикувам моя превод на английски, който направих преди години (не съм го поглеждала, страх ме е).
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава -
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
