Прошка или не

Има един чудесен моноспектакъл на Камен Донев - "Възгледите на един учител за народното творчество". В него, минавайки от тема на тема, неистовият актьор неусетно стига и до градския живот, движението по улицата, задръстванията, и висенето с часове на пешеходна пътека - в чакане на знак за преминаване. Рядко, но се случва да попадне човек и на солидарен шофьор, казва Донев, който да спре и да направи път на пешеходеца (обикновено, със знак с ръка, плюс някое и друго споменаване с добро на нечия майка)... И на това място, пешеходците масово се стъписват! Стряскат се, застиват шокирани и забравят за какво са застанали на пешеходната! Сещат се да преминат чак след неопределено време, като все пак решават и да изкажат благодарност на шофьора - кимат с глава, повдигат шапка, някои даже казват и "благодаря"... нещо, шокиращо, според Донев. "Все едно - казва той. - след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!"... Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." И продължава - "Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Смешно е да благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път!!!".
Като оставим настрана хумористичното и многозначното в този комичен епизод, въпросът, засегнат от Донев, наистина е интересен и по него може да се разсъждава много. Имаме ли нужда, или не, от "специални" знаци на благодарност, признателност и оценяване за неща, на които, обективно погледнато, имаме пълното право. И които, така да се каже, за нас са даденост - особено от най-близките ни хора?
Днес е Сирни заговезни. На този църковен празник всеки обикаля роднините си (родители, баби, дядовци, свекър, свекърва) и хората си "опрощават" греховете един на друг. На мен обаче това винаги ми е звучало малко претенциозно...
Наистина ли трябва да искаме един от друг прошка за това, че "...бабо, мила бабо, много си страдала от нашите грешки волни и неволни! И колко горчиви ядове си брала, когато сме били и здрави, и болни… Прости ни! Прости ни! И нашата обич към тебе, о, бабо, додето сме живи, няма да изстине!..." (из "Патиланско царство" - Ран Босилек); трябва ли децата да искат прошка на родителите си, грубо казано, за това, че са се родили, като самият ни живот е изначално изпъстрен с грешки?
От друга страна, в културата на Европа съществува една, условно казано, нормативна етика. И в нея знаците на учтивост, благодарност, и т.н. не се демонстрират само защото "трябва" да се спазва нормата, а защото са знак именно на култура и самоуважение. Когато кажем на някого "Добър ден", не очакваме той непременно да ни отговори "Добър да е" - важното е да изразим своето хуманистично и културно отношение към света, защото сме рожба именно на една хуманистична по своята същност колективна култура. А това означава, че в дългата си история, европейската култура е тръгнала от външните знаци на хуманизма (със значение не просто човеколюбие, а приемане на човешкия живот като върховна ценност в европейската скала на ценностите). Тя започва с универсални норми на поведение, които "трябва" да се спазват, и отвежда до норми, които съществуват защото ние искаме и сме взели решение да ги спазваме. Простакът не казва на непознатите "Добър ден", защото не ги познава. Когато получава стока в магазина, не казва "Благодаря", защото не разбира защо трябва да се изразява благодарност - това го разбира интелигентният, знаещият и културният. Едно е да правя нещо, защото другите очакват от мен да го направя. Друго е да правя нещо, защото всички го правят. Вече съвсем друго е да направя нещо, защото аз искам да го направя.

И накрая, ако мога да си позволя да перифразирам думите на Радичков - "Ние не знаем със сигурност дали Бог съществува, но какво ни пречи да се държим, все едно съществува?" - ние не знаем дали сме длъжни, дали има за какво да си прощаваме, но даже и да няма - какво ни пречи да си прощаваме, въпреки всичко?
Затова - прощавам ви, и моля за прошка!
С пожелания за една чудесна пролет и очакване на новият празничен сезон!

Някъде... другаде

Първи ден...
Навън е минус 15 градуса. В стаята е 10. Включвам отоплението и чакам да се "отвърне" въздуха, като през това време не свалям нито ръкавиците, нито зимната шуба, нахлузена върху три ката дрехи... Хващам кирката и лопатата и почвам да разчиствам образуваните ледове.

Втори ден
В стаята вече е 13 градуса - супер, вече мога да си ходя и без шуба. Вънка обаче е -17.
Я, колко хубаво - намерих една дамаджана с вино в килера!
Може би няма да дойде зле да я използвам...

Трети ден
Граааадиииил Илиииияя киилиииияяяя...
Хубаво нещо е виното, особено за сгряване. Студът вече не ме притеснява...
Цели 15 градуса в стаята - направо си е топло вече и дори се топят ледниците! Сталактитите от тавана също полека-лека се разтапят и не е зле да започна да ги откъртвам, преди някой от тях да ми е паднал на чутурата. Навън вече е -20. Какво пък? Има още вино...
В сеело Брениииицаааа с вино карат воденииииицаааа...

Четвърти ден
Марш оттук!
Тия полярни мечки не спират да се промъкват вкъщи... Така и не мога да разбера откъде влизат. Може би изпълзяват през прозореца, по водосточната тръба. Настаняват се, щъкат наоколо и дори влизат в банята под душа (водата е ледена, но още тече и това очевидно им се харесва. Аз не мога да се ползвам от тая екстра, а вече и ръцете не си виждам от няколко дни, понеже не мога да сваля ръкавиците.
В момента една бяла мечка клечи до стола ми, докато пиша, подбутва ме и ме гледа жално... Иска храна. Безразлично я съветвам да върви да лови тюлени.

Пети ден... посред нощ
Реших да изключа за малко отоплението - да не стане беля, да гръмне някой бушон. Час-два по-късно стайният термометър се разпищя. Вградената аларма предупреждава да взема спешни мерки против измръзване. Е какво точно иска? Водата в банята вече замръзна, сега и да пищи, и да не пищи - файда йок! Отново включвам отоплението...
Термометърът обаче не спира да пищи... Е, накрая млъкна - след един тежък удар с ботуш! В този ред на мисли, ще ми се отново да си видя краката - забравих ги вече как изглеждат...

Шести ден
Някакъв пингвин се намъкна у дома, намерих го сутринта в мивката. Сигурно е допълзял по канализацията. Няма да се занимавам сега да го гоня - мечката под масата ще го хване...
Днес излязох за малко навън (след като разбих с чука образувания слой лед около вратата)с намерението да отида до магазина, но щях да затъна в преспите и се върнах. Където няма преспи, има поледица, а не ми се губеше време да обувам и събувам снегоходките, защото докато го направя, ми пукат ушите от студ... Утре може би ще опитам друго. Може би да прокопая подземен...снежен тунел.

Седми ден
Отказах се да ходя до магазина. Вкъщи вече има двойка пингвини... Хубавата новина е, че взеха да снасят, което ми решава проблемите с изхранването поне за момента. Е, в началото малко се сърдеха, като им отнемах яйцата с намерението да ги правя на омлет... Квичаха троснато и налитаха да кълват, но след няколко удара с тежък чугунен тиган по главите, изглежда си промениха мнението. Сега пак снасят и гледат изпод вежди (или каквото там имат вместо вежди) и мълчат намусени...
Вижте какво, комуто не понася - да се изнася! Ще ви пусна вън на снега, да ви видя тогаз, като ви подгонят ромите с касапски ножове... И войсковите подразделения на НАТО няма да ви опазят!

Незнайно кой ден
Внезапно затопляне - ура, температурите се покачиха до нула градуса! Мога да си ходя вкъщи с шорти и по тениска и дори да отворя прозореца. Белите мечки и другата фауна обаче са недоволни и избягаха да се крият в мазето (там още е студено).
Сега мисля да изляза на разходка... Че от утре обещават пак захлаждане.