В. "Седем", сряда, 25.06.2008
Николай Николов
1. Какво ви мотивира да пишете публицистика, след като четящата аудитория намалява?
- Знаете ли, има едно много интересно изследване, което открива, че интелигенцията на всеки народ или етническа група, поне в изследваните от историята времена, винаги е константна величина в границите между 3 и 7%. Това най-малко трябва да ни подскаже, че и „четящата аудитория” винаги е константа. Има исторически ситуации, в които се създава усещането, че обществото е до такава степен объркано, демотивирано и дори маргинализирано, че интересът към актуалните проблеми просто не съществува. Точно в такива моменти всеки човек на словото е длъжен да пише. Нещо повече – длъжен е да се обърне именно към публицистиката, защото тя най-точно „докосва” оголените нерви на обществения живот. Безразличието може да бъде добра „защитна реакция” в моменти на социален хаос, но в никакъв случай не е решение на проблемите.
2. Наскоро имаше една дискусия за езика на националното радио. Трябва ли според вас да се опростяват езиковите норми? Какво е живият език и къде е границата между него и книжовния?
- Езиковите норми не могат да се опростяват или усложняват. Те са норми – или не са такива. Страхувам се, че въпросът за нормативния и книжовния език не е съвсем разбираем за „широката публика”. Всъщност иде реч за разговорния стил и мястото му в публицистиката, литературата и изкуството. Онова, което наричаме „разговорен стил” всъщност е живият комуникативен език – сам по себе си той съдържа всички останали стилове. Той напомня огромна водна площ, в която има невероятни глъбини, измамни плитчини и коварни подводни камъни; водовъртежи и течения. Очевидно в такива води може да се движи само плавателен съд, който е управляван от подготвени за това хора. Много често живият комуникативен език се осмисля като вулгарен и просташки; като близък до жаргона и изпълнен с диалектизми. Но филолозите знаят, че това далеч не е така. Защото едно е да сведеш езика до примитивно-вулгарната му употреба, а друго е да използваш естетическото му богатство и достойнство за нуждите на някакви цели. Защото има едно особено чувство за „мяра”, с помощта на което и най-грубата фраза може да доведе до поразяващ естетически ефект. Вгледайте се внимателно в диалога на Елин Пелиновите герои. Ами те използват „примитивният”, говорим език, изпълнен с толкова диалектизми! Защо не възприемаме този език като просташки? Защото приложен в естетическите му граници, той се превръща в езика на литературата. Затова говоримият език може да стане „естетически нормативен” само ако оня, който го ползва , ,,блестящо” владее нормативния книжовен език... Замисляли ли сте се къде е поне една от тайните на Тони Блеър като впечатляващ политик? Ами оказва се, че е в неговата комуникативна практика. Той разговаря, грубо казано, с лордовете като лорд, а с докерите – като пристанищен работник. Използва с еднаква лекота метафоричния образ, разговорния език и жаргона. Да сте срещали някъде твърдението, че езикът на Блеър е примитивен или просташки? Мисля, че въобще не би трябвало да има дискусия по повод практикуването на разговорния и нормативния език, да речем, в медиите. У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова Ботев превръща журналистиката в наука и изкуство. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща!
3. Като учител вие имате всекидневен поглед към младите. Какво е днешното поколение, родено след промените?
- По дефиниция всяко следващо поколение, от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Във всеки случай, то не е „ничието поколение”, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснима и демонична престъпност и в бъдеще може да бъде само гастарбайтерът на Европа. Не е и „изгубеното” следвоенно поколение, освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. То е типично поколение на прехода – голяма част от него се радва на правото си на избор и е приело, че не от държавата, а от него зависи собствената му съдба. Съзнанието на другата част рефлектира с общите нагласи на обществото и деморализацията на това общество определя светоусещането на младите хора. Само не забравяйте, че тази „втора част” ще се променя бързо – съобразно социалните промени в битието ни... Преди няколко дена, на конкурсния изпит по литература за седми клас децата трябваше да пишат преразказ върху модерен текст, който „изправи” родителите на тези деца „на нокти”. Само че едно дребно момиченце, когато чу разказа на Деян Енев, спонтанно възкликна – „Ами то като „Пази Боже, сляпо да прогледа”!”. Спокойно мога да предложа този „възглас” като естетически ключ за тълкуване на текста...
4. Вие сте изкушен и от политиката, макар и да я пречупвате през конкретни теми. Каква е тенденцията според вас и накъде се движи българското общество?
- В книгата „Хералдиката като тирбушон”, събитията от 25 седмици са пречупени през погледа на един средностатистически български учител. Ако ги прочетете в тяхната последователност, много ясно ще усетите накъде отива българското общество. Или по-точно закъде пътува. Важното е, че пътят е очертан, дори когато ни се струва, че сме нагазили в дълбоките блата на безпътицата. Още древните гърци наричат „идиот” онзи свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува или да заема политическа позиция. Никой не желае да бъде оценен по този начин, нали? А що се отнася до въпросната политическата позиция, искам да припомня, че тя не означава непременно партийна принадлежност, а именно позиция. И като свободен човек, който има право на собствена позиция, лично аз съм безкрайно оптимистично настроен за бъдещето на България. Поне историята ни сочи, че платените социологически мъдрувания за предстоящото невинаги са най-точните. Спомняте ли си как падането на Берлинската стена не можа да бъде „екстраполирано” от високоплатените експерти на ЦРУ?
5. Какво мислите за съвременната българска литература?
- Мое дълбоко убеждение е, че съвременната българска литература изгивява своеобразен Ренесанс и е в навечерието на впечатляващи промени. Не съм склонен да се страхувам за нейното бъдеще, най-малко по силата на аксиоматичната истина, че литературата изчезва с гибелта на последния носител на национална култура. А въпросната няма нищо общо с вмирисаните мътни води на чалга-културата, през които ни се налага да шляпаме. Работата е там, че е необходима определена дистанция във времето, за да открием обективно на какви точно естетически процеси сме били свидетели в конкретното историческо време. Повече от две десетилетия делят романа-епопея „Под игото” от описаните в него събития...
6. Кои са изпуснатите моменти обществото ни да върви заедно с другите европейски страни? На какво се дължи маргинализацията на големи обществени групи?
- Спомняте ли си онази толкова често битуваща фраза „Ех, да можех да се върна назад с днешния акъл!”. Всеки поумнява „с късна дата”. Не мисля, че хаотичното ни политическо и социално развитие е някаква странна аномалия на общия исторически процес. По-скоро у нас „изпуснатият момент” бе липсата на морален катарзис. На ясна нравствена оценка за миналото. Защото без нея обществото не изгражда имунна система срещу злото... Това прави борбата с курупцията например „нефункционална”.Тогава само времето може да бъде коректив на социалната и политическа деморализация. А „не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас?” Понякога промяната трудно се забелязва. Дори когато е под носа ни... Просто защото насим времето на промяната в душите си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар