На 34-тия ден от протестите Едвин Сугарев е приет по спешност в болница, след 22 поредни дни гладна стачка. Това, че състоянието му не е добро, е факт. Че рискува живота си - също (да, човек може да оцелее без храна и за много по-дълъг период от 20 дни, но при нормални обстоятелства. Настоящите смутни и стресови условия са далеч от нормалните, пък и когато човек не е вече на 20-30-40 години и има налице не един и два здравословни проблеми, картинката се променя рязко в отрицателна посока). Че е най-добре да се оправи - също. Най-малкото, защото би било прекалено голяма жертва по вина на това правителство, ако нещо му се случи. Никой не заслужава да си отиде по такъв начин, нито управляващите заслужават България да даде човешки жертви заради тяхното дебелоочие и наглост. Въпреки това в последните дни цъфти неувяхваща реколта от злобни коментари относно "позите" на Сугарев - и то все от страна на хора, които за разлика от Едвин, не рискуват абсолютно нищо - и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... Или по-точно знам, но ще прозвучи грубичко. Циничните забележки, че правел лечебно гладуване, че изглеждал непроменен, или даже предположения, че си хапвал тайно пържоли, май е излишно въобще да ги споменаваме... Нека да поразсъждаваме върху някои от основните аргументи "против", които "критиците" редовно поставят.
Дискусии относно това дали и доколко някой (при това някой друг, а не ние самите) рискува живота си, или пък поставянето под съмнение на този факт и омаловажаването му като "позиране", са меко казано смешни. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да смята, че обявена гладна стачка е някакъв вид поза или че могат да се допускат каквито и да било злоупотреби. Законово обособено е, че когато едно лице минава официално на гладна стачка, то е непрекъснато под лекарско наблюдение, като изследвания се правят всеки един ден - с едно елементарно вземане на кръв/урина много лесно става ясно дали и кога индивидът е приел за последно хранителни субстанции. Също така всякакви твърдения от сорта "на него/нея нищо му/й няма" са меко казано неуместни и неетични, когато става дума за някого другиго, извън изказващия въпросното твърдение. Народът е казал - "на чужд гръб и сто тояги са малко", а Библията - "Не съдете, за да не бъдете съдени". Мисля, че няма какво да разясняваме - смисълът е един и същ, и все за "съдниците" се отнася.
Относно гладуването като форма на протест. Безспорно гладната стачка е крайна мярка, която никога не е и няма да бъде одобрявана от всички. Право на мнение, разбира се, има всеки. Но нищо не пречи, дори когато не приемаме нечия позиция, да се отнесем към нея ако не с разбиране, поне с полагаемото уважение. Мнозина гледат с пренебрежение и не се впечатляват от подобни прояви, а някои направо ги определят като "изнудване" или дори "тероризъм". Подобни категоризации са несъстоятелни с оглед това, че става дума за живота на "изнудвача-терорист" - историята не помни случай, при който някой да търси лична изгода (в което дефинитивно се състои изнудването), залагайки най-ценното (поне от гледна точка на хуманизма) - живота си. Изнудвачите преди всичко се грижат за собствените си нужди, а това рядко е свързано с каквито и да било рискове, най-малко пък за здравето и/или живота. Гладни стачки са правили Ганди, кметът на Корк в Ирландия през 20-те, което дори завършва със смъртта му; десетима затворници от ИРА гладуват през 80-те и никой от тях не оцелява; кубински дисиденти също гладуват против Кастро в началото на 70-те, а друг кубински дисидент прави същото в близката 2010 и също умира. Списъкът е безкраен. Да, гладната стачка е крайно средство и малцина се решават на нея, но както виждаме, историята помни много подобни примери. Къде сме ние? Серията от гладни стачки от началото на 1989 година, както и серията от щафетни гладни стачки от април и май, същата година, са събития, получили много широк международен отзвук и подкрепа, и в които участват стотици активисти на Независимото дружество за защита на правата на човека. Тези събития са документирани - няма място за съмнение. Не говорим дори за гладната стачка на д-р Николай Попов в условията на затвора, продължила 250 дни, като от един момент нататък човекът е насилствено захранен венозно.
Относно коментарите, че това било "шантаж по емоционална линия" и дори "детински номера", бих искала много ясно да припомня факта, че - независимо дали това харесва някому или не - днес ние живеем в пространството на една хуманистична по дефиниция, християнска по религиозни традиции и европейска (обособено не от географски фактори, а от историческия процес) цивилизация. В нея хуманизмът е заложен като фундаментална доктрина, и той поставя човешкия живот като висша, върховна ценност. Най-малкото, поради тази причина, е дълбоко аморално да се игнорира (от управляващите) или плюе (от странични люде) човек, който залага живота си заради убежденията си - още по-малко пък да се "пожелава" смъртта му (мнозина дори това правят, колкото и трудно за вярване да е това!). Друг е въпросът, че подобна форма на протест като цяло и тази на Сугарев в частност, очевидно търси морал там, където го няма. За комунистите срам, морал, съвест, или човещина са категории непознати. Точно Едвин написа за тях - "Комунистът е същество, свикнало с лъжата като свинята с кочината."
Обобщение - фактът, че даден човек е готов да защитава позицията си на всяка цена, не е и не може да бъде поза. Всеки един човек има право да заеме позиция и да я защитава - при това чрез реални действия, а не от "позицията" на анонимен коментатор в интернет - и както и друг път съм отбелязвала, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Основната разлика между тези две понятия е, че в единия случай имаме доста конкретно разграничаване между нечии думи и действия, а в другия - съответствие помежду им. Поза е модерното днес явление човек, убил пет деца или изнасилил бабичка (моля примерът да не се приема буквално!), да влиза в църква и да се кръсти (често неправилно), както и да носи на надипления си на три ката врат няколкокилограмов синджир, от който виси кръст. Поза е също така да озвучим целокупната реална и виртуална околия какви върли вегетарианци сме, колко вредно е месото и как вегетарианството ще спаси света от зло - а насаме вкъщи да мааме кюфтета с шкембе чорба. Позицията обикновено предполага и конкретно действие. И в тази връзка - приемам позицията на непротестиращите - не искат, не го правят. Но какво искат активно непротестиращите, активно мрънкащи срещу протеста - във всички негови форми - за мен остава непонятно.
Разбира се, в тази наша държавица, с тези жилави пипала на партията, вяра не може никому да се има, но все пак, поне за вдъхновение, можем да се абстрахираме от параноята си и да подкрепим, или поне проявим разбиране и елементарна толерантност към някое смислено деяние, което не гони претенциозни цели, не се опива от собственото си големеене и не се преструва, че негодува, макар и (дори чисто хипотетично) извършителят му да е здраво замесен в минали, че и настоящи игри.
"…Хвърли поглед пред себе си към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря. А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце ... И разсипано в искри, то угасна…". Мнозина са забравили, а някои въобще не са виждали и с периферното зрение този текст, нито знаят името на автора му. Само се въздържайте от критико-идеологически клишета. "Останалото е мълчание…" - У.Шекспир
1 коментар:
Чудесен текст!
Публикуване на коментар