сряда, декември 12, 2007

Абсурдното като реалност

Николай Николов, в. "Седем", 12.12.2007

Латинската дума “absurdus” има много значения – неблагозвучен, безвкусен, глупав, некадърен... В цялото многообразие на лексикалния си смисъл обаче, тя е излязла от един мъртъв език, за да се настани уютно в битието на живите хора. Завладяла е пространства в модерната култура – от театър на абсурда до екзистенциализъм... И несъмнено – поне географски – е намерила втората си родина в центъра на Балканите. В онази прекрасна и отблъскваща реалност, която високопарно наричаме „национална съдба”.
Ами помислете – как можем да оценим ситуация, в която най-натъпкания, поне тук, на Балканите, бюджет не е в състояние да осигури нормални доходи на населението? В която правителството се чуди как да изхарчи милиард и кусур лева и ни обещава, че като ги вложи в инфраструктура ще пътуваме по чудесни гладки пътища, а нашенецът си спомня единствено анекдот от тоталитарните времена, в който един камион пренасял дупки, ама една от тях паднала. Шофьорът се върнал да си я прибере, а камионът се сгромолясал в нея. Абсурдно, нали?.. След четиридесет и три дни ефективна стачка на учителите, правителството им обещава осемнадесет процентно увеличение на заплатите от първи Ноември, но стига до прозрението, че не трябва да бърза с изплащане на обещаното, а когато най-после даде новите заплати, няма да вземе парите за увеличението от бюджета, а ще използва спестените от стачката на самите учители средства. Не вярвате ли? Прочетете писмото на Бойко Борисов. Тук абсурдното вече граничи с цинизъм. А не е ли цинична „демонстрацията” на висши държавни интереси, по силата на които Либия, свързана с представата за ужасяваща трагедия на български граждани, спасени с помощта на световната общественост и целият „дипломатически инструментариум” на ЕС и Америка, отново ще стане потенциален търговски и т.н. партньор на България. А носталгичните спомени за „светлото минало”, в което страната ни строеше пътища, болници и откриваше природните богатства на Африка, въобще не се свързват с факта, че част от „строителите” все още не са получили мизерните си възнаграждения, а страната ни носи бремето на гигантски загуби под формата на заеми и изпарили се средства, с които малка, но социалистическа България спонсорираше големия, но братския Черен контитент... Инфлацията у нас препуска като оня герой на Радичков, който, тичайки към суматохата, от бързане изпреварва дрехите си, а статистиката (в битовата практика наричана „стъкмистика”) отчита непрекъснато повишаване на БВП. Навсякъде по света светлите Коледни празници икономически са обвързани с понятието „Коледно намаление”, а у нас откриваме феномена „Коледно увеличение”. Поради тази причина, в католическия свят хората украсяват коледни ясли, а нашенецът стои като кон пред празни ясли. Безвкусицата ни залива отвсякъде, блещи се нагло от билбордове и реклами, а културните ни институции възторжено тръбят каква нова, висока и екзотична българска култура скоро ще да очарова европееца. Абсурдното определя нормите на поведение във всеки сектор на живота – от законодателството до градския транспорт, а средствата за масова информация, които трябва да бъдат коректив на подобни идиотизми, с хитровата усмивка ни запознават с интимния живот на пишман-знаменитости и трескаво търсят селището, в което се е родило поредното теле с две глави. Абе, хайвани, и да се роди такова, Чернобилски синдром трябва да търсите!... Дори в спорта – волейболистите, които единствено продължават да носят радост на пощурелия от абсурдите българин, за блестящите си победи няма да получат материални, а единствено морални стимули. Само дето от потупване по рамото хората вече взеха да ходят на една страна. При това неправилната... Виж, футболистите са друго нещо – това, че у народонаселението те генерират единствено свирепи настроения, не пречи всеки, повикан в националния отбор, да прибере по няколко хилядарки в джоба си. Нищо, че напоследък въпросния национален отбор излиза на терена вероятно само за да демонстрира левентните фигури на неколцина юнаци, та да бъдат по-лесно продадени на съответния пазар. Не е ли абсурдно да се говори така за любимия на всички спорт? Зависи. Ако абсурдното е станало стандарт, какво се случва със стандартите, които не са абсурдни? По времето на „соца” България си имаше БДС (Български Държавен Стандарт), ама се съобразяваше предимно с ГОСТ (държавен стандарт на СССР). Излиза, че някъде по онуй време, абсурдното се е превърнало в норма. „Народна република България” – бе хора, тя като е република, може ли да не бъде народна?! Не ви ли звучи това като „детски педиатър”? Ако поколения българи са израстнали в пространството на лексикалния абсурд, какво ли ще да се случи с тези поколения след падането на Берлинската стена? Що за демократичен свят ще изграждат те? И понеже светът на демокрацията не търпи (или поне в максимална степен ограничава) социалните абсурди, остава ни театърът на абсурда. Дали е случайно, че създателят му е славянин? Фатална работа... Като онова фатално число, тринайсет, дето мнозина не знаят кое точно му е фаталното. Щото ние сме православни християни, но абсурдите, настанили се в Светия синод ни правят недотам християни (спомнете си онази реплика на Бай Ганьо – „Бе, европейци сме, господине, ама недотам”)...
Хайде да извършим проста аритметична манипулация – да се върнем 13 години назад във времето. 1994 година ( различно от „1984” – има такава една книга). Правителство на престарелия премиер Беров, който повече от половин година е в болница, но това не пречи държавата да скърца по коловозите на „демократичното” развитие. Жан Виденов все още е шеф на опозиционна партия, която скоро ще спечели избори. Предстои и хиперинфлацията, но средствата за нейния „инфраструктурен проект” вече са инвестирани. Комай най-забележителните културни явления са годишнината от смъртта на Йожен Йонеско и трагичната кончина на гордостта на българската оперна школа - Борис Христов. Тялото му е пренесено в Родината от далечна Италия, за да бъде”понесено” на погребална церемония от неколцина бабанки в петнисти униформи и червени барети. Като в театър на абсурда, а? Солидните ни познания в тази област позволяват да разиграем малък абсурден скеч, та да почетем и миналото, и величието. Щото иначе... sic transit gloria mundi !(така отминава световната слава). Завеса:
Денят е, например, 28.03.1994-то лето господне. Йонеско – мъртъв (както винаги, подобни вести стигат до нас със закъснение, друго си е годишнината)! Злите езици твърдят, че у него всъщност имало нещо румънско. Румъния граничи с България. Още от времето на Людмила Живкова е известно, че България е център на европейската култура. Правителството на България по спешност се събира в болничната стая на възстановяващия се Премиер. Тя е достатъчно голяма за оределия кабинет (другата част от Кабинета разнася славата на България извън пределите й). Взема се решение – да честваме! (Ние обичаме да честваме...)
Решението тутакси се реализира - четирима въоръжени бабаити в петнисти униформи и маски понасят метален ковчег, символизиращ таланта на Маестрото, към Александър Невски. Площадът пред Александър Невски е зает. Там ентусиазирани граждани участват в панахидата за българския лев. Останалите софийски площади също са заети.
Междувременно прозвучават изстрели. Охраната отговаря. По телефона Жан Виденов обвинява СДС за смъртта на Йонеско. Траурното шествие се качва на мерцедеси клас „S” и отпрашва към Русе. Гъсти хлорни облаци замислено плуват по небето. Ръмят тъжни киселинни дъждове...
Група моторизирани полицаи спират опечалените. Оказва се, че обръчът от фирми-производители на ковчега не са платили ДДС и финансовият министър е взел мерки. Оказва се още, че ковчегът е откраднат от наши мургави събратя. Подмамени от траурния му цвят, те са решили, че е направен от цветни метали...
Йонеско се смее...
Изглежда ли ви прекалено абсурдно? Или от абсурдната картина на добре забравеното минало звучи нещо познато- дисхармонично?! Тончо Жечев бе изрекъл една почти абсурдна фраза – „Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад”. Българинът, обаче, е практичен - да не е луд да зяпа назад, когато върви. Нали ще падне и на главата му ще се появи цицина?! Нямай грижа, драги ми господине, все едно ще паднеш в някоя разкопана улица. И тогава ти остава само едно – търкайки удареното, да се засмееш през сълзи и да си припомниш, че най-древния начин за борба с абсурда, настанил се в битието на хората, е просто да го видиш...

2 коментара:

Анонимен каза...

Не е ГОСС. ГОСТ - от ГОсударственный СТандарт.

Вики каза...

Веднага го оправяме - много благодаря :)