За наблюдението, наблюдателността, Джеймс Бонд и идеалите

от Виктория Николова
в. "Седем", сряда, 19.08.2009

На 12-ти август, сряда, се навършват 45 години от смъртта на Иън Флеминг – „бащата” на Джеймс Бонд. Прочутият Агент 007, вдъхновил множество режисьори, станал главен герой на редица филми със завиден бюджет и синоним на бореца за правда. Неговата наблюдателност, ловкост, прецизност и ред други качества обаче, са несравними с уменията, до които е способна да се възнесе, например, една средностатистическа нашенска пенсионерка. Особено от една точно определена категория... Неслучайно след пенсия броят на болестите рязко нараства. Не защото „старост-нерадост”, а заради липсата на градивно занимание, което да осмисли деня.
Седи бабата дежурна на прозореца, следи зорко кой влиза и излиза от входа, записва щателно... Протяга врат, продължава да го протяга... и си докарва остеохондроза, само и само да види по-добре какви ги върши съседът... или съседката... или съседът със съседката. Не може да се отрече, че в тази своя наблюдателска дейност някои пенсионери влагат старание, достойно за похвала и от Агент 007. А колко по-хубаво би било, ако с подобна прецизност наблюдават политическите предавания и следят печата, например. Така много „анализатори” и (псевдо) политолози и социолози биха имали сериозен коректив и произволно писаните претенциозни трудове биха станали далеч по-малко. Или, ако със същото зорко око много млади хора следят политическите събития в страната и научат малко по-добре какво се случва. „Мен к`во ме интересува политиката?!”, ще кажат някои. Да, наистина, защо да ни интересува как ще живеем в страната си през следващите няколко години? Та нали после трябва да се оплакваме колко сме зле – независимо дали сме направили нещо по въпроса!
Стоим в поликлиниката, пред кабинета на джипи-то, и чакаме многолюдната опашка да понамалее, белким се доберем до вратата и успеем да си вземем рецептата, без която вече не можем да влезем в аптеката. И междувременно чуваме всякакви мнения и коментари от съставляващите въпросната опашка... Как при Бай Тошо такива опашки нямало. Съветските лекари били истинско чудо. В Русия било по-различно (мисля си: „Натам отиваме, няма страшно!”). Тогава и на почивка сме ходели... Ако, вече неиздържащи, се опитаме да изкажем някакъв контрааргумент, затапват ни – особено ако сме по-младички – с желязното твърдение: „Ни сте живели тогава, ни можи да знайти!”. А че по онова време и те не са живели в САЩ, например, та да знаят как работят американските лекари, е друга тема. Друга тема е и, че има достатъчно „Задочни репортажи за България”, от които човек би могъл да добие представа за живота у нас по социалистическо, при желание... Това, например, могат да направят и много млади хора днес, вместо да слушат личните впечатления на мнозина, пречупени през собственото им възприятие и изкривени, с течение на годините до неузнаваемост. До „криво огледало”... Или да пускат произволно бюлетини, „за да видят какво ще стане, щото не са живели по онова време” – ако въобще пуснат де. От друга страна, ако поне част от пенсионерите, в продължение на десетилетия упорито гласуващи за една и съща партия, следвайки принципа на „познатия дявол”, променят, вследствие на осъзнато наблюдаване, убежденията си – това би насочило електоралния вот в друга посока и доста би променило политическия ни живот.
Много възрастни (а и млади) хора често с досада коментират сегашното ни образование, чието потресаващо ниво било ужасяващо ниско, спрямо това отпреди 40 години. Имало едно време дисциплина – в това няма съмнение... наложена със средства, познати на диктатурата, не на демокрацията. А всъщност какво е демокрация? Демокрацията, според думите на сър Уинстън Чърчил, е най-неудачната форма на управление, разбира се ако не смятаме всички останали. Е, колко по-полезни бихме били, а особено хората без друга спешна работа, ако опитаме да съчетаем най-доброто от въпросните „всички останали” форми, така че да го въплътим и в демокрацията? При това положение откъде-накъде българският пенсионер би могъл да си позволи лукса да се чувства, дори съвсем малко, безполезен?
Изобщо, откъде в днешното ни хумористично мислене се появи метафората „червена бабичка”? Защо образът на измъчената и смазана от живота българска пенсионерка изведнъж стана нарицателно за активен и яростен защитник на комунистическите „идеали”? Нима няма гласоподаватели, които са жълти/сини/зелени и като папагали повтарят нещо чуто и заучено, без грам да разбират смисъла? А нима няма също интелигентни, мислещи и наблюдателни хора? Които дълбоко в себе си разбират нещата, но поради вътрешното си отчаяние от живота, принудил ги да се опират на деца и внуци, за да не фотосинтезират на студено зимата (тъй като пенсията отива главно за лекарства), съзнателно отказват да вложат нужното усилие за подобряването на същия живот. За себе си – и за другите. И вместо това стават наблюдатели, зорки като Джеймс Бонд... на сапунени сериали!
Нека опитаме всички да поработим, поне да засилим своята осъзната наблюдателност, за да подобрим живота си. Така може да се стигне и до стойностен идеал.