Not so long ago... in a town not that far away

Тази есен щеше да остане паметна и за страната, и за управляващите, и за университета в един скромен малък провинциален град, славещ се предимно като културен и исторически център, а донякъде – в много малко аспекти – и със същия този университет.
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………

Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......

Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……


Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……