Срещу Новата година със колегите сега
се събрахме тази обедна почивка,
нещо светло да си пожелаем всички, и така
да изпратим дружно старата с усмивка.
Ни на Господа ще звъннем за Ферари с цвят червен,
ни на шефа ще ревем за повишение.
Само няколко неща си пожелавам – не за мен,
а за всеки – да направя уточнение:
Нека Новата година най-накрая донесе
Златна ера за любимата България.
И подаръци да има пак за всички от сърце –
точно както в министерска трапезария.
Пожелавам догодина, както паднал е снегът,
тъй да паднат на продуктите цените.
И учители и лекари все пачки да броят,
а министрите за още да ги питат.
Депутатските заплати мигом да се завъртят
и на пенсийте местата да заемат.
Пенсионерите не хляб, а само пасти да ядат,
дажби в долари и евро да си вземат.
Както бомби и пиратки в празничната нощ гърмят,
тъй да гръмне нашта слава във чужбина.
Нека българи и тамошни да ни се възхитят,
да са всички горди с нашата родина.
А пък наши ученици – и на Север, и на Юг
да печелят там награда след награда
в състезания, конкурси... Но да учат само тук,
да не бягат вече в САЩ или Канада.
И градът да се изчисти от отпадъци и смет,
както се разчистват разни тънки сметки
между хората с нечисто досие... А ние вън
да излизаме и без бронежилетки.
Както лее се шампанско, да се леят и пари,
но на всекиго, каквото заслужава.
И държавата да не е като мащеха с едни,
а пък с други – като дойна, млечна крава.
Но това дали ще стане – още рано е да знам...
Две-и-осма още малко е далече.
Тази Златна ера – също. Дотогава – срам-несрам,
да работим – че почивката изтече!
събота, декември 29, 2007
неделя, декември 23, 2007
Да посрещнем Коледа
Коледа е пак,
Танцува весел сняг.
Ще дойде Дядо Мраз
С подаръци за нас.
Прасенце – уха-ха,
И Коледна елха.
Ще чукне някой – чук-чук-чук,
Хей, Дядо Мраз е тук!
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
ЧНГ на цял народ
За здраве и живот.
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
Ха наздраве, Костинброд,
За здраве и живот!
Добре, но след това
Е празната тава
И празничният звън,
Ще идва, но насън.
Котлет – за някой друг.
За нас – чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
Лапландец беловлас!
Вече една педя време остана до Коледа... Как ли ще я посрещнем възможно най-подобаващо? Ето няколко лесни, бързи и доста подходящи предложения!
1. Дали повечето от нас могат да докарат до Коледна пуйка? Едва ли... Апропо, съвет към всички дами - ако в близките дни някой случайно ви нарече "пуйка", не му се сърдете! При сегашните цени на тези симпатични пернати животинки, това би било изключителен комплимент! А пък иначе - аз лично, откакто си спрях парното в стаята, по-скоро очаквам на Бъдни вечер все да си уловя някой и друг пингвин - направете го и вие! (По аналогичен начин, и прасенцето може успешно да се замени с морж - хем мазнината му е по-здравословна!)
2. Коледна елха? Аз съм традиционалист и смятам да си купя, но много ще внимавам разните приподозащитни, еко-и-меко-организации да не надушат, че ще вземат да ме обесят с главата надолу или да ме разпънат на нея като на кръст... Нали все пак трябва да намаляваме безсмислената сеч на дърветата, да спасим живите същества, да не позволяваме да се унищожават ценните гори Куборгготски... пардон, Рилородопски! Пък ако от въпросните гори нещо се сече, никой не знае... или се прави, че не знае.
Всичката Мара втасала... Но вече много сериозно си мисля, че скоро някой дръзне ли да признае, че за празника си е купил естествена елха (не отсечена, а посадена специално за тази цел... "за да бъде безжалостно убита!" - както биха се възмутили мнозина), то той автоматично ще мине в разреда "убийци" и ще бъде линчуван публично... Затова, много по-добре е, поне по Коледните празници, да успокоим съвестта си, че правим нещо за майката-земя... А пък през останалото време - нали е кълбо - пак ще си я подритваме както ни скимне! А за Бъдни вечер най-лесно е да си украсим Коледен дъб/габър/кестен/топола/секвоя, поникнал направо на улицата, да речем - поне тях още не са ги изсекли напълно...
3. По повод коледните пости... Добре знаем, че някои хора са си на постно целогодишно. Други пък, които през цялата година консумират какво ли не в стабилни количества и "без недомлъвки: си падат по мръвки", поне по Коледа, на коктейлите и галавечерите си вече карат на хайвер и сарми без месо! И вероятно са привърженици на идеята, че ако постите ще се нарушават, то трябва да е със свинско, а не с извара... Да, обаче - поради преяждане със сарми по Коледа има опасност Новата година да изтече неусетно. Затова - спрете диарията преди тя да ви спре!
4. Дали ще посрещнем тихо предполагаемата "тиха" свята нощ? Ами... ако се съди по неколкоседмичния оборот на търговците на пиратки, бомбички и всевъзможни гърмялки (чиито цени вероятно се стремят да настигнат летящата в небесата шейна на Добрия старец), по-скоро се готвим за кавалерийска атака... Така че, както се казва - яжте, пийте, и си носете новите дрехи (по възможност бронирани жилетки, ризници и шлемове)! Пък и идеята за някоя и друга пиратка в салатата, баницата, или виното, макар и нетрадиционна, също е оригинална и интересна и определено ще ви донесе разтърсващи емоции (да не забравите да си преброите старателно крайниците на другия ден!).
5. Ами как да посрещнем "светлия" празник подобаващо?
Светлият празник трябва да се полива основно със светло, но може и с тъмно, може и с мастика, може и с шльокавица, може с домашна, може и с комшията. Забранява се злоупотребата с всякакъв вид алкохол - ползвайки го за разтривка или като разредител на течност за чистачки за автомобили. Който пилее алкохола за глупости в тоя живот, чакат го вечни мъки в отвъдното! Нашенецът винаги се е оправял добре и без блажно - само гърлото да е влажно!...
6. А пък относно другия аспект на светлината... Свещите са опасни - току-виж, пламнала ни къщата. И без друго естествените пожари у нас зачестиха доста, пък и на пожарната вече няма гаранции, че може да се разчита (освен ако не е заела сигурна позиция в кметството). А пък електрическите светещи лампички, макар и весели и симпатични, крият опасност от токови удари... Или, в най-добрия случай - сметка за тока, от Витоша по-висока! В Новогодишната вечер пък, някои като почнат да се оплакват, че им спрял тока и никой не разбрал кога минало дванайсет и цяла нощ не слушали музика... едно хайдушко не могли да изкарат...
Затова едно бързо, лесно и доста икономично решение е да свържем електричеството в къщи със светофара отвън! Ефектът е незабравим - няма нужда от дискотечни светлини, а местенето на тенджерата от единия котлон на другия ще превърне приготвянето на трапезата в приятно разнообразие!
7. И накрая какво остана... Май само подаръците.
Но нещо и тая традиция у нас в последно време е позамряла... Една, макар и минимална част от народа, сама си прави подаръци - обикновено новички, лъскави и на четири колела... Що се отнася до останалата част от населението - те може и да нямат кой знае каква възможност да занесат подарък на децата си вкъщи, затова вероятно са принудени да се задоволят със самоизпратени Коледни честитки и пожелания, подобно на Маншон от едноименната книжка на Ено Рауд...
Само че, както знаем, основното не се купува... Но не може и да се придобие лесно.
8. Ако се не лъжа, осмата Божа заповед категорично заповядва "Не кради". Дарио Фо я перифразира "Осмо - кради по-малко!". А ние, на свой ред, ще го перифразираме с едно малко разсъждение - животът е намръщен и не е грях да си откраднем от него една усмивка... или много усмивки. Усмивките са заразни. А усмихнатите хора са щастливи... а щастливите правят добро.
Скъпи приятели, подарете си за Коледа усмивки! Защото те могат да заместят много неща, които липсват на Коледната трапеза, или няма да се появят в чорапа за подаръци.
Понапънете се, развихрете си въображението, отворете душите (и комина) и - честита Коледа и наздраве!
Танцува весел сняг.
Ще дойде Дядо Мраз
С подаръци за нас.
Прасенце – уха-ха,
И Коледна елха.
Ще чукне някой – чук-чук-чук,
Хей, Дядо Мраз е тук!
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
ЧНГ на цял народ
За здраве и живот.
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
Ха наздраве, Костинброд,
За здраве и живот!
Добре, но след това
Е празната тава
И празничният звън,
Ще идва, но насън.
Котлет – за някой друг.
За нас – чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
Лапландец беловлас!
Вече една педя време остана до Коледа... Как ли ще я посрещнем възможно най-подобаващо? Ето няколко лесни, бързи и доста подходящи предложения!
1. Дали повечето от нас могат да докарат до Коледна пуйка? Едва ли... Апропо, съвет към всички дами - ако в близките дни някой случайно ви нарече "пуйка", не му се сърдете! При сегашните цени на тези симпатични пернати животинки, това би било изключителен комплимент! А пък иначе - аз лично, откакто си спрях парното в стаята, по-скоро очаквам на Бъдни вечер все да си уловя някой и друг пингвин - направете го и вие! (По аналогичен начин, и прасенцето може успешно да се замени с морж - хем мазнината му е по-здравословна!)
2. Коледна елха? Аз съм традиционалист и смятам да си купя, но много ще внимавам разните приподозащитни, еко-и-меко-организации да не надушат, че ще вземат да ме обесят с главата надолу или да ме разпънат на нея като на кръст... Нали все пак трябва да намаляваме безсмислената сеч на дърветата, да спасим живите същества, да не позволяваме да се унищожават ценните гори Куборгготски... пардон, Рилородопски! Пък ако от въпросните гори нещо се сече, никой не знае... или се прави, че не знае.
Всичката Мара втасала... Но вече много сериозно си мисля, че скоро някой дръзне ли да признае, че за празника си е купил естествена елха (не отсечена, а посадена специално за тази цел... "за да бъде безжалостно убита!" - както биха се възмутили мнозина), то той автоматично ще мине в разреда "убийци" и ще бъде линчуван публично... Затова, много по-добре е, поне по Коледните празници, да успокоим съвестта си, че правим нещо за майката-земя... А пък през останалото време - нали е кълбо - пак ще си я подритваме както ни скимне! А за Бъдни вечер най-лесно е да си украсим Коледен дъб/габър/кестен/топола/секвоя, поникнал направо на улицата, да речем - поне тях още не са ги изсекли напълно...
3. По повод коледните пости... Добре знаем, че някои хора са си на постно целогодишно. Други пък, които през цялата година консумират какво ли не в стабилни количества и "без недомлъвки: си падат по мръвки", поне по Коледа, на коктейлите и галавечерите си вече карат на хайвер и сарми без месо! И вероятно са привърженици на идеята, че ако постите ще се нарушават, то трябва да е със свинско, а не с извара... Да, обаче - поради преяждане със сарми по Коледа има опасност Новата година да изтече неусетно. Затова - спрете диарията преди тя да ви спре!
4. Дали ще посрещнем тихо предполагаемата "тиха" свята нощ? Ами... ако се съди по неколкоседмичния оборот на търговците на пиратки, бомбички и всевъзможни гърмялки (чиито цени вероятно се стремят да настигнат летящата в небесата шейна на Добрия старец), по-скоро се готвим за кавалерийска атака... Така че, както се казва - яжте, пийте, и си носете новите дрехи (по възможност бронирани жилетки, ризници и шлемове)! Пък и идеята за някоя и друга пиратка в салатата, баницата, или виното, макар и нетрадиционна, също е оригинална и интересна и определено ще ви донесе разтърсващи емоции (да не забравите да си преброите старателно крайниците на другия ден!).
5. Ами как да посрещнем "светлия" празник подобаващо?
Светлият празник трябва да се полива основно със светло, но може и с тъмно, може и с мастика, може и с шльокавица, може с домашна, може и с комшията. Забранява се злоупотребата с всякакъв вид алкохол - ползвайки го за разтривка или като разредител на течност за чистачки за автомобили. Който пилее алкохола за глупости в тоя живот, чакат го вечни мъки в отвъдното! Нашенецът винаги се е оправял добре и без блажно - само гърлото да е влажно!...
6. А пък относно другия аспект на светлината... Свещите са опасни - току-виж, пламнала ни къщата. И без друго естествените пожари у нас зачестиха доста, пък и на пожарната вече няма гаранции, че може да се разчита (освен ако не е заела сигурна позиция в кметството). А пък електрическите светещи лампички, макар и весели и симпатични, крият опасност от токови удари... Или, в най-добрия случай - сметка за тока, от Витоша по-висока! В Новогодишната вечер пък, някои като почнат да се оплакват, че им спрял тока и никой не разбрал кога минало дванайсет и цяла нощ не слушали музика... едно хайдушко не могли да изкарат...
Затова едно бързо, лесно и доста икономично решение е да свържем електричеството в къщи със светофара отвън! Ефектът е незабравим - няма нужда от дискотечни светлини, а местенето на тенджерата от единия котлон на другия ще превърне приготвянето на трапезата в приятно разнообразие!
7. И накрая какво остана... Май само подаръците.
Но нещо и тая традиция у нас в последно време е позамряла... Една, макар и минимална част от народа, сама си прави подаръци - обикновено новички, лъскави и на четири колела... Що се отнася до останалата част от населението - те може и да нямат кой знае каква възможност да занесат подарък на децата си вкъщи, затова вероятно са принудени да се задоволят със самоизпратени Коледни честитки и пожелания, подобно на Маншон от едноименната книжка на Ено Рауд...
Само че, както знаем, основното не се купува... Но не може и да се придобие лесно.
8. Ако се не лъжа, осмата Божа заповед категорично заповядва "Не кради". Дарио Фо я перифразира "Осмо - кради по-малко!". А ние, на свой ред, ще го перифразираме с едно малко разсъждение - животът е намръщен и не е грях да си откраднем от него една усмивка... или много усмивки. Усмивките са заразни. А усмихнатите хора са щастливи... а щастливите правят добро.
Скъпи приятели, подарете си за Коледа усмивки! Защото те могат да заместят много неща, които липсват на Коледната трапеза, или няма да се появят в чорапа за подаръци.
Понапънете се, развихрете си въображението, отворете душите (и комина) и - честита Коледа и наздраве!
сряда, декември 19, 2007
С червените ботушки потропва Дядо... Коледа
Зима е. Студената декемврийска нощ е похлупила с тъмното си було сгушения в полите на Витоша столичен град и софийските улици пустеят. Луминисцентните очи на електрическите стълбове с безразличие зяпат игривия хоровод на снежинките, които се въртят като в предизборна кампания, за да намерят покой върху неразчистените преспи по широките булеварди. Утре, дори ако не ги разчистят, те вече няма да са чисти и бели. Около центъра величаво стърчат парадни елхи, които флиртуват с мрака, просветвайки със синкави, червени и студено-жълти светлинки. Снегът е покрил купищата хартии, разкъсани кашони, угарки и пластмасови опаковки. Драпирал е изящно изчегъртаните очи на кандидат-кметове от все още неприбрани предизборни плакати. Замаскирал е следите от бурно строителство, хълмовете строителни отпадъци и хаоса на текущите ремонти. Декорирал е града с онзи измамен вид на заслепяваща, почти Европейска чистота, която можем да открием само на картички от типа „Vienna by Night”. Дори върху претъпканите кофи за боклук се мъдрят снежни шапки, които им придават причудливия вид на приказни тумбести джуджета, скрили в издутите си търбуси боклука на София... Тишината тъгува за привичните шумове на делника. Някъде иззад вайспрофила, „уплътнил нещата” с нова дограма, приглушено звучи кадифено-дрезгавият глас на Жоро Минчев, който пее позабравената песничка:
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил...
Приглася му само далечен лай на бездомни кучета и уединено скърцане на последните закъснели трамваи...
Внезапно еква изстрел. После втори, трети... Автоматен откос разкъсва заспалата тишина. Изтрещява пиратка, най-напред плахо, а после все по-смело се носят върху пухкавите си димни опашки червени, зелени и бели ракети. Канонада от звукове сред фойерверки от цветове! Тишината и мракът позорно напускат полесражението. Столицата сияе в причудливата какафония на празнична стрелба и бомбени отблясъци. Коледната украса бледнее немощно пред щедрия разгул на светлинните ефекти от китайски колела... Пустите доскоро балкони са отрупани със зачервени и весели хора, разпалени привърженици на идеята, че нищо не може да украси Коледната трапеза така, както пиратка в салатата! Гърмят къси и дълги стрелкови оръжия, гладкостволни и нарезни цеви, самоделки и газови пищови. Наглото грухтене на АК 47 , превърнат в ловен автомат, се конкурира с авторитетното бумтене на традиционното чифте. После грохотът постепенно заглъхва, зарята гасне, глухо изплющяват последните пиратки. Тишината плахо се завръща и крачи по улиците, внимателно прескачайки забитите в снега картонени цилиндри на неизгорели ракети. Само отразената от невидимите облаци светлина още известно време трепти над столицата като Северно сияние, незнайно как приватизирано от нашата географска ширина и дължина...
И в гаснещите бликове на това сияние, през виолетовия здрач над Витоша, в небето се носи странна звезда. Тя расте, променя се, приема мъгливите очертания на шейна. В нея е седнал огромен старец с червено наметало. Ледени кристалчета блещукат тук-там по бялата му брада. Той е! – Дядо Коледа, Papá Noel, Colacho, San Nicolás, Santa Claus, Babbo Natale, Deda Mraz, Father Christmas… Много са имената му, но винаги са еднакви елените, които мъкнат натъпканата с чували шейна; облечената в кожух пълна фигура; добродушното червендалесто лице и смехът, с който поднася подаръци. От далечна Лапландия е тръгнал добрият старец, за да облети цялата земя и донесе радост на деца и родители. Но колкото повече приближава летящата шейна, толкова по-чудни промени стават и с нея, и с нейния пътник. Изящните, източени форми на небесното возило се заменят с нещо масивно и грубо; сега то изглежда самодоволно и застрашително. Като закупен от правителството френски корвет, успял да изгълта всички възможни увеличения на заплатите в бюджетната сфера и готов да се уригне в оръдеен залп срещу незнайните морски врази на Отечеството. Странна метаморфоза става и с фигурата на Дядо Коледа! Той вече е наметнат с камуфлажен халат, пълното му тяло е сковано в тежка бронирана жилетка с подплата от кевлар, а на главата му се мъдри огромна каска, в маскировъчната мрежа на която са затъкнати борови клонки. Елените също са добре блиндирани – над рицарските им доспехи лопатестите рога изглеждат като древен хералдически символ, напомнящ, че дори из републиканските пространства монархията дреме нейде в родовата памет на човечеството. Някъде над Бояна шейната заорава в небесните си коловози и спира край добре натъпкан със сняг облак. Старецът намръщено се взира към заскрежените софийски покриви, отрупани с белота, сателитни антени и светещи реклами. Към непривично чистите улици, по които дори неправилно паркираните коли изглеждат като коледна украса. Към дървета и храсти, превърнати от снега в абстрактни ледени скулптури... И мисли за хората и тяхната обител.
Не му харесва това място, странно място е то... Цели четиридесет и пет години Стареца са го гонили оттук по геополитически причини. Поради липса на закон срещу нелоялната конкуренция, из тези земи се е вихрил клонинг-самозванец, известен с веселяшките си привички; с любовта си към шампанското, водката, хайвера и казачока. Напразно Дядо Коледа му е припомнял, че смисълът на един чист празник не е в отрупаната трапеза, в плюскането и пиенето. Разказвал му е за една тиха и свята нощ, прояснена от яркото сияние на Витлеемската звезда. За раждането на Спасителя и даровете на влъхвите. За доброто и красивото, към което човек винаги трябва да се връща. За скромността, която увенчава величието. За дълбокия смисъл на привлекателните символи, сътворени от човешката фантазия, без които тази фантазия е бедна, дрипава и немощна. За тишината на наситена с топлината на морала студена Коледна нощ, в която хората трябва поне веднъж годишно да се потопят, та да се размие в безвремие злото, струпано из душите им... Напразно; Дед Мороз най-безотговорно се е хилил, изтъквайки, че религията е опиум на народите; че той, Дядо Мраз, е атеист и въобще не признава Коледа, а само Нова Година. Че е важно децата да са добре нахранени и радостни, а радостта е функция от стойността на подаръка. Че той, Дядо Мраз, е материалист с рационално мислене и би предложил на колегата си за известно време своята асистентка и гарантира, че тя много бързо ще го измъкне от дебрите на идеализма и ще го вкара в коловоза на правилната идейна позиция...
Старецът раздразнено се намества върху шейната. Бронираната жилетка го стяга и той се чувства дискомфортно. Ами хората?! Онези хора, които толкова бързо са пренесли бурното Новогодишно веселие в тихата Коледна нощ?! Предната година еленът Рудолф, след среща с избухваща яркочервена ракета, се е разделил с три зъба и цяла година е носил синина под дясното си око... Хората, които не искат да слушат тъжната история на малката кибритопродавачка. Те искат да си отпуснат душите, да се налапат до насита, да пийнат вино на празничната трапеза, да си поднесат подаръци... А като нямат пари да купят подаръци, излизат по балконите и гърмят пиратки – белким някой ги чуе. Надяват се на благотворителност! Правителството – и то не дава, не дарява (освен на себе си). И то се занимава с благотворителност. Само дето Стареца е наясно, че благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислил, а каквото на тях им се иска. Каквото са заслужили. А те, българите, са изстрадали правото си да бъдат щастливи! Но как да им дариш Свобода, Справедливост, Почтеност, Морал?! Без тях щастие няма. Знае Дядо Коледа – тези дарове човек ги носи в душата си, там трябва да ги издири и сам да си ги подари. Те ще върнат радостта от живота, ще го направят богат... И още нещо знае мъдрият старец – човек винаги открива тези дарове! И тогава Коледната нощ става прекрасна... Рано, рано е още да се спусне към София. Но той ще дойде пак, той винаги идва!...
Теменужена зимна нощ е покрила с булото си белия град. По прозорците са изписани картини от скреж. Тишината звъни по ледените висулки с чистия кристален звук на ледени камбанки. А нейде високо и далеч заглъхват звънчетата на отминаващата шейна. Остава само приглушеният глас на барда, който пее позабравената песничка:
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил.
В такава нощ човек не може да е лош,
в такава нощ той всичко би простил...
Николай Николов, в. "Седем", 19.12.2007
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил...
Приглася му само далечен лай на бездомни кучета и уединено скърцане на последните закъснели трамваи...
Внезапно еква изстрел. После втори, трети... Автоматен откос разкъсва заспалата тишина. Изтрещява пиратка, най-напред плахо, а после все по-смело се носят върху пухкавите си димни опашки червени, зелени и бели ракети. Канонада от звукове сред фойерверки от цветове! Тишината и мракът позорно напускат полесражението. Столицата сияе в причудливата какафония на празнична стрелба и бомбени отблясъци. Коледната украса бледнее немощно пред щедрия разгул на светлинните ефекти от китайски колела... Пустите доскоро балкони са отрупани със зачервени и весели хора, разпалени привърженици на идеята, че нищо не може да украси Коледната трапеза така, както пиратка в салатата! Гърмят къси и дълги стрелкови оръжия, гладкостволни и нарезни цеви, самоделки и газови пищови. Наглото грухтене на АК 47 , превърнат в ловен автомат, се конкурира с авторитетното бумтене на традиционното чифте. После грохотът постепенно заглъхва, зарята гасне, глухо изплющяват последните пиратки. Тишината плахо се завръща и крачи по улиците, внимателно прескачайки забитите в снега картонени цилиндри на неизгорели ракети. Само отразената от невидимите облаци светлина още известно време трепти над столицата като Северно сияние, незнайно как приватизирано от нашата географска ширина и дължина...
И в гаснещите бликове на това сияние, през виолетовия здрач над Витоша, в небето се носи странна звезда. Тя расте, променя се, приема мъгливите очертания на шейна. В нея е седнал огромен старец с червено наметало. Ледени кристалчета блещукат тук-там по бялата му брада. Той е! – Дядо Коледа, Papá Noel, Colacho, San Nicolás, Santa Claus, Babbo Natale, Deda Mraz, Father Christmas… Много са имената му, но винаги са еднакви елените, които мъкнат натъпканата с чували шейна; облечената в кожух пълна фигура; добродушното червендалесто лице и смехът, с който поднася подаръци. От далечна Лапландия е тръгнал добрият старец, за да облети цялата земя и донесе радост на деца и родители. Но колкото повече приближава летящата шейна, толкова по-чудни промени стават и с нея, и с нейния пътник. Изящните, източени форми на небесното возило се заменят с нещо масивно и грубо; сега то изглежда самодоволно и застрашително. Като закупен от правителството френски корвет, успял да изгълта всички възможни увеличения на заплатите в бюджетната сфера и готов да се уригне в оръдеен залп срещу незнайните морски врази на Отечеството. Странна метаморфоза става и с фигурата на Дядо Коледа! Той вече е наметнат с камуфлажен халат, пълното му тяло е сковано в тежка бронирана жилетка с подплата от кевлар, а на главата му се мъдри огромна каска, в маскировъчната мрежа на която са затъкнати борови клонки. Елените също са добре блиндирани – над рицарските им доспехи лопатестите рога изглеждат като древен хералдически символ, напомнящ, че дори из републиканските пространства монархията дреме нейде в родовата памет на човечеството. Някъде над Бояна шейната заорава в небесните си коловози и спира край добре натъпкан със сняг облак. Старецът намръщено се взира към заскрежените софийски покриви, отрупани с белота, сателитни антени и светещи реклами. Към непривично чистите улици, по които дори неправилно паркираните коли изглеждат като коледна украса. Към дървета и храсти, превърнати от снега в абстрактни ледени скулптури... И мисли за хората и тяхната обител.
Не му харесва това място, странно място е то... Цели четиридесет и пет години Стареца са го гонили оттук по геополитически причини. Поради липса на закон срещу нелоялната конкуренция, из тези земи се е вихрил клонинг-самозванец, известен с веселяшките си привички; с любовта си към шампанското, водката, хайвера и казачока. Напразно Дядо Коледа му е припомнял, че смисълът на един чист празник не е в отрупаната трапеза, в плюскането и пиенето. Разказвал му е за една тиха и свята нощ, прояснена от яркото сияние на Витлеемската звезда. За раждането на Спасителя и даровете на влъхвите. За доброто и красивото, към което човек винаги трябва да се връща. За скромността, която увенчава величието. За дълбокия смисъл на привлекателните символи, сътворени от човешката фантазия, без които тази фантазия е бедна, дрипава и немощна. За тишината на наситена с топлината на морала студена Коледна нощ, в която хората трябва поне веднъж годишно да се потопят, та да се размие в безвремие злото, струпано из душите им... Напразно; Дед Мороз най-безотговорно се е хилил, изтъквайки, че религията е опиум на народите; че той, Дядо Мраз, е атеист и въобще не признава Коледа, а само Нова Година. Че е важно децата да са добре нахранени и радостни, а радостта е функция от стойността на подаръка. Че той, Дядо Мраз, е материалист с рационално мислене и би предложил на колегата си за известно време своята асистентка и гарантира, че тя много бързо ще го измъкне от дебрите на идеализма и ще го вкара в коловоза на правилната идейна позиция...
Старецът раздразнено се намества върху шейната. Бронираната жилетка го стяга и той се чувства дискомфортно. Ами хората?! Онези хора, които толкова бързо са пренесли бурното Новогодишно веселие в тихата Коледна нощ?! Предната година еленът Рудолф, след среща с избухваща яркочервена ракета, се е разделил с три зъба и цяла година е носил синина под дясното си око... Хората, които не искат да слушат тъжната история на малката кибритопродавачка. Те искат да си отпуснат душите, да се налапат до насита, да пийнат вино на празничната трапеза, да си поднесат подаръци... А като нямат пари да купят подаръци, излизат по балконите и гърмят пиратки – белким някой ги чуе. Надяват се на благотворителност! Правителството – и то не дава, не дарява (освен на себе си). И то се занимава с благотворителност. Само дето Стареца е наясно, че благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислил, а каквото на тях им се иска. Каквото са заслужили. А те, българите, са изстрадали правото си да бъдат щастливи! Но как да им дариш Свобода, Справедливост, Почтеност, Морал?! Без тях щастие няма. Знае Дядо Коледа – тези дарове човек ги носи в душата си, там трябва да ги издири и сам да си ги подари. Те ще върнат радостта от живота, ще го направят богат... И още нещо знае мъдрият старец – човек винаги открива тези дарове! И тогава Коледната нощ става прекрасна... Рано, рано е още да се спусне към София. Но той ще дойде пак, той винаги идва!...
Теменужена зимна нощ е покрила с булото си белия град. По прозорците са изписани картини от скреж. Тишината звъни по ледените висулки с чистия кристален звук на ледени камбанки. А нейде високо и далеч заглъхват звънчетата на отминаващата шейна. Остава само приглушеният глас на барда, който пее позабравената песничка:
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил.
В такава нощ човек не може да е лош,
в такава нощ той всичко би простил...
Николай Николов, в. "Седем", 19.12.2007
сряда, декември 12, 2007
Абсурдното като реалност
Николай Николов, в. "Седем", 12.12.2007
Латинската дума “absurdus” има много значения – неблагозвучен, безвкусен, глупав, некадърен... В цялото многообразие на лексикалния си смисъл обаче, тя е излязла от един мъртъв език, за да се настани уютно в битието на живите хора. Завладяла е пространства в модерната култура – от театър на абсурда до екзистенциализъм... И несъмнено – поне географски – е намерила втората си родина в центъра на Балканите. В онази прекрасна и отблъскваща реалност, която високопарно наричаме „национална съдба”.
Ами помислете – как можем да оценим ситуация, в която най-натъпкания, поне тук, на Балканите, бюджет не е в състояние да осигури нормални доходи на населението? В която правителството се чуди как да изхарчи милиард и кусур лева и ни обещава, че като ги вложи в инфраструктура ще пътуваме по чудесни гладки пътища, а нашенецът си спомня единствено анекдот от тоталитарните времена, в който един камион пренасял дупки, ама една от тях паднала. Шофьорът се върнал да си я прибере, а камионът се сгромолясал в нея. Абсурдно, нали?.. След четиридесет и три дни ефективна стачка на учителите, правителството им обещава осемнадесет процентно увеличение на заплатите от първи Ноември, но стига до прозрението, че не трябва да бърза с изплащане на обещаното, а когато най-после даде новите заплати, няма да вземе парите за увеличението от бюджета, а ще използва спестените от стачката на самите учители средства. Не вярвате ли? Прочетете писмото на Бойко Борисов. Тук абсурдното вече граничи с цинизъм. А не е ли цинична „демонстрацията” на висши държавни интереси, по силата на които Либия, свързана с представата за ужасяваща трагедия на български граждани, спасени с помощта на световната общественост и целият „дипломатически инструментариум” на ЕС и Америка, отново ще стане потенциален търговски и т.н. партньор на България. А носталгичните спомени за „светлото минало”, в което страната ни строеше пътища, болници и откриваше природните богатства на Африка, въобще не се свързват с факта, че част от „строителите” все още не са получили мизерните си възнаграждения, а страната ни носи бремето на гигантски загуби под формата на заеми и изпарили се средства, с които малка, но социалистическа България спонсорираше големия, но братския Черен контитент... Инфлацията у нас препуска като оня герой на Радичков, който, тичайки към суматохата, от бързане изпреварва дрехите си, а статистиката (в битовата практика наричана „стъкмистика”) отчита непрекъснато повишаване на БВП. Навсякъде по света светлите Коледни празници икономически са обвързани с понятието „Коледно намаление”, а у нас откриваме феномена „Коледно увеличение”. Поради тази причина, в католическия свят хората украсяват коледни ясли, а нашенецът стои като кон пред празни ясли. Безвкусицата ни залива отвсякъде, блещи се нагло от билбордове и реклами, а културните ни институции възторжено тръбят каква нова, висока и екзотична българска култура скоро ще да очарова европееца. Абсурдното определя нормите на поведение във всеки сектор на живота – от законодателството до градския транспорт, а средствата за масова информация, които трябва да бъдат коректив на подобни идиотизми, с хитровата усмивка ни запознават с интимния живот на пишман-знаменитости и трескаво търсят селището, в което се е родило поредното теле с две глави. Абе, хайвани, и да се роди такова, Чернобилски синдром трябва да търсите!... Дори в спорта – волейболистите, които единствено продължават да носят радост на пощурелия от абсурдите българин, за блестящите си победи няма да получат материални, а единствено морални стимули. Само дето от потупване по рамото хората вече взеха да ходят на една страна. При това неправилната... Виж, футболистите са друго нещо – това, че у народонаселението те генерират единствено свирепи настроения, не пречи всеки, повикан в националния отбор, да прибере по няколко хилядарки в джоба си. Нищо, че напоследък въпросния национален отбор излиза на терена вероятно само за да демонстрира левентните фигури на неколцина юнаци, та да бъдат по-лесно продадени на съответния пазар. Не е ли абсурдно да се говори така за любимия на всички спорт? Зависи. Ако абсурдното е станало стандарт, какво се случва със стандартите, които не са абсурдни? По времето на „соца” България си имаше БДС (Български Държавен Стандарт), ама се съобразяваше предимно с ГОСТ (държавен стандарт на СССР). Излиза, че някъде по онуй време, абсурдното се е превърнало в норма. „Народна република България” – бе хора, тя като е република, може ли да не бъде народна?! Не ви ли звучи това като „детски педиатър”? Ако поколения българи са израстнали в пространството на лексикалния абсурд, какво ли ще да се случи с тези поколения след падането на Берлинската стена? Що за демократичен свят ще изграждат те? И понеже светът на демокрацията не търпи (или поне в максимална степен ограничава) социалните абсурди, остава ни театърът на абсурда. Дали е случайно, че създателят му е славянин? Фатална работа... Като онова фатално число, тринайсет, дето мнозина не знаят кое точно му е фаталното. Щото ние сме православни християни, но абсурдите, настанили се в Светия синод ни правят недотам християни (спомнете си онази реплика на Бай Ганьо – „Бе, европейци сме, господине, ама недотам”)...
Хайде да извършим проста аритметична манипулация – да се върнем 13 години назад във времето. 1994 година ( различно от „1984” – има такава една книга). Правителство на престарелия премиер Беров, който повече от половин година е в болница, но това не пречи държавата да скърца по коловозите на „демократичното” развитие. Жан Виденов все още е шеф на опозиционна партия, която скоро ще спечели избори. Предстои и хиперинфлацията, но средствата за нейния „инфраструктурен проект” вече са инвестирани. Комай най-забележителните културни явления са годишнината от смъртта на Йожен Йонеско и трагичната кончина на гордостта на българската оперна школа - Борис Христов. Тялото му е пренесено в Родината от далечна Италия, за да бъде”понесено” на погребална церемония от неколцина бабанки в петнисти униформи и червени барети. Като в театър на абсурда, а? Солидните ни познания в тази област позволяват да разиграем малък абсурден скеч, та да почетем и миналото, и величието. Щото иначе... sic transit gloria mundi !(така отминава световната слава). Завеса:
Денят е, например, 28.03.1994-то лето господне. Йонеско – мъртъв (както винаги, подобни вести стигат до нас със закъснение, друго си е годишнината)! Злите езици твърдят, че у него всъщност имало нещо румънско. Румъния граничи с България. Още от времето на Людмила Живкова е известно, че България е център на европейската култура. Правителството на България по спешност се събира в болничната стая на възстановяващия се Премиер. Тя е достатъчно голяма за оределия кабинет (другата част от Кабинета разнася славата на България извън пределите й). Взема се решение – да честваме! (Ние обичаме да честваме...)
Решението тутакси се реализира - четирима въоръжени бабаити в петнисти униформи и маски понасят метален ковчег, символизиращ таланта на Маестрото, към Александър Невски. Площадът пред Александър Невски е зает. Там ентусиазирани граждани участват в панахидата за българския лев. Останалите софийски площади също са заети.
Междувременно прозвучават изстрели. Охраната отговаря. По телефона Жан Виденов обвинява СДС за смъртта на Йонеско. Траурното шествие се качва на мерцедеси клас „S” и отпрашва към Русе. Гъсти хлорни облаци замислено плуват по небето. Ръмят тъжни киселинни дъждове...
Група моторизирани полицаи спират опечалените. Оказва се, че обръчът от фирми-производители на ковчега не са платили ДДС и финансовият министър е взел мерки. Оказва се още, че ковчегът е откраднат от наши мургави събратя. Подмамени от траурния му цвят, те са решили, че е направен от цветни метали...
Йонеско се смее...
Изглежда ли ви прекалено абсурдно? Или от абсурдната картина на добре забравеното минало звучи нещо познато- дисхармонично?! Тончо Жечев бе изрекъл една почти абсурдна фраза – „Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад”. Българинът, обаче, е практичен - да не е луд да зяпа назад, когато върви. Нали ще падне и на главата му ще се появи цицина?! Нямай грижа, драги ми господине, все едно ще паднеш в някоя разкопана улица. И тогава ти остава само едно – търкайки удареното, да се засмееш през сълзи и да си припомниш, че най-древния начин за борба с абсурда, настанил се в битието на хората, е просто да го видиш...
Латинската дума “absurdus” има много значения – неблагозвучен, безвкусен, глупав, некадърен... В цялото многообразие на лексикалния си смисъл обаче, тя е излязла от един мъртъв език, за да се настани уютно в битието на живите хора. Завладяла е пространства в модерната култура – от театър на абсурда до екзистенциализъм... И несъмнено – поне географски – е намерила втората си родина в центъра на Балканите. В онази прекрасна и отблъскваща реалност, която високопарно наричаме „национална съдба”.
Ами помислете – как можем да оценим ситуация, в която най-натъпкания, поне тук, на Балканите, бюджет не е в състояние да осигури нормални доходи на населението? В която правителството се чуди как да изхарчи милиард и кусур лева и ни обещава, че като ги вложи в инфраструктура ще пътуваме по чудесни гладки пътища, а нашенецът си спомня единствено анекдот от тоталитарните времена, в който един камион пренасял дупки, ама една от тях паднала. Шофьорът се върнал да си я прибере, а камионът се сгромолясал в нея. Абсурдно, нали?.. След четиридесет и три дни ефективна стачка на учителите, правителството им обещава осемнадесет процентно увеличение на заплатите от първи Ноември, но стига до прозрението, че не трябва да бърза с изплащане на обещаното, а когато най-после даде новите заплати, няма да вземе парите за увеличението от бюджета, а ще използва спестените от стачката на самите учители средства. Не вярвате ли? Прочетете писмото на Бойко Борисов. Тук абсурдното вече граничи с цинизъм. А не е ли цинична „демонстрацията” на висши държавни интереси, по силата на които Либия, свързана с представата за ужасяваща трагедия на български граждани, спасени с помощта на световната общественост и целият „дипломатически инструментариум” на ЕС и Америка, отново ще стане потенциален търговски и т.н. партньор на България. А носталгичните спомени за „светлото минало”, в което страната ни строеше пътища, болници и откриваше природните богатства на Африка, въобще не се свързват с факта, че част от „строителите” все още не са получили мизерните си възнаграждения, а страната ни носи бремето на гигантски загуби под формата на заеми и изпарили се средства, с които малка, но социалистическа България спонсорираше големия, но братския Черен контитент... Инфлацията у нас препуска като оня герой на Радичков, който, тичайки към суматохата, от бързане изпреварва дрехите си, а статистиката (в битовата практика наричана „стъкмистика”) отчита непрекъснато повишаване на БВП. Навсякъде по света светлите Коледни празници икономически са обвързани с понятието „Коледно намаление”, а у нас откриваме феномена „Коледно увеличение”. Поради тази причина, в католическия свят хората украсяват коледни ясли, а нашенецът стои като кон пред празни ясли. Безвкусицата ни залива отвсякъде, блещи се нагло от билбордове и реклами, а културните ни институции възторжено тръбят каква нова, висока и екзотична българска култура скоро ще да очарова европееца. Абсурдното определя нормите на поведение във всеки сектор на живота – от законодателството до градския транспорт, а средствата за масова информация, които трябва да бъдат коректив на подобни идиотизми, с хитровата усмивка ни запознават с интимния живот на пишман-знаменитости и трескаво търсят селището, в което се е родило поредното теле с две глави. Абе, хайвани, и да се роди такова, Чернобилски синдром трябва да търсите!... Дори в спорта – волейболистите, които единствено продължават да носят радост на пощурелия от абсурдите българин, за блестящите си победи няма да получат материални, а единствено морални стимули. Само дето от потупване по рамото хората вече взеха да ходят на една страна. При това неправилната... Виж, футболистите са друго нещо – това, че у народонаселението те генерират единствено свирепи настроения, не пречи всеки, повикан в националния отбор, да прибере по няколко хилядарки в джоба си. Нищо, че напоследък въпросния национален отбор излиза на терена вероятно само за да демонстрира левентните фигури на неколцина юнаци, та да бъдат по-лесно продадени на съответния пазар. Не е ли абсурдно да се говори така за любимия на всички спорт? Зависи. Ако абсурдното е станало стандарт, какво се случва със стандартите, които не са абсурдни? По времето на „соца” България си имаше БДС (Български Държавен Стандарт), ама се съобразяваше предимно с ГОСТ (държавен стандарт на СССР). Излиза, че някъде по онуй време, абсурдното се е превърнало в норма. „Народна република България” – бе хора, тя като е република, може ли да не бъде народна?! Не ви ли звучи това като „детски педиатър”? Ако поколения българи са израстнали в пространството на лексикалния абсурд, какво ли ще да се случи с тези поколения след падането на Берлинската стена? Що за демократичен свят ще изграждат те? И понеже светът на демокрацията не търпи (или поне в максимална степен ограничава) социалните абсурди, остава ни театърът на абсурда. Дали е случайно, че създателят му е славянин? Фатална работа... Като онова фатално число, тринайсет, дето мнозина не знаят кое точно му е фаталното. Щото ние сме православни християни, но абсурдите, настанили се в Светия синод ни правят недотам християни (спомнете си онази реплика на Бай Ганьо – „Бе, европейци сме, господине, ама недотам”)...
Хайде да извършим проста аритметична манипулация – да се върнем 13 години назад във времето. 1994 година ( различно от „1984” – има такава една книга). Правителство на престарелия премиер Беров, който повече от половин година е в болница, но това не пречи държавата да скърца по коловозите на „демократичното” развитие. Жан Виденов все още е шеф на опозиционна партия, която скоро ще спечели избори. Предстои и хиперинфлацията, но средствата за нейния „инфраструктурен проект” вече са инвестирани. Комай най-забележителните културни явления са годишнината от смъртта на Йожен Йонеско и трагичната кончина на гордостта на българската оперна школа - Борис Христов. Тялото му е пренесено в Родината от далечна Италия, за да бъде”понесено” на погребална церемония от неколцина бабанки в петнисти униформи и червени барети. Като в театър на абсурда, а? Солидните ни познания в тази област позволяват да разиграем малък абсурден скеч, та да почетем и миналото, и величието. Щото иначе... sic transit gloria mundi !(така отминава световната слава). Завеса:
Денят е, например, 28.03.1994-то лето господне. Йонеско – мъртъв (както винаги, подобни вести стигат до нас със закъснение, друго си е годишнината)! Злите езици твърдят, че у него всъщност имало нещо румънско. Румъния граничи с България. Още от времето на Людмила Живкова е известно, че България е център на европейската култура. Правителството на България по спешност се събира в болничната стая на възстановяващия се Премиер. Тя е достатъчно голяма за оределия кабинет (другата част от Кабинета разнася славата на България извън пределите й). Взема се решение – да честваме! (Ние обичаме да честваме...)
Решението тутакси се реализира - четирима въоръжени бабаити в петнисти униформи и маски понасят метален ковчег, символизиращ таланта на Маестрото, към Александър Невски. Площадът пред Александър Невски е зает. Там ентусиазирани граждани участват в панахидата за българския лев. Останалите софийски площади също са заети.
Междувременно прозвучават изстрели. Охраната отговаря. По телефона Жан Виденов обвинява СДС за смъртта на Йонеско. Траурното шествие се качва на мерцедеси клас „S” и отпрашва към Русе. Гъсти хлорни облаци замислено плуват по небето. Ръмят тъжни киселинни дъждове...
Група моторизирани полицаи спират опечалените. Оказва се, че обръчът от фирми-производители на ковчега не са платили ДДС и финансовият министър е взел мерки. Оказва се още, че ковчегът е откраднат от наши мургави събратя. Подмамени от траурния му цвят, те са решили, че е направен от цветни метали...
Йонеско се смее...
Изглежда ли ви прекалено абсурдно? Или от абсурдната картина на добре забравеното минало звучи нещо познато- дисхармонично?! Тончо Жечев бе изрекъл една почти абсурдна фраза – „Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад”. Българинът, обаче, е практичен - да не е луд да зяпа назад, когато върви. Нали ще падне и на главата му ще се появи цицина?! Нямай грижа, драги ми господине, все едно ще паднеш в някоя разкопана улица. И тогава ти остава само едно – търкайки удареното, да се засмееш през сълзи и да си припомниш, че най-древния начин за борба с абсурда, настанил се в битието на хората, е просто да го видиш...
петък, декември 07, 2007
Нощ
Такава невъзможно тъмна нощ е
Мъртвило се е снело над града.
А изгревът така далеч е още,
от тебе той разделя ме сега.
Небето сякаш иска да изплюе
притихналите в облака звезди.
Молитвата ми няма то да чуе
и да ме върне часове преди,
когато с тебе, мила, до забрава,
се гледахме с разнежени очи.
А мракът вън сега се подиграва,
присмива ми се злобно и мълчи.
Но сещам се за теб, любов красива,
и радост като утро грейва в мен.
Когато с теб съм, зная, че съм жива,
тъй както жив е идващият ден.
Мъртвило се е снело над града.
А изгревът така далеч е още,
от тебе той разделя ме сега.
Небето сякаш иска да изплюе
притихналите в облака звезди.
Молитвата ми няма то да чуе
и да ме върне часове преди,
когато с тебе, мила, до забрава,
се гледахме с разнежени очи.
А мракът вън сега се подиграва,
присмива ми се злобно и мълчи.
Но сещам се за теб, любов красива,
и радост като утро грейва в мен.
Когато с теб съм, зная, че съм жива,
тъй както жив е идващият ден.
Абонамент за:
Публикации (Atom)