"Идеали" и жвачки - при това словесни

Изминалата седмица изтече под знака на (поне) две паметни събития. Едното, както вече сте се досетили, е случилото се в "онази нощ", както и произтичащите от това въпроси - кой, кога, как, с чия помощ и какви подръчни средства разпоредил/бил виновен/носи наказателна отговорност, или кой даровит "стратег" натоварил "х" броя депутати в "белия рейс" и го метнал сред хората... Това тъй "сложно" разследване, комай не е по силите на родното МВР, а направо си плаче за Интерпол!
Другото, разбира се, е не по-малко емблематичния ежегоден събор на социалистите на Бузлуджа. Депутатът от БСП Антон Кутев се изказа възторжено колко по-лесно било да се съберат 50 хиляди души "на разходка след работа" по жълтите павета, отколкото на един връх и допълни, че голямата разлика между настоящото и предишното управление била, че сега поне не ги притискали полицаи или не се опитвали да ги държат през полицейската и държавната машина, което било постижение на демокрацията.
Коментари върху смисъла и съдържанието на въпросната реч няма да правя. Ясно е обаче (и не е чудно, предвид партийната му принадлежност), че господинът е от онези, за които "постиженията на демокрацията" се изчерпват с "Кока Кола" културата и дъвките "Орбит", заменили някогашните жвачки "Идеал", за които все още мнозина тайно или явно мечтаят.
Още са живи онези, които добре помнят жвачката "Идеал". Въпреки всички минуси, тя има преимущества, които днешните нямат. Освен, че прави големи балони, те не се лепят толкова по лицето, колкото тези от другите дъвки - лесно могат да се изчистят... Ако пък се сдъвчат квалитетно 3-4 дъвки, се получават гигантски балони. В училище, на двора, или на улицата, младите труженици на бъдещия социализъм лапват по една-две дъвки и с усилия започват да "жвакат" (което не е лесно - въпросната дъвка е твърда като "желязната дисциплина" в училище по съответното време!) и правят най-големите балони, които са по силите им. Всеки хваща своя балон за остатъка от дъвка, който е бил в устата му, и заедно хукват в редичка около училището, размахвайки победоносно балоните си, които след първата обиколка са станали твърди и здрави, почти колкото панаирджийските.
Ще попитате обаче, защо е тази възхвална ода на някогашните джвачки? Каква, бе джанъм, е връзката?... Ами, има я!
Първо, те останаха в миналото, точно както шоколадите "Крава", захарния памук и бонбоните "Снежанка", или Овчарчето Калитко, Данчо бабин Сусин и други персонажи, рожби на соц-реализма. И въпреки това днес и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им кохорта някак все едно живеят в онова "светло" минало, в което дъвките "Идеал" са лукс и мечтано лакомство за децата. Те изглежда не страдат от обстоятелството, че вече сме в пространството на хипермодерните времена, на високите технологии и интернет, а жвачката "Идеал" е музейна реликва.
Второ, парламентаристите, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, които трябва специално да бъдат експортирани с помощта на цял (и бял) автобус, удивително напомнят някогашните ученици от епохата на соца, които търчат, размахвайки изработените от жвачка с много труд и мъка балони и сегиз-тогиз надават крясъци - "Полицейска и държавната машина!!!", "Дестабилизация!!!", и извадени от нафталина лозунги от сорта на "Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ви чака, трудов път...".
Освен това малцина са наясно, че жвачката би могла да бъде и словесна - от онези, дето се процеждат измежду зъбите на някого, когато се опитва да обясни нещо... Явлението "словесна жвачка" ("Идеал", "Орбит" - няма особено значение какъв етикет ще й лепнете) се наблюдава, когато някой надълго и нашироко се опитва да разисква нещо по неразбираем начин и без особен смисъл, упорито го повтаря и "предъвква" отново и отново, но файда така и няма - най-много да излезе някой балон, който може да е голям, здрав и бая внушително изглеждащ, но на практика е "въздух под налягане".
Такава словесна жвачка е например обяснението за 50-те хиляди, събрани на Бузлуджа. Както казваше една баба, лека й пръст - "Тоз народ как се събра всичкия над кебапчийницата?". На снимката, която шества из медиите от въпросното събитие, се вижда около 1/6 от поляната. На нея има-няма около 1000 души, предимно насядали, създаващи впечатление, че са повече. Известни ли е на някого, че на тази поляна, правостоящи могат да се съберат 5-6 хиляди човека, а ако малко се посгъстят - максимум 8 хиляди. Като сложим и още 2-3000 в близката гора, сметката може и да излезе... И като попреувеличим, (ама с мярка) може да стигнем до цифрата 15 хиляди. Но пак няма да достигне цитираната бройка. А и прави впечатление, че тази година присъстващите са по-малко...
При това положение трябва ли да се чудим на медиите, които седмици наред лъгаха и изкарваха протестиращите пред Парламента първо "200-300 души", после хиляда, накрая с голяма неохота стигнаха до 10 хиляди? Или на репортажите, снимали протестиращи с определен ракурс на камерата, така че да изглеждат все едно са двама-трима на квадратен километър?...
Също такава словесна жвачка са и приказките на някой си г-н Валентин Георгиев ТУК, самовнушил си, че хората си нямат по-сериозна работа, та затова водят децата си да гледат как линчуват депутати в бял рейс...
И след като се преумори от надуване и пукане на балони от словесни жвачки, най-яловият, престъпен, уродлив парламент след 10 ноември, който 65 процента от хората не одобряват, взе решение да се оттегли в почивка от 7 до 31 август. Може ли хорицата без ваканция, при положение че за много от тях ще бъде последна? Обаче сега се усложнява работата с протеста - едни трябва да протестират пред ЕвТиноград, други пред станцията на Министерски съвет на Слънчев бряг, а за тези които трябва да ходят по разни острови и екзотични кътчета, където депутатите имат къщи, яхти и т.н. направо не знам как ще стане. В краен случай - на есен с песен, както се казва. Или с тояга, казват други. Ще видим...
И, както обичаше да казва един бивш премиер (дано никога да не го цитираме по други поводи!) - "Хубаво е, че се придържате към конкретиката. Ще видим, ще помислим, и като му дойде времето, ще ви отговорим". Нека да не "разтягаме локума" и да не надуваме балон от "словесната жвачка" - в крайна сметка колко души били на Бузлуджа, пък колко са на площада, пък кой как ги бил преброил, пък какво били казали социолозите/политолози, пък кой счупил стъклото на белия рейс, пък как въпреки че ни най най-малко не искаме да се върне ГЕРБ, на практика сме били искали точно това, пък кой какво бил измъдрил и колко точно бил велик (нищо, че не е бил, не е и никога няма да бъде Нобелов лауреат) и какви никому неизвестни анализи бил направил някъде си... Всичко това е "малкият дявол", както се казва. Основното е, че постигнахме дотук толкова, колкото целият 23-годишен преход не успя. Остава само да довършим започнатото и да приключим с този процес, а и с това правителство - точно както с жвачките "Идеал" и "социализъма".

Цитат на деня или глупост на тримесечието?

Г-н Михаил Михайлов, с творческия експресивен псевдоним "Мишо Шамара", изрази готовност да умре за Орешарски. "И да искат да ме убият, готов съм да умра за такава кауза" сподели Мишо. Сайтът "актуално.ком" категоризира това изказване като "цитат на деня" и го поставя на видно място... Макар че по-голямата част от коментиралите читатели изразиха бурно негодувание, че към момента господинът още не е изпълнил намерението си, а мнозина искрено му пожелаха успех в това начинание.
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".

"Комунизмът си отива"?

За съвсем непросветените, както и за тези, които са забравили - аз съм кротък и добър човешки екземпляр, "в разцвета на силите си", женски, по мненията на мнозина, "много добро дете"... Само че обстоятелствата ме превърнаха в лумпен и опасен платен провокатор. Като се замисля, втората квалификация придобих наскоро, но първата най-вероятно си е вродена. Лумпен съм се родила и още в невръстна детска възраст са ме приспивали с "Комунизмът си отива" на Васко Кръпката. Спомням си, че още тогава бая се чудех какъв трябва да е тоя комунизъм, за който Васко пее, че "си отива" и от когото се предполагаше, че децата могат да спят спокойно. Представях си го като хибрид между Торбалан и Баба Яга. Уви, комунизмът не си отиде... тогава. А дали ще го стори сега?
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")

Пози и позиции - "кратко" ексПОЗЕ

На 34-тия ден от протестите Едвин Сугарев е приет по спешност в болница, след 22 поредни дни гладна стачка. Това, че състоянието му не е добро, е факт. Че рискува живота си - също (да, човек може да оцелее без храна и за много по-дълъг период от 20 дни, но при нормални обстоятелства. Настоящите смутни и стресови условия са далеч от нормалните, пък и когато човек не е вече на 20-30-40 години и има налице не един и два здравословни проблеми, картинката се променя рязко в отрицателна посока). Че е най-добре да се оправи - също. Най-малкото, защото би било прекалено голяма жертва по вина на това правителство, ако нещо му се случи. Никой не заслужава да си отиде по такъв начин, нито управляващите заслужават България да даде човешки жертви заради тяхното дебелоочие и наглост. Въпреки това в последните дни цъфти неувяхваща реколта от злобни коментари относно "позите" на Сугарев - и то все от страна на хора, които за разлика от Едвин, не рискуват абсолютно нищо - и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... Или по-точно знам, но ще прозвучи грубичко. Циничните забележки, че правел лечебно гладуване, че изглеждал непроменен, или даже предположения, че си хапвал тайно пържоли, май е излишно въобще да ги споменаваме... Нека да поразсъждаваме върху някои от основните аргументи "против", които "критиците" редовно поставят.
Дискусии относно това дали и доколко някой (при това някой друг, а не ние самите) рискува живота си, или пък поставянето под съмнение на този факт и омаловажаването му като "позиране", са меко казано смешни. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да смята, че обявена гладна стачка е някакъв вид поза или че могат да се допускат каквито и да било злоупотреби. Законово обособено е, че когато едно лице минава официално на гладна стачка, то е непрекъснато под лекарско наблюдение, като изследвания се правят всеки един ден - с едно елементарно вземане на кръв/урина много лесно става ясно дали и кога индивидът е приел за последно хранителни субстанции. Също така всякакви твърдения от сорта "на него/нея нищо му/й няма" са меко казано неуместни и неетични, когато става дума за някого другиго, извън изказващия въпросното твърдение. Народът е казал - "на чужд гръб и сто тояги са малко", а Библията - "Не съдете, за да не бъдете съдени". Мисля, че няма какво да разясняваме - смисълът е един и същ, и все за "съдниците" се отнася.
Относно гладуването като форма на протест. Безспорно гладната стачка е крайна мярка, която никога не е и няма да бъде одобрявана от всички. Право на мнение, разбира се, има всеки. Но нищо не пречи, дори когато не приемаме нечия позиция, да се отнесем към нея ако не с разбиране, поне с полагаемото уважение. Мнозина гледат с пренебрежение и не се впечатляват от подобни прояви, а някои направо ги определят като "изнудване" или дори "тероризъм". Подобни категоризации са несъстоятелни с оглед това, че става дума за живота на "изнудвача-терорист" - историята не помни случай, при който някой да търси лична изгода (в което дефинитивно се състои изнудването), залагайки най-ценното (поне от гледна точка на хуманизма) - живота си. Изнудвачите преди всичко се грижат за собствените си нужди, а това рядко е свързано с каквито и да било рискове, най-малко пък за здравето и/или живота. Гладни стачки са правили Ганди, кметът на Корк в Ирландия през 20-те, което дори завършва със смъртта му; десетима затворници от ИРА гладуват през 80-те и никой от тях не оцелява; кубински дисиденти също гладуват против Кастро в началото на 70-те, а друг кубински дисидент прави същото в близката 2010 и също умира. Списъкът е безкраен. Да, гладната стачка е крайно средство и малцина се решават на нея, но както виждаме, историята помни много подобни примери. Къде сме ние? Серията от гладни стачки от началото на 1989 година, както и серията от щафетни гладни стачки от април и май, същата година, са събития, получили много широк международен отзвук и подкрепа, и в които участват стотици активисти на Независимото дружество за защита на правата на човека. Тези събития са документирани - няма място за съмнение. Не говорим дори за гладната стачка на д-р Николай Попов в условията на затвора, продължила 250 дни, като от един момент нататък човекът е насилствено захранен венозно.
Относно коментарите, че това било "шантаж по емоционална линия" и дори "детински номера", бих искала много ясно да припомня факта, че - независимо дали това харесва някому или не - днес ние живеем в пространството на една хуманистична по дефиниция, християнска по религиозни традиции и европейска (обособено не от географски фактори, а от историческия процес) цивилизация. В нея хуманизмът е заложен като фундаментална доктрина, и той поставя човешкия живот като висша, върховна ценност. Най-малкото, поради тази причина, е дълбоко аморално да се игнорира (от управляващите) или плюе (от странични люде) човек, който залага живота си заради убежденията си - още по-малко пък да се "пожелава" смъртта му (мнозина дори това правят, колкото и трудно за вярване да е това!). Друг е въпросът, че подобна форма на протест като цяло и тази на Сугарев в частност, очевидно търси морал там, където го няма. За комунистите срам, морал, съвест, или човещина са категории непознати. Точно Едвин написа за тях - "Комунистът е същество, свикнало с лъжата като свинята с кочината."
Обобщение - фактът, че даден човек е готов да защитава позицията си на всяка цена, не е и не може да бъде поза. Всеки един човек има право да заеме позиция и да я защитава - при това чрез реални действия, а не от "позицията" на анонимен коментатор в интернет - и както и друг път съм отбелязвала, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Основната разлика между тези две понятия е, че в единия случай имаме доста конкретно разграничаване между нечии думи и действия, а в другия - съответствие помежду им. Поза е модерното днес явление човек, убил пет деца или изнасилил бабичка (моля примерът да не се приема буквално!), да влиза в църква и да се кръсти (често неправилно), както и да носи на надипления си на три ката врат няколкокилограмов синджир, от който виси кръст. Поза е също така да озвучим целокупната реална и виртуална околия какви върли вегетарианци сме, колко вредно е месото и как вегетарианството ще спаси света от зло - а насаме вкъщи да мааме кюфтета с шкембе чорба. Позицията обикновено предполага и конкретно действие. И в тази връзка - приемам позицията на непротестиращите - не искат, не го правят. Но какво искат активно непротестиращите, активно мрънкащи срещу протеста - във всички негови форми - за мен остава непонятно.
Разбира се, в тази наша държавица, с тези жилави пипала на партията, вяра не може никому да се има, но все пак, поне за вдъхновение, можем да се абстрахираме от параноята си и да подкрепим, или поне проявим разбиране и елементарна толерантност към някое смислено деяние, което не гони претенциозни цели, не се опива от собственото си големеене и не се преструва, че негодува, макар и (дори чисто хипотетично) извършителят му да е здраво замесен в минали, че и настоящи игри.
"…Хвърли поглед пред себе си към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря. А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце ... И разсипано в искри, то угасна…". Мнозина са забравили, а някои въобще не са виждали и с периферното зрение този текст, нито знаят името на автора му. Само се въздържайте от критико-идеологически клишета. "Останалото е мълчание…" - У.Шекспир

Горчиво кафе

Горчиво е кафето, което гражданинът Джоро Джорев от столичния квартал Мусагеница отпива на малки глътки в махленското кръчме, с цел изтрезняване... "Горчиво кафе" - но не по Христо Смирненски, а по-скоро по тертип на група "Уикеда" и "Ние с Боби двамата пием кафе". Боби, друг виден представител на целокупното кръчмарско съсловие, в момента го няма - рано сутрин той ходи на хората по къщята, да поправи на черно я бойлер, я печка (няма как, и пари требе да се изкарват, че да има за ракийца) - така че Джорев седи сам на маса, "работи над себе си", както се пее в песента, и размишлява над живота като такъв.
Внезапно отвън се дочува врява, като на пазара в Люлин. Вървят хора и нещо крещят... Разнася се пронизителен писък на свирка - после втора, трета... Този писък отеква право в неизтрезнялата още глава на Джоро и директно атакува заспалата му мозъчна клетка (мозъчен клет?), така че той едва не пада обратно под масата, откъдето едва преди 30-тина минути е изпълзял след тежката изминала нощ. Отваря се рязко вратата и отвън с дразнещо бодър и свеж вид влиза бай Мите Митев - комшия на Джорев, странен човек (по критериите на Джоро, направо "хахав"), безработен журналист, пишеше там в некъв вестник, ма оттам го изгониха, та сега преживява от помощи и дава уроци по литература на хлапета, колкото да връзва криво-ляво двата края. След като надува за пореден път провесената на врата му свирка (свирката - жълта, като жълтата книжка, дето спешно трябва да му дадат на тоя - мисли си гневно бай Джорев), Митев подканва малцината присъстващи с глас не по-малко бодряшки от изражението му:
- Отиваме на кафе пред Парламента! Хайде, кой идва с нас? - няколкото сънени физиономии от масите го поглеждат с далеч по-малко ентусиазъм и повече раздразнение. Види се, трепетите на буйната му душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир...
- Кво? - пита някой.
- Протестираме срещу правителството. - обяснява търпеливо и все така бодро Мите. - Искаме оставка на кабинета "Орешарски". Рано сутрин пием кафе пред Парламента, после по обед, а вечерта правим протестно шествие...
Отваря се вратата и след бай Мите влизат още трима смахнати като него, викайки "Оставка" и развявайки байрак. Бай Джорев дори не иска да ги слуша. Той цъка замислено и се чуди кога ще свърши това "чудо за три дни"... От февруарските протести насам, комшията му бай Мите е станал твърде неадекватен, този човечец. Резултатите на изборите през май (където с огромен ентусиазъм е пуснал гласа си за десните - пълен кукундрел!) силно са го изненадали. Когато, след дълго умуване, бе сформиран кабинет начело с БСП, вместо спечелилите ГЕРБ (не, че не са и едните, и другите, маскари!), Митев е сподавил с голям зор псувните си, но при назначаването на един мафиот (все едно не са пък всичките мафиоти, зер!) за началник на ДАНС, вече много му е дошло и заедно с неколцина други хаховци от квартала, е отишъл да протестира пред Президентството... И така, вече 25 дни! Събират се там тия идиоти - стотина ли, двеста ли да са - и искат оставка на управляващите.
- Бай Мите - започва несигурно Джорев. - Нъл' знаеш, че не вервам аз в таз работа с протестите. Защо бе, джанъм - за чий? Все едно нема на тяхно място други да додат по-сетне... Същите като тех, че и бетер!
Говори си тъй, профилактично бай Джоро, макар да знае, че няма да има ефект. Напразно месеци и години наред се е опитвал да набие в тъпата глава на събеседника си, че специално на него му е все тая, че важното е самият той да е добре, че не му пука кой го управлява и че изобщо не вярва на политици, нито на здравеопазване, нито на нищо - всички са маскари и туйто! Всеки си ръси щедро обещания, преди да го изберат - всеки, вземе ли властта, си прави каквото иска, и просто замазва в началото очите на хората... Нашият упорито си твърди, че има начини България да се оправи много бързо, ако се декомунизират (каквото и да означава тая завързана дума) институциите - трябвало само да има кой да почне и доведе до край този процес. Както и, че през време на целия преход било имало всичко две правителства, които реално направили нещо, най-много напомнящо "демократично развитие" (деба и демократичното развитие!) - това били правителство на Филип Димитров и това на Костов - ама нямало кой да го види. Че нашенецът не искал да погледне по-далеч от своя търбух - той си помнел колко готинко е било при Тато и как като дошла демокрацията, съсипала всичко... Амчи не е ли тъй? Виновна е демокрацията! Ето - и по телевизора го дават, и вестниците (особено "Труд" и "24 часа") най-компетентно и мъдро обясняват, че виновна е именно тя. Ама откъде се цръцнаха тези новоизлюпени демократи, та стовариха тази зла, озъбена демокрация връз многострадалния и доверчив български народ, Джорев още недоумява... Затова той провежда друга форма на "проест", категорично отказвайки да гласува. Напразно Митев се опитва да го убеди всеки път, че правото на глас е изконно наше право като граждани - че правата ни не са чак толкова много, та доброволно да се лишаваме от някое от тях. "Трябва да се гласува" - упорства той. - Ако толкова никой не ти е на сърце - пускай празна бюлетина, или напсувай в нея всички, но поне се пиши, че си гласувал!". "Бем го!" - отсича категорично бай Джорев. - Они окрадоа държавата, язе тука ке им гласувам!". Който и да е на власт - все тая, смята той. И наистина не вярва, че България ще се оправи някога - който и да дойде. Колкото и политически активният му комшия да го уверява, че това е глупаво... Как германците могат, а ние не? - пита той. Как Исландия може, ние - не? Не сме някакви специални редки екземпляри, дето по някаква причина са по-различни от всички други по света - твърди той, и упорито повтаря, че това били нормални явления, исторически обосновани, в хода на една прохождаща демократична страна. Бошлаф! Според Джорев България просто няма да съществува след време - циганите ще станат повече от българите, страната ще остане само с циганско население... Каквото и да бръщолеви бай Мите, че историята показва, че подобни положения вече е имало, и то не един и два пъти, при това по-тежки, пък винаги сме оцелявали; че по време на Османската империя българското население било 4 и половина милиона души... Тъй то, ама ако е можело - отдавна да сме се оправили! Защо отдавна - пита опонентът - като у нас демокрация на практика не е имало? В България досега били управлявали само едно демократично правителство - на "лошия" Костов, и едно на Филип Димитров. Всичко останало по време на прехода било нео-социализъм, както и едно "ново" явление, в лицето на Бойко Борисов, което се бе скрило в сянката на една европейска партия (после се оказа, че въпросното "ново" е добре забравено старо). Затова според него трябвало да се направи всичко възможно за това тези, които дойдат на власт да не бъдат отново такива. Това било първото и най-важното, което трябва да се направи, за да има напредък и да почнем да се оправяме. Историята го е доказвала много пъти - заключава бай Мите. Само че един от основните уроци на историята бил, че никой не искал да помни уроците на историята...
Все ей такива ги говори този човек!
Само че той злобее, защото навремето бил неправомерно уволнен от вестника. Това ще да е ключът от бараката, както се казва! Предлагали му били да стане партиен член и отказът му навлякъл неприятности - главният редактор почнал да му сваля материалите, а партийният секретар взел да го привиква редовно в кабинета си, да го подпитва дали наистина одобрява партийните решения. А при едно "откровено изразено мнение" на общо редакционно събрание, стигнали до някакви си изводи и му връчили заповед за уволнение. Та затуй Митев е гневен на партията и иска да мъсти за позора!
Джорев не разбира много от партии. Той ги попържа всичките съвкупно - за него е важно той да си е добре, да има за насъщния, да си пие ракийчица, да си кара колата втора ръка и от КАТ никога да не го глобяват (най-вече, защото катаджиите не знаят цялата азбука, нито могат да напишат буквосъчетанието "дж" от имената му!). За комунистите да гласува, не върви - те и насъщен не могат да осигурят на хората; ония пък, десните, са корумпирани, крадци и мръсници, ама пък няма друга опция... И изведнъж - Борисов пристигна със гръм! Борисов пристигна и в кръчмата шум се вдигна - е тук вече улучихме десятката! Бойко ще ги вкара сите в малкото джобче! Даже Джорев, като никога, гласува на изборите през 2009-та - за него. Бойко ще оправи България, ще вкара лошавите по затворите и навсъде ще настане мир и справедливост!
Та тъй, спечели Бойко изборите, радваха му се хората, надяваха му се... Само че времето летеше, изтърколи се година, две, че и три... А реално погледнато к'во направи Бойко? - построи магистрали... Спретна тук-там стадиони, да се радват младите надежди на родния спорт... Усвои европейски кинти и ги смля... И само някакви хрантутници току се изтъпанваха я по телевизора, я по вестниците, да обясняват колко розово било положението у нас, всичко било щастие и рози, а благоденствие изтичало на талази из крачолите на българския народ. Само дето положението на бай Джорев не се подобряваше, а най-лошото е, че целокупният народ, воглаве с мусагенишкия такъв, милееше за справедливост, пък мошеническите сделки не се разтуриха, справедливостта не бе възстановена, никой не бе осъден и никого не вкараха в затвора... А последната зима от управлението му токът така поскъпна, че в кръчмата всички мръзнеха и от време на време излизаха навън, да се стоплят! Затова накрая и Бойко си обра "плодовете на труда", най-вече крушите - след продължителните февруарски протести. Ама файда - йок!
В такива горчиви мисли е потънал Джорев, пиейки горчивото си кафе...
А през това време онези викат ли, викат "Оставка!". Единият, бай Гьоре, даже се е покатерил на перваза на кръчмата отвън и се опитва да закрепи националния трибагреник горе, на видно място, да личи - санким, патриоти се събират тук!
- Нали "българин да се наричам първа радост е за мене" - пояснява той.
- Макар че що пък някой да се фръцка с това, че се родил българче, а не исландче примерно, ама нейсе! - промърморва някой.
- Сред февруарските протестни предложения - допълва друг - имаше дори такова за "кръгла маса от исландски тип"...
Ха, кръгла маса - мисли си бай Джорев - за нищо не би ни послужила, освен да сядаме върху нея на по цигара. А още по-добре би било целият комплект управляващи, барабар с предните правителства, да се яхнат на тая маса и да отлетят за Бермудския триъгълник, където отдавна се знае, че каквото се мерне, мигом изчезва...
Изчезва в този момент и агитката от протестиращи - види се, разбрали, че в кръчмата няма да намерят поддръжници. Сега те ще си отидат пред Парламента да изпият горчивото кафе, а после и през деня, и вечерта - докато бай Джорев пие нещо съвсем друго в кръчмата и псува. Той псува демокрацията, международното положение, положението въобще, корупцията, съседите си, Европа, и ония хрантутници от Европа, които забраниха домашната ракия и цигарите. Псува си човекът, и няма надежда за нещо по-добро. Такъв е животът, или по-скоро животецът, но пък гледни точки различни...
А протестиращите имат надежда - че промяна ще има; че ако при всяка издънка на управляващите, хората излизат на улицата, същите управляващи може и да се стреснат и да се откажат от така обичания принцип "След нас и потоп"... Че има свобода, справедливост, почтеност, морал - и това не са категории забравени, или никога нечувани у нас. Затова пият сутрин кафе пред Парламента (макар и горчиво); четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България.
"Ние пак сме тук!" - гордо каза едно време Партията. "И ние също!" - отговаря й потокът от протестиращи хора по улиците.

Какво искаш да измиеш, дъжд?

И в първия ден от месец юли, както и на последния юнски такъв, небето почти над цялата ни страна се изля до дъно. За жалост обаче, изглежда дори Библейски потоп няма да съумее да измие цялата мръсотия, натрупала се у нас не от днес и от вчера... И това е комай първата актуална новина за предстоящия месец.
Други актуални такива към момента почти няма. (Тъй де, фактът, че вече 18 дни хората протестират и искат оставката на правителството, отдавна не е новина, а по-скоро минава в графата "стари"). Освен, че "С гласа на "Дийп Пърпъл" и "Рейнбоу" - Джо Лин Търнър, бургазлии и гости на града посрещнали Джулай морнинг" - според сайта за новини Дир.бг. Електронното издание на "Дневник" е по-обстоятелствено - информира ни, че в София посрещането щяло да е на Витоша с концерт на D2, Тома от "Мusic Idol" и водещ Денис Ризов. В Бургас празненаствата щели да почнат още в събота, тъй като през 2012 г. са предизвикали голям интерес. Затова тази година се организирал цял фестивал, завършващ с рок концерт с Джо Лин Търнър. По-подробно научаваме как щели да честват "юлското утро" в Слънчев Бряг, Перник, Кара дере, Камен бряг и даже село Шкорпиловци, където дори били организирали рокерски събор и "драг състезание", каскади, "ендуро крос" и "ендуро-драг" на плажа... Драго да му стане на човек!
И също така, един факт, неотбелязан в официозната хроника - че един доволно голям брой хора ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия онзи площад, където вече 18-ти ден народът иска оставката на кабинета "Орешарски". А после ще отидат на кафе пред Народното събрание... И така ще е всеки ден, колкото трябва!
Та така, без бой си признавам, че "джулая" си го посрещнах вкъщи, в леглото (нямам навика да ставам често по изгрев слънце, макар че се е случвало преди най-редовно, но това е друга тема). И в същото време недоумявам как може хората да имат време и нерви да мислят за подобни глупости (моля, не ме разбирайте погрешно - под "глупости" имам предвид цялата суетня и губене на не съвсем излишни средства и време за "драг състезания", "каскади", "ендуро крос", "ендуро-драг" и какво ли още не - иначе, моите уважения към дългогодишната традиция от света на рок музиката), когато съдбата на страната ни е поставена на карта - но не карта Таро, за наше съжаление, нито карта от "Google earth" - нито дори на "Харта Мигна" за която пише г-н Инджев в една своя скорошна публикация ТУК... А по-скоро на картата на една друга страна - не от "големия лош запад", а от "добричкия Изток" и "Течната дружба", която ни свързва. Впрочем, горещо препоръчвам книгата със същото заглавие - "Течна дружба", пак от г-н Инджев... И изобщо, за кой ли път ще повторя, че средният човек у нас (болшинството са забравили, а мнозина въобще не са чували), докато не се информира и обогати по темата "комунизма като такъв и в частност" и "има ли той почва у нас", 90% от нещата, случващи се в момента, няма да съумее да ги разбере и разтълкува правилно.
Да, знам, че тези теми абсолютно не вълнуват голяма част от аудиторията, особено младите - някои от тях дори не са наясно, че изобщо става нещо в момента и не подозират какви ужасни последици може да донесе. Съгласна съм - този вид информация носи доста отрицателен заряд и трудно се чете, звучи някак "сухо" и фактологията често идва вповече. Но вече СЕ НАЛАГА да сме запознати с това, което предстои (и от къде ни идва), защото това е единственият начин да се противопоставим! Защото после ще бъде късно (така че аргументът, че "на бабата от село не й пукало, щот щяла да е сита и с филия хляб и домат на ден", който при подобен разговор ми изплескаха вчера, тук не важи - щото току-виж дори без това сме останали - и без хляб, и без домати, и без много други неща).
А това, което предстои, няма да се хареса на никого. Когато комунисти са на власт, това не вещае нищо добро - мисля, че малцина още не са го разбрали. А нека си припомним позабравения скандал с "Пуси райът" - много ли искаме подобен двоен стандарт (За песен-молебен, па макар и в "Божий храм", мотивирана от личното противопоставяне срещу руския президент - две до седем години затвор?! Толкова на убийци не се дават!) да се случи и у нас? Да не говорим, че фейсбуци и прочие възможности хората да обменят информация, която ще се води "антидържавна" и "терористична", биха останали в далечното минало...
Естествено, медиите в момента пак ни залъгват, като ни заливат с куп репортажи за един нещастен побъркан човечец... Редовно ни осведомяват печатни и електронни издания за (фа)шизоидните изцепки на някакъв си г-н Сидеров, щателно следят с фотоапарат и бележник в ръка кога ще се снима някъде по адамово облекло, къде и как ще избеснее и какво ще направи после Волен. Сигурно дори хонорари вземат за тия дописки...
Не е Волен проблемът на тази страна. Сценарият е ясен. Партията, маститото чудовище, твори сценарии на секундата. Докато не се свали тази партия и не се изчистят институциите от комунисти и служители на Държавна сигурност, както и родата им до девето коляно, не може да става дума за радикални успехи на страната в социален, икономически и какъвто и да е план. Отново се размиват нещата и се отвлича вниманието от същинския проблем. Нека ходи Сидеров с пистолети, палки и с каквото иска там - и да си ги завира където иска, съответно. Той просто не съществува. А "Партията" съществува, ще бъде и пребъде. Напълно и изцяло разбирам душевния тормоз и ярост, които Евгени Михайлов не успя да сдържи по телевизията. Вслушайте се в думите му - не е Волен проблемът в момента!
Ужасно е, че една част от хората се правят, че нищо се не случва, а другата забравят за какво са на улицата. Защо няма национална стачка? Къде са онези мними профсъюзи сега? Защо мълчат и гласовитите им организатори? Желязко Христов, милия човек - лека му пръст, ама Тренчев и останалите къде блеят?
Е, оказва се, че хич даже не блеят... Много са се разбързали, хората. Кипи ли, кипи "усърден социалистически труд". Колкото по-малко време се даде на управляващите, толкова повече неприкрито ще тъпчат джобове, гуши, и каквото дойде. Ще си тръгнат уж, но скрито и упорито ще извират от дупки и отвърстия и където могат, ще подронват каквото могат. Най-лошото е, че са се вклинили в редиците на образованието и ще си вършат подмолната работа сред младите и все още податливи на внушения студенти. Както каза техен монументален представител, БСП се управлява чрез партийна дисциплина. Членовете й - дори онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в ДАНС, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... Има ли задача, тя безскрупулно се изпълнява. Няма угризения, нито сентименти.
Безскрупулни са - безскрупулни трябва да бъдат и протестиращите.
А засега... поройният летен дъжд мие градските улици; иска да измие мръсотията, боклука... А може би и нечия нечиста съвест?