В. "Седем", сряда, 24.09.2008
„Дяволът е в детайла” – с тези думи един от европейските литературни класици коментира мястото на подробностите в художествения текст. Но и в пространството на реалното ни битие, което поне днес е твърде дистанцирано от света на високото изкуство, „окото на дявола” наднича иззад детайлизацията около събития от последните дни...
Несъмнено историята с висящия на незаконен лифт премиер е „гвоздеят” на седмицата. Медиите по достойнство оцениха събитието; обърнаха внимание и на откровението, че „Станишев е смел и не със сърце на заек”. Това, че паникьосаните гардове първо конфискували фотоапаратите на присъстващите журналисти и еколози, не е особена сензация. Местните полицейски величия побързаха да ни уведомят, че апаратите въобще не са прибирани, а освен това веднага са върнати. Пък опозицията направо използва тоя случай, за да протестира срещу погазването на свободата на словото и да напомни за отдавна необходимия закон за НСО, без който гражданският контрол над нея е невъзможен. Не е права опозицията. Щото има един дребен детайл, с който всички трябва да се съобразяват. Станишев просто е бил (и е) много високо – а от такава височина перспективата се променя, кръгозорът се разширява. Всичко става като в оная позабравена песничка на ФСБ „Високо” (Високо, високо, високо/ Високо застани...Звездите са звезди/Защото са високо). Можем да очакваме, че човек, който мери от високо, става високомерен, нали?
Вицепремиерът на България също е широкоскоен човек, а това го поставя високо в иерархията на политическите звезди. Въпреки очевидните проблеми, които настоятелно чукат на вратата на просветното министерство от началото на учебната година, той намери време да си побъбри в интернет с разни любопитковци. Впрочем, демонстрирайки висока култура и очарователно остроумие. Та на някакъв глупав въпрос – какво мисли за „седенката” от миналогодишната стачка на учителите – той отговори с добре премерена доза високомерие, че сега като се замислел, то си било направо седянка... Симптоматичен детайл, нали?
Не подлежи на коментар, че най-високо в обществената пирамида е кацнал президентът на републиката. Това, че инак добронамерените статистически изследвания са смъкнали рейтинга му под 50% , би трябвало да ни припомни историческата фраза „с малко, но завинаги”. Г-н Първанов очевидно стои над подобни маловажни подробности. Бившият председател на БСП вероятно се вълнува от една друга подробност. През 45-годишното управление на БКП (днешна БСП) датата 22 септември бе низвергната, натикана в прашасалите ъгли на историята и коментирана само, за да се осмее Фердинанд. Днес стогодишнината от обявяването на независимостта се превърна в грандиозно мероприятие на Столетницата, което до април другата година ще потроши сума пари. Може пък да породи и неудобни въпроси. Пак ще се наложи на Първанов да застане на високия пиедестал с надпис „Обединител на нацията”...
По тоталитарно време у нас битуваше един почти идеологически издържан анекдот в стил Хашек, според койта американски президент поканил на гости храбрия войник Швейк. След като му демонстрирал достойнствата на Свободния свят, за да подчертае и мощта на последния, го завел в секретно помещение на Пентагона. И като посочил пулт с три копчета, обявил, че те биха пратили в небитието една малка страна, една голяма страна и дори цялата планета. На което, според анекдота, Швейк отговорил:
- Господин президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил точно три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата!
Чудя се, какво ли би посочил на Швейк българският президент от посттоталитарно време, ако в духа на същия анекдот го поканеше на гости...
И какво ли би му отговорил Швейк?
събота, септември 27, 2008
понеделник, септември 22, 2008
За деня на независимостта (22.09)
Септември е. Празнувахме девети
преди. А днес е двадесет и втори –
денят, от който българи напети
са независими, свободни хора.
И този празник чества се с гърмежи,
подобни на гърма прочут край София.
Това душата ми така разнежи,
че даде ход на нова философия.
А тя е: независими сме ние
единствено от здравите си разуми.
Дори и глас в главите ни да вие,
повтаряме си: „Най да мислим мразиме!”.
Така сме независими изобщо
и от честта, морала и надеждите,
не щем да имаме с тях нищо общо
и гордо гледаме си изпод веждите.
Не сме зависими и от онези,
които най-отгоре са застанали.
От нас зависят техните трапези,
чрез нас каквото са сега са станали.
Но щом си мислим, че сме ги избрали,
тъй както... атмосферното налягане,
уви, каквото ний сме си постлали,
на него трябва вечер да си лягаме.
преди. А днес е двадесет и втори –
денят, от който българи напети
са независими, свободни хора.
И този празник чества се с гърмежи,
подобни на гърма прочут край София.
Това душата ми така разнежи,
че даде ход на нова философия.
А тя е: независими сме ние
единствено от здравите си разуми.
Дори и глас в главите ни да вие,
повтаряме си: „Най да мислим мразиме!”.
Така сме независими изобщо
и от честта, морала и надеждите,
не щем да имаме с тях нищо общо
и гордо гледаме си изпод веждите.
Не сме зависими и от онези,
които най-отгоре са застанали.
От нас зависят техните трапези,
чрез нас каквото са сега са станали.
Но щом си мислим, че сме ги избрали,
тъй както... атмосферното налягане,
уви, каквото ний сме си постлали,
на него трябва вечер да си лягаме.
неделя, септември 21, 2008
Делото за спасяване на давещите се – дело на самите давещи се…
В. "Седем", сряда, 17.09.2008
Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!
Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!
понеделник, септември 15, 2008
Поздрав за учениците
Петнайсти е вече - звънецът удари.
Събрани са в двора и млади, и стари
Оратори, молейки малко внимание,
задружно отправят ни туй пожелание:
Тъй, както порои небето изтръгва,
така и на нас по вода да ни тръгва!
И както из въздуха химнът се чува,
добрата ни слава навред да пътува!
Понеже безплатни учебници има,
безплатна да бъде и тази година!
Огромни понеже са наш`те заплати,
да има училища в сгради-палати!
Децата ни нека се хранят с учение,
тъй както с безплатни закуски-дарение;
с блестящите си униформени дрехи,
блестящо да жънат учебни успехи.
Дано само тоя проблем не ни свари –
и както звънецът учебен удари,
така не забие камбаната, ритната
от наш`та просветна система, „елитната”!
Събрани са в двора и млади, и стари
Оратори, молейки малко внимание,
задружно отправят ни туй пожелание:
Тъй, както порои небето изтръгва,
така и на нас по вода да ни тръгва!
И както из въздуха химнът се чува,
добрата ни слава навред да пътува!
Понеже безплатни учебници има,
безплатна да бъде и тази година!
Огромни понеже са наш`те заплати,
да има училища в сгради-палати!
Децата ни нека се хранят с учение,
тъй както с безплатни закуски-дарение;
с блестящите си униформени дрехи,
блестящо да жънат учебни успехи.
Дано само тоя проблем не ни свари –
и както звънецът учебен удари,
така не забие камбаната, ритната
от наш`та просветна система, „елитната”!
събота, септември 06, 2008
Относно Съединението (6-ти септември)
Днес шести септември е - празник значим.
Добър повод пак да се "съединим"...
Затуй сега всички сърдити седим
и псуваме дружно, та вдига се дим.
Ни олимпиада, ни футбол събра ни -
оттам още ближем си лютите рани.
В доклада Европата зла порица ни,
трагично останахме пак неразбрани!
На родна земя планините зелени
са вече обилно с боклук наторени.
А запад и изток, уж "съединени",
не са били никога тъй разделени:
Край София залп оръдеен се чува;
а в Черно море дефекация плува.
Не вижда Сергей, че народът гладува
и литнал нагоре стандарт си сънува...
Но виж: опозиция - обединена!
Това да не става на всеки два дена?
Сегашната власт да се види сменена,
нима е абсурдно? Какъв е проблема?
Е да, но народът докато не стане,
ръце от очите докато не ма'не,
и пътя за урните ако не хване -
постарому всичко докрай ще остане!
Добър повод пак да се "съединим"...
Затуй сега всички сърдити седим
и псуваме дружно, та вдига се дим.
Ни олимпиада, ни футбол събра ни -
оттам още ближем си лютите рани.
В доклада Европата зла порица ни,
трагично останахме пак неразбрани!
На родна земя планините зелени
са вече обилно с боклук наторени.
А запад и изток, уж "съединени",
не са били никога тъй разделени:
Край София залп оръдеен се чува;
а в Черно море дефекация плува.
Не вижда Сергей, че народът гладува
и литнал нагоре стандарт си сънува...
Но виж: опозиция - обединена!
Това да не става на всеки два дена?
Сегашната власт да се види сменена,
нима е абсурдно? Какъв е проблема?
Е да, но народът докато не стане,
ръце от очите докато не ма'не,
и пътя за урните ако не хване -
постарому всичко докрай ще остане!
четвъртък, септември 04, 2008
Колелото на мимикрията
В. "Седем", сряда, 03.09.2008
Николай Николов
Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?
Николай Николов
Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?
Абонамент за:
Публикации (Atom)