Ксенофобията (Xenophobia) прозлиза от старогръцките думи “ξένος” (непознат, чужденец) и “φόβος” (боязън, страх). Ксенофобия обозначава всяка постоянна, ирационална или прекомерна ненавист или страх към чужденци или непознати, не обезателно оформена, поощрявана, търпима или стимулирана от властта. В научната фантастика напр. се има предвид страхът от извънземните. Ксенофобия въплъщава вярването, правилно или не, че човек стои пред нещо чуждо и враждебно.
Четвъртото издание на диагностичния и статистически наръчник за умствени смущения на Американската психиатрична асоциация включва в описанието си на фобия „силно безпокойство”, което следва разкриването на „обекта на фобията както в реалния живот, така и чрез въображение или видео...”
За ксенофобия има два основни обекта на фобията. Първият е група от населението, съществуваща в едно общество, което не я смята за част от това общество. Често това са настоящи имигранти, или емигранти, но ксенофобията може да бъде насочена също срещу група, която е съществувала от векове. Тази форма на ксенофобия може да предизвика или да благоприятства за враждебни и агресивни реакции като масово пропъждане на имигранти или в най-лошия случай – геноцид.
Втората форма на ксенофобия е предимно културна и обектът на фобията са културни елементи, които се смятат за чужди. Всички култури са предмет на външни влияния, но културната ксенофобия често е точно насочена, напр. чуждиците в матерния език. Тя рядко води до агресия срещу лица, но може да завърши с политичеси кампании за културно или езиково пречистване. Изолационизмът, основна ненавист към външните работи, не се възприема точно като ксенофобия.
Класически пример за ксенофобия от първия тип е отношението към еврейския етнос в средновековната и по-късна история на Европа. Разпръснати по света след голямото възтание срещу Рим, част от евреите оцеляват, като се адаптират икономически към промененото социално обкръжение, изграждат висока икономическа култура и, да речем, около единайсти век във Франция, до голяма степен поддържат икономическото статукво в градовете. Като резултат периодически са подлагани на гонения с конфискация на имуществото, а предлогът е, че те са разпнали Спасителя (естествено, пропусната е малката подробности, че Иисус е евреин). Пример за ксенофобия от втори тип е отново Франция, която през 1979г., в желанието да поддържа чистотата на френския език, приема законодателни мерки срещу думи от английски произход във френската реч (официално е забранено използването на английска лексика в имената на фирмите, наименованията на улиците и т.н. След натиска на общественото мнение в Европа, Франция е буквално принудена да отмени официално този закон). Така крайният “пуризъм” става израз и образна емблема на културна ксенофобия. Страната, която обикновено приемаме за люлка на европейската демокрация – Англия, пак в края на 70те години също приема крайно дискриминационни закони, по силата на които, ако служител в държавна фирма сключи брак с цветнокожа/цветнокож, той е лишаван от редица привилегии, а в някои случаи, заплашен от уволнение. Отново под натиска на общественото мнение този британски закон е отменен от Долната камара и дори става причина за падането на едно правителство. Тоест, ксенофобията от първи и втори тип съществува в социалния живот на Европа, Америка и т.н. далеч преди падането на Желязната завеса – и за съжаление, непосредствено след суровите уроци на Втората Световна война...
Очевидно ксенофобията е сложен социопсихологически, а от някаква гледна точка, исторически и политически мотивиран феномен, който има своите проекции в живота на съвременната европейска цивилизация. Но доколкото ние ще разглеждаме рефлексиите на въпросното явление в социалното ни битие в контекста на твърдението, че у нас проявите на ксенофобия не могат да бъдат исторически мотивирани; не са отражения на културна нетърпимост и притежават определена национална специфика, ще направм опит за коментар и осмисляне на явлението в неговите универсални, наднационални измерения от последните години на социалния живот в Европа.
На 14.09.2004г. Конференцията на ОССЕ, посветена на толерантността и борбата срещу расизма, ксенофобията и дискриминацията, завършва с Декларация, осъждаща всички форми на расизъм, ксенофобия и антисемитизъм.
Заключителната Декларация от Брюксел е прочетена от Председателя на ОССЕ, тогава министъра на външните работи на България - Соломон Паси.
"Изминахме дълъг път от Виена, когато миналия септември расизмът, ксенофобията и дискриминацията за първи път бяха обсъждани в такъв формат", заявява министър Паси. "Сега имаме ясно начертан път. Трябва да продължим диалога и образователната работа и да включим толерантността в дневния си ред", подчертава той.
Белгийският му колега Карел де Гухт обобщава, че на конференцията са били определени конкретни мерки за борба срещу всички форми на расизъм и ксенофобия и че е изпратен ясен сигнал към цялата международна общност. "Основната тема на тази конференция бе диалогът - диалог, насочен към изграждане на взаимно уважение и разбирателство", допълва Де Гухт.
В Декларацията си участниците във форума осъждат всички организации и лица, насърчаващи прояви на расизъм, ксенофобия, дискриминация или нетолерантност. Те категорично отхвърлят идентифицирането на тероризма и екстремизма с която и да е религия, култура, етническа група, националност или раса.
В Декларацията от Брюксел страните от ОССЕ се задължават да обмислят въпроса за въвеждане или затягане на законите срещу дискриминацията, да осъществяват образователни програми за насърчаване на толерантността, да стимулират междурелигиозния и междукултурния диалог и да предприемат мерки срещу проявите на дискриминация и на насилие над мюсюлмани в страните от ОССЕ. Държавите участнички се споразумяват също да работят срещу дискриминацията и ксенофобията към мигранти, както и да събират надеждна информация за престъпленията, мотивирани от расизъм и нетолерантност.
Двудневната конференция в Брюксел е третата подобна проява, организирана от ОССЕ по време на българското председателство. В нея участват над 700 представители на правителства, неправителствени организации и международни експерти.
Всъщност въпросният форум отвежда към факта, че 2004 -та година бележи своеобразен връх на проявите на ксенофобия в обществения живот на Европа.
Редица събития през 2004 г. приковават вниманието на обществото към проблемите, предизвикани от проявите на расизъм, антисемитизъм, ксенофобия и нетолерантност в Европа. Убийството на момиченце от таджикски произход през февруари в Русия, посегателствата срещу еврейски центрове и синагоги и оскверняването на еврейски гробове във Франция, палежите на джамии и мюсюлмански училища в Холандия доказаха, че етническата и религиозна нетърпимост съвсем не са изчезнали - дори в Европа на 21 век. Тъкмо обратното. Увеличават се проявите на расизъм и нетолерантност срещу мюсюлмани и евреи на Стария континент, израз на погрешно насочена враждебна реакция срещу международния тероризъм и насилието в Близкия изток. Въпреки липсата на официална статистика за престъпленията от омраза немалко правозащитни организации оповестяват неоспорими доказателства за засилване на насилието и нетърпимостта. През септември на Брюкселската конференция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за борба срещу различните форми на расизъм, ксенофобия и нетолерантност е представен доклад на тази тема. В него е констатирано, че след атаките от 11 септември 2001 г. в САЩ и атентатите от 11 март т.г. в Мадрид проявите на враждебност спрямо мюсюлманите в Европа, изразяващи се в словесни и физически атаки, дискриминация на работното място и при раздаването на жилища, са нараснали. Международният хелзински комитет за правата на човека посочва в доклад, че различните разбирания за тероризма са довели до нарастване на враждебните действия спрямо 15-милионното мюсюлманско население в Европейския съюз, започващи от клевети и обиди на улицата и стигащи до вандализъм. В свое проучване американската организация Хюман райтс фърст отбелязва, че надигащият се антисемитизъм създава атмосфера на безпокойство, в която цели общности се страхуват, че ще станат жертва на нападение. Още в началото на годината генералният секретар на ООН Кофи Анан заявява, че в западните държави много мюсюлмани стават обект на омраза и расистко отношение заради терористичните нападения, за които са виновни малка група мюсюлмани, и предупреди, че има опасност от "сблъсък на цивилизации" между Запада и ислямския свят. Ноемврийските събития в Холандия потвърждават правотата му. Убийството на кинорежисьора Тео ван Гог от радикален ислямист предизвиква поредица от нападения срещу джамии и религиозни училища. Осквернени са и немалко църкви. В реч пред Европейския парламент холандският премиер Ян Петер Балкененде заявява, че тези силни ответни реакции са доказателство за напрежение в обществото. Той призовава европейските правителства да се поучат от събитията в Холандия и да вземат мерки за предотвратяване на нападенията срещу малцинства. За нарастване на престъпленията от омраза в Европа свидетелстват и данните от социологическо проучване за религията на института GFK, публикувано в европейското издание на Уолстрийт джърнъл от 10 декември. Изследването обхваща 21 000 души от 21 европейски държави. Над половината от западноевропейците (52 процента) смятат, че в страната им има нетърпимост към мюсюлманите. Усещането за нарастване на ислямофобията е най-силно в Швеция (75 процента), Холандия (72 процентa), Швейцария, Дания, Белгия и Германия: повече от 60 процента от населението в тези държави е съгласно с твърдението за съществуващо отрицателно отношение към исляма. Усещането за нетолерантност към мюсюлманите е по-слабо в Централна и Източна Европа, където имигрантите от мюсюлмански произход са и доста по-малко: едва 30 на сто от жителите в тази част на континента смятат, че в страната им има прояви на ислямофобия. Резултатите от проучването сочат безспорно засилване и антисемитизма: 34 процента от населението на Белгия, Холандия, Швейцария и скандинавските страни е на мнение, че нападенията срещу еврейската общност се увеличават. Освен проявите на ислямофобия и антисемитизъм, които намират широк отзвук в медиите, правозащитни организации сочат като честа жертва и ромското население, особено в източноевропейските държави. Европейските институции не остават безучастни наблюдатели на престъпленията от омраза в Европа и единодушно осъждат расизма, ксенофобията и дискриминацията на чужденци и малцинствени групи. Европейската комисия за борба срещу расизма и нетолерантността, независим орган към Съвета на Европа за мониторинг върху спазването на човешките права, обявява, че расизмът и нетърпимостта са "петата колона" на тероризма в съвременните демократични общества. Комисията, която изготвя доклади за проявите на нетолерантност срещу малцинства и етнически групи в страните членки на Съвета на Европа, разпространява през 2004 г. изследванията си за няколко държави, включително България. Отбелязани са расово мотивираното насилие срещу ромското население в Чехия, Унгария, Гърция и Словакия и съществуването на предразсъдъци и дискриминация от страна на гръцкото общество към мюсюлманите в Западна Тракия и към имигрантите. Комисията отчита също нарастване на проявите на антисемитизъм и ислямофобия в Белгия и препоръчва на белгийските власти да вземат адекватни мерки срещу расистките прояви. За съжаление тези тенденции през следващата година съвсем не намаляват, напротив – статистиката сочи, че те се превръщат в относително устойчиви социални явления, които в политическия живот на отделни европейски страни са в състояние да генерират “социални взривове” на насилие. Събитията във Франция, при които младежи от крайните квартали “нарушават обществения ред”, ражда поредната вълна от ксенофобия в европейска страна, която свързваме с основите на модерната демокрация. При това в събитията от съвсем близкото минало, разтърсило общественото мнение в Европа и самата Франция, обективно не срещаме ксенофобия от първи или втори тип. Иде реч за ксенофобски настроения, които се явяват рефлексия на политически и социопсихологически явления. Когато Дьо Гол взема решение да изтегли френските войски от бившата френска колония Алжир, реално започва необявена гражданска война (заговорът на военните срещу Дьо Гол). Така човекът, който превръща Франция от колониална сила в съвременна европейска държава, е принуден, след като смазва опозицията си, да отвори широко границите на Франция за емигранти от бившите френски колонии. Според неговата политическа доктрина, по този начин Франция ще запази културното си влияние и политическия си авторитет – а това ще рече и икономическите си интереси в Индокитай, Азия и Африка. Оказва се обаче, че политическите интереси не са “подплатени” с реални социални действия, за да бъдат тези неграмотни и неквалифицирани чужденци приобщени към живота на модерна Франция. Цветнокожото население във Франция се увеличава, раждат се деца и деца на тези деца, които са на социалното дъно, те се превръщат в “криминогенен контингент” и в един момент се стига до “двустранна ксенофобия”. Хората в гетата за чужденци мразят правителството и всичко френско, а французите мразят тези “пришълци” като потенциални престъпници и втора категория хора. Резултат на този процес, продължил около четири десетилетия, са социалните взривове и могъщите вълни на ксенофобията.
Колкото и парадоксално да изглежда, рефлексията на ксенофобията в нашия обществен живот по-скоро ни отвежда към модела на “френския феномен”, отколкото към ксенофобия от първи и втори тип. Нещо повече – историческата, културна и политическа съдба на България притежава такава специфика, че я превръща в едно от малкото пространства на планетата (или поне в Европа), в което по силата на ред исторически причини, ксенофобията е не само невъзможна, а и абсурдна като социално явление. Доказателството на тази теза изисква много дълги и пространни разсъждения, но и повърхностен поглед върху историческите дадености очертава профила на народопсихология, изградена върху мотива за оцеляването, при което няма място за войнстващо отхвърляне на чуждото.
Старобългарската държава, при своето създаване, се оказва особен “симбиотичен” тип държава – тоест, отделните етноси запазват своята етническа идентичност, но са обединени не толкова със силата на оръжието, колкото по чисто икономически, политически и прагматични причини. Етносът на прабългарите осигурява военната идентичност на държавата, административната структура на управлението и не на последно място – икономическия стабилитет (за около две столетия прабългарите предприемат повече от двеста военни операции на територията на Византия срещу десет пъти по-малко ответни военни удара от страна на Византия). И това е естествено – прабългарите притежават изключително висока военна култура... В резултат на което огромната маса от славянско население до голяма степен ползва предимствата от тази практика. Както казва Николай Генчев: “Прабългарите могат да крадат коне, славяните да ги отглеждат”. И въпреки че изразът звучи грубо, той насочва вниманието към факта, че огромната маса на славянски племена, няколко десетки хиляди прабългари, етнос от гръцки, тракийски и т.н. произход, са амалгамирани в социалния живот на една нова държава. След покръстването на българите от Борис се оказва, че етническата толерантност ще се развие до състояние на културна толерантност, доколкото по силата на ред обстоятелства, един изкуствено създаден за нуждите на Християнството език, предназначен за Великоморавия, ще стане наш национален език, наша национална съдба и безпрецедентен факт в историята на средновековната култура. Тоест, този език “абсорбира” огромните маси от население и става говорим, официален на територията на старобългарската държава. Което определя и бъдещите “парадигми” на културната търпимост в историята на България. Но етническа и културна търпимост – това е “антитезата” на ксенофобията. Падането на Първото българско царство, приобщаването на България към Византийската империя под формата на провинция, теоретично би трябвало да засили ксенофобските настроения у нас. На практика в историята съществува само фактът, наречен Търновска книжовна школа, който доказва, че тези двеста години Византийска власт невероятно са обогатили старобългарската култура така, че в края на Второто българско царство и след падането на Византия за известно време България става най-ярката културна сила на Европа. Тоест, културната толерантност е вече национална културна традиция и дава своите резултати. Приобщаването на България към Османската империя – онова, което наричаме Турско робство – теоретично би трябвало да превърне България в център на “ксенофобски настроения”. Поне по две причини на територията на България като провинция на Османската империя, това не се осъществява. Ще припомним, че още синът на Баязит Победоносния – Муса Челеби – издава Ферман, с който се озаконяват земите на Рилския манастир и се утвърждава самият християнски манастир като официална административна единица (къде отиват хубавите митове за гоненията на турците срещу българската църкава?). Няма да коментираме защо в историята съществуват толкова бели петна по отношение на този период. Няма да коментираме и факта, че когато една страна е загубила националната си свобода и е станала провинция на някоя империя, населението не може да “питае” топли чувства към въпросната империя. Но е категоричен исторически факт, че в продължение на поне четири столетия, въпреки периодическите взривове на насилие, населението, разположено върху територията на България в икономически план получава няколко десетки пъти по-високи доходи, отколкото тези на балканските му съседи; че религиозната търпимост на тази територия е различна от нетърпимостта към християнската църква в други балкански държави; че България е единствената, която в условията на Турско-Османската империя “получава” Независима (Автокефална) църква и че именно за тази територия през Деветнайсти век Султанът подписва Хатишерифа и Хатихумаюна (никоя друга провинция на Турската империя не е получила подобни документи). Всичко това има едно просто обяснение – до началото на икономическата криза в Империята, по силата на географското си местоположение, България е снабдител номер едно на многомилионния пазар на Истанбул – сърцето на Османската империя. (Няма друга провинция на Империята, в която етносът да е нарекъл Истанбул – “Цариград”, тоест, да е “християнизирал” столицата в контекста на своя език и култура). Това е възможно само ако в продължение на много векове у населението е изграждано чувство за толерантност на верско, етническо и културно ниво. Това съвсем не означава, че българите са се отказали от своята национална идентичност. Напротив – съвпада с най-модерните теории, че националната идентичност се запазва само в условията на висока търпимост към всички култури. Историята го доказва... Темата е изключително сложна, но дори тези повърхностни наблюдения дават право на извода, че по силата на историческата си съдба, на ниво народопсихология няма причини за изграждане на ксенофобски манталитет. Напротив. Фактът, че една от устойчивите теми на българското Възраждане е осмиването на чуждопоклонничеството (което ще рече, че дори в определени периоди се прекалява с толерантното отношение към чуждите култури или етноси) е красноречив.
След Руско-Турската война, в историята на България забелязваме определени периоди, които сякаш генерират ксенофобски настроения. Очевидната причина е трудността на прехода, при който винаги социалното развитие по своеобразен начин “изпреварва” психологическата адаптация на отделния човек към този преход. При всеки преход старата ценностна система рухва, а новата още не е утвърдена. Икономическият хаос, политическата “неуравновесеност”, размиването на усещането за културна идентичност раждат социални напрежения и процеси, по силата на които се маргинализират цели социални пластове от населението. Естествено е да очакваме взривове на насилието, в които представата за “другия”, “чуждия”, “врага” превръщат враждебността в норма на социално поведение, която можем да идентифицираме с ксенофобия от първи и втори тип. Но когато се стигне до сериозното, екзистенциалното изпитание на една нация, парадигмите на новата социална психология изчезват, за да се върне колективната позиция към нормите на народопсихологията. Класически пример – безпрецедентния факт за спасяването на българските евреи. Нека не забравяме, че в пространството на света, засегнат от Втората Световна война, подобна колективна реакция за спасяване на етнически пласт от населението, не е позната!
Това наблюдение ни позволява да търсим проекциите на ксенофобията в нашата социална действителност не като ксенофобия от първи и втори тип, а като проекция на социопсихологическо поведение, свързана с прехода от една обществено-икономическа формация към друга. Иде реч по-скоро за изключително ниска толерантност по отношение на етноси, религии и културни дадености, отколкото за същинска ксенофобия. Това съвсем не означава, че трябва да си затваряме очите пред метастазите на ксенофобските прояви.
Най-общо можем да ги систематизираме в няколко плана:
Първата проява на ксенофобски настроения след падането на Берлинската стена и промените у нас, е свързана с поляризацията на политическите пристристия. Яркото “колорно” открояване на тези пристрастия (сини – червени) отвежда към извода, че подчертания антагонизъм между представители на единия и другия цвят не е свързан с политическа култура, или политическа кауза, а е антагонизъм, емоционален по същество, противоборство на представите за новото и старото, сблъсък на желанието за запазване на статуквото и промяната. В навечерието на изборите, в резултат на които на власт идва правителството на Филип Димитров, по Първа програма на Българска телевизия камерите улавят много симптоматичен пример. Екип интервюира хора от близко до София село за техните политически пристрастия и внезапно копаещ наблизо старец с озверяла физиономия се нахвърля срещу екипа и разбива с мотиката си камерата. Лентата е уловила изражението му и изблика на ирационален, безпричинен и немотивиран гняв е класически пример за резултат от ксенофобски настроения, в които омразата към политическия противник добива уродливата форма на желание за насилие. И все пак да не забравяме, че преходът тук, на Балканите, някога е коствал на Турция (във времето на Кемал Ататюрк) гражданска война и над 30 000 жертви. В Гърция, около военният режим – повече от 15 000 пострадали, интернирани и емигранти. В остатъчна Югославия – за 4 години – четири граждански войни, над половин милион убити... В Румъния, по официални данни, между триста и четиристотин убити. Тоест, процесът на демократизация от двайсетте години на двайсти век, през периода след Втората Световна война, до промените на деведесетте години, ни среща с кървави прояви на ксенофобия, мотивирана от политически пристрастия. В България този преход беше извършен без нито една жертва (с изключение на няколко “полуподпалени” сгради и разбити и обърнати автомобила...). Малцина си дават сметка колко дълбоки трябва да са корените на толерантността, за да бъдем свидетели на подобен безкръвен преход.
Друго проявление на ксенофобията е отношението към така наречените малцинства – ромско население, турско население и т.н. В това отношение е очевидно, че основен прицел за ксенофобска нетърпимост на етническо ниво стават циганите. Обяснението е просто – голяма част от тях са “криминогенен контингент” и в масовото съзнание се изгражда представата, че те са врагът. Не подлежи на коментар истината, че има определени причини, залегнали още в политиката на социалистическа България, които водят до маргинализирането на този етнически пласт от населението, изключително ниската им култура и невъзможността да се интегрират по естествен път в социалния живот. И все пак – “антициганските” настроения не са довели до появата на организации от типа на “Ку-клукс-клан”, бразилските “командоси” и т.н., които превръщат физическата разправа в социална форма на геноцид и обществена практика. Те са свързани с наистина много грозни прояви на насилие, но то е по-скоро в сферата на битовата престъпност, а не на обективното желание за геноцид. Тук етническата нетолерантност отново се явява рожба на прехода, има свои политически и социални измерения без да довежда до прецеденти на ниво отмъщение (убийството на проф. Станимир Калоянов – очевидно криминално престъпление на битова почва бе използвано популистки от организация Атака, но извън демагогията и фразеологията нямаше конкретни прояви на физическо насилие, характерно за класическата ксенофобия). Тези разсъждения съвсем не означават, че полицията трябва да проявява търпимост към престъплението, или общестовто да се примирява с него... Що се отнася до отношението към турския етнос, генерирането на неприязън е логическо следствие от проявите на политическа аморалност от определени представители във върхушката на ДПС (злоупотреба с власт, пренебрежително отношение към другите, подозрения за криминално поведение). Формата на пренасяне на представите от отделните прояви към представата за “всички” е рефлексия просто на ниска култура.
Трето проявление, което отвежда към представата за ксенофобска нетърпимост е свързано с културата. Тук нещата са особено сложни, преплетени и... видими. Отделните социални пластове на населението най-вече на нивото на интелектуалната си култура, създават собствени “субкултури”, които дълбоко си противоречат и взаимно се отхвърлят. Например рок-културата, дълги години отричана на правителствено ниво, след падането на забраните завладява определени социални пространства, но дълбоко противоречи и категорично се дистанцира от чалга-културата, която е специфичен феномен именно на преходния период. Една изключително интересна и богата тема, в контекста на която ще направим само няколко извода. Ако например се вгледаме в културния феномен “чалга”, ще открием, че тази по същество твърде реакционна по отношение на всичко различно култура, всъщност представлява сумарна величина. Например, в песенната композиция на чалгата са вплетени турски, гръцки, сръбски, молдавски и румънски музикални елементи – но нищо от неравноделните тактове на българския песенен фолклор, извън македонските песенни мотиви. Тоест, на чисто музикално ниво чалгата, която изглежда много “нашенска”, използва музикалните традиции на един-единствен фолклорен регион на толкова богатото пространство в народно-песенната ни култура. Куриозно, но това е по-скоро демонстрация на ниска музикална култура и удивителна търпимост към чужди песенни мотиви... В този смисъл ще открием в субкултурите на нашето време по-скоро папагалското – в “подражателски” план – и нисък образователен ценз (извън култури, които изискват по-специфични познания), отколкото ксенофобска културна нетърпимост. Отново стигаме до социопсихологически явления, които едва ли могат да променят дълбинните пластове на народопсихологията.
От тази гледна точка можем категорично да твърдим, че рефлексиите на ксенофобията в нашето общество са специфично проявление на мъчителния преход на България вече петнайсет години; че познаваме от историята подобни периоди с аналогични за времето ксенофобски проявления. Че народопсихологията на българина е достатъчно устойчива да надмогне и надживее подобни проявления. Но че именно поради трудността на прехода в модерния свят на глобализация ксенофобията заплашва да се превърне у нас в устойчиво социално поведение, ако не се води борба срещу нея на всички нива на социалния живот. Настоящата работа трябваше да представя проект, който осмисля проблема, предлага форми за неговото решение и е изведен до нивото на практически приложения, които да бъдат реализирани. По понятни причини би било наивно да смятаме, че “благите пожелания” биха могли да се нарекат реализация на проект. При така мотивираната от нас теза е ясно, че борбата срещу ксенофобията в нейните българси измерения може да се води поне на няколко нива.
1. На социалнополитическо ниво – ако едно правителство има достатъчно политическа воля, законодателно и чрез поднормативни документи, инвестирайки огромни за нашите условия суми само за четири години, то реално може да започне интензивен процес, който много бързо да изкорени причините и промени манталитета във връзка с това явление. (Например – при инвестиране на не толкова големи суми и законова база, децата от ромски произход могат да бъдат принудени да посещават училище. Ако плащането на детски надбавки бъде обвързано със задължението тези деца да посещават училище, с десетки проценти ще скочи в обозримо бъдеще грамотността на ромското население. Но това е свързано и с инвестиции за построяване на училища, подбор на специализирани кадри и най-важното – преодоляване на формалното отношение към въпроса. Тоест, свързано е със словосъчетанието “политическа воля” в дълбокия смисъл на политическата култура. Същото се отнася и за смяна на отношението към турското малцинство – ако изчезнат дразнителите – а те са чисто политически – толерантното отношение към българските турци ще се върне към времето от началото на прехода, когато на площад Александър Невски симпатизантите на СДС носят чай и закуски на етнически турци, протестиращи против извършената от комунистическия режим престъпна смяна на имената им. Да не забравяме, че в така наречената “Народна Република” България лишаването на етническа група от правото да избира собствените си имена и говори майчиния си език, е христоматиен пример за “държавна ксенофобия”). Повече от очевидно е, че ако работната заплата в България, която, за разлика от данъци, цени и т.н., е над 25 пъти по-ниска от европейската, започне да расте, ксенофобските настроения на завист и омраза ще започнат прогресивно да намаляват... Каквито и решения да предлагаме, извън посочените условия, те биха били наивни, нефункционални и в най-добрия случай, романтична мечта.
2. Единствения начин обективно да се контролират и “тушират” социалните проявления на ксенофобията си остава гражданското общество, неправителствените организации и гражданската култура на всеки отделен човек. Първият начин на демонстрация за гражданско поведение във връзка с ксенофобията е гласността. Нетърпимостта на обществото към това социално и психологическо зло започва със словото и позиция, изразена чрез словото. Изясняването на проблема, непрекъснатите коментари върху него, позицията на публицистиката и изобщо средствата за масова информация, трябва категорично да следват линията, която открива нетолерантността и обяснява защо е нужно връщането към толерантността.
