"Комунизмът си отива"?

За съвсем непросветените, както и за тези, които са забравили - аз съм кротък и добър човешки екземпляр, "в разцвета на силите си", женски, по мненията на мнозина, "много добро дете"... Само че обстоятелствата ме превърнаха в лумпен и опасен платен провокатор. Като се замисля, втората квалификация придобих наскоро, но първата най-вероятно си е вродена. Лумпен съм се родила и още в невръстна детска възраст са ме приспивали с "Комунизмът си отива" на Васко Кръпката. Спомням си, че още тогава бая се чудех какъв трябва да е тоя комунизъм, за който Васко пее, че "си отива" и от когото се предполагаше, че децата могат да спят спокойно. Представях си го като хибрид между Торбалан и Баба Яга. Уви, комунизмът не си отиде... тогава. А дали ще го стори сега?
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")