... а ти обезоръжи ги
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
Няма коментари:
Публикуване на коментар