Перифраза на вица "...И той се прибра, отвори консерва зрял боб, седна във ваната и си направи джакузи." може да стане с "...И тя се прибра, легна в леглото, разрева се и си направи водна възглавница".
Или "И те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото булката бе сираче" става - "... защото булката бе последната от рода си".
петък, юли 30, 2010
сряда, юли 28, 2010
Те
Ето ги, отново идат.
Аз съм пак в готовност бойна.
Мачкат те каквото видят,
но оставам си спокойна.
Мисля, че ще се приключи
пак с победен край за мене,
злото няма да се случи...
Да, ама НЕ, НЕ.
ТЕ
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се присмяха.
Те
сега ме победиха.
и спечелиха войната.
Те
наведнъж изпиха
мозъка ми от главата!
На зиг-заг сега се движа,
лютите си рани ближа.
Отвисоко те ме зяпат
и пируват – пият, лапат...
Мислех си, че съм велика.
Или, както му се вика –
"супермен" и супермен-ка,
две в едно...
Е да, но...
Те
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се посмяха.
Те
сега ме победиха.
Спечелиха войната.
Те
набързо ми изпиха
целия мозък от главата!
Аз съм пак в готовност бойна.
Мачкат те каквото видят,
но оставам си спокойна.
Мисля, че ще се приключи
пак с победен край за мене,
злото няма да се случи...
Да, ама НЕ, НЕ.
ТЕ
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се присмяха.
Те
сега ме победиха.
и спечелиха войната.
Те
наведнъж изпиха
мозъка ми от главата!
На зиг-заг сега се движа,
лютите си рани ближа.
Отвисоко те ме зяпат
и пируват – пият, лапат...
Мислех си, че съм велика.
Или, както му се вика –
"супермен" и супермен-ка,
две в едно...
Е да, но...
Те
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се посмяха.
Те
сега ме победиха.
Спечелиха войната.
Те
набързо ми изпиха
целия мозък от главата!
вторник, юли 27, 2010
петък, юли 09, 2010
Лирика от по-миналия век
"To be beloved is all I need,
and whom I love, I love indeed!"...
S.T.Colleridge
Превод:
"Да съм обичан искам само аз,
и щом обичам, е до сетен час!"
Аз (Очевидно... Ма може и по-зле!)
and whom I love, I love indeed!"...
S.T.Colleridge
Превод:
"Да съм обичан искам само аз,
и щом обичам, е до сетен час!"
Аз (Очевидно... Ма може и по-зле!)
вторник, юни 15, 2010
Нова година - нов блог!
Блогът ми направи четвъртия си рожден ден - в началото на годината. Понеже на съответната дата през януари нямах нито време, нито възможност да го оповестя и отбележа както си му е реда, се налага да го направя на своя собствен рожден ден - има-няма половин година по-късно!
И тъй... И аз съм с 4 години отгоре... И понеже това скромно блогче през цялото време заемаше, макар и символична, част от битието ми, бих искала да отбележа по някакъв начин промените, които са настъпили и в него, и в моята скромна особа...
А какъв по-добър начин от това да му сменя логото, примерно? И то подходящо тематично...
---
Кръстих този блог "Старият призрак" по заглавието на една от любимите ми песни на група "Балканджи", докато бяха още в зародиш:
Старият призрак вървеше
във стария замък.
И както вървеше,
Старият призрак трепереше.
Както вървеше,
от страх той потръпваше,
мислеше даже
на кой да покаже,
че е безстрашен
и страшен
и силен
и смел дори.
С чаршафа си скъсан вървеше,
оковите тежки той влачеше,
но сам не признаваше
до смърт че се плашеше.
Както вървеше,
а замъка спеше,
свещица запалена
в мрака блещукаше.
Но при една
случайна искра...
Старият призрак
пламна
и изгоря!
Това съм цялата аз... Или поне бях преди 4 години, когато стартирах блога. Но за толкова време, естествено, не може човек да не се промени поне малко и ето как виждам аз промяната у себе си (изразена пак в стихотворна форма - нали Барабар Петко с поетите!):
Вървеше юнака
в сумрачни пътечки
и палеше мрака
с кибритени клечки.
Най-после юнака
видя, че запалил е мрака
и викна победно - "Ура!".
... Беше изгряла зора.
(Автор - Николай Цонев)
:D
Туй то! Не по врат, а по шия мойто...
Може да се каже, че съм "порастнала" или дори "еволюирала", ако процесът на порастване или еволюция включва замяната на вървене и треперене из стар замък с вървене в сумрачни пътечки... Или на това човек да престане да мисли на кой да покаже, че е "безстрашен и страшен и силен и смел" с храбри опити да запали мрака - па ако ще и с жалки кибритени клечни!... Или замяната на крайния продукт на дейността на свещта (изгорял призрак) с победно "Ура!", предизвикано от откритието, че мракът най-после е "запален" (и небрежно игнориране на факта, че това не е плод на собствените усилия, а на изгряващото слънце!).
Еми... Колкото и малко да е, все пак прогрес е! :)
Затова сега "символично" си преименувам блога на "Юнак Паликлечко" и му честитя рождения ден... Както и на себе си! ;)
сряда, юни 09, 2010
O, Santa Simplicita!
Още древните римляни са казали: "O, Santa Simplicita!" - или, казано с думи прости, "простотийо свещена!". Тази сентенция от преди кой знае колко хилядолетия се оказва учудващо актуална... Поне не помня да съм чувала по-верни думи от доста време насам. Във всеки случай се съмнявам в предизборната кампания на настоящето ни правителство миналата година да е имало и една фраза с поне приблизително толкова истина, колкото тази! И все пак, защо простотията е "свещена"? Защо, как, поради какви причини и под влиянието на какви фактори?
Може би първа подробно обяснение дава Библията, с добре познатото "Блажени нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"? (Обаче не пояснявайки, че тяхно е именно САМО небесното царство - което въпреки всичко, до ден днешен остава загадка; докато земното царство - засега единствената константа, остава за другите)... А може би, хилядолетия по-късно, малко по-съвременен, недоизяснен източник е категоричен, че "Идиотите са най-милите хора" (дали не е защото нямат акъл да са нещо повече - също е все още недоизяснено)... Кой знае - всъщност кой ли може да каже с абсолютна точност? Вероятно този, у когото глупостта не присъства, а нали всеки е глупав по своему - кой по един, кой по друг начин, в зависимост от индивидуаалния процес на еволюция. Смята се, че когато човекът е поумнял достатъчно, за да се изправи на два крака, тогава действително е станал човек. Иначе си е произлязъл от една чиста маймуна, а мнозина са на мнение, че в момента тече обратният процес! Затова нека разгледаме поне някои основни типа от заобикалящата ни глупост и видим дали и какво може да се направи.
Същеструва Злонамерена глупост... А по същия начин има и Добронамерена. Народът ни е казал, "Боже, пази ме от добронамерени глупаци, от злонамерени мога и сам да се пазя!". Едните съзнателно и целенасочено се опитват да навредят на човека, обаче поради очевадната глупост подобни опити са почти винаги неуспешно (или не по-успешни от опит да убиеш рак като го удавиш, или птица - като я хвърлиш от кулата!). С другите - доброжелателите - е по-сложно... Пак по същата причина е изключително трудно да им обясниш, че НЕ ти помагат с действията си (имаше един епизод от популярното анимационно филмче "Мечо Пух", в който Бухалът с искрена доброжелателност спуква балоните, с които Ийори се е издигнал в небето, обяснявайки "За да летиш сам"... Без коментар).
Самодоволна глупост... или, да си го кажем направо, простотия, е много добре позната нам още от баснята на Лафонтен - "Жабата поискала да стане колкото вола"... И всички знаем как свършва! Е, за жалост в живота не става така - в живота жабите се дуят ли, дуят... И пак не стават колкото вола, но не се и пръсват! Ето, например, така на времето един български мутрафон поиска да се прави на Берлускони: Берлускони е милионер, и той е милионер; Берлускони е президент на футболен клуб - и нашият е президент на футболен клуб; Берлускони гордо викна "Форца, Италия!", нашият пък ревна "Форца, България" (въпреки че по-подходящо за конкретния случай беше "Фльорца България"!). Години наред нашето Бате се надува, надува, и надЯва да стане колкото някои - не става, но не се и пръсва! И горко ви ако се присмеете на една такава персона. Или пък ако кажете "Не се надувай толкова, персоно!". Тогава ще преживеете такова чудо, каквото ни сте виждали, ни чували преди! Не по-малко опасно става и ако решите да си направите майтап със самодоволния глупак и му кажете, например, че е много умен и хитър. Той, горкият, си вярва, че действително е такъв, но когато получи и външно потвърждение за това - тогава вече, тежко ви, горко ви! Има да се надув, като лапнал маркуч, ама има и да го чакате, докато се пръсне! По-добре не се занимавайте... Такива нямат чувство за хумор.
Още по-малко го има чувството за хумор обаче при случаите на Буквалистична глупост. Буквалистичната глупост, от своя страна, както се разбира от името, принадлежи на ония, които всичко възприемат буквално, чувство за хумор нямат грам, а значението на думата "метафора" им се губи някъде в годините, когато са изучавали прогимназиална литература (5-6ти клас). Ако кажете на такъв човек да "удари един сън", много е вероятно да си набие леглото с гьостерица! Кажете ли му, че има капаци на очите, той посяга с ръка да си махне капаците; а пък ако го попитате дали в главата нещо не му хлопа, запушва здраво ушите си за минута-две, след което отговаря, че не чува нищо да хлопа. За такива често се чудим дали да съжаляваме, или да се радваме - да завиждаш ли, или да съчувстваш...
И накрая... (Със сигурност има и още категории "глупост", така че някой ако се сеща - да добавя :)) Една популярна иронична фраза твърди, че има два вида мнение - "грешното" и "нашето собствено". Е, по същия начин не е много трудно да се заключи, че има основно два вида глупост - чуждата... и нашата собствена ;).
Така че, един съвет от мен - бъдете здрави, радвайте се на чуждата глупост... но и не пренебрегвайте своята собствена!
Може би първа подробно обяснение дава Библията, с добре познатото "Блажени нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"? (Обаче не пояснявайки, че тяхно е именно САМО небесното царство - което въпреки всичко, до ден днешен остава загадка; докато земното царство - засега единствената константа, остава за другите)... А може би, хилядолетия по-късно, малко по-съвременен, недоизяснен източник е категоричен, че "Идиотите са най-милите хора" (дали не е защото нямат акъл да са нещо повече - също е все още недоизяснено)... Кой знае - всъщност кой ли може да каже с абсолютна точност? Вероятно този, у когото глупостта не присъства, а нали всеки е глупав по своему - кой по един, кой по друг начин, в зависимост от индивидуаалния процес на еволюция. Смята се, че когато човекът е поумнял достатъчно, за да се изправи на два крака, тогава действително е станал човек. Иначе си е произлязъл от една чиста маймуна, а мнозина са на мнение, че в момента тече обратният процес! Затова нека разгледаме поне някои основни типа от заобикалящата ни глупост и видим дали и какво може да се направи.
Същеструва Злонамерена глупост... А по същия начин има и Добронамерена. Народът ни е казал, "Боже, пази ме от добронамерени глупаци, от злонамерени мога и сам да се пазя!". Едните съзнателно и целенасочено се опитват да навредят на човека, обаче поради очевадната глупост подобни опити са почти винаги неуспешно (или не по-успешни от опит да убиеш рак като го удавиш, или птица - като я хвърлиш от кулата!). С другите - доброжелателите - е по-сложно... Пак по същата причина е изключително трудно да им обясниш, че НЕ ти помагат с действията си (имаше един епизод от популярното анимационно филмче "Мечо Пух", в който Бухалът с искрена доброжелателност спуква балоните, с които Ийори се е издигнал в небето, обяснявайки "За да летиш сам"... Без коментар).
Самодоволна глупост... или, да си го кажем направо, простотия, е много добре позната нам още от баснята на Лафонтен - "Жабата поискала да стане колкото вола"... И всички знаем как свършва! Е, за жалост в живота не става така - в живота жабите се дуят ли, дуят... И пак не стават колкото вола, но не се и пръсват! Ето, например, така на времето един български мутрафон поиска да се прави на Берлускони: Берлускони е милионер, и той е милионер; Берлускони е президент на футболен клуб - и нашият е президент на футболен клуб; Берлускони гордо викна "Форца, Италия!", нашият пък ревна "Форца, България" (въпреки че по-подходящо за конкретния случай беше "Фльорца България"!). Години наред нашето Бате се надува, надува, и надЯва да стане колкото някои - не става, но не се и пръсва! И горко ви ако се присмеете на една такава персона. Или пък ако кажете "Не се надувай толкова, персоно!". Тогава ще преживеете такова чудо, каквото ни сте виждали, ни чували преди! Не по-малко опасно става и ако решите да си направите майтап със самодоволния глупак и му кажете, например, че е много умен и хитър. Той, горкият, си вярва, че действително е такъв, но когато получи и външно потвърждение за това - тогава вече, тежко ви, горко ви! Има да се надув, като лапнал маркуч, ама има и да го чакате, докато се пръсне! По-добре не се занимавайте... Такива нямат чувство за хумор.
Още по-малко го има чувството за хумор обаче при случаите на Буквалистична глупост. Буквалистичната глупост, от своя страна, както се разбира от името, принадлежи на ония, които всичко възприемат буквално, чувство за хумор нямат грам, а значението на думата "метафора" им се губи някъде в годините, когато са изучавали прогимназиална литература (5-6ти клас). Ако кажете на такъв човек да "удари един сън", много е вероятно да си набие леглото с гьостерица! Кажете ли му, че има капаци на очите, той посяга с ръка да си махне капаците; а пък ако го попитате дали в главата нещо не му хлопа, запушва здраво ушите си за минута-две, след което отговаря, че не чува нищо да хлопа. За такива често се чудим дали да съжаляваме, или да се радваме - да завиждаш ли, или да съчувстваш...
И накрая... (Със сигурност има и още категории "глупост", така че някой ако се сеща - да добавя :)) Една популярна иронична фраза твърди, че има два вида мнение - "грешното" и "нашето собствено". Е, по същия начин не е много трудно да се заключи, че има основно два вида глупост - чуждата... и нашата собствена ;).
Така че, един съвет от мен - бъдете здрави, радвайте се на чуждата глупост... но и не пренебрегвайте своята собствена!
събота, май 29, 2010
Сега накъде, а?
Бууум!
I'm not happy. No. I hate it when I do not have a starting point. Life is easier when you can start from a scheme and evolve in any direction. Scattered concepts do not do the job...
I'm not happy. No. I hate it when I do not have a starting point. Life is easier when you can start from a scheme and evolve in any direction. Scattered concepts do not do the job...
неделя, май 16, 2010
Посветено на... една персона
Позьор
Тъй, както ужким служи за опора
резе ръждясало на порта в двора,
така, за разни ситни, дребни хора,
подобна функция има той – позьора.
Той денем, нощем – все за тях – позира.
За миг и за почивка не се спира.
И щом на него някой се подпира,
от кеф и удоволствие умира.
Така прекарва свойто ценно време.
А аз защо не искам да подпре ме,
се чуди и не може да приеме,
че има друго на света за мене...
Да, аз съм като всички други хора
и трябва ми понякога опора.
Но търся я в света, а не на двора.
И не, това не е за мен... позьора.
Тъй, както ужким служи за опора
резе ръждясало на порта в двора,
така, за разни ситни, дребни хора,
подобна функция има той – позьора.
Той денем, нощем – все за тях – позира.
За миг и за почивка не се спира.
И щом на него някой се подпира,
от кеф и удоволствие умира.
Така прекарва свойто ценно време.
А аз защо не искам да подпре ме,
се чуди и не може да приеме,
че има друго на света за мене...
Да, аз съм като всички други хора
и трябва ми понякога опора.
Но търся я в света, а не на двора.
И не, това не е за мен... позьора.
понеделник, април 26, 2010
"Слушайте внимателно, няма да повтарям..."
Не вярвам някой тук да не помни култовата реплика от комедийния сериал "Ало, ало" - "Слушайте внимателно, няма да повтарям!" :D. Самата аз често я употребявам, както и повечето хора, но никога не съм си правила труда да вникна по-дълбоко в тези думи... Затова сега взеха да ми бръмчат в главата разни разсъждения за общуването, и най-вече за чуването.
Да започнем оттам как все по-малко чуваме това, което ни казват хората срещу нас. Дори на моменти тотално отказваме да вникнем в техните думи. Дали причината е, че вече сме си самодостатъчни и нямаме нужда да се вслушваме в казаното от околните? Или сме започнали да общуваме на толкова различни езици, че трудно стигаме до същността на изказа... Не намерихме ли прекалено много заместители на живия контакт, на възможността да гледаме в очите човека, с когото говорим? Или заложихме на по-лесните начини... Всеки сам може да потърси отговори, валидни за него.
Лично аз страдам от все по-трудната комуникация между хората. Да не говорим, че все повече проблеми произлизат от лошата комуникация, или липсата на такава. Ако търсим примери във взаимоотношенията между двама души и провалите, дължащи се на липса на общуване, то те са много. Според проучвания, причина №1 за разводите е, че двойките просто са спрели да общуват. Може би това е една от съществените причини, поради които напоследък на хората им е толкова трудно да изградят пълноценна връзка. Същото важи и за деца и родители, братя и сестри и т.н... Все по-малко говорим, когаго вечер се приберем вкъщи, и все по-често избираме компанията на телевизора или компютъра, или пък сме прекалено изморени от натоварения ден и предпочитаме да се усамотим с мислите си. На работа/училище/в офиса се притесняваме да не би това, което ще кажем, няма да бъде използвано срещу нас, или пък че някой ще изтълкува погрешно думите ни и това ще има лоши последствия... Куп примери за липса на чуваемост и комуникация и също толкова за проблемите от това. Добре де, ама нали човекът е социално животно, нали за да се развива и усъвършенства, има нужда да общува и да обменя мисли с други като него? Поне допреди време такова беше популярното становище по въпроса... Или вече не е така?
Да започнем оттам как все по-малко чуваме това, което ни казват хората срещу нас. Дори на моменти тотално отказваме да вникнем в техните думи. Дали причината е, че вече сме си самодостатъчни и нямаме нужда да се вслушваме в казаното от околните? Или сме започнали да общуваме на толкова различни езици, че трудно стигаме до същността на изказа... Не намерихме ли прекалено много заместители на живия контакт, на възможността да гледаме в очите човека, с когото говорим? Или заложихме на по-лесните начини... Всеки сам може да потърси отговори, валидни за него.
Лично аз страдам от все по-трудната комуникация между хората. Да не говорим, че все повече проблеми произлизат от лошата комуникация, или липсата на такава. Ако търсим примери във взаимоотношенията между двама души и провалите, дължащи се на липса на общуване, то те са много. Според проучвания, причина №1 за разводите е, че двойките просто са спрели да общуват. Може би това е една от съществените причини, поради които напоследък на хората им е толкова трудно да изградят пълноценна връзка. Същото важи и за деца и родители, братя и сестри и т.н... Все по-малко говорим, когаго вечер се приберем вкъщи, и все по-често избираме компанията на телевизора или компютъра, или пък сме прекалено изморени от натоварения ден и предпочитаме да се усамотим с мислите си. На работа/училище/в офиса се притесняваме да не би това, което ще кажем, няма да бъде използвано срещу нас, или пък че някой ще изтълкува погрешно думите ни и това ще има лоши последствия... Куп примери за липса на чуваемост и комуникация и също толкова за проблемите от това. Добре де, ама нали човекът е социално животно, нали за да се развива и усъвършенства, има нужда да общува и да обменя мисли с други като него? Поне допреди време такова беше популярното становище по въпроса... Или вече не е така?
петък, април 16, 2010
из "Размисли на една параноичка"
Според българската енциклопедия на братя Данчови, думата статистика е от гръцки произход и представлява наука, която има за задача да събира и групира методически данни от обществен характер, поддаващи се на цифрови пресвятания.
Всеки Божи ден по националната телевизия статистиката ни представя данни за здравословното състояние на нацията ни. Според същата статистика, всеки втори българин има високо кръвно налягане, една трета от народа ни има проблеми с психиката, всеки четвърти е с разширени вени, петият българин се радва на хемороиди, а само една десета гостоприемно е приютила в себе си вируса на хепатит.
Аз съм от тая, гореспоменатата една трета, дето се е чалнала.
В заведението, където се лекувам, на регистрационния ми картон пише: "Начална форма на параноидна шизофрения, причинена от много гледане на българска телевизия. Рекламите са й внушили, че има простатна жлеза и трябва да взема "Простанол". Понякога се появяват признаци на агресия спрямо някои телевизионни водещи, като проф. Юлиан Вучков, Слави Трифонов, Азис и т.н. Периодически отказва да посещава санитарния възел, под предлог че "Биг Брадър я наблюдава", а на няколко пъти хвърля твърди и обемисти предмети по телевизора на диспансера, който е подарен на заведението от пациент, бивш участник в шоуто "Море от любов", но провалил предаването, като се влюбил във водещата Наталия Симеонова".
Преди да ми открият душевното разстройство, се движех с една женска компания, която въздишаше по Бойко Борисов ("най-секси мъж в България"); дамите гледаха с опиянение Слави Трифонов, Азис и професора с изкуствените зъби. Подражаваха на Гала по прическа и тоалет и съжаляваха, че не могат да вземат участие в нейното шоу, защото никой не ги канеше.
А сега тук е тихо, не ни разрешават да гледаме телевизия. Понякога, когато профайлърите отсъстват, санитарите (част от тях, бивши пациенти) ни пускат по някое криминаленце.
"Литъл систър" - така ме знаят... Не си пиша името, защото може да ме отвлекат и да ме накажат с предаванията на Вучков, Трифонов и компания, или да ме измъчват с чалга и после отново да ме вкарат в диспансера.
Отивам да си пия лекарствата... И нито дума, че сме разговаряли - Биг Брадър вижда всичко!!!
сряда, април 07, 2010
Heavy metal
Като един същински Мефистофел седя на върха на хълма край Горна Оряховица, наречен с гръмкото име „Камъка” и наблюдавам пейзажа долу. Гледката е просто красива и затрогваща, но навява размисли... На Витоша, например, човек трябва да се качи бая по-нависоко, за да види подобен изглед. Оттук се вижда целия район – Горна, Лясковец, няколко околни села и дори част от Търново; а от Черни връх се вижда най-много някой от Люлинските микро-райони, или Младостите. Ако въобще се види нещо от смога, де... Индустриална мъгла се стеле над жилищните комплекси. А след някой и друг ден трябва отново да сляза там (в София), да уча там, да работя там, да правя пари, защото сме зле с парите, да пиша, да стихоплетствам, да общувам, да живея дълго и щастливо... Все так (както се пее в една песен).
Гледам и си мисля. Всъщност аз съм си направо еко-природолюбител. Ако под това се разбира човешко отношение към природата и животните. Нямам кола – навсякъде се придвижвам с кракомобил (демек, пеш). Семейството ми се състои от дегу, куче, родители, сестра и племенник. Не употребявам дезодоранти (това не е тайна за повечето ми познати)... Натрупвам упоменатите данни в хаотичен вид, за да създам относителна представа що за персона ще напише следващите редове... от които читателите могат да развият суицидни наклонности. Това в сферата на шегата (дали?).
На Камъка съм и дишам чистия въздух (на Витоша вече е само близко до представата за „чист”). В раницата си нося папка хартии, защото уча английска филология и в момента правя „научен проект” – правя интервюта. Разговарям с гимназисти – малки и големи. Мислех да се утеша с тях – да си ги чета бодро и весело и да напиша, сетне, нещо весело и оптимистично. Само че как да стане това? При първия прочит се сещам, че един 12-токласник ми каза, че официално в България се употребяват 23 кг минерални торове на декар и към тях се добавят над килограм препарати за растителна защита. Аз му обяснявам, че вече сме свикнали с темата за нитратите и просто избягваме да говорим за това. Той ми отговаря, че да свикнеш с такива работи е все едно да свикнеш всеки ден да скачаш от телевизионната кула в Борисовата.
Вдигам очи. Рея поглед. Мислено се пренасям на Черни връх и наблюдавам изгледа над столицата. На хоризонта дими металургичният комбинат „Кремиковци” (вече закрит)... не, това са само дъждовни облаци. Но ето какво съдържат дъждовете в този район според едно изследване на БАН – мед, олово, цинк, арсен, желязо, манган, амоняк, нитрати, калий, калций и още няколко елемента от Менделеевата таблица. Според друго изследване в Пазарджишкото поле броят на киселинните дъждове надминава половината от валежите въобще (ако някой все още не знае, киселинните дъждове съдържат предимно сярна и азотна киселина!).
Ставам от камъка. Какъв ти тук Мефистофел? Отивам си долу, в кочинката, където ми е мястото. Бърша печално чело. А то е печално, защото в друг разговор (този път с класен ръководител) съм научила, че дори в западните Родопи има повишено съдържание на метал в житото – никел, мед и олово. А около нашите металургични гиганти, които трябваше досега да са ни извели в предните редици на Европа, дърветата натрупват в листата и стволовете си същото – хеви метъл... Металика направо! А после мърморим, че младежите все носят тениски с подобни надписи.
Както вървя надолу, минавам покрай едно заведение. Тук пържат, кой знае защо, риба, и бирата е студена. Стоя и зяпам с глупаво отворена уста. Насреща ми – човек с бяла престилка. Спирам се и питам. И получавам отговор: „Рибата, уловена в река Тополница, съдържа – олово, мед, кобалт, никел... (Отново Металика) Подобно е положението с повечето наши реки, в които все още има риба.”
Овладявам желанието да взема листче и да запиша гореспоменатото – една тайна повече, една грижа по-малко!
Продължавам си към града. Пътем се ровя из съзнанието си. Не съм ли аз все пак един относително добър човек? Вегетарианец... Откривам в себе си и склонност към веганизъм – ето, нито веднъж през живота си не съм яла сирене рокфор... Нито моцарела, пармезан или фондьо... Измислям този аргумент и ето – появява се в мен радост. Да му правят сметка тези, които имат често по трапезите си сирена рокфор или пармезан българско производство! Централната лаборатория по биология и болести по животните дава следните данни за съдържанието на тежки метали в организма на българското добиче – кадмий, олово... изобщо – Металика. А оловото довеждало до вялост, залежаване, притъпяване на инстинктите... Пресвета дево – същите симптоми се забелязват и при мен! Майчице...
Замислям се... Слизам към Горна – след ден-два и към София. Трябва да уча там, да работя там, да пиша и стихоплеттвам там, да общувам, да живея дълго и щастливо... Все там.
Гледам и си мисля. Всъщност аз съм си направо еко-природолюбител. Ако под това се разбира човешко отношение към природата и животните. Нямам кола – навсякъде се придвижвам с кракомобил (демек, пеш). Семейството ми се състои от дегу, куче, родители, сестра и племенник. Не употребявам дезодоранти (това не е тайна за повечето ми познати)... Натрупвам упоменатите данни в хаотичен вид, за да създам относителна представа що за персона ще напише следващите редове... от които читателите могат да развият суицидни наклонности. Това в сферата на шегата (дали?).
На Камъка съм и дишам чистия въздух (на Витоша вече е само близко до представата за „чист”). В раницата си нося папка хартии, защото уча английска филология и в момента правя „научен проект” – правя интервюта. Разговарям с гимназисти – малки и големи. Мислех да се утеша с тях – да си ги чета бодро и весело и да напиша, сетне, нещо весело и оптимистично. Само че как да стане това? При първия прочит се сещам, че един 12-токласник ми каза, че официално в България се употребяват 23 кг минерални торове на декар и към тях се добавят над килограм препарати за растителна защита. Аз му обяснявам, че вече сме свикнали с темата за нитратите и просто избягваме да говорим за това. Той ми отговаря, че да свикнеш с такива работи е все едно да свикнеш всеки ден да скачаш от телевизионната кула в Борисовата.
Вдигам очи. Рея поглед. Мислено се пренасям на Черни връх и наблюдавам изгледа над столицата. На хоризонта дими металургичният комбинат „Кремиковци” (вече закрит)... не, това са само дъждовни облаци. Но ето какво съдържат дъждовете в този район според едно изследване на БАН – мед, олово, цинк, арсен, желязо, манган, амоняк, нитрати, калий, калций и още няколко елемента от Менделеевата таблица. Според друго изследване в Пазарджишкото поле броят на киселинните дъждове надминава половината от валежите въобще (ако някой все още не знае, киселинните дъждове съдържат предимно сярна и азотна киселина!).
Ставам от камъка. Какъв ти тук Мефистофел? Отивам си долу, в кочинката, където ми е мястото. Бърша печално чело. А то е печално, защото в друг разговор (този път с класен ръководител) съм научила, че дори в западните Родопи има повишено съдържание на метал в житото – никел, мед и олово. А около нашите металургични гиганти, които трябваше досега да са ни извели в предните редици на Европа, дърветата натрупват в листата и стволовете си същото – хеви метъл... Металика направо! А после мърморим, че младежите все носят тениски с подобни надписи.
Както вървя надолу, минавам покрай едно заведение. Тук пържат, кой знае защо, риба, и бирата е студена. Стоя и зяпам с глупаво отворена уста. Насреща ми – човек с бяла престилка. Спирам се и питам. И получавам отговор: „Рибата, уловена в река Тополница, съдържа – олово, мед, кобалт, никел... (Отново Металика) Подобно е положението с повечето наши реки, в които все още има риба.”
Овладявам желанието да взема листче и да запиша гореспоменатото – една тайна повече, една грижа по-малко!
Продължавам си към града. Пътем се ровя из съзнанието си. Не съм ли аз все пак един относително добър човек? Вегетарианец... Откривам в себе си и склонност към веганизъм – ето, нито веднъж през живота си не съм яла сирене рокфор... Нито моцарела, пармезан или фондьо... Измислям този аргумент и ето – появява се в мен радост. Да му правят сметка тези, които имат често по трапезите си сирена рокфор или пармезан българско производство! Централната лаборатория по биология и болести по животните дава следните данни за съдържанието на тежки метали в организма на българското добиче – кадмий, олово... изобщо – Металика. А оловото довеждало до вялост, залежаване, притъпяване на инстинктите... Пресвета дево – същите симптоми се забелязват и при мен! Майчице...
Замислям се... Слизам към Горна – след ден-два и към София. Трябва да уча там, да работя там, да пиша и стихоплеттвам там, да общувам, да живея дълго и щастливо... Все там.
четвъртък, април 01, 2010
Първоаприлски съновник
Агент - ако се сънуваш, наяве ще си прочут и от интервюта ще кяриш.
Бельо - мръсно ако е, ще спечелиш абонамент за жълт вестник.
Великден - сънуваш ли ще ядеш агнешко за много пари.
Гуляй - отдалече видиш ли, не ще се облажиш от властта.
Деколте - голямо имаш ли, ще се издигнеш с непочтени методи.
Ескимос - ако си, ще плащаш за студените тръби на парното.
Жребий - лош сънуваш ли, футболистите ни не ще се класират където и да е.
Запъртък - намериш ли, някое известно юпи пак ще се оцапа публично.
Индийци - много ако те заобикалят, не замръквай в Столипиново.
Каскет - поставен ли е върху тиква, ще тъгуваш по недалечното минало.
Лъв - болен видиш ли, премини на валутни позиции или емигрирай.
Мавзолей - ако сънуваш, някоя мумифицирана персона ще се срути отвисоко.
Нумизмат - ли се виждаш, още дълго ще си броиш стотинките.
Октопод - ако те е омотал, ще изгубиш вяра в институциите.
Пожарникар - мускулест присъни ли ти се, опитай се да ограничиш гледането на телевизия.
Разбойници - преследват ли те, помисли повечко, когато отиваш да гласуваш.
Сън - лош ако е, това въобще не е сън.
Тоалетна - монети за вход търсиш ли, събуди се и посети домашната - безплатна е.
Урод - ако срещнеш в тъмното, ще имаш кавга с началника си.
Фармацевт - ако ти иска рецепта, ще си загубиш половината пенсия.
Хемороиди - мъчат ли те, ще успееш да запазиш достойнството си.
Цар - ако сънуваш, ще чуеш скоро "Хубава си, моя горо" на испански.
Чалга - чуваш ли, не е сън, комшията ти се върнал от клуб "БИАД".
Шампанско - френско ако се лее, ще присъстваш на ВИП благотворително парти.
Щерка - генералска видиш ли, ще чуеш за някоя крупна приватизационна сделка.
Юда - ако се сънуваш, стой настрана от всякакви месии.
Яхта - купуваш ли, не се забърквай в съмнителни компании.
Бельо - мръсно ако е, ще спечелиш абонамент за жълт вестник.
Великден - сънуваш ли ще ядеш агнешко за много пари.
Гуляй - отдалече видиш ли, не ще се облажиш от властта.
Деколте - голямо имаш ли, ще се издигнеш с непочтени методи.
Ескимос - ако си, ще плащаш за студените тръби на парното.
Жребий - лош сънуваш ли, футболистите ни не ще се класират където и да е.
Запъртък - намериш ли, някое известно юпи пак ще се оцапа публично.
Индийци - много ако те заобикалят, не замръквай в Столипиново.
Каскет - поставен ли е върху тиква, ще тъгуваш по недалечното минало.
Лъв - болен видиш ли, премини на валутни позиции или емигрирай.
Мавзолей - ако сънуваш, някоя мумифицирана персона ще се срути отвисоко.
Нумизмат - ли се виждаш, още дълго ще си броиш стотинките.
Октопод - ако те е омотал, ще изгубиш вяра в институциите.
Пожарникар - мускулест присъни ли ти се, опитай се да ограничиш гледането на телевизия.
Разбойници - преследват ли те, помисли повечко, когато отиваш да гласуваш.
Сън - лош ако е, това въобще не е сън.
Тоалетна - монети за вход търсиш ли, събуди се и посети домашната - безплатна е.
Урод - ако срещнеш в тъмното, ще имаш кавга с началника си.
Фармацевт - ако ти иска рецепта, ще си загубиш половината пенсия.
Хемороиди - мъчат ли те, ще успееш да запазиш достойнството си.
Цар - ако сънуваш, ще чуеш скоро "Хубава си, моя горо" на испански.
Чалга - чуваш ли, не е сън, комшията ти се върнал от клуб "БИАД".
Шампанско - френско ако се лее, ще присъстваш на ВИП благотворително парти.
Щерка - генералска видиш ли, ще чуеш за някоя крупна приватизационна сделка.
Юда - ако се сънуваш, стой настрана от всякакви месии.
Яхта - купуваш ли, не се забърквай в съмнителни компании.
четвъртък, март 25, 2010
Празнично послание
Тази година Денят на Лъжата и Великден са толкова близо един до друг, че това дава отражение и в мислите ни. Заблуждавани от лъжепророци по медиите, ние чакаме Спасителя и нашето лековерие ни кара да го наричаме ту Симеон, ту Бойко, а всъщност Спасителят е един и той изкупи със страданието си нашите грехове. От библейски до наши дни многократно Истината е разпъвана на кръста, а Лъжата е възкръсвала в съзнанието на наивните, на покварените, на користолюбците и властолюбивите. Днес много хора потъпквайки Божите заповеди и държавните закони натрупаха богатства, но сънят им не е спокоен, а животът им е охолен, но несигурен, защото се боят, че Възмездието ще ги стигне. Прочее, нека се осланяме на собствените си сили и като се срещнем, да не се обезсърчаваме, а напротив, да се насърчаваме.
неделя, февруари 28, 2010
Дойде при мен Съдбата
в усмивка озарена
и щедро ми предложи
да бъда надарена
с каквото пожелая.
"Поискай, мило мое,
аз няма да се мая,
ще го направя твое.
Кажи какво желаеш!"
И аз й казах "Всичко!"
А тя ми се усмихна:
"Но то ти е налично".
Тогава се усетих,
че, впрочем, съм Близнаци,
а тази зодия сменя
на час свойте мераци.
"Какво ли пък ще бъде
ако съм зодия Риба?
В морето да живея,
в подводен дом-колиба..."
И без много да мисля
поисках от Съдбата:
"На риба направи ме!"
След миг бях във водата...
И плувах си безцелно,
мехурчета си пусках
и, като vegetarian -
планктони само хрусках.
Изобщо не поглеждах
случаен червей сочен,
"висящ си", уж, на кука
от прът за мен наточен...
А риби-месоядни
доволно ги ядяха
и само след секунди,
нагоре пак летяха...
Но в ден един чудесен,
разплувам* се... и пресен
планктон, към мен, усмихнат,
примамливо се носи.
И тутакси изпълва
главата ми с въпроси
"Какво си, що си? Казвай."
"Планктон съм!" - отговаря,
любезно. Взех, че лапнах*...
И - хоп! - при въдичаря!
И полетях нагоре,
а от съседна кука
и риба-месоядна
доволно ми се фука:
"Така да ти се пада,
задето много мислиш!
Планктонче, или червей -
все тъй ще си увиснеш!
Аз лапнах поне червей,
и сочен, и охранен!
Пък ти, с планктона мършъв -
умираш хем, хем гладен!"
Внезапно се опомням.
Вода и звук утихва...
Стои пред мен Съдбата
и пак ми се усмихва.
"Кажи сега, прекрасна,
каквото искаш - всичко!"
"На тоз` етап ми стига,
каквото е налично!"
разплувам се* - също като разхождам се, само че за морската фауна
лапнах* - в случая, както става ясно, думата е използвана и в буквален, и в преносен смисъл
в усмивка озарена
и щедро ми предложи
да бъда надарена
с каквото пожелая.
"Поискай, мило мое,
аз няма да се мая,
ще го направя твое.
Кажи какво желаеш!"
И аз й казах "Всичко!"
А тя ми се усмихна:
"Но то ти е налично".
Тогава се усетих,
че, впрочем, съм Близнаци,
а тази зодия сменя
на час свойте мераци.
"Какво ли пък ще бъде
ако съм зодия Риба?
В морето да живея,
в подводен дом-колиба..."
И без много да мисля
поисках от Съдбата:
"На риба направи ме!"
След миг бях във водата...
И плувах си безцелно,
мехурчета си пусках
и, като vegetarian -
планктони само хрусках.
Изобщо не поглеждах
случаен червей сочен,
"висящ си", уж, на кука
от прът за мен наточен...
А риби-месоядни
доволно ги ядяха
и само след секунди,
нагоре пак летяха...
Но в ден един чудесен,
разплувам* се... и пресен
планктон, към мен, усмихнат,
примамливо се носи.
И тутакси изпълва
главата ми с въпроси
"Какво си, що си? Казвай."
"Планктон съм!" - отговаря,
любезно. Взех, че лапнах*...
И - хоп! - при въдичаря!
И полетях нагоре,
а от съседна кука
и риба-месоядна
доволно ми се фука:
"Така да ти се пада,
задето много мислиш!
Планктонче, или червей -
все тъй ще си увиснеш!
Аз лапнах поне червей,
и сочен, и охранен!
Пък ти, с планктона мършъв -
умираш хем, хем гладен!"
Внезапно се опомням.
Вода и звук утихва...
Стои пред мен Съдбата
и пак ми се усмихва.
"Кажи сега, прекрасна,
каквото искаш - всичко!"
"На тоз` етап ми стига,
каквото е налично!"
разплувам се* - също като разхождам се, само че за морската фауна
лапнах* - в случая, както става ясно, думата е използвана и в буквален, и в преносен смисъл
понеделник, февруари 08, 2010
"За спящата принцеса" - превод
А, и може би... това е желателно :)
Резултати от конкурса по поетичен превод
“Проф. Владимир Филипов” – 2009 г.
За конкурса постъпиха двайсет превода на предложените от организаторите стихотворения.
Журито в състав ...... реши:
Първа награда се присъжда на:
Виктория Николаева Николова, студентка от ІV курс към катедра “Англицистика и американистика”, СУ, за превода й на стихотворението “За спящата принцеса” от Валери Петров;
Sleeping princess’s lost in dreaming
of amazing bliss –
how her great knight, armor gleaming,
wakes her with a kiss.
But the knight – him great, or lowly –
still’s nowhere in sight.
And her hair is, although slowly,
surely turning white.
There he is! He comes, he sees her…
Off again he dashes.
Who would be a fool to kiss a
woman grey like ashes?
And the Seven dwarfs are crying,
they’re so sad, so sorry…
Even I myself am sighing
while telling the story.
Вдъхновено от:
ЗА СПЯЩАТА ПРИНЦЕСА
Валери Петров
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава-
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
Резултати от конкурса по поетичен превод
“Проф. Владимир Филипов” – 2009 г.
За конкурса постъпиха двайсет превода на предложените от организаторите стихотворения.
Журито в състав ...... реши:
Първа награда се присъжда на:
Виктория Николаева Николова, студентка от ІV курс към катедра “Англицистика и американистика”, СУ, за превода й на стихотворението “За спящата принцеса” от Валери Петров;
Sleeping princess’s lost in dreaming
of amazing bliss –
how her great knight, armor gleaming,
wakes her with a kiss.
But the knight – him great, or lowly –
still’s nowhere in sight.
And her hair is, although slowly,
surely turning white.
There he is! He comes, he sees her…
Off again he dashes.
Who would be a fool to kiss a
woman grey like ashes?
And the Seven dwarfs are crying,
they’re so sad, so sorry…
Even I myself am sighing
while telling the story.
Вдъхновено от:
ЗА СПЯЩАТА ПРИНЦЕСА
Валери Петров
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава-
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
сряда, януари 27, 2010
"На седмия ден" - превод
Six days of fuss, running errands and heat –
you’re toiling, across the soil pulling the plough.
Not till the seventh will you rest your feet –
it is all spoken and all is sung now.
From tea-drinking to lunch you push through the day,
uneasy; a fleck of dust scratching your eye.
You then, like spurs, tinkle the burdens away,
determined to simply let life pass you by.
But just when the tired hand has come around
to sleeping, the murmuring head just about
to doze – you then hear a hammering sound
knocking the sharp nail of tedium out.
A bee’s buzzing down the musical scale;
gypsies are whitewashing their chalets…
A piece of bread under hand, an axe at avail
you set off again through the winding alleys.
There, amidst the field, in the dead part of day
lives the tree – you stop and before it you rise.
You keep beating it, till it finally gives way.
And your soul exults, and tears drop from your eyes.
Вдъхновено от:
НА СЕДМИЯ ДЕН
Борис Христов
Шест дни тичане,суетня и жужене -
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене -
изпято е всичко и изговорено.
И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се - стърже прашинка в окото.
Хвърляш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.
Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината -
избива острия гвоздей на скуката.
Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си...
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.
В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото - спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш - додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат
you’re toiling, across the soil pulling the plough.
Not till the seventh will you rest your feet –
it is all spoken and all is sung now.
From tea-drinking to lunch you push through the day,
uneasy; a fleck of dust scratching your eye.
You then, like spurs, tinkle the burdens away,
determined to simply let life pass you by.
But just when the tired hand has come around
to sleeping, the murmuring head just about
to doze – you then hear a hammering sound
knocking the sharp nail of tedium out.
A bee’s buzzing down the musical scale;
gypsies are whitewashing their chalets…
A piece of bread under hand, an axe at avail
you set off again through the winding alleys.
There, amidst the field, in the dead part of day
lives the tree – you stop and before it you rise.
You keep beating it, till it finally gives way.
And your soul exults, and tears drop from your eyes.
Вдъхновено от:
НА СЕДМИЯ ДЕН
Борис Христов
Шест дни тичане,суетня и жужене -
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене -
изпято е всичко и изговорено.
И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се - стърже прашинка в окото.
Хвърляш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.
Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината -
избива острия гвоздей на скуката.
Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си...
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.
В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото - спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш - додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат
събота, декември 26, 2009
Коледна молитва
Дядо Коледа любими,
моля ти се от душа,
с малко разум надари ме,
да престана да греша.
Запази ми портмонето
от зли мисли и ръце;
изпрати ми от небето,
някой пукнат лев поне.
Дай на мама, дай на тате,
вяра, че и в тоз живот,
някога ще станем братя,
глупавия наш народ!
моля ти се от душа,
с малко разум надари ме,
да престана да греша.
Запази ми портмонето
от зли мисли и ръце;
изпрати ми от небето,
някой пукнат лев поне.
Дай на мама, дай на тате,
вяра, че и в тоз живот,
някога ще станем братя,
глупавия наш народ!
събота, ноември 14, 2009
Писмо до една приятелка...
или - Защо не искам да стана учител в България
Ще започна малко по-отдалеч, мила, тъй като не знам доколко си запозната, толкова време извън България. Немного отдавна (по-точно преди 2 години), заплатите на българските учители бяха мизерно ниски - стартова заплата за току-що завършил млад специалист - 300 лв (150 евро). Поначало всички заплати в България си бяха мизерни, и още са, (аргумент, който мнозина после използваха, за да обвиняват учителите в необравдани претенции и прекалени искания), но както се сещаш, с подобни пари не се живее. Особено ако работата ти изисква всеки ден да се изправяш пред 3-4 класа (по 30 души) ученици, оборудвани с мобилни телефони, мп-3-та, маркови дрешки и обувки и какво ли още не... Как точно да се изправи човек пред тях, като няма пари да си купи дори свестни обувки? От такъв човек се очаква да обогати децата духовно. А как да обогати себе си духовно, като не може да си позволи да харчи пари за книги (понеже всичко отива за тока, парното и водата)?...Та един прекрасен ден (15-ти септември, 2007), тези от учителите, на които им дойде до гуша, най-после се решиха и започнаха стачка. Масова. Обща, като за първи път. За 100% увеличение на стартовите заплати (от 300 на 600лв). В цяла България училища се затвориха, учебният процес спря и пред Народното Събрание взеха да се стичат на протести хиляди хора. Сформираха се 3 синдиката на българските учители, а училищата (сами, независими) си направиха стачен комитет, предвождан от баща ми ("мойто старче", както с обич му казвам :)) и още двама-трима човека. И така се почна едно ходене по мъките, в най-буквалния смисъл на думата. Продължи 45 дни.
Няма да ти разказвам подробно как много учители обявяваха гладна стачка и припадаха по площадите, докато скандираха за оставката на премиера и министъра на образованието; как загрижените родители (не за "даскалите", а за "дечицата" си, естествено - че как щели да завършат, ако така продължавало?) се цупеха и призоваваха хората да прекратят стачката и да "спрат да се правят на интересни"; как лъжеше-мажеше и спекулираше правителството и какви очевидно нагли и измислени оправдания избълва (нямало било пари за учителски заплати - при бюджетни излишъци от около 2 млрд! Една проста сметка ни показва за колко учителски заплати, и не само, стигат тези излишъци!); как с приятелката ми ходехме всеки ден от лекции - на площада, на митинга, в най-големия студ през ранната зима; как баща ми свали 10 килограма за 10 дена от ходене по митинги, говорене пред всички присъстващи и интервюта с властимащите; как учителите постепенно почнаха да се осъзнават, да стават по-единни, стачката вече стана не за глупавите пари, а за собственото им достойнство - защото те видяха, че това се превръща в подигравка с тях, че не ги имат за хора даже... Как в България за първи път от 20 години се сформира масова, обща стачка - хората бяха единни, помагаха си и се подкрепяха (докато "съвестните граждани" им се надсмиваха)... Първата и най-голяма стачка в историята на българския преход, която повечето хора не подкрепиха, по неизяснени все още и за мен самата причини.
Както и да е... Приключи се на 2-ри ноември. Подписа се споразумение за някакво символично увеличение на заплатите (от 300 на 400лв). Хората просто се умориха. Не можаха повече да издържат. По-късно се появиха критики и коментари, че не е трябвало да се отказват, че са щели да имат успех ако "само малко още са продължили стачката" ( подобни коментари идват обикновено от хора, които не са карали 45 дни без заплата и не знаят, че парното и тока не питат дали си в стачка, или не...) Всичко мина и замина и, както се оказа, много бързо биде забравено. Днес (2 години след събитието) много хора се държат, все едно нищо не е ставало.
И все пак отношението към учителите се промени доста. Някъде - към по-добро, другаде - към по-лошо. Някои критикуват ("Не стига, че им повишиха заплатите, че и още се оплакват!"), някои ги съжаляват ("Не успяха... Провалиха се... Прецакаха ги"), някои ги гледат с уважение (макар и малцина на брой)... Аз, за себе си, не се чувствам прецакана. Баща ми също. И много други учители с достойнство и с чест - също. Смятам, че никой не може да те "прецака", ако ти самият не го пожелиеш. А щом човек е изразил своята позиция, показал е отношението си и е готов да го направи пак - значи е постигнал желаното. Не се е отказал, и не се е провалил! Но като цяло, всички, кой повече, кой-по-малко, останаха доста разочаровани от развоя на събитията. Е, можеше да се получи и по-добре - ако ВСИЧКИ се бяха включили...
А защо АЗ не бих станала учител в България? Не защото ще вземам (значително) по-малко пари, отколкото в Европа, примерно, а именно заради това отношение, което е много вероятно да видя и да получа. Не искам да ме гледат съчувствено; не искам да коментират снизходително как "Горкото, блъска се за жълти стотинки", или да смятат, че (може би) "не умее нищо друго"; не искам да мислят, че съм принудена да работя за жълти стотинки, че нямам друг избор, и че не мога да работя и за хилядарки, стига да пожелая... Искам обстоятелствата да ми помагат, а не да ми пречат, да дам най-доброто от себе си, за да се развия в тази професия - и за мен, и за учениците ми. Искам да работя с удоволствие, а не с мисълта как ще изкарам месеца. Искам да ме гледат с уважение, а не със съжаление.
Знам, че всичко това до голяма степен зависи именно от мен, но в случая има и други обстоятелства, които вече не мога да променя, или ако мога, то ще е много трудно и малкото полза (няма лошо без добро) ще е на много голяма цена.Това е. Малко дълго се получи, моля да ме извиниш за което, но мисля, че това е най-пълният и изчерпателен отговор, който мога да дам на въпроса защо НЕ бих станала учител в България :).
поздрави: Вики
Ще започна малко по-отдалеч, мила, тъй като не знам доколко си запозната, толкова време извън България. Немного отдавна (по-точно преди 2 години), заплатите на българските учители бяха мизерно ниски - стартова заплата за току-що завършил млад специалист - 300 лв (150 евро). Поначало всички заплати в България си бяха мизерни, и още са, (аргумент, който мнозина после използваха, за да обвиняват учителите в необравдани претенции и прекалени искания), но както се сещаш, с подобни пари не се живее. Особено ако работата ти изисква всеки ден да се изправяш пред 3-4 класа (по 30 души) ученици, оборудвани с мобилни телефони, мп-3-та, маркови дрешки и обувки и какво ли още не... Как точно да се изправи човек пред тях, като няма пари да си купи дори свестни обувки? От такъв човек се очаква да обогати децата духовно. А как да обогати себе си духовно, като не може да си позволи да харчи пари за книги (понеже всичко отива за тока, парното и водата)?...Та един прекрасен ден (15-ти септември, 2007), тези от учителите, на които им дойде до гуша, най-после се решиха и започнаха стачка. Масова. Обща, като за първи път. За 100% увеличение на стартовите заплати (от 300 на 600лв). В цяла България училища се затвориха, учебният процес спря и пред Народното Събрание взеха да се стичат на протести хиляди хора. Сформираха се 3 синдиката на българските учители, а училищата (сами, независими) си направиха стачен комитет, предвождан от баща ми ("мойто старче", както с обич му казвам :)) и още двама-трима човека. И така се почна едно ходене по мъките, в най-буквалния смисъл на думата. Продължи 45 дни.
Няма да ти разказвам подробно как много учители обявяваха гладна стачка и припадаха по площадите, докато скандираха за оставката на премиера и министъра на образованието; как загрижените родители (не за "даскалите", а за "дечицата" си, естествено - че как щели да завършат, ако така продължавало?) се цупеха и призоваваха хората да прекратят стачката и да "спрат да се правят на интересни"; как лъжеше-мажеше и спекулираше правителството и какви очевидно нагли и измислени оправдания избълва (нямало било пари за учителски заплати - при бюджетни излишъци от около 2 млрд! Една проста сметка ни показва за колко учителски заплати, и не само, стигат тези излишъци!); как с приятелката ми ходехме всеки ден от лекции - на площада, на митинга, в най-големия студ през ранната зима; как баща ми свали 10 килограма за 10 дена от ходене по митинги, говорене пред всички присъстващи и интервюта с властимащите; как учителите постепенно почнаха да се осъзнават, да стават по-единни, стачката вече стана не за глупавите пари, а за собственото им достойнство - защото те видяха, че това се превръща в подигравка с тях, че не ги имат за хора даже... Как в България за първи път от 20 години се сформира масова, обща стачка - хората бяха единни, помагаха си и се подкрепяха (докато "съвестните граждани" им се надсмиваха)... Първата и най-голяма стачка в историята на българския преход, която повечето хора не подкрепиха, по неизяснени все още и за мен самата причини.
Както и да е... Приключи се на 2-ри ноември. Подписа се споразумение за някакво символично увеличение на заплатите (от 300 на 400лв). Хората просто се умориха. Не можаха повече да издържат. По-късно се появиха критики и коментари, че не е трябвало да се отказват, че са щели да имат успех ако "само малко още са продължили стачката" ( подобни коментари идват обикновено от хора, които не са карали 45 дни без заплата и не знаят, че парното и тока не питат дали си в стачка, или не...) Всичко мина и замина и, както се оказа, много бързо биде забравено. Днес (2 години след събитието) много хора се държат, все едно нищо не е ставало.
И все пак отношението към учителите се промени доста. Някъде - към по-добро, другаде - към по-лошо. Някои критикуват ("Не стига, че им повишиха заплатите, че и още се оплакват!"), някои ги съжаляват ("Не успяха... Провалиха се... Прецакаха ги"), някои ги гледат с уважение (макар и малцина на брой)... Аз, за себе си, не се чувствам прецакана. Баща ми също. И много други учители с достойнство и с чест - също. Смятам, че никой не може да те "прецака", ако ти самият не го пожелиеш. А щом човек е изразил своята позиция, показал е отношението си и е готов да го направи пак - значи е постигнал желаното. Не се е отказал, и не се е провалил! Но като цяло, всички, кой повече, кой-по-малко, останаха доста разочаровани от развоя на събитията. Е, можеше да се получи и по-добре - ако ВСИЧКИ се бяха включили...
А защо АЗ не бих станала учител в България? Не защото ще вземам (значително) по-малко пари, отколкото в Европа, примерно, а именно заради това отношение, което е много вероятно да видя и да получа. Не искам да ме гледат съчувствено; не искам да коментират снизходително как "Горкото, блъска се за жълти стотинки", или да смятат, че (може би) "не умее нищо друго"; не искам да мислят, че съм принудена да работя за жълти стотинки, че нямам друг избор, и че не мога да работя и за хилядарки, стига да пожелая... Искам обстоятелствата да ми помагат, а не да ми пречат, да дам най-доброто от себе си, за да се развия в тази професия - и за мен, и за учениците ми. Искам да работя с удоволствие, а не с мисълта как ще изкарам месеца. Искам да ме гледат с уважение, а не със съжаление.
Знам, че всичко това до голяма степен зависи именно от мен, но в случая има и други обстоятелства, които вече не мога да променя, или ако мога, то ще е много трудно и малкото полза (няма лошо без добро) ще е на много голяма цена.Това е. Малко дълго се получи, моля да ме извиниш за което, но мисля, че това е най-пълният и изчерпателен отговор, който мога да дам на въпроса защо НЕ бих станала учител в България :).
поздрави: Вики
събота, октомври 24, 2009
Какво не бих направила за теб...
Какво не бих направила за тебе
във знак на своята любов безкайна?
Пpеделът на безбpежното моpe бе,
доскоро и за мен самата, тайна.
Но ако някога поискам, мила,
аз на живота си да сложа края,
сърцето свое, не, не бих пробила
защото в него, вътре, ти си, зная.
Не бих отишла в Райската градина,
не бих набрала всичките цветя
в букет за теб, защото ти, любима,
ще ги погубиш с твойта красота.
А може би звездите и луната
и слънцето, в подарък не бих снела
за тебе, скъпа, тука на земята...
Защото зная, че не би ги взела.
във знак на своята любов безкайна?
Пpеделът на безбpежното моpe бе,
доскоро и за мен самата, тайна.
Но ако някога поискам, мила,
аз на живота си да сложа края,
сърцето свое, не, не бих пробила
защото в него, вътре, ти си, зная.
Не бих отишла в Райската градина,
не бих набрала всичките цветя
в букет за теб, защото ти, любима,
ще ги погубиш с твойта красота.
А може би звездите и луната
и слънцето, в подарък не бих снела
за тебе, скъпа, тука на земята...
Защото зная, че не би ги взела.
събота, септември 12, 2009
Морска китка
Имаме си слънце, имаме море.
Всички казват „Оу, тук при вас – много добре!”...
Така пееше Георги Минчев в своето „Българско реге” преди години... Но право казват – традициите не са това, което бяха. Не че вече си нямаме слънце, или море (Че си имаме слънце в изобилие – имаме си... Не сме лишени и от море. Друг е въпросът какво е останало от него...). Само че все по-рядко се случва някой да каже, че при нас е много добре. Особено що се касае до Черноморието.
Не е новина фактът, че от няколко години насам все повече сънародници влизат в ролята на труженици на българо-гръцката или българо-турската дружба, демонстрирайки в съответните курорти нейните колосални размери... За сметка на това „Слънчев бряг” (като не броим обичайната асоциация с добре познатия алкохолен продукт) вече е нарицателно за скъпо, кичозно и напълно безсмислено „удоволствие”. А в неофициалния Софийски хумор от известно време царува представата, че във всеки по-голям столичен квартал било точно като на морето – шумно, мръсно, скъпо и застроено!
На плажа – кърпа до кърпа с дебели германки и рускини, чадъри по 6 лева, шезлонги по 10, сполучливо съчетани с фекални води... По улиците – тълпи от туристи се блъскат като в градски транспорт; мургави продавачи гръмко крещят, хвалейки стоката си и току те преджобва някой такъв, „неволно” шмугнал се сред хората...
Но чудовищните децибели на крайбрежните дискотеки – освен че нанасят непоправими щети на размножителния период на гларусите и чайките, които дълго след това се въздържат от интимни контакти – карат в съзнанието ми да изплуват всички битови кошмари от най-ранно детство... Дори човек от по-младото поколение вероятно добре помни лето Господне 1996-то (освен ако, разбира се, няма амнезия, или не е прекарал въпросното лято в тежка кома), когато на музикалния небосклон все още грееха съзвездие от хитове като „Радка Пиратка”, и „Тигре, Тигре”, в комбинация с „Макарена”. И по Черноморието се появиха множество чалга-дискотеки, сред чиито посетители контингентът с бръснати глави без вратове, в луксозно одеяние от джапанки и домашен халат (ама с мобифон), започна да става все по-многочислен. Може би оттогава насам „ах, морето” започна да изглежда на българите все по-непривлекателно...
Абе аз до последно си се боря за каузата, нищо че някои я имат за еднолична фирма... С тия думи преди няколко дни се престраших и отидох на море – българско. С приятели и при приятели... Такива, които не слушат чалга, не посещават съответните заведения, не гледат „Биг Брадър”, не четат манипулираща преса... и не знаят че „Биг Брадър вижда всичко”. Много странно, но се оказва, че има и евтини места – стига да ги търси човек... Има дори чисти, тихи и безлюдни плажове – стига да опита да ги открие... Че има дори хубава природа – стига да има очи да я види...
Не е задължително да се сяда всяка вечер на заведение и там да се изхарчват няколко заплати. Нито пък да се лежи на плажа с часове, посред пладне например, за да се „хване тен”. И не е задължително, ако някъде срещнем негативно отношение – независимо дали от продавачи, сервитьори, хазяи, съседи, или просто случайни хора – да падаме и ние до това ниво... Негативно отношение има за всички – и за нашенци („Щом сте българи – нямате пари, не ни трябвате!”), и за чуждоземци („Стаите ви ще са готови до довечера – фърщейн?!”), но дали да се въздържаме от него, ние сами избираме. Сами решаваме дали, ако отидем в чужбина, да пренасяме и там някои типично нашенски и нелицеприятни нрави и обичаи и така да разнасяме „доброто име” на родината си, или да се почувстваме и държим като европейци.
Защото има една много специфична група хора – уж интелигентни, с висше образование, с претенции... Които никога не почиват в България, „щото не е модно и щото тука е цигания”. Но за сметка на това много успешно пренасят циганията си в Европа. Които много старателно се опитват да се разграничат от хората които „презират”, а същевременно пак толкова старателно показват как робуват на същото мислене... Където пише „Ноу смоукинг” – въпросните пафкат цигари и невинно коментират, че то се отнасяло за носенето на смокинг! Където има кошче за боклук – то трябва да стои празно, а отпадъците да се въргалят и да красят земята. Където е забранено в хотелските стаи да се внася храна – навсякъде из стаята, кори от банички и шартийчи от чипсове! Но пък четат „Космополитан” – нали са с „висше” образование... Съществува и такъв феномен – с висше образование, но без основно! А нашенските „традиции” трябва да се спазват!
А „Българско реге”, „Замирисва на море” или „На 20 км от Бургас” също са традиция... Традиция е и да се почива по българското крайбрежие. Как да стане това по най-добрия начин – винаги има как... стига да търсим. От друга страна, Коледа и Великден също са традиция. Само че по време на тия празници масовият българин не задълбава в размишления има ли Бог, няма ли, възкръснал ли е Иисус, не е ли – особено когато сяда на отрупана трапеза със солиден алкохолен запас. Нали, както казваше Радой Ралин – „Родино моя, ти си цяла... банкетна зала!”. А дали залата да е пълна, или празна – ние решаваме.
Всички казват „Оу, тук при вас – много добре!”...
Така пееше Георги Минчев в своето „Българско реге” преди години... Но право казват – традициите не са това, което бяха. Не че вече си нямаме слънце, или море (Че си имаме слънце в изобилие – имаме си... Не сме лишени и от море. Друг е въпросът какво е останало от него...). Само че все по-рядко се случва някой да каже, че при нас е много добре. Особено що се касае до Черноморието.
Не е новина фактът, че от няколко години насам все повече сънародници влизат в ролята на труженици на българо-гръцката или българо-турската дружба, демонстрирайки в съответните курорти нейните колосални размери... За сметка на това „Слънчев бряг” (като не броим обичайната асоциация с добре познатия алкохолен продукт) вече е нарицателно за скъпо, кичозно и напълно безсмислено „удоволствие”. А в неофициалния Софийски хумор от известно време царува представата, че във всеки по-голям столичен квартал било точно като на морето – шумно, мръсно, скъпо и застроено!
На плажа – кърпа до кърпа с дебели германки и рускини, чадъри по 6 лева, шезлонги по 10, сполучливо съчетани с фекални води... По улиците – тълпи от туристи се блъскат като в градски транспорт; мургави продавачи гръмко крещят, хвалейки стоката си и току те преджобва някой такъв, „неволно” шмугнал се сред хората...
Но чудовищните децибели на крайбрежните дискотеки – освен че нанасят непоправими щети на размножителния период на гларусите и чайките, които дълго след това се въздържат от интимни контакти – карат в съзнанието ми да изплуват всички битови кошмари от най-ранно детство... Дори човек от по-младото поколение вероятно добре помни лето Господне 1996-то (освен ако, разбира се, няма амнезия, или не е прекарал въпросното лято в тежка кома), когато на музикалния небосклон все още грееха съзвездие от хитове като „Радка Пиратка”, и „Тигре, Тигре”, в комбинация с „Макарена”. И по Черноморието се появиха множество чалга-дискотеки, сред чиито посетители контингентът с бръснати глави без вратове, в луксозно одеяние от джапанки и домашен халат (ама с мобифон), започна да става все по-многочислен. Може би оттогава насам „ах, морето” започна да изглежда на българите все по-непривлекателно...
Абе аз до последно си се боря за каузата, нищо че някои я имат за еднолична фирма... С тия думи преди няколко дни се престраших и отидох на море – българско. С приятели и при приятели... Такива, които не слушат чалга, не посещават съответните заведения, не гледат „Биг Брадър”, не четат манипулираща преса... и не знаят че „Биг Брадър вижда всичко”. Много странно, но се оказва, че има и евтини места – стига да ги търси човек... Има дори чисти, тихи и безлюдни плажове – стига да опита да ги открие... Че има дори хубава природа – стига да има очи да я види...
Не е задължително да се сяда всяка вечер на заведение и там да се изхарчват няколко заплати. Нито пък да се лежи на плажа с часове, посред пладне например, за да се „хване тен”. И не е задължително, ако някъде срещнем негативно отношение – независимо дали от продавачи, сервитьори, хазяи, съседи, или просто случайни хора – да падаме и ние до това ниво... Негативно отношение има за всички – и за нашенци („Щом сте българи – нямате пари, не ни трябвате!”), и за чуждоземци („Стаите ви ще са готови до довечера – фърщейн?!”), но дали да се въздържаме от него, ние сами избираме. Сами решаваме дали, ако отидем в чужбина, да пренасяме и там някои типично нашенски и нелицеприятни нрави и обичаи и така да разнасяме „доброто име” на родината си, или да се почувстваме и държим като европейци.
Защото има една много специфична група хора – уж интелигентни, с висше образование, с претенции... Които никога не почиват в България, „щото не е модно и щото тука е цигания”. Но за сметка на това много успешно пренасят циганията си в Европа. Които много старателно се опитват да се разграничат от хората които „презират”, а същевременно пак толкова старателно показват как робуват на същото мислене... Където пише „Ноу смоукинг” – въпросните пафкат цигари и невинно коментират, че то се отнасяло за носенето на смокинг! Където има кошче за боклук – то трябва да стои празно, а отпадъците да се въргалят и да красят земята. Където е забранено в хотелските стаи да се внася храна – навсякъде из стаята, кори от банички и шартийчи от чипсове! Но пък четат „Космополитан” – нали са с „висше” образование... Съществува и такъв феномен – с висше образование, но без основно! А нашенските „традиции” трябва да се спазват!
А „Българско реге”, „Замирисва на море” или „На 20 км от Бургас” също са традиция... Традиция е и да се почива по българското крайбрежие. Как да стане това по най-добрия начин – винаги има как... стига да търсим. От друга страна, Коледа и Великден също са традиция. Само че по време на тия празници масовият българин не задълбава в размишления има ли Бог, няма ли, възкръснал ли е Иисус, не е ли – особено когато сяда на отрупана трапеза със солиден алкохолен запас. Нали, както казваше Радой Ралин – „Родино моя, ти си цяла... банкетна зала!”. А дали залата да е пълна, или празна – ние решаваме.
Абонамент за:
Публикации (Atom)