Писмо до една приятелка...

или - Защо не искам да стана учител в България

Ще започна малко по-отдалеч, мила, тъй като не знам доколко си запозната, толкова време извън България. Немного отдавна (по-точно преди 2 години), заплатите на българските учители бяха мизерно ниски - стартова заплата за току-що завършил млад специалист - 300 лв (150 евро). Поначало всички заплати в България си бяха мизерни, и още са, (аргумент, който мнозина после използваха, за да обвиняват учителите в необравдани претенции и прекалени искания), но както се сещаш, с подобни пари не се живее. Особено ако работата ти изисква всеки ден да се изправяш пред 3-4 класа (по 30 души) ученици, оборудвани с мобилни телефони, мп-3-та, маркови дрешки и обувки и какво ли още не... Как точно да се изправи човек пред тях, като няма пари да си купи дори свестни обувки? От такъв човек се очаква да обогати децата духовно. А как да обогати себе си духовно, като не може да си позволи да харчи пари за книги (понеже всичко отива за тока, парното и водата)?...Та един прекрасен ден (15-ти септември, 2007), тези от учителите, на които им дойде до гуша, най-после се решиха и започнаха стачка. Масова. Обща, като за първи път. За 100% увеличение на стартовите заплати (от 300 на 600лв). В цяла България училища се затвориха, учебният процес спря и пред Народното Събрание взеха да се стичат на протести хиляди хора. Сформираха се 3 синдиката на българските учители, а училищата (сами, независими) си направиха стачен комитет, предвождан от баща ми ("мойто старче", както с обич му казвам :)) и още двама-трима човека. И така се почна едно ходене по мъките, в най-буквалния смисъл на думата. Продължи 45 дни.
Няма да ти разказвам подробно как много учители обявяваха гладна стачка и припадаха по площадите, докато скандираха за оставката на премиера и министъра на образованието; как загрижените родители (не за "даскалите", а за "дечицата" си, естествено - че как щели да завършат, ако така продължавало?) се цупеха и призоваваха хората да прекратят стачката и да "спрат да се правят на интересни"; как лъжеше-мажеше и спекулираше правителството и какви очевидно нагли и измислени оправдания избълва (нямало било пари за учителски заплати - при бюджетни излишъци от около 2 млрд! Една проста сметка ни показва за колко учителски заплати, и не само, стигат тези излишъци!); как с приятелката ми ходехме всеки ден от лекции - на площада, на митинга, в най-големия студ през ранната зима; как баща ми свали 10 килограма за 10 дена от ходене по митинги, говорене пред всички присъстващи и интервюта с властимащите; как учителите постепенно почнаха да се осъзнават, да стават по-единни, стачката вече стана не за глупавите пари, а за собственото им достойнство - защото те видяха, че това се превръща в подигравка с тях, че не ги имат за хора даже... Как в България за първи път от 20 години се сформира масова, обща стачка - хората бяха единни, помагаха си и се подкрепяха (докато "съвестните граждани" им се надсмиваха)... Първата и най-голяма стачка в историята на българския преход, която повечето хора не подкрепиха, по неизяснени все още и за мен самата причини.
Както и да е... Приключи се на 2-ри ноември. Подписа се споразумение за някакво символично увеличение на заплатите (от 300 на 400лв). Хората просто се умориха. Не можаха повече да издържат. По-късно се появиха критики и коментари, че не е трябвало да се отказват, че са щели да имат успех ако "само малко още са продължили стачката" ( подобни коментари идват обикновено от хора, които не са карали 45 дни без заплата и не знаят, че парното и тока не питат дали си в стачка, или не...) Всичко мина и замина и, както се оказа, много бързо биде забравено. Днес (2 години след събитието) много хора се държат, все едно нищо не е ставало.
И все пак отношението към учителите се промени доста. Някъде - към по-добро, другаде - към по-лошо. Някои критикуват ("Не стига, че им повишиха заплатите, че и още се оплакват!"), някои ги съжаляват ("Не успяха... Провалиха се... Прецакаха ги"), някои ги гледат с уважение (макар и малцина на брой)... Аз, за себе си, не се чувствам прецакана. Баща ми също. И много други учители с достойнство и с чест - също. Смятам, че никой не може да те "прецака", ако ти самият не го пожелиеш. А щом човек е изразил своята позиция, показал е отношението си и е готов да го направи пак - значи е постигнал желаното. Не се е отказал, и не се е провалил! Но като цяло, всички, кой повече, кой-по-малко, останаха доста разочаровани от развоя на събитията. Е, можеше да се получи и по-добре - ако ВСИЧКИ се бяха включили...
А защо АЗ не бих станала учител в България? Не защото ще вземам (значително) по-малко пари, отколкото в Европа, примерно, а именно заради това отношение, което е много вероятно да видя и да получа. Не искам да ме гледат съчувствено; не искам да коментират снизходително как "Горкото, блъска се за жълти стотинки", или да смятат, че (може би) "не умее нищо друго"; не искам да мислят, че съм принудена да работя за жълти стотинки, че нямам друг избор, и че не мога да работя и за хилядарки, стига да пожелая... Искам обстоятелствата да ми помагат, а не да ми пречат, да дам най-доброто от себе си, за да се развия в тази професия - и за мен, и за учениците ми. Искам да работя с удоволствие, а не с мисълта как ще изкарам месеца. Искам да ме гледат с уважение, а не със съжаление.
Знам, че всичко това до голяма степен зависи именно от мен, но в случая има и други обстоятелства, които вече не мога да променя, или ако мога, то ще е много трудно и малкото полза (няма лошо без добро) ще е на много голяма цена.Това е. Малко дълго се получи, моля да ме извиниш за което, но мисля, че това е най-пълният и изчерпателен отговор, който мога да дам на въпроса защо НЕ бих станала учител в България :).

поздрави: Вики