В. "Седем", сряда, 25.06.2008
Николай Николов
1. Какво ви мотивира да пишете публицистика, след като четящата аудитория намалява?
- Знаете ли, има едно много интересно изследване, което открива, че интелигенцията на всеки народ или етническа група, поне в изследваните от историята времена, винаги е константна величина в границите между 3 и 7%. Това най-малко трябва да ни подскаже, че и „четящата аудитория” винаги е константа. Има исторически ситуации, в които се създава усещането, че обществото е до такава степен объркано, демотивирано и дори маргинализирано, че интересът към актуалните проблеми просто не съществува. Точно в такива моменти всеки човек на словото е длъжен да пише. Нещо повече – длъжен е да се обърне именно към публицистиката, защото тя най-точно „докосва” оголените нерви на обществения живот. Безразличието може да бъде добра „защитна реакция” в моменти на социален хаос, но в никакъв случай не е решение на проблемите.
2. Наскоро имаше една дискусия за езика на националното радио. Трябва ли според вас да се опростяват езиковите норми? Какво е живият език и къде е границата между него и книжовния?
- Езиковите норми не могат да се опростяват или усложняват. Те са норми – или не са такива. Страхувам се, че въпросът за нормативния и книжовния език не е съвсем разбираем за „широката публика”. Всъщност иде реч за разговорния стил и мястото му в публицистиката, литературата и изкуството. Онова, което наричаме „разговорен стил” всъщност е живият комуникативен език – сам по себе си той съдържа всички останали стилове. Той напомня огромна водна площ, в която има невероятни глъбини, измамни плитчини и коварни подводни камъни; водовъртежи и течения. Очевидно в такива води може да се движи само плавателен съд, който е управляван от подготвени за това хора. Много често живият комуникативен език се осмисля като вулгарен и просташки; като близък до жаргона и изпълнен с диалектизми. Но филолозите знаят, че това далеч не е така. Защото едно е да сведеш езика до примитивно-вулгарната му употреба, а друго е да използваш естетическото му богатство и достойнство за нуждите на някакви цели. Защото има едно особено чувство за „мяра”, с помощта на което и най-грубата фраза може да доведе до поразяващ естетически ефект. Вгледайте се внимателно в диалога на Елин Пелиновите герои. Ами те използват „примитивният”, говорим език, изпълнен с толкова диалектизми! Защо не възприемаме този език като просташки? Защото приложен в естетическите му граници, той се превръща в езика на литературата. Затова говоримият език може да стане „естетически нормативен” само ако оня, който го ползва , ,,блестящо” владее нормативния книжовен език... Замисляли ли сте се къде е поне една от тайните на Тони Блеър като впечатляващ политик? Ами оказва се, че е в неговата комуникативна практика. Той разговаря, грубо казано, с лордовете като лорд, а с докерите – като пристанищен работник. Използва с еднаква лекота метафоричния образ, разговорния език и жаргона. Да сте срещали някъде твърдението, че езикът на Блеър е примитивен или просташки? Мисля, че въобще не би трябвало да има дискусия по повод практикуването на разговорния и нормативния език, да речем, в медиите. У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова Ботев превръща журналистиката в наука и изкуство. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща!
3. Като учител вие имате всекидневен поглед към младите. Какво е днешното поколение, родено след промените?
- По дефиниция всяко следващо поколение, от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Във всеки случай, то не е „ничието поколение”, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснима и демонична престъпност и в бъдеще може да бъде само гастарбайтерът на Европа. Не е и „изгубеното” следвоенно поколение, освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. То е типично поколение на прехода – голяма част от него се радва на правото си на избор и е приело, че не от държавата, а от него зависи собствената му съдба. Съзнанието на другата част рефлектира с общите нагласи на обществото и деморализацията на това общество определя светоусещането на младите хора. Само не забравяйте, че тази „втора част” ще се променя бързо – съобразно социалните промени в битието ни... Преди няколко дена, на конкурсния изпит по литература за седми клас децата трябваше да пишат преразказ върху модерен текст, който „изправи” родителите на тези деца „на нокти”. Само че едно дребно момиченце, когато чу разказа на Деян Енев, спонтанно възкликна – „Ами то като „Пази Боже, сляпо да прогледа”!”. Спокойно мога да предложа този „възглас” като естетически ключ за тълкуване на текста...
4. Вие сте изкушен и от политиката, макар и да я пречупвате през конкретни теми. Каква е тенденцията според вас и накъде се движи българското общество?
- В книгата „Хералдиката като тирбушон”, събитията от 25 седмици са пречупени през погледа на един средностатистически български учител. Ако ги прочетете в тяхната последователност, много ясно ще усетите накъде отива българското общество. Или по-точно закъде пътува. Важното е, че пътят е очертан, дори когато ни се струва, че сме нагазили в дълбоките блата на безпътицата. Още древните гърци наричат „идиот” онзи свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува или да заема политическа позиция. Никой не желае да бъде оценен по този начин, нали? А що се отнася до въпросната политическата позиция, искам да припомня, че тя не означава непременно партийна принадлежност, а именно позиция. И като свободен човек, който има право на собствена позиция, лично аз съм безкрайно оптимистично настроен за бъдещето на България. Поне историята ни сочи, че платените социологически мъдрувания за предстоящото невинаги са най-точните. Спомняте ли си как падането на Берлинската стена не можа да бъде „екстраполирано” от високоплатените експерти на ЦРУ?
5. Какво мислите за съвременната българска литература?
- Мое дълбоко убеждение е, че съвременната българска литература изгивява своеобразен Ренесанс и е в навечерието на впечатляващи промени. Не съм склонен да се страхувам за нейното бъдеще, най-малко по силата на аксиоматичната истина, че литературата изчезва с гибелта на последния носител на национална култура. А въпросната няма нищо общо с вмирисаните мътни води на чалга-културата, през които ни се налага да шляпаме. Работата е там, че е необходима определена дистанция във времето, за да открием обективно на какви точно естетически процеси сме били свидетели в конкретното историческо време. Повече от две десетилетия делят романа-епопея „Под игото” от описаните в него събития...
6. Кои са изпуснатите моменти обществото ни да върви заедно с другите европейски страни? На какво се дължи маргинализацията на големи обществени групи?
- Спомняте ли си онази толкова често битуваща фраза „Ех, да можех да се върна назад с днешния акъл!”. Всеки поумнява „с късна дата”. Не мисля, че хаотичното ни политическо и социално развитие е някаква странна аномалия на общия исторически процес. По-скоро у нас „изпуснатият момент” бе липсата на морален катарзис. На ясна нравствена оценка за миналото. Защото без нея обществото не изгражда имунна система срещу злото... Това прави борбата с курупцията например „нефункционална”.Тогава само времето може да бъде коректив на социалната и политическа деморализация. А „не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас?” Понякога промяната трудно се забелязва. Дори когато е под носа ни... Просто защото насим времето на промяната в душите си.
сряда, юни 25, 2008
неделя, юни 22, 2008
Размисли за сезонното намаление на цените
В. "Седем", сряда, 18.06.2008
Сутринта на 18ти юни 1923 г., малко преди да навърши двадесет и пет, почива Христо Смирненски. Още по пладне същия ден тялото му е изложено в църквата Свети Крал, където Гео Милев произнася вълнуващо слово. На самия Гео му остават по-малко от две години живот. През май 1925-та той ще бъде арестуван, за да изчезне завинаги. Същия месец, в края на който две години по-рано Смирненски е отпечатал знаменитата си сатира „Приказка за стълбата”. И в нея с убийствена ирония и неподражаемо изящество е изваял модерна притча за политическите ренегати. Онези, които се въздигат от социалните низини, за да станат „принцове”...
Темата ни е до болка позната. Преди няколко години новоизбран Председател на Народното събрание, уважаван професор, подари на колегите си специално отпечатано свръхлуксозно издание на „Приказка за стълбата”. Не зная колцина от народните представители успяха да я прочетат (защото поне за неколцина разбрахме, че не могат да четат). Но във всеки случай мнозинството от тяхната сплотена кохорта заживя свръхлуксозно. За разлика от избирателите си, на които бе обещано „реално и несимволично” за осемстотин дни да постигнат същото. Избирателите не го постигнаха. Но поне някои си припомниха, че „Приказка за стълбата” се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”. За онези, „катерещи се” по стълбите на властта, но и на живота с цената на човечността, морала и достойнството си. Които продават на Дявола, за да стъпят на всяко поредно стъпало... Каква тъжна ирония! Да станеш просперираща обществена фигура, вип-персона, новобогаташ и... нравствен дегенерат. И то само защото си сгрешил стълбата. Видно е, че има и една друга стълба – със стъпала към небето. По нея са се изкачили Смирненски и Гео Милев, щом днес си спомняме техните имена!
Ще кажете – какво общо има годишнината от смъртта на Смирненски със сезонното намаление на цените? Духът на сатирика би ви отговорил – има, има!.. Има в творчеството на поета едно стихотворение „ Акростих”. Иначе чудесна творба, макар че разсъжденията в нея малко напомнят екзистенциалните откровения на известен шоумен с лъскава глава, който ни е познат от малкия екран. Само дето, ако прочетете по вертикала началните букви на всеки стих, ще откриете израза „ Краставици на търкалета”. А нали днес най- горещата навина е, че краставиците поевтиняват! Те са с цели тридесет процента по- евтини от миналата година!... Както е известно, този зеленчук съдържа предимно вода, а диполната молекула на водата е в темела на живота – поне тук, на планетата Земя! Като долни инсинуации ще отхвърлим твърденията, че освен вода българската краставица съдържала главно нитрати. Важното е, че имаме сезонно намаление на цените на краставиците. И на ягодите! Те били с 13% по-евтини от юни миналата година. На фона на едно несъществено увеличение контрастът е просто поразяващ.
Ами помислете – за една година олиото е поскъпнало с 82%; брашното, фасула, ориза и лещата – с 60%; цените на млякото, млечните произведения, яйцата и пилетата са скочили в диапазона между петнадесет и тридесет процента... Само за година стойността на ябълките се е качила с 56%, на черешите – с 30%; за чушките плащаме 31% повече. Обаче доматите са запазили старите си цени. Все пак трябва да припомним на социалните оптимисти от министерството на Масларова, че електоратът не яде доматите с колците и вероятно си сваля обувките, преди да легне ( най-малкото, защото с колци доматите не биха останали на същите цени, пък и обоселият очевидно си ляга без обувки).Той, електоратът, напоследък се учи въобще да не яде. Наскоро възрастна, отрудена жена коментира пред камерите на телевизията възможния скок на цените в градския транспорт:” Всичко поскъпва и билетите поскъпват, само хората се обезценяват...” Мъдри думи. Защото, нали хората били най-скъпото нещо в едно общество? А щом цената на това нещо пада, значи започва „голямото сезонно намаление”! И то не някакво си там вулгарно поевтиняване на стоките от първа необходимост. То е повсеместно, всеобхватно, глобално по същността си, българско политикономическо явление!
Застава например новият министър на старите вътрешни работи пред телевизионния екран и най-категорично оборва идиотската митологема, че неразкритите поръчкови убийства били 150. Пък те били всъщност 92! Когато 150 стане 92, това си е живо поевтиняване. Прокуратурата отбелязва спад на разкриваемостта на престъпленията за последните две години. Бе, скъпи сънародници, вслушайте се в тази хубава думичка „спад”! Пък дали е спад на цени или спад на доверие – все тая. Най-вероятно е спад на цени. Щото е знайно, че у нас доверието в управляващите (стига това да не е управление на лошия Костов), никога не спада. Ето, в понеделник новинарските емисии ни показват как в столична църква изнасят молебен за здравето на Сакскобурггота. След наглите му лъжи и очевадна демонстрация на ненаситна лакомия (нали чухте, че ще съди държавата, защото претендирал за поредния имот, дето си му бил собственост). След издънките на неговото правителство и участието му в издънките на сегашното правителство...Обаче на молебена Сакскобургготът липсва. Мастита дама с впечатляващи габарити възторжено обяснява, че го нямало, щото бил зает, ма тях са ги възпитавали на равнище „Бог, Цар и Отечество”. Тъй, че доверието въобще не е спаднало. Остава да е спаднала политическата цена на царя... Добре де, да приемем, че роялистите си вярват заради вярата. Ами социалистите? Нали 45 години БКП яростно заклеймяваше монархо-фашистката диктатура! Нали се досещате, че ако редовият член на въпросната партия от времето на соца проявеше и грам симпатии към монархията, гарантирано нямаше да дочака падането на Берлинската стена. Как може един човек, възпитаван през целия си живот да мрази с партийна ненавист, днес да прегърне обекта на омразата си? Макар и с променено име, най-старата партия в България си е все същата. Или е чак толкова модернизирана? То бива, бива, ама вол за мезе не бива... Тогава? Остава едно обяснение – доверието в столетниците е вечно. То не може да падне. Може да падне само цената й!
Според протокола днес главата на българското правителство трябва да се срещне с президента на САЩ Буш. Нямайте грижа, независимите български медии надълго и нашироко ще ви осведомяват за тази среща. Щото независимостта на въпросните медии зависи от много неща – включително от сезонното поевтиняване. Най-вероятно те въобще няма да коментират дали тази среща е скъпа, или поевтиняла в политически план. Точно сега – и точно между тези „политически мъже”. И Америка познава сезонното намаление на цените. Може пък Премиерът да се възползва. Да спазари някоя и друга индулгенцийка... Друго си е да купиш на далавера екзотична, поевтиняла стока от далечна чужбина. Щото у нас политическите стоки са все познати. И непрекъснато ги преоценяват. Смятате ли, например, че сезонното намаление на цените ще подмине партията на Доган? Този „окомуш адам”, дето първи, открито и нагло, представи българската политика като пазар? Той уж трябваше да напомня „Капълъ черши”, ама се превърна в Битак. Там всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера... Нечия просташка мегаломания. Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузини корумпирани политици за левче. И кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест... Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си закупите и неколцина килъри, употребявани при неразкриваеми политически убийства, с които да закръглите бройката 97 до 150. Така де, стига са се носили в публичното пространство безпочвени слухове за броя на неразкритите убийства!
Купувай, народе! Сега е времето за сезонно намаление на цените. И отсега ти казват – евтино ти продаваме управляващите за следващото управление. Гласувай пак за социалистите! Няма значение колко пъти са се издънвали. Познатото зло си е половин зло... Гласувай пак за царя! Прост бил, смотан бил, с един файтон хора за партия. Прост, ама цар! Може пък и царска милост да прояви... Гласувай за Доган! Ама нещеш да гласуваш за Доган. То си има за него кой да гласува... Тогава ти продаваме най-евтината стока – политическото безхаберие. Не гласувай! Щото, ако излязат три милиона повече гласоподаватели, Доган и трима души няма да вкара в Народното събрание. От социалистите ще останат три карета за белот. А Сакскобургготът ще си вдигне чукалата (барабар с награбеното) и с целия си царски антураж ще подпраши за слънчева Испания...
И нашенецът, стиснал в потната си ръка няколко левчета, май отново е склонен да си купи най-евтиното. Знае, че не бива, ама... Преоценено, какво му плащаш? От него се иска само да рече – всички са маскари, за кого да гласувам?... Няма пък да им гласувам!...
Да седне на първото стъпало на стълбата, дето води нагоре – ама в две различни посоки. Да позяпа разсеяно този панаир на суетата. Да посръбва разсеяно купена от битака ракия- менте (щото евтино я дават) И да си боцка от мезето.
Краставици на търкалета.
Сутринта на 18ти юни 1923 г., малко преди да навърши двадесет и пет, почива Христо Смирненски. Още по пладне същия ден тялото му е изложено в църквата Свети Крал, където Гео Милев произнася вълнуващо слово. На самия Гео му остават по-малко от две години живот. През май 1925-та той ще бъде арестуван, за да изчезне завинаги. Същия месец, в края на който две години по-рано Смирненски е отпечатал знаменитата си сатира „Приказка за стълбата”. И в нея с убийствена ирония и неподражаемо изящество е изваял модерна притча за политическите ренегати. Онези, които се въздигат от социалните низини, за да станат „принцове”...
Темата ни е до болка позната. Преди няколко години новоизбран Председател на Народното събрание, уважаван професор, подари на колегите си специално отпечатано свръхлуксозно издание на „Приказка за стълбата”. Не зная колцина от народните представители успяха да я прочетат (защото поне за неколцина разбрахме, че не могат да четат). Но във всеки случай мнозинството от тяхната сплотена кохорта заживя свръхлуксозно. За разлика от избирателите си, на които бе обещано „реално и несимволично” за осемстотин дни да постигнат същото. Избирателите не го постигнаха. Но поне някои си припомниха, че „Приказка за стълбата” се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”. За онези, „катерещи се” по стълбите на властта, но и на живота с цената на човечността, морала и достойнството си. Които продават на Дявола, за да стъпят на всяко поредно стъпало... Каква тъжна ирония! Да станеш просперираща обществена фигура, вип-персона, новобогаташ и... нравствен дегенерат. И то само защото си сгрешил стълбата. Видно е, че има и една друга стълба – със стъпала към небето. По нея са се изкачили Смирненски и Гео Милев, щом днес си спомняме техните имена!
Ще кажете – какво общо има годишнината от смъртта на Смирненски със сезонното намаление на цените? Духът на сатирика би ви отговорил – има, има!.. Има в творчеството на поета едно стихотворение „ Акростих”. Иначе чудесна творба, макар че разсъжденията в нея малко напомнят екзистенциалните откровения на известен шоумен с лъскава глава, който ни е познат от малкия екран. Само дето, ако прочетете по вертикала началните букви на всеки стих, ще откриете израза „ Краставици на търкалета”. А нали днес най- горещата навина е, че краставиците поевтиняват! Те са с цели тридесет процента по- евтини от миналата година!... Както е известно, този зеленчук съдържа предимно вода, а диполната молекула на водата е в темела на живота – поне тук, на планетата Земя! Като долни инсинуации ще отхвърлим твърденията, че освен вода българската краставица съдържала главно нитрати. Важното е, че имаме сезонно намаление на цените на краставиците. И на ягодите! Те били с 13% по-евтини от юни миналата година. На фона на едно несъществено увеличение контрастът е просто поразяващ.
Ами помислете – за една година олиото е поскъпнало с 82%; брашното, фасула, ориза и лещата – с 60%; цените на млякото, млечните произведения, яйцата и пилетата са скочили в диапазона между петнадесет и тридесет процента... Само за година стойността на ябълките се е качила с 56%, на черешите – с 30%; за чушките плащаме 31% повече. Обаче доматите са запазили старите си цени. Все пак трябва да припомним на социалните оптимисти от министерството на Масларова, че електоратът не яде доматите с колците и вероятно си сваля обувките, преди да легне ( най-малкото, защото с колци доматите не биха останали на същите цени, пък и обоселият очевидно си ляга без обувки).Той, електоратът, напоследък се учи въобще да не яде. Наскоро възрастна, отрудена жена коментира пред камерите на телевизията възможния скок на цените в градския транспорт:” Всичко поскъпва и билетите поскъпват, само хората се обезценяват...” Мъдри думи. Защото, нали хората били най-скъпото нещо в едно общество? А щом цената на това нещо пада, значи започва „голямото сезонно намаление”! И то не някакво си там вулгарно поевтиняване на стоките от първа необходимост. То е повсеместно, всеобхватно, глобално по същността си, българско политикономическо явление!
Застава например новият министър на старите вътрешни работи пред телевизионния екран и най-категорично оборва идиотската митологема, че неразкритите поръчкови убийства били 150. Пък те били всъщност 92! Когато 150 стане 92, това си е живо поевтиняване. Прокуратурата отбелязва спад на разкриваемостта на престъпленията за последните две години. Бе, скъпи сънародници, вслушайте се в тази хубава думичка „спад”! Пък дали е спад на цени или спад на доверие – все тая. Най-вероятно е спад на цени. Щото е знайно, че у нас доверието в управляващите (стига това да не е управление на лошия Костов), никога не спада. Ето, в понеделник новинарските емисии ни показват как в столична църква изнасят молебен за здравето на Сакскобурггота. След наглите му лъжи и очевадна демонстрация на ненаситна лакомия (нали чухте, че ще съди държавата, защото претендирал за поредния имот, дето си му бил собственост). След издънките на неговото правителство и участието му в издънките на сегашното правителство...Обаче на молебена Сакскобургготът липсва. Мастита дама с впечатляващи габарити възторжено обяснява, че го нямало, щото бил зает, ма тях са ги възпитавали на равнище „Бог, Цар и Отечество”. Тъй, че доверието въобще не е спаднало. Остава да е спаднала политическата цена на царя... Добре де, да приемем, че роялистите си вярват заради вярата. Ами социалистите? Нали 45 години БКП яростно заклеймяваше монархо-фашистката диктатура! Нали се досещате, че ако редовият член на въпросната партия от времето на соца проявеше и грам симпатии към монархията, гарантирано нямаше да дочака падането на Берлинската стена. Как може един човек, възпитаван през целия си живот да мрази с партийна ненавист, днес да прегърне обекта на омразата си? Макар и с променено име, най-старата партия в България си е все същата. Или е чак толкова модернизирана? То бива, бива, ама вол за мезе не бива... Тогава? Остава едно обяснение – доверието в столетниците е вечно. То не може да падне. Може да падне само цената й!
Според протокола днес главата на българското правителство трябва да се срещне с президента на САЩ Буш. Нямайте грижа, независимите български медии надълго и нашироко ще ви осведомяват за тази среща. Щото независимостта на въпросните медии зависи от много неща – включително от сезонното поевтиняване. Най-вероятно те въобще няма да коментират дали тази среща е скъпа, или поевтиняла в политически план. Точно сега – и точно между тези „политически мъже”. И Америка познава сезонното намаление на цените. Може пък Премиерът да се възползва. Да спазари някоя и друга индулгенцийка... Друго си е да купиш на далавера екзотична, поевтиняла стока от далечна чужбина. Щото у нас политическите стоки са все познати. И непрекъснато ги преоценяват. Смятате ли, например, че сезонното намаление на цените ще подмине партията на Доган? Този „окомуш адам”, дето първи, открито и нагло, представи българската политика като пазар? Той уж трябваше да напомня „Капълъ черши”, ама се превърна в Битак. Там всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера... Нечия просташка мегаломания. Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузини корумпирани политици за левче. И кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест... Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си закупите и неколцина килъри, употребявани при неразкриваеми политически убийства, с които да закръглите бройката 97 до 150. Така де, стига са се носили в публичното пространство безпочвени слухове за броя на неразкритите убийства!
Купувай, народе! Сега е времето за сезонно намаление на цените. И отсега ти казват – евтино ти продаваме управляващите за следващото управление. Гласувай пак за социалистите! Няма значение колко пъти са се издънвали. Познатото зло си е половин зло... Гласувай пак за царя! Прост бил, смотан бил, с един файтон хора за партия. Прост, ама цар! Може пък и царска милост да прояви... Гласувай за Доган! Ама нещеш да гласуваш за Доган. То си има за него кой да гласува... Тогава ти продаваме най-евтината стока – политическото безхаберие. Не гласувай! Щото, ако излязат три милиона повече гласоподаватели, Доган и трима души няма да вкара в Народното събрание. От социалистите ще останат три карета за белот. А Сакскобургготът ще си вдигне чукалата (барабар с награбеното) и с целия си царски антураж ще подпраши за слънчева Испания...
И нашенецът, стиснал в потната си ръка няколко левчета, май отново е склонен да си купи най-евтиното. Знае, че не бива, ама... Преоценено, какво му плащаш? От него се иска само да рече – всички са маскари, за кого да гласувам?... Няма пък да им гласувам!...
Да седне на първото стъпало на стълбата, дето води нагоре – ама в две различни посоки. Да позяпа разсеяно този панаир на суетата. Да посръбва разсеяно купена от битака ракия- менте (щото евтино я дават) И да си боцка от мезето.
Краставици на търкалета.
неделя, юни 15, 2008
Happy Brithday to Me!
А бях го аз хептен забравила...
Но днес, от пукнали зори
сто души са ми заопявали:
„Бе, почерпи!”, та „Почерпи!”.
Я гледай колко били вещи те!
И как, изглежда, всичко дават
за торта, на която свещите
с една се днес увеличават.
Голям пък праз! От мен да минете –
ще черпя който се изтърси!
Защо да крием си годините,
щом никой май не ни ги търси?
Рожденици, защо се сдухвате?
Помнете: никой, аз разбрах,
не гледа колко свещи духвате,
а само тортата под тях!
Но днес, от пукнали зори
сто души са ми заопявали:
„Бе, почерпи!”, та „Почерпи!”.
Я гледай колко били вещи те!
И как, изглежда, всичко дават
за торта, на която свещите
с една се днес увеличават.
Голям пък праз! От мен да минете –
ще черпя който се изтърси!
Защо да крием си годините,
щом никой май не ни ги търси?
Рожденици, защо се сдухвате?
Помнете: никой, аз разбрах,
не гледа колко свещи духвате,
а само тортата под тях!
понеделник, юни 09, 2008
Упражнение за матура върху „Политическа зима” от Ботев
В. "Седем"
Сряда, 4.06.08
На 4-ти юни 1989г. на площад Тянанмън в Пекин, столицата на Китай, протестите на плахо мечтаещи за демократични промени мирни граждани са жестоко размазани от веригите на танкове. Загиват стотици хора. Очевидно дори надеждата за „умерен прогрес в рамките на закона” (по Тери Пратчет) е несъвместима с комунистическите представи за властта. Всъщност такива са представите на всяка диктатура. Но в модерния свят, в който диктатурата е „пътник без билет”, случаите на насилие, родени от брутална злоупотреба с власт, не трябва да бъдат забравяни. Защото цветът на кръвта, изтекла от разкъсаните вени на човека, изглежда черен дори под яркото слънце на далечната китайска земя. Като онези „черни кърви”, за които пише Ботев...
Не зная колцина българи се сещат в мързеливия юнски делник на 2008-ма за събитията в Китай от далечната 1989г. Днес си имаме други приоритети. Или по-скоро ги нямаме – защото, колчем се замислим за тях, усещаме как настръхваме от студ. Планираното поскъпване на парното с 14,1% и тока за битови нужди с 18% си е направо смразяващо. Грубо казано, калкулирайте 30-40 процентно увеличение на цените... Никак не ни кара да се сгряваме и фактът, че Брюксел опровергава урбулишките приказки на Тадаръков как спрените пари по САПАРД щели „да тръгнат до дни”. Щото и да тръгнат, не е много ясно докъде ще стигнат. Вероятно поради тази причина, хората на Николай Василев готвели закон как да изписваме пътни табели на латиница. За да се ориентират, значи, европейските средства в правилната посока. Насърчавайки своите служители, Василев гордо съобщава, че средните чиновнически заплати през юли щели да достигнат 700 лв. Дай Боже това да стане, но не съм убеден, че учителството например ще се стопли от тази новина. Стачкувалите месец и половина сто и петдесет хиляди души от сферата на образованието получиха снизходителното правнителствено обещание учителските заплати през юли да достигнат колосалния ръст от 650 лева... За онези, които все още не са напуснали училищата и не са цапардосани от секирата на съкращенията. В услуга на определени делови кръгове, които през късната есен на миналата година с пяна на уста крещяха, че стачката направо разсипала техния бизнес, щото нямало кой да им гледа „дечицата”, като компенсация бих предложил да се ориентират към нов бизнес с внос на учители. Може и от Китай. Определени събития притежават удивителната способност да се запечатват в съзнанието на потърпевшите. Та студентите от времето на „Тянанмън”, мнозина от които са станали учители (в някои точки на света все още хора с висше образование стават и учители), ще да са много подходящи за България. Те вероятно няма да горят от ентусиазъм да протестират и стачкуват. Най-малкото, защото в братска България кормилото на властта държи партия от познат на китайците тип. Тя може и да не мачка недоволните с танкове (не че отделни нейни представители не биха оценили по достойнство подобна идея), но във всеки случай присъствието й във властта е винаги смразяващо!
Поне в осемнайсетгодишния преход от най-новата ни история споменът за всяко докосване на партията-столетница до управлението на България ни кара зиморничаво да свиваме рамене. Независимо дали въпросната партия ръководи държавните дела пряко или „под прикритие”. Дали иде реч за правителството на Беров или Жан Виденов. Винаги цените започват да растат стремително – и затова всеки път е виновно международното положение (припомням ви, че и днес сме първенци в ЕС с растежа на цените за стоки от първа необходимост). Винаги драстично скача стойността на тока и парното. Преди дни държавен чиновник с нагла усмивка предложи пред телевизионните камери длъжниците на Топлофикация да бъдат санкционирани по тертипа на чешкия опит, при който наричали определени хора „екзекутори” и те много бързо събирали парите...Добре охраненият господин забрави да спомене, че чехите си нямат Вальо Топлото. А ако си го имаха, парите, ограбени от него и от ортаците му, щяха да бъдат върнати на потърпевшите. Щото българските потърпевши не ги грее, че Топлото щял „ да лежи на топло”. Изобщо, чехите много неща си нямат – например, бивша компартия от болшевишки тип, която днес модерно ( коалиционно) да ги управлява. Защото направиха своите лустрационни закони и завинаги изхвърлиха от политиката бившите си комунистически величия и техните модерни отрочета. Затова пък си имат просперитет. И нормални годишни времена... Ние пък си имаме Ботев. И неговата „Политическа зима”. Защото, след едно кратко запролетяване, сезоните на дългия ни преход са винаги два. От есента на нашето недоволство до политическата зима. А тя започва с усещането за студ. И поне мен винаги ме кара да си мисля, че сънувам - и тоя сън, в разни варианти, съм го сънувал много пъти. Сънувам Кобургготската лъжлива зима. Виденовата свирепа зима. Беровата лапавица. Лукановата гладна зима. И все по- назад...
Та сънувам аз, че вървя по нещо като безлюдна, полуразрушена Унтер ден Линден. Денацизираща се Германия след войната. Студ, глад, разруха. Отзвучали са тежките присъди на Нюрнбергския процес, фашизмът е обявен за враг на човечеството, но от това на човечеството, особено немското, никак не му е по-добре...
Изведнъж в заснежената тишина дочувам някаква гълчавка. Лъхва ме топлина. Витрина, върху нея - килната дъска. Под издрасканото „Мини няма”, с ъгловат готически шрифт е написано: „Клуб по интереси”. Поглеждам през облепеното с книжни ленти стъкло.
Около няколко маси небрежно са насядали хора. Мили хора, румени. Изглеждат досущ като представители на националноотговорен капитал. Дърдорят. Достолепен беловлас мъж с военна осанка чука с лъжичка по чашката с ерзац-кафе, поставена пред него:
- Тихо, господа, тихо! Партайгеноссен!
Шумът стихва.
- И тъй, господа, да се върнем към отчета на нашата задгранична централа. Ясно е, че тъй да се рече, времето на нашето временно поражение е отминало. Както казва другарят Борман, време е да помислим за властта...
Взрив от реплики.
- Тъй де! Докога ще чакаме!
- Откъснаха се от масите! Изнесоха партийните капитали, накупуваха имоти в Аржентина...
- Само ти ли искаш да купуваш имоти, бе? Нали ти дадоха пари да направиш верига от фирми!
- Ми твоите милиони да не са спестени от пфениги за кифла! Санким честен частник ми се пише...
Беловласият с военната осанка с труд усмирява развълнуваните:
- Тихо, господа! Държите се като гнили демократи!
Стреснати, всички млъкват.
- Нам, геноссен, е удобно настоящото правителство. Но сега най-важното е не само да възстановим присъствието си във всички структури на властта...
Присъстващите възторжено скачат:
- Че тя си е наша, властта де!
- Нали се окопахме и в съдебната...
- С кръв сме я взели, ей!
- То стаж си трябва! Без стаж ще ми става прокурор...
- Какви прокурори имаше при нас в „СА”!...
- Как ще ги реформираме вътрешните работи...
- Руе! – вика ядосано военната осанка. Всички застават мирно.
- Директивите са ясни – ще се готвим за избори. Но избори, удобни нам! И нам се вменява в дълг да убеждаваме ония, непълноценните – с фашизъма е свършено завинаги! Да се научат да правят разлика между фашизъм и фашисти. Бившите националсоциалисти могат да вземат властта, но туй няма да е власт на националсоциализма! Тъй де, вече сме денацизирани, сега ний сме новите демократи и ще създадем един нов ред...
Думите му потъват във възторжения рев на присъстващите.
А аз даже насън се ядосвам, че не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко туй и да изрека: „ Суета сует и всяческа суета”. И толкова се ядосвам, че се будя...
Само дето въобще не съм заспивал. Сънувал съм с отворени очи. Абсурден сън за някаква странна политическа зима. Може би, защото на 2 юни сирените са ми припомнили, че не сме забравили Ботев. А медиите са ме осведомили, че вече втора година дъжд и мъгла забулват местността под Околчица, та събралите се ентусиасти се разотиват, без да дочакат сирените. В студеното не ти е до символи.
Важното е да не заспиват като оня нашенец от „Политическа зима”. Само така няма да забравят, че политическата дрямка не води до нещо добро. Че и в далечен Китай, както в поезията на Ботев, кървите от насилието могат да са черни. И че Ботевата сатира завършва с думите: Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
Сряда, 4.06.08
На 4-ти юни 1989г. на площад Тянанмън в Пекин, столицата на Китай, протестите на плахо мечтаещи за демократични промени мирни граждани са жестоко размазани от веригите на танкове. Загиват стотици хора. Очевидно дори надеждата за „умерен прогрес в рамките на закона” (по Тери Пратчет) е несъвместима с комунистическите представи за властта. Всъщност такива са представите на всяка диктатура. Но в модерния свят, в който диктатурата е „пътник без билет”, случаите на насилие, родени от брутална злоупотреба с власт, не трябва да бъдат забравяни. Защото цветът на кръвта, изтекла от разкъсаните вени на човека, изглежда черен дори под яркото слънце на далечната китайска земя. Като онези „черни кърви”, за които пише Ботев...
Не зная колцина българи се сещат в мързеливия юнски делник на 2008-ма за събитията в Китай от далечната 1989г. Днес си имаме други приоритети. Или по-скоро ги нямаме – защото, колчем се замислим за тях, усещаме как настръхваме от студ. Планираното поскъпване на парното с 14,1% и тока за битови нужди с 18% си е направо смразяващо. Грубо казано, калкулирайте 30-40 процентно увеличение на цените... Никак не ни кара да се сгряваме и фактът, че Брюксел опровергава урбулишките приказки на Тадаръков как спрените пари по САПАРД щели „да тръгнат до дни”. Щото и да тръгнат, не е много ясно докъде ще стигнат. Вероятно поради тази причина, хората на Николай Василев готвели закон как да изписваме пътни табели на латиница. За да се ориентират, значи, европейските средства в правилната посока. Насърчавайки своите служители, Василев гордо съобщава, че средните чиновнически заплати през юли щели да достигнат 700 лв. Дай Боже това да стане, но не съм убеден, че учителството например ще се стопли от тази новина. Стачкувалите месец и половина сто и петдесет хиляди души от сферата на образованието получиха снизходителното правнителствено обещание учителските заплати през юли да достигнат колосалния ръст от 650 лева... За онези, които все още не са напуснали училищата и не са цапардосани от секирата на съкращенията. В услуга на определени делови кръгове, които през късната есен на миналата година с пяна на уста крещяха, че стачката направо разсипала техния бизнес, щото нямало кой да им гледа „дечицата”, като компенсация бих предложил да се ориентират към нов бизнес с внос на учители. Може и от Китай. Определени събития притежават удивителната способност да се запечатват в съзнанието на потърпевшите. Та студентите от времето на „Тянанмън”, мнозина от които са станали учители (в някои точки на света все още хора с висше образование стават и учители), ще да са много подходящи за България. Те вероятно няма да горят от ентусиазъм да протестират и стачкуват. Най-малкото, защото в братска България кормилото на властта държи партия от познат на китайците тип. Тя може и да не мачка недоволните с танкове (не че отделни нейни представители не биха оценили по достойнство подобна идея), но във всеки случай присъствието й във властта е винаги смразяващо!
Поне в осемнайсетгодишния преход от най-новата ни история споменът за всяко докосване на партията-столетница до управлението на България ни кара зиморничаво да свиваме рамене. Независимо дали въпросната партия ръководи държавните дела пряко или „под прикритие”. Дали иде реч за правителството на Беров или Жан Виденов. Винаги цените започват да растат стремително – и затова всеки път е виновно международното положение (припомням ви, че и днес сме първенци в ЕС с растежа на цените за стоки от първа необходимост). Винаги драстично скача стойността на тока и парното. Преди дни държавен чиновник с нагла усмивка предложи пред телевизионните камери длъжниците на Топлофикация да бъдат санкционирани по тертипа на чешкия опит, при който наричали определени хора „екзекутори” и те много бързо събирали парите...Добре охраненият господин забрави да спомене, че чехите си нямат Вальо Топлото. А ако си го имаха, парите, ограбени от него и от ортаците му, щяха да бъдат върнати на потърпевшите. Щото българските потърпевши не ги грее, че Топлото щял „ да лежи на топло”. Изобщо, чехите много неща си нямат – например, бивша компартия от болшевишки тип, която днес модерно ( коалиционно) да ги управлява. Защото направиха своите лустрационни закони и завинаги изхвърлиха от политиката бившите си комунистически величия и техните модерни отрочета. Затова пък си имат просперитет. И нормални годишни времена... Ние пък си имаме Ботев. И неговата „Политическа зима”. Защото, след едно кратко запролетяване, сезоните на дългия ни преход са винаги два. От есента на нашето недоволство до политическата зима. А тя започва с усещането за студ. И поне мен винаги ме кара да си мисля, че сънувам - и тоя сън, в разни варианти, съм го сънувал много пъти. Сънувам Кобургготската лъжлива зима. Виденовата свирепа зима. Беровата лапавица. Лукановата гладна зима. И все по- назад...
Та сънувам аз, че вървя по нещо като безлюдна, полуразрушена Унтер ден Линден. Денацизираща се Германия след войната. Студ, глад, разруха. Отзвучали са тежките присъди на Нюрнбергския процес, фашизмът е обявен за враг на човечеството, но от това на човечеството, особено немското, никак не му е по-добре...
Изведнъж в заснежената тишина дочувам някаква гълчавка. Лъхва ме топлина. Витрина, върху нея - килната дъска. Под издрасканото „Мини няма”, с ъгловат готически шрифт е написано: „Клуб по интереси”. Поглеждам през облепеното с книжни ленти стъкло.
Около няколко маси небрежно са насядали хора. Мили хора, румени. Изглеждат досущ като представители на националноотговорен капитал. Дърдорят. Достолепен беловлас мъж с военна осанка чука с лъжичка по чашката с ерзац-кафе, поставена пред него:
- Тихо, господа, тихо! Партайгеноссен!
Шумът стихва.
- И тъй, господа, да се върнем към отчета на нашата задгранична централа. Ясно е, че тъй да се рече, времето на нашето временно поражение е отминало. Както казва другарят Борман, време е да помислим за властта...
Взрив от реплики.
- Тъй де! Докога ще чакаме!
- Откъснаха се от масите! Изнесоха партийните капитали, накупуваха имоти в Аржентина...
- Само ти ли искаш да купуваш имоти, бе? Нали ти дадоха пари да направиш верига от фирми!
- Ми твоите милиони да не са спестени от пфениги за кифла! Санким честен частник ми се пише...
Беловласият с военната осанка с труд усмирява развълнуваните:
- Тихо, господа! Държите се като гнили демократи!
Стреснати, всички млъкват.
- Нам, геноссен, е удобно настоящото правителство. Но сега най-важното е не само да възстановим присъствието си във всички структури на властта...
Присъстващите възторжено скачат:
- Че тя си е наша, властта де!
- Нали се окопахме и в съдебната...
- С кръв сме я взели, ей!
- То стаж си трябва! Без стаж ще ми става прокурор...
- Какви прокурори имаше при нас в „СА”!...
- Как ще ги реформираме вътрешните работи...
- Руе! – вика ядосано военната осанка. Всички застават мирно.
- Директивите са ясни – ще се готвим за избори. Но избори, удобни нам! И нам се вменява в дълг да убеждаваме ония, непълноценните – с фашизъма е свършено завинаги! Да се научат да правят разлика между фашизъм и фашисти. Бившите националсоциалисти могат да вземат властта, но туй няма да е власт на националсоциализма! Тъй де, вече сме денацизирани, сега ний сме новите демократи и ще създадем един нов ред...
Думите му потъват във възторжения рев на присъстващите.
А аз даже насън се ядосвам, че не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко туй и да изрека: „ Суета сует и всяческа суета”. И толкова се ядосвам, че се будя...
Само дето въобще не съм заспивал. Сънувал съм с отворени очи. Абсурден сън за някаква странна политическа зима. Може би, защото на 2 юни сирените са ми припомнили, че не сме забравили Ботев. А медиите са ме осведомили, че вече втора година дъжд и мъгла забулват местността под Околчица, та събралите се ентусиасти се разотиват, без да дочакат сирените. В студеното не ти е до символи.
Важното е да не заспиват като оня нашенец от „Политическа зима”. Само така няма да забравят, че политическата дрямка не води до нещо добро. Че и в далечен Китай, както в поезията на Ботев, кървите от насилието могат да са черни. И че Ботевата сатира завършва с думите: Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
понеделник, юни 02, 2008
Българийо, за тебе те умряха...
... а ти обезоръжи ги
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
Абонамент за:
Публикации (Atom)