Отпускарски откровения

Привет отново на всички!
Преди всичко искам да се извиня за дългото си отсъствие, но известно време се намирах на място с друга географска ширина, дължина и надморска височина. Сега се завръщам малко по-черна и с малко по-светли мисли в главата, но за нещастие дълго бях лишена от нет. Е, няма пълно щастие, казал онзи, на когото умряла тъщата, щом си видял сметката за погребението!
В истинността на това твърдение могат да се уверят всички менеподобни, решили в определен момент в разгара на лятото да се отдадат на заслужен отдих на място с малко по-чист въздух и малко повече зеленина - в планината (щото по понятни причини не могат да си позволят отпуска на морето... Не че е нужно де - вече и в милата ни китна столица е почти същото, както по родното Черноморие - щумно, мръсно, скъпо и застроено). Вече дори на такива места е трудно да се отървем от коли, врява и не дотам екологично безвредни газове. Вярно, хубаво е да виждаме това, което дишаме, ама ако плащахме данък "поета химия", от парите за отпуската още първия ден не би останал и помен... Както си крачи по главния планински път на Витоша, примерно, човек трябва на всеки пет минути да кривва ту наляво, ту надясно (подобно на депутат от Новото време), за да направи път на лъскавия брониран Мерцедес или Джип, който фучи с бясна скорост подире му - види се, и той тръгнал на "разходка" сред природата. Как точно се ходи сред природата с Мерцедес или Джип, лично аз не мога ви обади, но кой знае... Може би според притежателите на такива автомобили сред природата се ходи съответно по голяма и малка нужда, след като подобаващо се е хапнало и пийнало в скъпия луксозен хотел-ресторант, гордо издигнат насред планинската прелест специално за тая цел... И след това "ходене сред природата" се извършва трансфер отново в мпс-то и се потегля от природата към цвилилизацията.
И то да имаше само там такова ходене сред природата... Наскоро източници, пожелали анонимност, споделиха, че подобно ходене се извършва редовно и по други места, където теоретично не би трябвало - като например крепостта Царевец във Велико Търново. След като двама-трима бизнесмени със зор са се изкачили досами върха (с помощта на мпс-то, разбира се) и разочаровани са открили, че там има само някаква крепост, а не хотел или кръчма "Царевец", където царски да хапнат и пийнат, както би трябвало, не им останало нищо друго, освен да теглят по една благословия, да си облекчат нуждите току до една спретната колекция пейзажи от Търновско малко под върха, след което да се метнат отново на мпс-то и да отпрашат към хотел "Царевец" (слава Богу, имало и такъв), или "Боляри"... Или може би към Арбанаси, и там има подходящи места за тая цел. Друго си е "Арбанаси Палас", "Арбанашки хан" и техните производни...
Наистина, и в това симпатично селце добре се грижат за настаняването на гостите. Вече на всяка крачка там от нищото се пръкват по два-три хотела със скорост, подобна на тая, с която излизат нови партии на политическата сцена. За мое учудване много хора намират това за твърде негативно. Какво пък толкова! Аз, като един пословичен оптимист, успявам да видя най-хубавото в тая ситуация. Ако, недай си Боже, в близките дни, след тия библейски потопи, които се изляха, София вземе, че сенаводни, или стената на язовир Искър се пукне, софиянци няма да останат без подслон, а могат всяка една секунда да изприпкат до Арбанаси и да намерят убежище в тамошните гостоприемни хотелчета. Ето че проблемът с евентуалните резултати от наводнението засега отпада за нас - да му мислят европеиците!
Но, ще кажат някои, хубаво, леглова база има за тези, които могат да си го позволят... като членовете на софийския клуб на милионерите (които, според актуални данни, в момента наброяват към 200 000), ама останалите?
Веднага ще ви отговоря! Лятото, както знаем, освен време за отпуска, е време и за ремонтите... А после, това, което обичайно следва, е почистване след ремонтната дейност. Онези, които отрано са я започнали, сигурно вече са стигнали до тоя етап. Онези, които не са, е крайно време вече да я почнат. Затова призовавам всички, които по една или друга причина не са част от клуба "Милионер", да отскочат насам с метли, "блу меджик моп"-ове, лопати, търнокопи и кой каквито подръчни средства има в наличност, и заедно да направим едно генерално пост-ремонтно почистване! Да изчистим Арбанаси и болярската столица от отпадъци - битови и човешки... от смет и сметкаджии... от мръсотия и мръсни пари...
Да не ви е домързяло? Еее, недейте така! Нека докажем колко трудолюбив и работлив е българският народ! Пък и почивката после е много по-ползотворна и разпускаща, когато човек се понапъне малко да свърши някоя и друга физическа работа... Опитайте и сами ще се убедите!
Желая ви приятен ден и бъдете здрави! :)

За поуката от приказките

в. "Седем", Сряда, 2008, Юли 23

Има една анекдотична приказка за мъдър султан, който много държал в неговата мултинационална държава законите да се спазват и въобще не го било еня за етническата принадлежност на сгафилите. Довели веднъж при него турчин, арменец и българин и той отсякъл: Че сте вие айдуци, айдуци сте – ама дребни. Та ви позволявам сами да изберете наказанието си. Да изядете сто оки сол, да отнесете сто тояги на голо или да платите сто жълтици!...Турчинът рекъл – бийте. Ревал, пищял, изял боя и си тръгнал. Арменецът издумал – дайте солта. Ял, плакал, изблизал я цялата и го пуснали. Дошъл ред на българина. Дайте солта – измънкал той. Изял 99 оки, дошло му много и извикал – бийте! Отнесъл 99 тояги, видяло му се нагорно и изпищял – на ви сто жълтици, па ме пускайте поживо- поздраво...Кой знае защо, когато се заговори за проблемите на „дясното”, винаги се връщам към тая приказка. В такива случаи Дясното много ми напомня някой от нейните герои. А понякога направо ми изглежда като оня, дето трябвало да изтърпи три различни наказания за едно и също престъпление. Всеки юрист ще ви обясни, че това е абсурд. Освен ако въпросният абсурд не е, най-общо казано, рожба на глупостта... Приказката обаче не внушава дали потърпевшите са си взели някаква поука.Очевидно поуката е адресирана до слушателите на приказката.Хайде да си припомним няколко азбучни истини. За нашенеца историята на прехода бе свързана с „избухването” на демокрацията и началото на промяната. С митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. То стана синоним на „дясното”, защото всеки, който се „отлюспваше” от СДС, или започваше да гравитира около Позитано 20, или създаваше нова дясна партия. А въпросната дясна партия или оцеляваше във времето, или просто изчезваше, ако се отклони от историческия път на дясното. Защото то се роди с една задача – да промени комунистическото битие на България. Да я впише в обществото на европейските народи, да я направи член на НАТО и Европейския съюз, да я демократизира. А това означава в крайна сметка българинът да заживее като гражданите на Англия, Франция и Германия. Или поне като на Полша, Чехия Словакия и Унгария. Помните ли, че през 90-те европейските вестници пишеха за Вишеградската четворка, прибавяйки към нея и България?Днес България е член на НАТО и ЕС. В огромна степен причина за това е дясното. Но нейните граждани далеч не живеят като гражданите в другите страни-членки на ЕС. Дали за това причината е в дясното? Не забравяйте, че през 18 – годишния ни преход то реално управлява страната по-малко от пет години. Десет месеца с правителството на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Вече можем обективно да преценим, че правителството на Димитров бе буквално смазано с активни мероприятия, в които бе впрегнат целият инструментариум на „бившата” ДС. То не бяха стачки, организирани от... работодателите, депесарски шутове, инфилтрирани ченгета, президентски (Жельовски) обвинения... Правителството на Костов изкара мандата си, възстанови рухналата икономика и международния авторитет на България, но позволи върху него да се излее такава мръсна помия от хули и клевети, че останаха сякаш „незабелязани” онези, които всъщност го компрометираха. Къде е днес Бисеров? Къде е Йордан Цонев? Списъкът е дълъг... Оттогава съм много скептичен към пишман-демократите, които, отстранени от някоя дясна партия, внезапно стават ревностни блюстители на морала и поборници на дясното. Отсвириха преди седмици Яне Янев от ОДС и той тутакси откри, че Пламен Юруков е мошеник, айдук и мафиот. Бай приятелю, ти сляп ли беше до тоя момент?! Тази христоматийна ситуация ясно очертава две възможности – или Яне Янев е знаел какъв е Юруков, но си е мълчал, което го прави съучастник на мошеника, айдука и мафиота. Или просто лъже като бяло магаре, а това го нарежда в добре познатата ни кохорта от политически измекяри... Трети вариант, при който Янев е получил прозрение „свише” и внезапно е открил недостойнствата на довчерашния си съюзник, също не говори добре за прозиращия, защото го представя като политически недалновиден. Подобна недалновидност е опасна за демократичното ни развитие...Изнервен от данданията, на свой ред Пламен Юруков заяви официално, че обединението на СДС и ДСБ е възможно само ако Иван Костов подаде оставка. И това в навечерието на парламентарен вот на недоверие!...Злите езици твърдят, че за една партия качества като „последователност” и „предсказуемост” са прекалено важни, за да си позволи който и да било лидер да ги подценява. За съжаление в България все още представата за партията се „препокрива” с лидера на партията. В този смисъл „лицата” на партиите от Дясното нямат право на емоционални залитания. Имат право само но едно – да не забравят какъв е историческият дълг и историческата задача на дясното. Не иде реч за някакво механично обединение на добре познатите ни демократични партии. А за крайната необходимост да бъде създаден своеобразен „Десен алианс”, изграден върху ясни и конкретни приоритети, свързани със спасяването на държавността. Впрочем, „лошият” Костов доста точно ги очерта в парламента. Защото аналогията с 97-ма е очевидна! Тогава експертно правителство на дясното трябваше да ни изведе от хиперинфлацията. Днес залогът е по-голям. Сега наистина става дума за европейското бъдещето на България...А що се отнася до твърдението, че проблемите на традиционните демократични партии идвали от „разцеплението” на СДС, това е просто политическа глупост. Поне европейската политическа култура утвърждава, че ако ти си член на една партия и не си съгласен с курса, който тя следва- а и не си в състояние да го промениш, просто излизаш от нея. Евентуално създаваш нова. Как трябва да се спазва толерантен тон между довчерашните съпартийци, е вече друг въпрос. Въпрос на „обща култура” и морална грамотност. Не е важно колко автентични десни партии има в политическото пространство на една страна. Важното е доколко те са в състояние да се обединяват около неоспорими демократични ценности, които са приоритетни за нацията. И да ги отстояват с цената на всичко... Ако трябва да сме аналитични, Дясното има един основен политически грях – то не декомунизира истински България. Не разкри аморалната същност на комунизма, а това означава, че не започна борба с деморализацията на обществото. Нe лиши бившите комунистически номенклатурчици и техните отрочета от възможността да си развяват байрака по пътя към истинските демократични промени. Не разгради качествено апарата на бившата ДС. То не обедини дори демократично мислещите журналисти в битката срещу злото. И затова бе наказано. Бе наказано с вота на избирателите. Бе наказано да яде бой и да ближе сол. Слава Богу, не бе наказано да плаща, защото стоте жълтици от приказката в политиката са си стопроцентов фалит...Но дали тая приказка насочва погледа само към Дясното?Огледайте се, уважаеми читатели. Ослушайте се. Може би ушите ви още кънтят от взривовете край София... И какво последва? Измъдруваното „прозрение”, че военното министерство се е превърнало в ДНБ (Дружество с Неограничена Безотговорност). Като за последно изтрещя и кьорфишекът, натъпкан със заряд от безпардонната наглост на Емел Етем... После изплющя новината, че животът ни през юли е станал по-евтин. Даже имало дефлация. Да бе, човешкият живот наистина е поевтинял – доказа го ювелирният провал на вътрешното министерство. То тръгна да освобождава заложник, но направи заложник жената на бившия заложник. Както се казва, честито ви ново ръководство на МВР. Като резултат заможни граждани свенливо помолиха за пълно информационно затъмнение около тяхното богатство, та веднъж да не ги отвличат айдуците, а втори път - недотам заможните да не задават неудобни въпроси за произхода на парите им. Нали един ецащ и мецащ социолог авторитетно и пламенно заяви, че в България бедността и богатството са вече парцелирани, та няма какво да се прави. Да, ама се оказа, че къщата от собствения ти парцел може мистично да изчезне, а имотът, за който плащаш данъци, да бъде продаден и препродаден преди да си разбрал за деянието. Та очевидно има какво да се прави, само дето не се прави. Затова така дълбоко избоботи трясъкът от доклада на ОЛАФ. Той не само доразклати и без това кандилкащото се правителство, а и привидно непоклатимото до този момент президентство... Но грохота на големия гърмеж се очаква днес; ще дойде с доклада на ЕС. И за пореден път ще припомни, че ни управлява алчна и крадлива върхушка, в която всички – от синчето на другаря Станишев до агент Гоце – са един дол дренки... В този дол са изчезнали повече от милиард евро възможни приходи за българия. Останали са дренките!...Дясното ли е виновно? Филип Димитлов ли обра парите от САПАРД? Иван Костов ли взриви военните погреби? Или е виновен гласоподавателят, който отдавна се е отказал да бъде гласоподавател, щото дясното някак не му харесва. Този, същият гласоподавател, който отнесе тоягите на свирепата хиперинфлация при лявото управлението на комунистите. Който изблиза солта от управлението на лъжливото овчарче с коронка. Който днес плаща много пъти по сто жълтици, за да го тъпчат цели три много добрички партии... Гласоподавател с българска етническа принадлежност!Сещате ли се каква е поуката от приказката?

За един разказ, наречен „Заложна къща”- и за един свят, превърнат в заложна къща

в. "Седем", сряда, 02.07.2008



Преди броени дни българското общество изживя поредния „кротък апокалипсис” във връзка с конкурса за „прием” в езиковите училища след седми клас. За разлика от матурите това събитие ни спохожда всяка година, но неговата цикличност не го прави по-малко разтърсващо. Ще кажете – не е ли словосъчетанието „кротък апокалипсис” прекалено помпозна метафора? Ни най-малко! Ако емоционалната енергия, която всяко българско семейство със седмокласник е потрошило около изпитите, можеше да се „трансформира” в електрическа например, толкова дискутираният въпрос с ядрената ни енергетика щеше да бъде решен... Но след въпросното събитие особено впечатляваща се оказа една неочаквана обществена реакция, отразена най-вече в медиите. Интересът се насочи не към теста „като такъв”, а към текста, който учениците трябваше да преразказват. Нещо повече – коментарите не бяха свързани с методологията, специфичните особености и програмите, според които децата в училище се учат да преразказват. Не визираха начина на оценяване. Не бяха обвързани дори с жанровите особености на късия разказ. Те направо зазвучаха като художествена оценка, превърнаха се в псевдокритически анализи за смисъла и естетическите достойнства (разбирайте – недостойнства) на разказа „Заложна къща” от Деян Енев.
Още през 1955 г. в „Что такое маленький рассказ” Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но” (...но...). Без да изпадаме в подробности, тази добре позната, но все още оригинална формула насочва вниманието към същността на жанра, към сюжетно-композиционната му схема. Когато случката става, героят се променя, а проблемът се разрешава, читателите осмислят събитието дори ако е само психология; откриват конфликта дори когато той не е драма. Но акцентът върху събитието, което винаги отвежда към усещането за някаква промяна, носи още едно измерение – превръща случката в своеобразна притча. Насища я с многозначност; доближава я до библейското иносказание; „трансформира” я в онова художествено обобщение, което позволява да заемем своята нравствена позиция. И наачинът, по който събитието се „разгръща” във времето; спецификата на диалога; особеностите на пейзажа (дори когато е урбанизиран, когато е интериор или екстериор); авторовото присъствие; чертите на героя, които изкристализират в хода на повествованието на свой ред носят удивителната прелест, в която е „скрита” естетическата сила на случката – притча. За да се превърне късият разказ в любима жанрова форма на българската литература.
Разказът на Деян Енев би могъл да стане пример за устойчивостта на естетическата приемственост . Той е модерно продължение на класически традиции; елегантна социална притча, гротесктните очертания на която провокират фантазията. Насочват я към представата, че цялото ни общество може би се е превърнало в заложна къща, в която мнозина са готови да оставят собствената си съвест. А търгувайки със съвестта на другите, Калин Бандеров – героят на разказа, е изгубил някъде своята нравствена идентичност... Но именно във времето на морална деградация, в тази заложна къща, като героинята на Бертолд Брехт от „Майка кураж” може да влезе една възрастна жена, която да стане майка на всички. Да върне „безплатно” онова, с което хората са готови да се разделят срещу заплащане... Това е един възможен прочит – силата на притчата е във факта, че тя никога не е еднозначна. Като знаем склонността на Енев към неочакваната поанта и елемента на недоизказаност, дори само коментар върху полифонизма на разказа изисква задълбочена работа. Няма да разсъждавам за естетическите достойнства на диалога, художествената функция на детайлизацията, композиционната специфика. Но категорично не мога да приема лековатата оценка, с която пишман-критици, разцъфтели по клонките на „българския преход”, коментират естетическите достойнства на една художествена творба... Защото „дървовидната структура” на въпросния преход е различна от тази на Windows Explorer например. Тя е твърде уродлива. Нейните плодове са горчиви, а понякога – направо отровни. Някак бързичко привикнахме с метаморфозата на довчерашния дребен счетоводител в крупен експерт по макроикономика. На продавача от кварталния плод-зеленчук в специалист по екология. На говедаря в „бизнесмен”; полуграмотното борче в представител на „националноотговорния капитал”... А мързеливият бивш комсомолски секретар-послушко, превърнал сервилността към партията в средство за икономически просперитет и „кариерно развитие”, стана част от „политическата класа” и „политическия елит”! Народът има една приказка: ”Кога стана кюмурджия, кога ти почерня г...т”. Точна си е приказката. Затова войнстващата неграмотност и посредственост ни заливат отвсякъде - и това е видно дори от икономическото дередже на обществото. Но като се издънихме социално и политически, то не значи, че трябва да „глобализираме” издънката си. Науката, изкуството, литературата не търпят профанация. Или, по-скоро, нормално мислещите хора не трябва да са безразлични към подобна профанация. А урбулишко тълкуване на художествена творба много точно изяснява лексикалния смисъл на тази чужда думичка...
Съвсем друг е въпросът за мястото на творбата в изпитната кампания. Дали седмокласниците трябваше да правят преразказ именно върху този текст? Едва ли специалистите от МОН са се допитали до автора при избора на разказа, както дълбоко се съмнявам, че са му платили нещо по „параграфа авторско право”. Все пак Деян Енев си е жив творец, а живите творци, дори в България, не живеят от фотосинтеза. Пък що се отнася до рекламата – у нас тя, щом е безплатна, винаги е негативна... Но в случая същественият въпрос е друг - затрудни ли изборът на този модерен разказ участниците в конкурса? Не бяха ли объркани седмокласниците от „непривичността” на текста? Това не е толкова познатият Ангел Каралийчев например, у когото срещаме и толкова детайлно разгърнати пейзажи... Само дето родителите от големите градове трябва да се запитат кога „за последно” са извеждали децата си сред природата? И дали техните синове и дъщери познават въпросната природа като родителите си. Дали горят от ентусиазъм да я описват... Виж, заложните къщи не са нещо непознато за тях. А онези, които наистина не знаят какво е заложна къща, са достатъчно чувствителни да уловят и смисъла, и подробностите. Ако трябва да бадем обективни – в края на краищата учениците имаха поставена дидактическа задача, с която можеха чудесно да се справят, ако се абстрахират от „необичайността” на текста. Нещо повече – те трябваше да се превъплътят в образа на „лошия” Калин Бандеров, а да играеш ролята на лошия е чудесен нравствен урок. Когато прочетох текста на децата, едно от тях възкликна спонтанно: „Ми то като „Пази, Боже, сляпо да прогледа”!”. И тази препратка към разказа на Алеко Константинов сигурно означава нещо... Не се притеснявам за децата ни, защото съм сигурен, че утре те ще откажат да живеят в общество, което подозрително нопомня заложната къща от повествованието на Деян Енев. Страхът ми е за възрастните. Тук – и сега!...
Уважаеми дами и господа, не забравяйте, че в училище малките се учат да преразказват. Но за целта те най-напред трябва да привикнат да гледат и да виждат. Да запомнят онова, върху което ще работят... Направете си едно малко упражнение. Прочетете внимателно разказа на Деян Енев „Заложна къща”. Опитайте се да го преразкажете... Трудно, нали? Тогава седнете удобно, затворете очи и се опитайте де си припомните какво е станало в България преди ден. А преди седмица? Преди година? Преди седем години? Помните ли гладната зима при управлението на Луканов? Помните ли как се разминаваха коментарите на Жан Виденов от малкия екран с „широкоекранния” скок на цените в сивия ни делник? А помните ли хиперинфлацията? Помните ли еуфорията около Кобурггота и неговото правителство? А грозната лъжа, чрез която партията, победила на последните избори, изведнъж се превърна в коалиционна тричленка! Не помните. И не желаете да си припомняте, защото тези спомени вонят на блато. То е като да влезеш в заложна къща. А там или гледаш да удариш кьоравото, като си купиш на далавера очевидно откраднатия от някого лаптоп, или плахо пристъпваш, за да заложиш последната си ценност за някоя и друга пара... Защото сметката ти за парно е набъбнала над хилядарка. И от три години не си плащал таксата за смет... Има една психологическа аксиома: всяка положителна емоция води до запаметяване; всяка отрицателна – до забравяне. Затова забравяме!... Тогава? Как да си върнем паметта? Защото, ако не я върнем, ще продължи агонията. В заложната къща на живота можеш да оставиш всичко, освен спомените си. Защото те оформят твоята морална идентичност, а без нея ставаш прашасал предмет... Какво да правим?!
Ами, да станем като децата си. Да се научим да преразказваме. А това значи – да помним. И преразказвайки миналото, да не забравяме, че дидактическата задача е свързана с подробен преразказ...