Началото на края

Николай Николов, в. "Седем"


Преди повече от десет години получих пощенска картичка от бивша ученичка, тръгнала след конкурс да овладява науката из престижни германски университети. На нея със строг шрифт на немски бе изписано: „Чужденци, не ни оставяйте сами с немците”... Давате ли си сметка колко национално достойнство и колко морални сили трябва да има един художник, за да иронизира така болната тема, свързана с чувството за историческа вина, което интелигентните немци все още носят в съзнанието си?
Днес над входа в сградата на ЕС в Брюксел изложбата „Ентропа” е представила една артинсталация, на която 27 творци от държавите – членки би трябвало да изразят своето артистично отношение към съюза. Мистификацията на Дейвид Черни внесе скандални измерения в това „мероприятие”. Аз обаче не съм убеден, че холандците например са готови да обявят война на Чехия, защото представата за Нидерландия (ниска земя), потънала в морето и със стърчащи от вълните минарета на турски джамии , дълбоко е накърнила национаолното им достойнство... Не чух холандски дипломати да протестират, нито външни министри да редят патетични слова. Обаче изображението на България, осеяна с клекалата на онова, което в битовата си култура наричаме „турски нужник”, роди вълна от негодувание. А в петък едни млади хора от някакъв дискусионен клуб за социални (разбирайте социалистически) и местни (санким, нашенски) политики побързаха да подарят на чешкия посланик тоалетна... По същото време едни други млади хора, които предния ден щедро бяха декорирани със синини от полицейски палки, протестираха пред Парламента срещу необходимостта да живеят в тоалетна... Поркуа бе, джанъм, управляващите и техните артистични ибрикчии се почувстваха толкова засегнати от тази сатирическа представа за днешна България? Често се сещам за оная битова мъдрост, дето твърди, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си припомням, че ключовата дума на нашето светоусещане е „нужда”. Щото българина винаги го гони нуждата. Екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда... И току се оказва в нужника! Само дето картината не може да предаде истинското усещанет за вонята от газовете на едно управление, рожба на комунистическа мегаломания, за която все още няма газова криза... Каква по-добра образна емблема искате за страна, управлявана от корумпирани некадърници, потънала в мизерия, зъзнеща от студ, защото същите некадърници са я превърнали в енергиен крепостен селянин на Русия?
А може би управляващите се притесняват от нашенската представа за „двете нули”? Защото, разбере ли се българинът, че са направили от държавата му тоалетна, че са го оставили да живее в двете нули... Ще се досети, че сумата от нули е страшна величина. От нули е лесно да се оплете верига... Помните ли тъжната и страшновата история от телевизионния репортаж за оня нещастник, който в най-лютия студ намерил убежище в една обществена тоалетна?...
Инак в художествената мистификация няма нищо ново. Преди повече от сто години неколцина талантливи млади руски творци – Алексей Толстой, братя Жемчужникови, художниците Бейдеман и Лагорио създават една литературна мистификация, наречена Козьма Прутков. Измислят му биография, рисуват му портрет и започват от негово име да публикуват всякакви дивотии. Но тъй като дивотиите са създадени от таланта, обществото е здравата объркано (както днес го обърка Черни). Което няма да попречи на афоризмите на Козьма Прутков да останат в историята на изкуството. Като например – Ако всяко начало имаше своя край, то кой ще ми каже – къде започва началото на този край?... Знаете ли къде започва началото на края на оня безкраен нашенски преход, който трябваше да ни направи европейци?
На площада, уважаеми съграждани. На площада.