За един разказ, наречен „Заложна къща”- и за един свят, превърнат в заложна къща

в. "Седем", сряда, 02.07.2008



Преди броени дни българското общество изживя поредния „кротък апокалипсис” във връзка с конкурса за „прием” в езиковите училища след седми клас. За разлика от матурите това събитие ни спохожда всяка година, но неговата цикличност не го прави по-малко разтърсващо. Ще кажете – не е ли словосъчетанието „кротък апокалипсис” прекалено помпозна метафора? Ни най-малко! Ако емоционалната енергия, която всяко българско семейство със седмокласник е потрошило около изпитите, можеше да се „трансформира” в електрическа например, толкова дискутираният въпрос с ядрената ни енергетика щеше да бъде решен... Но след въпросното събитие особено впечатляваща се оказа една неочаквана обществена реакция, отразена най-вече в медиите. Интересът се насочи не към теста „като такъв”, а към текста, който учениците трябваше да преразказват. Нещо повече – коментарите не бяха свързани с методологията, специфичните особености и програмите, според които децата в училище се учат да преразказват. Не визираха начина на оценяване. Не бяха обвързани дори с жанровите особености на късия разказ. Те направо зазвучаха като художествена оценка, превърнаха се в псевдокритически анализи за смисъла и естетическите достойнства (разбирайте – недостойнства) на разказа „Заложна къща” от Деян Енев.
Още през 1955 г. в „Что такое маленький рассказ” Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но” (...но...). Без да изпадаме в подробности, тази добре позната, но все още оригинална формула насочва вниманието към същността на жанра, към сюжетно-композиционната му схема. Когато случката става, героят се променя, а проблемът се разрешава, читателите осмислят събитието дори ако е само психология; откриват конфликта дори когато той не е драма. Но акцентът върху събитието, което винаги отвежда към усещането за някаква промяна, носи още едно измерение – превръща случката в своеобразна притча. Насища я с многозначност; доближава я до библейското иносказание; „трансформира” я в онова художествено обобщение, което позволява да заемем своята нравствена позиция. И наачинът, по който събитието се „разгръща” във времето; спецификата на диалога; особеностите на пейзажа (дори когато е урбанизиран, когато е интериор или екстериор); авторовото присъствие; чертите на героя, които изкристализират в хода на повествованието на свой ред носят удивителната прелест, в която е „скрита” естетическата сила на случката – притча. За да се превърне късият разказ в любима жанрова форма на българската литература.
Разказът на Деян Енев би могъл да стане пример за устойчивостта на естетическата приемственост . Той е модерно продължение на класически традиции; елегантна социална притча, гротесктните очертания на която провокират фантазията. Насочват я към представата, че цялото ни общество може би се е превърнало в заложна къща, в която мнозина са готови да оставят собствената си съвест. А търгувайки със съвестта на другите, Калин Бандеров – героят на разказа, е изгубил някъде своята нравствена идентичност... Но именно във времето на морална деградация, в тази заложна къща, като героинята на Бертолд Брехт от „Майка кураж” може да влезе една възрастна жена, която да стане майка на всички. Да върне „безплатно” онова, с което хората са готови да се разделят срещу заплащане... Това е един възможен прочит – силата на притчата е във факта, че тя никога не е еднозначна. Като знаем склонността на Енев към неочакваната поанта и елемента на недоизказаност, дори само коментар върху полифонизма на разказа изисква задълбочена работа. Няма да разсъждавам за естетическите достойнства на диалога, художествената функция на детайлизацията, композиционната специфика. Но категорично не мога да приема лековатата оценка, с която пишман-критици, разцъфтели по клонките на „българския преход”, коментират естетическите достойнства на една художествена творба... Защото „дървовидната структура” на въпросния преход е различна от тази на Windows Explorer например. Тя е твърде уродлива. Нейните плодове са горчиви, а понякога – направо отровни. Някак бързичко привикнахме с метаморфозата на довчерашния дребен счетоводител в крупен експерт по макроикономика. На продавача от кварталния плод-зеленчук в специалист по екология. На говедаря в „бизнесмен”; полуграмотното борче в представител на „националноотговорния капитал”... А мързеливият бивш комсомолски секретар-послушко, превърнал сервилността към партията в средство за икономически просперитет и „кариерно развитие”, стана част от „политическата класа” и „политическия елит”! Народът има една приказка: ”Кога стана кюмурджия, кога ти почерня г...т”. Точна си е приказката. Затова войнстващата неграмотност и посредственост ни заливат отвсякъде - и това е видно дори от икономическото дередже на обществото. Но като се издънихме социално и политически, то не значи, че трябва да „глобализираме” издънката си. Науката, изкуството, литературата не търпят профанация. Или, по-скоро, нормално мислещите хора не трябва да са безразлични към подобна профанация. А урбулишко тълкуване на художествена творба много точно изяснява лексикалния смисъл на тази чужда думичка...
Съвсем друг е въпросът за мястото на творбата в изпитната кампания. Дали седмокласниците трябваше да правят преразказ именно върху този текст? Едва ли специалистите от МОН са се допитали до автора при избора на разказа, както дълбоко се съмнявам, че са му платили нещо по „параграфа авторско право”. Все пак Деян Енев си е жив творец, а живите творци, дори в България, не живеят от фотосинтеза. Пък що се отнася до рекламата – у нас тя, щом е безплатна, винаги е негативна... Но в случая същественият въпрос е друг - затрудни ли изборът на този модерен разказ участниците в конкурса? Не бяха ли объркани седмокласниците от „непривичността” на текста? Това не е толкова познатият Ангел Каралийчев например, у когото срещаме и толкова детайлно разгърнати пейзажи... Само дето родителите от големите градове трябва да се запитат кога „за последно” са извеждали децата си сред природата? И дали техните синове и дъщери познават въпросната природа като родителите си. Дали горят от ентусиазъм да я описват... Виж, заложните къщи не са нещо непознато за тях. А онези, които наистина не знаят какво е заложна къща, са достатъчно чувствителни да уловят и смисъла, и подробностите. Ако трябва да бадем обективни – в края на краищата учениците имаха поставена дидактическа задача, с която можеха чудесно да се справят, ако се абстрахират от „необичайността” на текста. Нещо повече – те трябваше да се превъплътят в образа на „лошия” Калин Бандеров, а да играеш ролята на лошия е чудесен нравствен урок. Когато прочетох текста на децата, едно от тях възкликна спонтанно: „Ми то като „Пази, Боже, сляпо да прогледа”!”. И тази препратка към разказа на Алеко Константинов сигурно означава нещо... Не се притеснявам за децата ни, защото съм сигурен, че утре те ще откажат да живеят в общество, което подозрително нопомня заложната къща от повествованието на Деян Енев. Страхът ми е за възрастните. Тук – и сега!...
Уважаеми дами и господа, не забравяйте, че в училище малките се учат да преразказват. Но за целта те най-напред трябва да привикнат да гледат и да виждат. Да запомнят онова, върху което ще работят... Направете си едно малко упражнение. Прочетете внимателно разказа на Деян Енев „Заложна къща”. Опитайте се да го преразкажете... Трудно, нали? Тогава седнете удобно, затворете очи и се опитайте де си припомните какво е станало в България преди ден. А преди седмица? Преди година? Преди седем години? Помните ли гладната зима при управлението на Луканов? Помните ли как се разминаваха коментарите на Жан Виденов от малкия екран с „широкоекранния” скок на цените в сивия ни делник? А помните ли хиперинфлацията? Помните ли еуфорията около Кобурггота и неговото правителство? А грозната лъжа, чрез която партията, победила на последните избори, изведнъж се превърна в коалиционна тричленка! Не помните. И не желаете да си припомняте, защото тези спомени вонят на блато. То е като да влезеш в заложна къща. А там или гледаш да удариш кьоравото, като си купиш на далавера очевидно откраднатия от някого лаптоп, или плахо пристъпваш, за да заложиш последната си ценност за някоя и друга пара... Защото сметката ти за парно е набъбнала над хилядарка. И от три години не си плащал таксата за смет... Има една психологическа аксиома: всяка положителна емоция води до запаметяване; всяка отрицателна – до забравяне. Затова забравяме!... Тогава? Как да си върнем паметта? Защото, ако не я върнем, ще продължи агонията. В заложната къща на живота можеш да оставиш всичко, освен спомените си. Защото те оформят твоята морална идентичност, а без нея ставаш прашасал предмет... Какво да правим?!
Ами, да станем като децата си. Да се научим да преразказваме. А това значи – да помним. И преразказвайки миналото, да не забравяме, че дидактическата задача е свързана с подробен преразказ...