Да живее културата! (и ние покрай нея)

„ОТПАДЪЧНИ СТАРИ НЕЩА СЪБИРА НЕПОТРЕБНИ МАЙСТОРА!...”
Инсталирала съм се в кухнята на широко отворен прозорец (малко на хлад – моята стая е с източно изложение и през деня до късно следобед става на фурна от жега) с купчина тетрадки и лекции по лингвистика и мърморя отгоре им, когато този експресивен възглас раздира тишината отвън. Първата автоматична асоциация, която ми минава през ума е оня виц за човека, който в аналогична ситуация взел, че продал тъща си. Също така, между другото, се сещам, че щом ми мине изпита, и тези лекции, в които така влюбено се взирам понастоящем, моментално ще минат в раздел „непотребни”... Но понеже този блажен момент още не е настъпил, се омърлушвам и продължавам да чета.
„СТАРИ ОТПАДЪЧНИ НЕЩА-БОКЛУЦИ СЪБИРА МАЙСТОРА НЕПОТРЕБНИ!...”
Мощният призив пак ми грабва ухото. „Добре де, разбрахме” – мисля си, леко раздразнена. Друг непотребен предмет, за който в момента се сещам, е доцентът, обаче, за съжаление, него го няма тук, така че и тоя вариант отпада като приятно мечтание. Друго, друго... разни хора в министерствата също добре се вписват в тая категория.
„БОКЛУЦИ-ОТПАДЪЦИ, ПОВРЕДЕНИ НЕПОТРЕБНИ НЕЩА СТАРИ СЪБИРА МАЙСТОРА!...”
На поредното подбудително възклицание вече няма начин да остана безразлична – захвърлям молива, зарязвам внушителния куп хартия и се замислям. Брееей, я го виж ти, тоя майстор – три пъти едно и също изречение произнесе в скоропоговорка, на висок глас, в рамките на една минута, и всеки път – с различен словоред! Подлози, прилагателни и глаголи сменят местата си със скорост, сравнима единствено с тази, с която министри сменят полето си на дейност за година-две... А пък колко синоними изнамери на една и съща дума... Подобни явления не могат да не направят впечатление на човек, когато без друго е затънал до уши в дебрите лингвистични. Струва си да се отбележат. Ех, защо и нашите драгоценни политици не вадеха подобен стил, език и култура поне от време на време! Вярно, този номер със словореда и бившият ни премиер добре го владееше – местеше подлози, частици и наречия като чашки на „тука има, тука нема”, но по скоростта на избърборване на всичко това имаше какво да се поработи...
А че сегашният ни министър на културата, примерно, владее езика до съвършенство, май няма нужда да се пояснява. Е, само дето веднъж по телевизията го давали как пише „сбогом” със „з”... Но какво пък – на всеки се случва! Заместничката му, от своя страна, има проблеми с правоговора – особено на „з”, „ж” и „ш”, но за сметка на това проявява изключително творчество в поп-фолк лириката.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра” – казваше навремето Радой Ралин, лека му пръст.
Така е то, някои неща са си стари и непотребни... други са стари и златни. А дали началниците на културата с особена култура у нас ще бъдат „позлатени” като остареят, ще покаже само времето.

Отношение към рождение

Събудих се тази сутрин... Дата – 15ти Юни. Как се чувствам вече 20-годишна? Ами... Излязох на балкона, погледнах навън – видях небето, слънцето, дърветата, целият заобикалящ ме свят... Помислих. Хареса ми и помислих пак – колко е вечно всичко наоколо – цялата наша земя, и колко е огромна. А ние – ние сме дребни и незначителни, простосмъртни... В сравнение с небесната Божия сила, ние сме само зачатъци на разум, насекоми, микроби, ембриони – гости на тая планета... И как с всяка изминала година и с всеки рожден ден, и аз все повече се приближавам до старостта и до смъртта, която неминуемо ще застигне всички ни. Въх! Това не е ли малко негативно? Помислих пак (може пък и да ми хареса повече и наистина да измисля нещо) – кое ли на този свят всъщност е вечно? Запитах се, има ли такова... И веднага си отговорих – има, разбира се: вечна е глупостта човешка! Което, от своя страна, ме наведе на логичния извод, че при това положение и самата аз съм вечна, понеже си я имам в изобилие :).
Това, обаче, не ми дава гаранция за успех на изпита днес :(. Така че, ако вие бъдете добри да ми стискате палци, ще бъде чудесно! Благодаря ви предварително и ви желая страхотен ден!

МИчтания

Не е мое, ма ми е любимо. Доста точно обрисува манталитета на някои хора.

Вечи ич ни ми са копа!
Искам ф офис да работа!
Хем ши одя нагласена,
ду ушити начервена.

На бюроту кат са тура
с вапцан'ти си маникюри,
на кумпютъра ши щракам
и краката ши си клата.

И на шефа ши са слагам,
в рабута дан ма натяга.
Ич ни ща да съм работна,
туй присъда й дуживотна.

Той ни ша ма затурмози,
сал в колата ши ма вози,
фирмата да придставлявам,
хем и да я разкрасявам.

В службата кат са издигна,
море кък носа шси дигна -
ши са фукам, шса надувам,
на граждАнка шса приструвам.

Сал ни знам с каква заплата
шефа ши ма удурдиса,
да ни бъди да ма смята,
чи съм проста кат мутика.

Тоз кумпютър, тез изици
язе къкту съм умница
мисла бързу ши ги сфана,
раснах в убщиство утбрану.

Ни ми мяза тъз мутика.
Гачи най ши мий прилика,
ку ду офис са дукопам!
Нъл сми вечи уш в Европа!?

Чи кандисах най-подире.
Рабута ф града ши дира.
КОнкурси и интервюта -
някак тряа са набутам.

Аку чуйти нейде нещу,
мола ви са най-гурещу
да са сетити за мени,
чи за копан иди времи.

УбяФкЪ

Днес във вестник "Малки Убяви" се чете следното каренце: "Издирва сЪ: за Балдъзата гаЖе. Да `земе да мирне малко и да ни остави на мира с жена ми! Изисквания - да мож` да носи на бой!". И, в другата колона: "Те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото младоженката бе единствено дете!".
Вестник "Малки Убяви" се слави с непретенциозната си редакция. Дотолкова непретенциозна, че забрави да публикува съответния брой.

Евроизбори

Днес направете добро за България - скрийте личните карти на бабите си!

Луди-млади

Тъпан бие във кръвта ми,
гайда и кавал се гонят.
Луди-млади във съня ми,
песни пеят, сълзи ронят.

Лудост има във кръвта ми,
младостта е синьо лято.
Синя синева ни сбира
да вървим ръка в ръката.

Пак във вените кръвта ни
с тъпана ще заиграе.
В ритъма на нови звуци
старото ще ни омае.

Младостта е лудо-младо,
път поело през баира.
Луд умора не познава,
любовта пред зид не спира.

Любовта е много стара,
много нова и различна.
Срещнат ли се двама млади,
тя е мярката за всичко.

Христос возкресе!

Остава и ние така...

Епилог: (Всичко вече е забравено, но един прекрасен ден...)

Наближаваше петнайсти Септември и беше време за учениците да се стягат за училище. Моя милост, обаче, имаше още доста свободно време и няколко дни си почиваше в провинцията – слънце, мир и спокойствие!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!

Ден Незнайно Кой (моя милост замина)

Всичко си вървеше нормално, тихо и спокойно, но изведнъж излязоха резултатите на Първо класиране от кандидатстудентските изпити и донесоха бурни и противоречиви чувства сред младите труженици на българската образователна система – къде радост, къде мъка, къде гняв, орнаментиран обилно с най-различни псувни и закани какво нещастие ще сполети скоро “кухите тикви”, които проверяват и оценяват... За мен, слава Богу, резултатът беше идеален, осигуряваше ми каквото исках и вече можех да си отдъхна. И най-хубавото – вече нищо не ме задържаше в София и можех преспокойно да си прекарам остатъка от лятото на почивка на морето, или някъде другаде из страната.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.

Ден Девети (у нас)

Навън пак е жега, а бабата пак е в лошо настроение, така че с Ками сме се пренесли у нас. Пуснали сме телевизия “Планета” и гледаме промоцията на новия албум на Амет. По-скоро Ками го гледа. Аз по-скоро се старая да стоя по-далеч от телевизора и "Планета". Ходя насам-натам из апартамента, несъобразявайки се особено със законите за гостоприемство, мия чинии, мета тук, чистя там и въобще, намирам се на работа... На Ками моето нетрайно присъствие не й пречи много – гледа си промоцията, наслаждава се на хубавите мелодии и току вика “Ау, тая песен ми е любима!”.
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!

Ден Осми (телефонен разговор)

...Или може би може?
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!

Ден Седми (до "Заимов" и обратно)

Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...

Ще познаете, че учите за изпити, ако...

....... се събуждате с крясък и установявате, че още не сте заспали
....... сънувате кошмари с любимите преподаватели, обикновено, кой знае защо, със зъби на саблезъб тигър
....... рано сутрин сте напът да си измиете зъбите с четката за коса
....... вечер слагате котката на котлона и изнасяте кафеварката навън за през нощта
....... откривате, че 2-3 часа сън на денонощие са напълно достатъчни за човешкия организъм
....... както си гледате с празен поглед стената, откривате, че и тя ви гледа... презрително
....... слагате чашата с кафето в микровълновата и установявате, че кафе още не сте правили
....... вземате някакви лекарства за болест, която нямате
....... установявате, че хипохондрията е единствената болест, която нямате
....... внезапно се стряскате от мисълта, че водното ви легло е спукано, когато се сещате, че нямате водно легло
....... чудите се кой ви е пипал лекарството против параноя
....... губите спор с гласовете в главата си
....... носите морков зад ухото си и се чудите какво сте направили с молива
....... станали сте противоречиви? Ами – и да, и не.

ПП. Някои от гореописаните (всъщност, повечето) са лично мое откритие!

Не ме обичаш вече

Вдъхновено от "You Don't Love Me Anymore" - Weird Al* Yankovic.

http://www.youtube.com/watch?v=kWD5gdpt4Dw&ob=av2n

Със теб сме заедно от векове.
Но сега е различно... Какво не е добре?
Не искаш да си до мен?
Страстта е далеч, а пламъкът – угасен.

Признавам, позагубих вяра в себе си,
когато ти с хокейен отбор ме смени.
Твърдеше, че съм добър.
Сега казваш на всички, че съм самата Смърт.

А защо ми повреди спирачките на колата?
Не е много мило, нали?
Понякога ми се струва, че не ме обичаш ти.

Разбрах, че куца нещо, когато ти
сложи пираните пак във ваната ми.
Да, ти си всичко за мен...
Но моля те, скъпа, остави тоз` ръжен!

И малко даже ми харесва, където
ми сипваш арсен по малко всеки ден в кафето...
Забавно ли ти се стори,
когато ме бутна в шахтата на асансьора?

И може ли да попитам, а какво тази кобра
прави в мойто чекмедже?
Понякога си мисля, че ти не обичаш ме.

В гореща скара блъсна мойто лице...
Да, раните заздравяват, но сърцето ми – не.
С бензин запали ми дома;
и с клещи изскуба цялата ми коса...

Изглежда мислиш, че грозен съм и само за смях;
обръсна ми веждите както си спях.
И даже в черепа ми дупка направи,
после ме хвърли в канавката и там ме остави.

Защо, не си се държала ти така досега?
Ти, скъпа, от това си далече...
Понякога си мисля, че не ме обичаш вече.
Имам странно чувство, че не ме обичаш вече.


*За съвсем непросветените - "Откаченият Ал" е сатиричен изпълнител с много шантави, но забавни песни и текстове - 80% от тях, пародии на известни хитове от най-различни години и тенденции в музикалната мода. Най-обикновен идиот или поет с нестандартно виждане? За мен лично текстовете на песните му могат да се разглеждат както като плод на болен мозък или драсканици на детенце, така и като работа на истински музикален гений. Ето и оригиналния текст на песента http://www.com-www.com/weirdal/youdontlovemeanymore.html . Enjoy, приятно слушане!

Честито!

Точно преди година справедливостта възтържествува по случая "Баровски". Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да се радваме и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" политици са безпомощни. Честито!

Блогче-годиначе

Невероятно, но факт - днес блогът ми навършва една годинка! Преди кога съм си мислила, че ще ставам точно аз блогър? Кога, кога - никога. Ама ето, и това стана. Че дори сред купищата задачи съм успявала да понаписвам по нещо всеки месец, невероятно и за мен самата (даже и на моменти да са били пълни глупости). Та така, кретах си аз с блогването полека-лека, месец подир месец и хоп - година! Така е то - ден година храни (ех, да знаех само как да го улуча тоя ден)! И да няма кой знае каква читателска аудитория, какво пък - важното е да го има, пък който иска да чете.
Хайде, Честит рожден ден! :)

Новогодишно приветствие...

от Мая Новоселска в ролята й на говорител на съюза на чистачките по санитарните възли, сценка от "Улицата", 1994 г:

"Нека си пожелаем и догодина да има какво да акаме!"

Коледни раздумки

„Пак е зима, сух сежук ще има!
Бузи зачервени, кани запотени;
Снегът продължава, печката бумти,
Път се заскрежава, виждат се следи...”

Из „Тиха Коледна” - НЛО

Като оставим настрана факта, че тази година снегът е доста оскъден, вече по всички показатели си личи, че пак е зима и по-специално, че Коледа идва. От коледните украси с формата на камбанки, снежинки и елхички из цяла София, до Дядо Коледовците пред всеки втори магазин; от писъка на де що има природозащитни организации, които се обръщат към нас с призива: „Спасете дърветата! Купете си изкуствена елха!”, до процъфтяващата търговия на пиратки, бомбички и всякакви леснозапалими и гърмящи изобретения, които да озвучат „тихата свята нощ”; от многобройните колебания как да вържем двата края така, че хем да купим подаръци на близките, хем да си платим отоплението (както е казал класикът: „Заявявам най-вулгарно: не ща порно – искам парно!”), до препълнените болници със спешни случаи поради хранителни и други видове отравяния, или инциденти с гореспоменатите гърмялки (един виц твърди, че нищо не можело да украси коледната трапеза така, както пиратка в салатата. Сами си преценете дали да пробвате).
Разбира се, всичко това може солидно да поопъне нервите на повечето хора, в резултат на което, няколкото свободни дни по празниците да подействат повече стресово, отколкото отмарящо, а почивката да настъпи едва когато се върнат на работа. И как иначе – щом за масовия модерен човек Коледата се асоциира предимно с пазаруване, неколкодневно преяждане и препиване и всевъзможни реклами на не-знам-си-коя коледна промоция. Не че бих обвинила за това единствено „новото време”. Дори смея да предположа, че десетилетия по-рано се е наблюдавало същото явление в една или друга степен – само че тогава масовия българин вероятно е смятал, че „Коледа” идва от „колене на прасето” и е гледал на коледната елха като на повече от ненужно хабене на свещи. За сметка на това всички емоции били съсредоточени в Нова година, розовите бузи на Дед Мороз и руския вариант на Снежанка, носеща в ембрионално състояние чертите на Барби и фолк певица силиконка. `Щото било знайно, че религията е опиум за народите, а яслите, в които бил роден Христос, сравнени с модерните ясли на АПК-та и ТКЗС-та при социализма, били направо мижави и безидейни. Та поради тази именно причина, след падането на Берлинската стена нашенецът преоткри Библейската Коледа (по католическия календар), а православната Коледа през месец Януари за него е обърквация на месеците и бюрократична неразбория на синодалните ни институции. Знайно е, че преди време българинът си имал християнска култура, ама си нямал социализъм, ракия без пари и кебапчета на корем (колко беше хубаво при Тошо – и на море ходехме!), пък сетне вече си нямал християнска култура, но доживял до два синода – пък, ако е рекъл Господ, може и повече да се нароят... Поради причина на което, с дълбоко чувство и духовност днес светът, в който утре влизаме, украсява Коледни ясли, докато нашенецът, за съжаление, стои като кон пред празни ясли... А като ги замести с препълнена трапеза, душата му обеднява и оскъден става моралецът му... Ама коя съм аз да произнасям присъди срещу нашенеца? Нали съм си нашенка... Затуй ми се ще, като заговорят за профанирането на религиозните празници, за комерсиализирането на библейските символи и знаци, за демитологизирането на красивите митове – да припомня на говорещите, че Коледните ясли на Христос са далече от нас. Сами можем да съградим в душите си подобни и да ги украсим с фантазия, защото те нямат нужда от лъскави играчки. Коледа е там, където решим, че се е родила добротата и красивите ни мечти. А дали тези мечти ще оживеят само на Коледа, или през друмищата на целия ни живот (без излишна патетика) ще има една малка пътечка и за тях – това вече изцяло от нас си зависи. Честита Коледа и наздраве!

„Коледа е – тиха нощ, прекрасна нощ,
в такава нощ Христос се е родил,
в такава нощ човек не може да е лош...
В такава нощ той всичко би простил.”

П.П. Не е ли странно, че и НЛО, и Георги Минчев по различен начин като че улавят едно и също?

Ден Шести (“Защо така не ми върви с мъжетееее?")

Шест часа вечерта... Ками най-неочаквано ми звъни по джиесема и ме моли да се видя с нея пред кварталното кафене. Аз, разбира се – нищо неподозираща – се запътих натам. Намерих я да стои на уреченото място и напрегнато да се оглежда и ослушва за някого или нещо, а като ме видя, недочакала да попитам нещо, веднага ми обясни положението:
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...

Ден Пети (Бабата е сърдита)

- Камелия, на какво прилича това! – фучи бабата на Ками из къщата и бълва огън и жупел по домашното възпитание на внучката си. – Вашите така ли те учат?! Ами ако бяхме пет-шест човека тук, пак ли така щеше да се мотаеш?! А другите по стаите ли да пикаят?!
Влизайки в дома на Ками, бях бурно посрещната от тези крясъци, които кънтяха из апартамента и ми бяха необходими две-три минути, докато се уверя със сигурност, че не съм сбъркала вратата. Малко по-късно Ками успя да ми обясни каква е била ситуацията:
- Мии... аз бях в банята и си бръснех краката... А банята и тоалетната са общи и на баба й се пикаеше и ми тропаше на вратата да изляза... Пък аз само й виках “Ей сега!” и “Един момент”, и така половин час... Накрая излязох, ама забравих да й кажа... Ама как може някои хора да вдигат такава врява за такива дреболии???
Да, наистина, как може?