...

Не е мое, но ми се ще да съм го написала...

Минава полунощ, а телефонът вряска.
Отсреща мой любим човек ми кряска и ме стряска.
Не искам ти да ми крещиш, защото те обичам!
Но явно на това държиш. А има ли различия?
И после аз не спя, не спя, не спя от нерви.
За тебе мисля лошо - че си някаква консерва.
А сутринта с кафето аз имейла си отварям
и с друг любим човек се случва страшно да се скарам.
Той прави страшни глупости. И други покрай него.
Угасна ми фенерът май. Човека де го, де го?
Треперя после аз, познай от кво? От нерви.
Приятелите ми комай превръщат се в консерви.
Накрая кво ли ми остава? Върло се напивам,
това ми вдъхна храброст - обявявам съпротива.
Какво ви е прихванало? Ей, хора, престанете!
В земята ме забивате, а бяхте ми небето.
И гушвам своя най-любим, и къртя като чущ -
на другите обични свои хора най-напук.
Добре, че без въпроси той ме гушка и целува.
Защото, по-добре да премълчавам как ви псувам,
защото, ах, защото ме боли, и ах, защото
се правите на идиоти, пълни идиоти.
Не ми звънете. Скрийте се. Не искам да ви виждам.
Това, което става с вас, мен лично ме обижда.


Специални благодарности на Комата!