Коледна молитва

Дядо Коледа любими,
моля ти се от душа,
с малко разум надари ме,
да престана да греша.

Запази ми портмонето
от зли мисли и ръце;
изпрати ми от небето,
някой пукнат лев поне.

Дай на мама, дай на тате,
вяра, че и в тоз живот,
някога ще станем братя,
глупавия наш народ!

Писмо до една приятелка...

или - Защо не искам да стана учител в България

Ще започна малко по-отдалеч, мила, тъй като не знам доколко си запозната, толкова време извън България. Немного отдавна (по-точно преди 2 години), заплатите на българските учители бяха мизерно ниски - стартова заплата за току-що завършил млад специалист - 300 лв (150 евро). Поначало всички заплати в България си бяха мизерни, и още са, (аргумент, който мнозина после използваха, за да обвиняват учителите в необравдани претенции и прекалени искания), но както се сещаш, с подобни пари не се живее. Особено ако работата ти изисква всеки ден да се изправяш пред 3-4 класа (по 30 души) ученици, оборудвани с мобилни телефони, мп-3-та, маркови дрешки и обувки и какво ли още не... Как точно да се изправи човек пред тях, като няма пари да си купи дори свестни обувки? От такъв човек се очаква да обогати децата духовно. А как да обогати себе си духовно, като не може да си позволи да харчи пари за книги (понеже всичко отива за тока, парното и водата)?...Та един прекрасен ден (15-ти септември, 2007), тези от учителите, на които им дойде до гуша, най-после се решиха и започнаха стачка. Масова. Обща, като за първи път. За 100% увеличение на стартовите заплати (от 300 на 600лв). В цяла България училища се затвориха, учебният процес спря и пред Народното Събрание взеха да се стичат на протести хиляди хора. Сформираха се 3 синдиката на българските учители, а училищата (сами, независими) си направиха стачен комитет, предвождан от баща ми ("мойто старче", както с обич му казвам :)) и още двама-трима човека. И така се почна едно ходене по мъките, в най-буквалния смисъл на думата. Продължи 45 дни.
Няма да ти разказвам подробно как много учители обявяваха гладна стачка и припадаха по площадите, докато скандираха за оставката на премиера и министъра на образованието; как загрижените родители (не за "даскалите", а за "дечицата" си, естествено - че как щели да завършат, ако така продължавало?) се цупеха и призоваваха хората да прекратят стачката и да "спрат да се правят на интересни"; как лъжеше-мажеше и спекулираше правителството и какви очевидно нагли и измислени оправдания избълва (нямало било пари за учителски заплати - при бюджетни излишъци от около 2 млрд! Една проста сметка ни показва за колко учителски заплати, и не само, стигат тези излишъци!); как с приятелката ми ходехме всеки ден от лекции - на площада, на митинга, в най-големия студ през ранната зима; как баща ми свали 10 килограма за 10 дена от ходене по митинги, говорене пред всички присъстващи и интервюта с властимащите; как учителите постепенно почнаха да се осъзнават, да стават по-единни, стачката вече стана не за глупавите пари, а за собственото им достойнство - защото те видяха, че това се превръща в подигравка с тях, че не ги имат за хора даже... Как в България за първи път от 20 години се сформира масова, обща стачка - хората бяха единни, помагаха си и се подкрепяха (докато "съвестните граждани" им се надсмиваха)... Първата и най-голяма стачка в историята на българския преход, която повечето хора не подкрепиха, по неизяснени все още и за мен самата причини.
Както и да е... Приключи се на 2-ри ноември. Подписа се споразумение за някакво символично увеличение на заплатите (от 300 на 400лв). Хората просто се умориха. Не можаха повече да издържат. По-късно се появиха критики и коментари, че не е трябвало да се отказват, че са щели да имат успех ако "само малко още са продължили стачката" ( подобни коментари идват обикновено от хора, които не са карали 45 дни без заплата и не знаят, че парното и тока не питат дали си в стачка, или не...) Всичко мина и замина и, както се оказа, много бързо биде забравено. Днес (2 години след събитието) много хора се държат, все едно нищо не е ставало.
И все пак отношението към учителите се промени доста. Някъде - към по-добро, другаде - към по-лошо. Някои критикуват ("Не стига, че им повишиха заплатите, че и още се оплакват!"), някои ги съжаляват ("Не успяха... Провалиха се... Прецакаха ги"), някои ги гледат с уважение (макар и малцина на брой)... Аз, за себе си, не се чувствам прецакана. Баща ми също. И много други учители с достойнство и с чест - също. Смятам, че никой не може да те "прецака", ако ти самият не го пожелиеш. А щом човек е изразил своята позиция, показал е отношението си и е готов да го направи пак - значи е постигнал желаното. Не се е отказал, и не се е провалил! Но като цяло, всички, кой повече, кой-по-малко, останаха доста разочаровани от развоя на събитията. Е, можеше да се получи и по-добре - ако ВСИЧКИ се бяха включили...
А защо АЗ не бих станала учител в България? Не защото ще вземам (значително) по-малко пари, отколкото в Европа, примерно, а именно заради това отношение, което е много вероятно да видя и да получа. Не искам да ме гледат съчувствено; не искам да коментират снизходително как "Горкото, блъска се за жълти стотинки", или да смятат, че (може би) "не умее нищо друго"; не искам да мислят, че съм принудена да работя за жълти стотинки, че нямам друг избор, и че не мога да работя и за хилядарки, стига да пожелая... Искам обстоятелствата да ми помагат, а не да ми пречат, да дам най-доброто от себе си, за да се развия в тази професия - и за мен, и за учениците ми. Искам да работя с удоволствие, а не с мисълта как ще изкарам месеца. Искам да ме гледат с уважение, а не със съжаление.
Знам, че всичко това до голяма степен зависи именно от мен, но в случая има и други обстоятелства, които вече не мога да променя, или ако мога, то ще е много трудно и малкото полза (няма лошо без добро) ще е на много голяма цена.Това е. Малко дълго се получи, моля да ме извиниш за което, но мисля, че това е най-пълният и изчерпателен отговор, който мога да дам на въпроса защо НЕ бих станала учител в България :).

поздрави: Вики

Какво не бих направила за теб...

Какво не бих направила за тебе
във знак на своята любов безкайна?
Пpеделът на безбpежното моpe бе,
доскоро и за мен самата, тайна.

Но ако някога поискам, мила,
аз на живота си да сложа края,
сърцето свое, не, не бих пробила
защото в него, вътре, ти си, зная.

Не бих отишла в Райската градина,
не бих набрала всичките цветя
в букет за теб, защото ти, любима,
ще ги погубиш с твойта красота.

А може би звездите и луната
и слънцето, в подарък не бих снела
за тебе, скъпа, тука на земята...
Защото зная, че не би ги взела.

Морска китка

Имаме си слънце, имаме море.
Всички казват „Оу, тук при вас – много добре!”...

Така пееше Георги Минчев в своето „Българско реге” преди години... Но право казват – традициите не са това, което бяха. Не че вече си нямаме слънце, или море (Че си имаме слънце в изобилие – имаме си... Не сме лишени и от море. Друг е въпросът какво е останало от него...). Само че все по-рядко се случва някой да каже, че при нас е много добре. Особено що се касае до Черноморието.
Не е новина фактът, че от няколко години насам все повече сънародници влизат в ролята на труженици на българо-гръцката или българо-турската дружба, демонстрирайки в съответните курорти нейните колосални размери... За сметка на това „Слънчев бряг” (като не броим обичайната асоциация с добре познатия алкохолен продукт) вече е нарицателно за скъпо, кичозно и напълно безсмислено „удоволствие”. А в неофициалния Софийски хумор от известно време царува представата, че във всеки по-голям столичен квартал било точно като на морето – шумно, мръсно, скъпо и застроено!
На плажа – кърпа до кърпа с дебели германки и рускини, чадъри по 6 лева, шезлонги по 10, сполучливо съчетани с фекални води... По улиците – тълпи от туристи се блъскат като в градски транспорт; мургави продавачи гръмко крещят, хвалейки стоката си и току те преджобва някой такъв, „неволно” шмугнал се сред хората...
Но чудовищните децибели на крайбрежните дискотеки – освен че нанасят непоправими щети на размножителния период на гларусите и чайките, които дълго след това се въздържат от интимни контакти – карат в съзнанието ми да изплуват всички битови кошмари от най-ранно детство... Дори човек от по-младото поколение вероятно добре помни лето Господне 1996-то (освен ако, разбира се, няма амнезия, или не е прекарал въпросното лято в тежка кома), когато на музикалния небосклон все още грееха съзвездие от хитове като „Радка Пиратка”, и „Тигре, Тигре”, в комбинация с „Макарена”. И по Черноморието се появиха множество чалга-дискотеки, сред чиито посетители контингентът с бръснати глави без вратове, в луксозно одеяние от джапанки и домашен халат (ама с мобифон), започна да става все по-многочислен. Може би оттогава насам „ах, морето” започна да изглежда на българите все по-непривлекателно...
Абе аз до последно си се боря за каузата, нищо че някои я имат за еднолична фирма... С тия думи преди няколко дни се престраших и отидох на море – българско. С приятели и при приятели... Такива, които не слушат чалга, не посещават съответните заведения, не гледат „Биг Брадър”, не четат манипулираща преса... и не знаят че „Биг Брадър вижда всичко”. Много странно, но се оказва, че има и евтини места – стига да ги търси човек... Има дори чисти, тихи и безлюдни плажове – стига да опита да ги открие... Че има дори хубава природа – стига да има очи да я види...
Не е задължително да се сяда всяка вечер на заведение и там да се изхарчват няколко заплати. Нито пък да се лежи на плажа с часове, посред пладне например, за да се „хване тен”. И не е задължително, ако някъде срещнем негативно отношение – независимо дали от продавачи, сервитьори, хазяи, съседи, или просто случайни хора – да падаме и ние до това ниво... Негативно отношение има за всички – и за нашенци („Щом сте българи – нямате пари, не ни трябвате!”), и за чуждоземци („Стаите ви ще са готови до довечера – фърщейн?!”), но дали да се въздържаме от него, ние сами избираме. Сами решаваме дали, ако отидем в чужбина, да пренасяме и там някои типично нашенски и нелицеприятни нрави и обичаи и така да разнасяме „доброто име” на родината си, или да се почувстваме и държим като европейци.
Защото има една много специфична група хора – уж интелигентни, с висше образование, с претенции... Които никога не почиват в България, „щото не е модно и щото тука е цигания”. Но за сметка на това много успешно пренасят циганията си в Европа. Които много старателно се опитват да се разграничат от хората които „презират”, а същевременно пак толкова старателно показват как робуват на същото мислене... Където пише „Ноу смоукинг” – въпросните пафкат цигари и невинно коментират, че то се отнасяло за носенето на смокинг! Където има кошче за боклук – то трябва да стои празно, а отпадъците да се въргалят и да красят земята. Където е забранено в хотелските стаи да се внася храна – навсякъде из стаята, кори от банички и шартийчи от чипсове! Но пък четат „Космополитан” – нали са с „висше” образование... Съществува и такъв феномен – с висше образование, но без основно! А нашенските „традиции” трябва да се спазват!
А „Българско реге”, „Замирисва на море” или „На 20 км от Бургас” също са традиция... Традиция е и да се почива по българското крайбрежие. Как да стане това по най-добрия начин – винаги има как... стига да търсим. От друга страна, Коледа и Великден също са традиция. Само че по време на тия празници масовият българин не задълбава в размишления има ли Бог, няма ли, възкръснал ли е Иисус, не е ли – особено когато сяда на отрупана трапеза със солиден алкохолен запас. Нали, както казваше Радой Ралин – „Родино моя, ти си цяла... банкетна зала!”. А дали залата да е пълна, или празна – ние решаваме.

За наблюдението, наблюдателността, Джеймс Бонд и идеалите

от Виктория Николова
в. "Седем", сряда, 19.08.2009

На 12-ти август, сряда, се навършват 45 години от смъртта на Иън Флеминг – „бащата” на Джеймс Бонд. Прочутият Агент 007, вдъхновил множество режисьори, станал главен герой на редица филми със завиден бюджет и синоним на бореца за правда. Неговата наблюдателност, ловкост, прецизност и ред други качества обаче, са несравними с уменията, до които е способна да се възнесе, например, една средностатистическа нашенска пенсионерка. Особено от една точно определена категория... Неслучайно след пенсия броят на болестите рязко нараства. Не защото „старост-нерадост”, а заради липсата на градивно занимание, което да осмисли деня.
Седи бабата дежурна на прозореца, следи зорко кой влиза и излиза от входа, записва щателно... Протяга врат, продължава да го протяга... и си докарва остеохондроза, само и само да види по-добре какви ги върши съседът... или съседката... или съседът със съседката. Не може да се отрече, че в тази своя наблюдателска дейност някои пенсионери влагат старание, достойно за похвала и от Агент 007. А колко по-хубаво би било, ако с подобна прецизност наблюдават политическите предавания и следят печата, например. Така много „анализатори” и (псевдо) политолози и социолози биха имали сериозен коректив и произволно писаните претенциозни трудове биха станали далеч по-малко. Или, ако със същото зорко око много млади хора следят политическите събития в страната и научат малко по-добре какво се случва. „Мен к`во ме интересува политиката?!”, ще кажат някои. Да, наистина, защо да ни интересува как ще живеем в страната си през следващите няколко години? Та нали после трябва да се оплакваме колко сме зле – независимо дали сме направили нещо по въпроса!
Стоим в поликлиниката, пред кабинета на джипи-то, и чакаме многолюдната опашка да понамалее, белким се доберем до вратата и успеем да си вземем рецептата, без която вече не можем да влезем в аптеката. И междувременно чуваме всякакви мнения и коментари от съставляващите въпросната опашка... Как при Бай Тошо такива опашки нямало. Съветските лекари били истинско чудо. В Русия било по-различно (мисля си: „Натам отиваме, няма страшно!”). Тогава и на почивка сме ходели... Ако, вече неиздържащи, се опитаме да изкажем някакъв контрааргумент, затапват ни – особено ако сме по-младички – с желязното твърдение: „Ни сте живели тогава, ни можи да знайти!”. А че по онова време и те не са живели в САЩ, например, та да знаят как работят американските лекари, е друга тема. Друга тема е и, че има достатъчно „Задочни репортажи за България”, от които човек би могъл да добие представа за живота у нас по социалистическо, при желание... Това, например, могат да направят и много млади хора днес, вместо да слушат личните впечатления на мнозина, пречупени през собственото им възприятие и изкривени, с течение на годините до неузнаваемост. До „криво огледало”... Или да пускат произволно бюлетини, „за да видят какво ще стане, щото не са живели по онова време” – ако въобще пуснат де. От друга страна, ако поне част от пенсионерите, в продължение на десетилетия упорито гласуващи за една и съща партия, следвайки принципа на „познатия дявол”, променят, вследствие на осъзнато наблюдаване, убежденията си – това би насочило електоралния вот в друга посока и доста би променило политическия ни живот.
Много възрастни (а и млади) хора често с досада коментират сегашното ни образование, чието потресаващо ниво било ужасяващо ниско, спрямо това отпреди 40 години. Имало едно време дисциплина – в това няма съмнение... наложена със средства, познати на диктатурата, не на демокрацията. А всъщност какво е демокрация? Демокрацията, според думите на сър Уинстън Чърчил, е най-неудачната форма на управление, разбира се ако не смятаме всички останали. Е, колко по-полезни бихме били, а особено хората без друга спешна работа, ако опитаме да съчетаем най-доброто от въпросните „всички останали” форми, така че да го въплътим и в демокрацията? При това положение откъде-накъде българският пенсионер би могъл да си позволи лукса да се чувства, дори съвсем малко, безполезен?
Изобщо, откъде в днешното ни хумористично мислене се появи метафората „червена бабичка”? Защо образът на измъчената и смазана от живота българска пенсионерка изведнъж стана нарицателно за активен и яростен защитник на комунистическите „идеали”? Нима няма гласоподаватели, които са жълти/сини/зелени и като папагали повтарят нещо чуто и заучено, без грам да разбират смисъла? А нима няма също интелигентни, мислещи и наблюдателни хора? Които дълбоко в себе си разбират нещата, но поради вътрешното си отчаяние от живота, принудил ги да се опират на деца и внуци, за да не фотосинтезират на студено зимата (тъй като пенсията отива главно за лекарства), съзнателно отказват да вложат нужното усилие за подобряването на същия живот. За себе си – и за другите. И вместо това стават наблюдатели, зорки като Джеймс Бонд... на сапунени сериали!
Нека опитаме всички да поработим, поне да засилим своята осъзната наблюдателност, за да подобрим живота си. Така може да се стигне и до стойностен идеал.

Следизборно

Иде нова перестройка –
днес герой е Бате Бойко.
Леви ли сме, или десни,
гордо крачим – „леви-десни”.

С чест така се маршът тропа.
Още малко и в Европа
ще сме с най-доброто име...
(щом дълга си изплатиме).

Дело сторила достойно
„Света троица” спокойно
се оттегля от престола
радостна от произвола:

От корупция - при Яне
няма помен да остане!
И ще бъде даже Волен
като никога доволен.

Костов триумфално гледа,
но далеч е от победа.
Господ-Бойко да не дава
синьото да управлява!

Драмата ни безподобна
веч` е пълна и подробна:
както ни започна Царя,
ше ни свърши Генераля!

За сватбата, брадвата и двете новини

Николай Николов, в. "Седем"

сряда, 8.07.2009

Нали помните онази детска игра на „развален телефон”, при която участниците се подреждат в кръгче и всеки шепне високо в ухото на съседа някаква думичка, а последният, заливайки се от смях, я предава по редицата? Неделните избори напомнят тази игра. Първото детенце просветна заплашително с очилца и изсъска: ”Брадва!”, а последните, кикотейки се, заповтаряха – "Сватба, сватба"... И в състояние на „отчаяно веселие” за пореден път българското електорално човечество доказа, че не е важно какво изричат управляващите, а какво чуват управляваните. В края на краищата, един мисли за брадва – друг за сватба! И още нещо – че въпросното човечество не понася да го делят на „управляващи” и „управлявани”. И брутално изхвърля от играта всеки, който се самозабрави и си позволи подобен цинизъм!
Инак, под благосклонното юлско слънце, в неделя се разигра най-тъжното и весело „изборно театро”, което изобщо е представяно на политическата сцена в двадесетгодишния ни преход. В него имаше всичко – прани гащи и пилета с ориз; безплатна баня и хероин; чували с жито и щедри банкноти... Голямата изборна екскурзия обхвана цялата страна и плъзна в чужбина; търговията с гласове взе такива размери, че енергията й спокойно би могла да задвижи една замряла национална икономика. Изрусена буля инструктира строго хората от седем автобуса, тръгнали на разходка от Пазарджишките села за Пловдив и кой-знае как – озовали се пътьом в пловдивска изборна секция. На въпроса какви са тия хора - булята отсича, че не ги познава, обаче тъй някак са й близки, та им забранява да говорят пред камерите... Роми от Плевенско мислят, че преизбират кмета си: „Щото той добър...Той дава работа, дава да чистим!...” А видимо отруден човечец от Радомирско, работещ в местните мини, откровено изрича: „Там работим...Хляба си скарвам там... Знам за кой номер да фърлям...и мой си е проблема!...” Контролираният вот, практикуван главно от довчерашните управляващи (и техни обръчи от фирми) разкри многообразието от форми на принуда над избирателите. И припомни, че последните четири години „разните” видове насилие над гражданите е превърнато в държавна политика... Някъде млада журналистка свенливо коментира, че част от членовете на изборното бюро говорели (комуникирали) чужд език (без да пояснява дали е бил английски, френски или немски), а другаде българският звучал като чужд език за членовете на районни избирателни комисии... Някъде жителите на селото внезапно „ослепели” и искали да гласуват с придружител, а другаде гласували в дом за психично болни! Как да не се сетиш за „Полет над кукувичето гнездо” на Кен Киси? Защото пресечната точка на трагедията и фарса би позволила на всеки от героите в зловещата психиатрична клиника на този роман да възкликне: „Какво друго е обществото ни, ако не една лудница!” А българският читател, обогатен с опита на последните парламентарни избори, би допълнил: „Какво друго е тази лудница, ако не метафора на нашата си реалност?!” И все пак – в тази „метафорично-гротескова реалност” гласоподавателите опровергаха социологическите проучвания. Въпреки грандиозната манипулативна игра с около поне 500 000 гласа (продадени и купени, прехвърлени и отклонени; дописани и заличени; измислени и фалшифицирани) тричленката вече не е във властта! В събота по Ре Ти Ви виден социолог заяви, че той щял да си захвърли дипломите, ако Герб събере повече от 105 гласа. Сега на въпросния „експерт” му остава само да си ги намери...
И все пак – след избори най-симптоматични си остават пресконференциите на победители и победени. Бойко Борисов бе неочаквано лаконичен и премерен. Припомни, че пътят на България не е на Изток, а на Запад... И вероятно наруши спокойния сън на мнозина. Истината е, че за десетина години той си изгради собствена стилистика – и остана верен на тази стилистика. Станишев за пореден път показа, че живее в някаква измислена реалност, виртуално пространство, в което функционират законите на абсурда и ключова дума е „опасност”. За четири години той така и не разбра какво точно става в България... За него комай най-страшното си остава ликът на Костов и икономическата програма на синята коалиция. Което най-малкото подсказва, че синята коалиция има реална икономическа програма и тя плаши комунистите. А когато за пореден път провалилите се в управлението комунисти се плашат от нещо, то би трябвало да е добро за нас, нали? Доган се изтъпанчи с познатата нагло-снизходителна маска и фамилиарното „колеги”, подчерта колко стабилно и „предсказуемо” се развива неговата партия и колко е нарастнал електоратът му. За пореден път постави знак на равенство между скромната Си личност и Партията ( в смисъл – когато се говори за ДПС, разбирайте – Доган; когато се говори за Доган, разбирайте ДПС; а българска политика без Доган – сакън!). В краткото му слово 14 пъти прозвуча словоформата „етнически”! Санким, умната... Позволявам си да прогнозирам, че ще станем свидетели на най-бързото „стопяване” на „етническа” електорална маса за последното десетилетие... Лидерът на Атака не остана по-назад (по отношение на така наречените „ключови думи”). При него те бяха „национален” и „национализъм”. Инак, риториката ни е до болка позната... Яне Янев отново зае позата на комита, готов като един същински лъв да връхлети връз сараите на Доган... Какво пък, дай Боже да дочакаме този героически щурм!
Ще кажете – а синята коалиция? Нашето място в бъдещото управление? Славно – или безславно е нашето представяне на тези избори?! Достатъчно ли е да си „златното ключе” на едно стабилно правителство?
Уважаеми дами и господа, имам за вас две новини – една хубава и една лоша. Да започнем традиционно с лошата. А тя е, че на двадесетата година от прехода думата „страх” продължава да живее в съзнанието на мнозинството от нашите сънародници. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура; използва инструментариума на държавната власт за целите на управляващите и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели. Нашите западни съюзници не разбират, че в България няма срастване на сенчести икономически структури с държавната власт – онова, което условно наричат „мафия”. Има опит за заместване на държавната власт с партийната (разбирай икономическата) власт на комунистите – онова, което наричаме „обикновен социализъм”. Как да го разбират? Между „евросоциализъм” и нашенски „соц” дистанцията е светлинни години... А още по-страшното е, че не го разбират нашите, българските гласоподаватели. Затова Синята коалиция, която започна историческия преход и раздели България от „обикновения социализъм”; която е неговият естествен социален и идеологически враг; която при всичките си грешки го посочва като пречка за нашето демократично развитие е сведена до 300 000 гласа на изборите...
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че нашенецът за сетен път се увери, че бъдещето е в собствените му ръце. Че и най-скъпо платените сценарии, най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от колективния граждански вот. Че гласът на всеки човек има огромна тежест, че именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да я отнеме. И че в тежестта на този наказателен вот Синята коалиция има своето място. За разлика от всички сродни партии от бившите соцстрани, които започнаха преходи и изчезнаха, Синята коалиция възкръсна. София е една трета от България. Синьото е оцветило една трета от София. А поне в това синьо пространство хората знаят, че така хуленото правителство на ОДС бе наказано не за това, което е свършило (знаем как бяха наказвани партии за своите зулуми – комунистите за хиперинфлацията на Жан Виденов, НДСВ – за лъжите на царя; тричленката – за безобразията в управлението). А за онова, което не е свършило. Защото сините бяха натоварени с толкова надежда, с толкова доверие, с толкова мечти за промяна, че оправдавайки само част от тези очаквания, най-успешното в историята на прехода правителство стана синоним на злото. И върху него комунистите изляха тонове помия – естествено, с парите от „излишъците”... А нашенецът хукна да търси чудодейния спасител. За да открие на 5 юли, че спасението е в собствените му ръце, държащи бюлетина... Остава му да се научи да мисли за кой номер в бюлетината да гласува!...
А това вече ни дава златното ключе за бъдещето, нали?

За Отиквяването на един народ

Николай Николов, в. "Седем"
сряда, 24.06.2009

В знаменития си „Сатирикон” римският творец Петроний твърди, че „отиквяването” на един народ започва, когато императорът вкара коня си в Сената – и въпросният кон бъде избран за сенотор... Две хилядолетия по-късно българинът доказва правотата на максимата, че животът може да е кратък, но изкуството си е вечно. Или по-точно, неговата мъдрост. Защото в българския Парламент, привлечени от девиза „Съединението прави силата”, отдавна се изпонасъбраха екзотични представители на политическата флора и фауна... Но ако на предстоящите избори в този Парламент влезе и представителна извадка от „криминогенния контингент”, отиквяването вече е устойчив процес! И дори обръгналият на всичко нашенец би трябвало да настръхне от тази възможност...
Ще кажете – добре де, ама нали няколко хиляди подписа са извадили престъпниците от съдебната зала и са ги направили мажоритарни кандидати за народни представители? Демократично, санким. Глас народен, глас Божи... А давате ли си сметка колко чугунена тъпота, колко простотия и сива неграмотност лъха от тия подписи? Не съм убеден, че част от онези, дето са се подписали, могат да четат... А колко са грамотни българските граждани, които ще гласуват в сто двадесет и двете изборни бюра на територията на Турция, например? Сиреч, кжи-речи половината от всички изборни секции зад граница... Очевидно, при повече от три милиона българи извън родината (кой знае защо, по-голямата част от тях – любители на синия цвят) правителството и дипломатическият апарат на Калфин полагат топли грижи най-вече за онези с най-нисък образователен ценз; „нисшите духом” – в духа на християнския морал... Обаче сами разбирате, че неграмотният може да надроби такава попара, та да накара цял един народ с години да клечи над турските клекала на обществените тоалетни. Онези, дето ни ги изтипоса в Брюксел чешкият художник!... Виждате ли как неусетно стигнахме до темата за грамотността? Защото, улисани в предизборни агитации и пропагандни материали (както казваше Тошо Белота* - „...сега навсякъде около нас има матреали...”), забравихме да си зададем един въпрос. Какво става с българското образование в края от управлението на „най-успешното” в историята на прехода ни правителство?
Ще ви кажа - каквото и да става, става тихомълком. Отчетохме се, значи, приехме набързо закона; дисциплина му е майката, тя ще оправи образованието... Да де, ама онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в Народното събрание, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... На тях не им пука, че за времето на прехода в България са закрити над 1300 училища... Две трети от тях – последните години! На тях не им дреме, че до края на 2009-та ще ги последват още 80 школа; те не знаят броя на съкратените учители; не се запитват колцина от уволнените са блестящи професионалисти. Те не се интересуват как жестоко се е издънила историята с делегираните бюджети – и на какво дълбоко дъно ще падне образователната система до края на годината! Те не дават ухо на хрисимото мъдруване на Даниел Вълчев, че резултатите от матурата тази година били по-ниски от миналата... щото в класните стаи имало камери. Нямяйте грижа, догодина те ще бъдат по-ниски от тазгодишните! Неграмотните не се замислят как зад благото слово на просветния министър и неговата загриженост за професионалното образование занича ехидната физиомутра на Правещкия хитрец, който на един партиен пленум набързо реши проблема с техникумите и „отпочна” мероприятието с ПУЦ-овете, защото „...сега, другари, на НР България не й требват вишисти... Требват й съвесни строители на социализъмът!...” Тричленката положи неимоверни усилия, щото в най-близко бъдеще образователната ни система да не „произвежда” нищо друго освен строители...
Ех, сладка простотийо! Ти си готова под строй да маршируваш към урните, защото си го обичаш социализъмът. Или си се облажила покрай него... Ти прегръщаш шопската максима „най-мразим да мислим”, макар че вербалната ти практика е обвързана с родопските диалекти... И си гласуваш за Доган, защото... абе срещу ръжен не се рита!... Ти хълцаш от верноподанически възторг пред благата физиономия на Кобурггота, който бърза преди изборите да поосъди държавата, та да си прибере поредния имотец. Тъй де, добър стопанин, защо да не гласуваш пак за него? Дори когато е с диплома за висше образование, простотията развява байрака на някаква средновековна апофатика – вид „божествено” незнание, което очевидно й носи самочувствие... Свещена простота, един вид! Отиквяване.
Но знаете ли – истинското отиквяване на един народ не започва с изборите. То започва, когато народът загърби темата за образованието. Когато започне да харесва простотията. Когато размаха пръст към хашлаците – така ли ви учат в училище? Твърда ръка за вас! Когато замърмори – какво искат пък сега даскалята?! Когато забрави, че всеки родител е и учител на своите деца. Опитайте се за момент да влезете в ролята на учители. Ще съумеете ли да убедите околните, че от тяхното участие в изборите зависи бъдещето на децата им?
Ако успеете – има надежда за образованието.



* Тошо Белота – изразителен прякор, с който благодарният български народ бе удостоил Тодор Живков, очевидно визирайки борческата му (и творческа) младост.

Праволинейни, внимавайте на завоите!

от Николай Николов

На 7 юни 1848 г. в Париж, в семейство на прогресивен журналист и дъщеря на писателка, се ражда Пол Гоген. На 7 юни 2009 г. в България, в условията на политически хаос и икономическа криза, се проведоха вторите в най-новата ни история избори за евродепутати. Противоречивият и сложен творчески път на Гоген изкристализира в най-значимата му картина „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” Но обикновено хората си припомнят платната, рисувани в Таити – изпъстрени със светлина, щедра женска плът и екзотична природа. Последните избори трябваше да ни върнат към въпросите - откъде идваме (след падането на Берлинската стена); кои сме (след четиригодишното управление на тричленката) и накъде отиваме (след неделното „преброяване на дивите зайци”). Но в съзнанието ни ще остане само споменът за колоритния пейзаж „Столипиново – Факултето”, щедрото нарушаване на закона и екзотичните манипулативни практники за купуване на гласове... В края на краищата Гоген е много праволинеен в идеите си – объркват го житейските завои. А нашата политика е само завои – зтова онези, които не могат да построят една магистрала, се правят на толкова праволинейни! И понеже тези избори много напомнат картина на Гоген – а в картините на Гоген детайлът изпълнява особена естетическа функция, да спрем поглед върху детайла, кацнал като пътен знак (или билборд) преди острия политически завой...
Обикновено след всяко гласуване журналистите интервюират, ще използвам едно идиотско клише, „крупните политически фигури”. Авторитетни слова подреди президентът; мило ни се усмихна Сергей Димитриевич... Но особено симптоматични бяха думите на Ахмет Доган, който не обича особено да позира пред камерите. Обяснявайки каква е ролята на евродепутатите, той изрече: „... във всеки случай тези български депутати трябва да УСВОЯВАТ... да ОТСТОЯВАТ българския национален интерес...” Наистина, лидерът на ДПС понякога не артикулира съвсем точно думата, но винаги се коригира. И все пак, тази възможна паронимия ( усвояват – отстояват) подозрително напомня крещящата паронимия на екзалтирана млада дама от Столипиново: „Аз съм ВЪЗДЪРЖАНИЧКА на ДПС откакто гласувам!” Изобщо, тези избори бяха оцветени от експресивната реч на нашите мургави събратя, които внесоха в тях първичния привкус на своята житейска философия. Белокос байчо от Монтана авторитетно заявява: „ Ку ми предлага некой, че ги земем парите... И че гласувам, ама за 50 лева!...” (Науката диалектология подсказва, че този човек комай не е роден в Монтана). Покрит с бръчки чичко мъдрува, че на мястото на Станишев би дал по 20 лева на всеки гласувал – да се нахрани народа... Млад мъж с подчертан слънчев загар, обвинен че раздава пари, блясва към телевизионната камера с черните си очила и възмутено вика: „...Парите са за храна и цигари...Своите пари ли ни мога вече да скарвам от джоба си? Сичко ми е на шест!” И току се сещаме за бюлетина номер шест... Местният ъндърграунд се кълне и заклева, че не продава гласове и те законът го имат за майка и баща. А към родителите порастналият човек се отнася по-свободно, нали? На въпроса знаят ли за какво гласуват, мнозина простодушно отгоарят: „За евро... За 14-ти...” Тези словестни бисери извикват смях и тъга. Но става направо страшно, когато се вслушаме в думите на Ковачки, който посетил своите предприятия в Кюстендил, Бобов дол и Перник и помолил работниците си да гласуват за него. „... Ми те ми вярват хората” Пък хората, скрили лице от камерата, отсичат: „Кой не гласува – или да го уволнат, или да му отрежат премиите...” Политолозите нарекоха тази практика „контролиран корпоративен вот”...
Но когато разглеждаме детайлите, за да осмислим цялото, отново трябва да се върнем към пресконференциите на лидерите от партиите във властта. Към наглото твърдение на Станишев, че на парламентарните избори трябва да гласуваме за него, защото социалистите защитавали социалните права на хората?! (Това правителство ще остане в историята с най-масовите и най-дълги стачки, безмилостно смазани с целия репресивен инструментариум на властта. На 16 юни профсъюзите призовават всички на национален митинг именно срещу неговата социална политика!) Или мантрата, че без социалисти в България настъпва хаос – като че ли не те узакониха хаоса у нас! Симеон благо хортува, че толерантната им кампания донесла гласовете, дето им ги донесе Кунева... А на въпроса – какво го е разочаровало, отговаря: ”Не виждам какво...” Но отново най-симптоматичен е Доган. Зад елегантния му, мъдро-снизходителен език на врял и кипял политик ясно звучи езикът на бай ви Ганя: „... Завиждаш ми, да те вземе дявола...Знайш си ти, че ако земем да се надвикваме,не се знай кой кого ще надвика... Па и за почитание ако дойде думата... Ти ще целунеш ръка, аз – двете; ти ще целунеш скута, аз – краката. Ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?”
А София посинява. И големите градове. И дясното е във възход. Пак детайли, които праволинейните би трябвало да оценяват. Така, че – праволинейни, внимавайте на завоите!

Старост, нерадост...

от Николай Николов

сряда, 27.05.2009

Знаете ли кой би могъл най-талантливо да пропагандира идеите на Марксизма-Ленинизма? Ами – сутиенът... Защо?! Защото повдига малките; притиска големите; обединява левите и десните и привлича масите. Сиреч, притежава четири достойнства, сънувани „само в зрачни сънища” от PR – специалистите, които се опитват да реанимират имиджа на столетницата. Този анекдотичен бисер от поредицата „претенденти за златната решетка” се роди във времето на соца. Но очевидно дълбоката мъдрост, стаена в него, превърна смешното в политическа реалност около предизборната кампания на червените. Защото от впечатляващото количество агитационни материали и предизборни клипове, с които социалистите заливат ошашавения потенциален гласоподавател, изкристализира странното усещане, че зяпаме разните варианти на реклама за сутиени. Но не си мислете, че иде реч за елегантното „изобретение” на френския стилист Пол Поаре, заради когото през 1907г. сутиенът е признат от модната индустрия. О, не! Това е реклама на някакъв идеализиран, гигантски сутиен номер шест, размер „хипер D”, чашките на който са кажи-речи колкото „чинията”, кацнала на връх Бузлуджа... И от едната, вапцана в черно-червено, иззад наивния лик на Бойко Борисов страховито занича мрачната физиономия на Иван Костов, този гибелен гробокопач на социализма... А от другата одухотвореното личице на Илиянчето Йотова, пак на червен фон (щото влиза в унисон с цвета на косите и) реди възторжени слова за титаническите грижи, с които нейната любима партия „обгрижва” образователната система...
Само дето, кой знае как, черният пиар на партия „Нова зора” ни кара като ехо да чуем – „Ако гласуваш за Станишев, избираш Доган...” Сигурно поради причина на недоизпипаност – нали Минчо Минчев твърди, че идеята за клипа му хрумнала в магазина. Пък и всичко излязло толкова евтино – има-няма, двеста-триста хиляди лева. Какво му плащаш! Е да, ама евтина работа – срам за майстора... Та се появяват бъгове в системата. На въпроса – отде се намери таз, макар и скромна сума, творецът припомня високомерно, че и малките партии, членове на голямото социалистическо семейство, от глад не умират! А що се отнася до образованието – щом напоследък даже Сергей Димитриевич взе да се изживява като даскал, въпросното образование направо го спукват от грижи. Очевидно фактът, че осиромашалото учителство изнесе на гърба си най-дългата в историята на България ефективна стачка, дълбоко ще да е развълнувал управляващите. И те се погрижиха да затрият сума училища и да изпоуволнят даскалята – то се вижда колко лесно Станишев може да върши тяхната работа!... Тази съпричастност към тегобите на учителския труд не може да не накара останките от въпросното учителство да хукнат към урните и да гласуват за партията на новоизлюпения си колега...
Откъдето и да го погледнем, сутиенът като образна емблема в предизборната кампания на социалистите си е направо „шестак”! Първо, той е разработен в края на 19 и началото на 20 век с цел да замести архаичния корсет. Столетник, ама модерен! После, френското soutien gorge – „поддръжка на гърдите” – е стигнало до нас чрез турската дума „sutyen”. Направо езиков реверанс към коалиционния партньор! Тъй де, за какъв дявол празнуваме 24 май, ако не демонстрираме езиковите си познания! При това изработването на сутиена си е технологично придизвикателство. Той може да бъде оформен от еластични материи (същата работа може да свърши и отгледаната от правителството сервилна журналистика). Но може да има и механизми за регулиране на дължината, за закопчаване, за притягане (полиция, съдии, администрация, с помощта на които цяла една партия, поставила началото на демократичния преход, да изчезне като име от изборните бюлетини). Много важни са онези гъвкави дъги, пришити по ръба на чашките и наречени банели (в политическата практика на партията те определят черното като бяло, обявяват гафовете за достойнства и изобщо лъжат безобразно, но гъвкаво). Именно те създават усещането за симетрия. Да не забравяме и онези малки джобчета с подплънки, чрез които усложливо се излагат на показ несъществуващи прелести, за да се спаси при нужда положението... Искате ли да заместите тези детайли с конкретни имена, факти и събития?
Уважаеми дами и господа, не оставайте с грешното впечатление, че иронизираме сутиена – този елегантен и така важен елемент от интимното женско бельо. Но когато в една предизборна кампания социалистите говорят за нуждата от почтеност, а ни заливат с гнусната помия на непочтеността; за нуждата от пестеливост по време на криза – а хвърлят щури пари за излъскване на предизборния си имидж... Когато мегаломански се хвалят на фона на толкова шокиращи провали по време на управлението си... Не може да не се роди метафоричната представа как се напъват да закопчаят гиганския червен сутиен върху разплутото, безформено тяло на столетницата, затлъстяла от злоупотреби и преяждане с власт. И всички опити да се разкрасят „прелестите” на старата дама са безсмислени.
Какво да се прави – старост, нерадост...

ЧЕСТВАНЕ

За 24-ти май. Не е мое, ама ми е любимо... Поздрав за всички ви - честит празник!

Празник свят. Велика дата.
Двайсет и четвърти май!
Солунските двама братя
чества родният ми край.

Беше петдесет и втора.
Спомням си го като днес.
Стекоха се много хора,
позовани с манифест.

С песни, музики, фанфари,
под усмихнат небосвод,
улици и тротоари
загъмжаха от народ.

Ученици с росни китки,
трудещи се във екстаз
славословят със агитки
партия и вожд, и власт.

Сред отблясъци кристални
радостно шуми града,
а портрети колосални
преминават на стада.

Ленин, Сталин, Толиати,
Мао Дзе Дун и Ким Ир Сен,
и какви ли не сурати
дефилираха пред мен.

От какви ли не народи
мутри гледах в тоя час,
само Кирил и Методи
никъде не зърнах аз!

Йосиф Петров

Там...

Където си ти, любима,
ще бъде там вечна пролет.
И няма на юг да има
за птиците даже полет.

Те все ще стоят, ще пеят,
по клоните нацъфтели,
които плода ще леят
сред цветове нежно бели.

Тревата ще зеленее
и ще расте свежа, млада.
И слънцето все ще грее,
живителен дъжд ще пада...

Но вечното ясно слънце
и земните благодати
по-ценни не са от зрънце
едничко на любовта ти.

Където си ти, любима,
безкраен вълшебен ден е.
Прекрасно е, че те има,
прекрасно, че си до мене!

Честито воскресение!

Много светли и красиви Великденски празници на всички!

Това е малък подарък от мен - картичка -http://www.123greetings.com/events/easter/happy_easter/easter17.html (- с малко въображение си представете, че съм ви я пратила лично по пощата ;) ).

"Гарсон бе, ей! Юн каве!"

Николай Николов,
в. "Седем", сряда, 8.04.2009

Спомняте ли си оня епизод от „Бай Ганю”, в който героят се обръща с тази „изящна” фраза към швейцарския келнер, отбелязвайки самодоволно: „Не съм ги забравил тия ваджии френските...” Действието се развива в едно кафене, в което от сутрин до вечер поне три маси са заети от български студенти, играещи табла. И докато разказвачът се чуди кога тия млади хора четат, по какъв начин усвояват европейската култура – Ганю Балкански се възхищава на сербезлъка на нашите момчета. Едно от тях (с три „медаля” на гърдите) очевидно е объркало патриотичните достойнства с интелектуалните такива и е вдигнало „гранд скандал” на ръководството на местния университет. Понеже в България е със „заслуги” и „знае законите на пръсти”, то иска за три месеца да стане доктор... Обаче родината на швейцарските крави, часовници и банки още във времето на Алеко Константинов си има образователно законодателство. И въпросното не се интересува нито от „прослужения списък”, нито от прокурорските протекции, нито от съобръженията и бабаитлъка на нашенския кандидат. То е определило какво е това преподавателски труд; регламентирало е определени критерии за знание и не подарява никому дипломи...
И си мисля – дали модерният български проектозакон за образование поне малко ще ни доближи да Швейцария от времето на Щастливеца? Защото, формално погледнато, той звучи много „по европейски”, що се отнася до „фасадната” страна на нещата; до представата за „структурата” на началното, средно и висше образование. Моделът - би казал бай Ганю - е „лъскав”. Но ако внимателно се вгледате в текста, или практически сте се занимавали с образование и наука, ще Ви настръхне косата. Ще останете, например, с впечатление, че тайната на качественото образование е свързана с един единствен фактор – да няма свободен час в училище! Щото, имат ли поне един свободен час, учениците тутакси оглупяват, забравят всичко, което са учили и дисциплината им рухва. Поради причина на което просветните експерти са се повгледали в героическата българска история, изровили са спомена за хвърковатата чета на Бенковски и са сътворили нейното педагогическо подобие в проектозакона. А се поболее даскалът по математика, например, тутакси мобилна група от специалисти по чуждоезиково обучение връхлита осиротялата класна стая и превежда словестната математическа задача на френски. Ако пък грип покоси неколцина учители, лично директорът се заема с обучението на подрастващите... А ако, недай Боже, и това не е достатъчно (щото май вече са посъкратени десетина хиляди учители и вероятно два пъти по толкова сами са напуснали) – майката му е в нанотехнологиите. Нали с 50 млн. лева правителството тихомълком си спретна компания за нанотехнологии! И понеже вече си имаме и суперкомпютър за над пет милиона, пък и най- вероятно старата структура на бившата ДС – „Научно-техническа информация” към Първо главно управление, която трябваше да краде научните тайни на империализма, тайно е възстановена, въпросът е решен. Пенсионираните разведки крадат образователните тайни на Запада; суперкомпютърът ги разшифрова (щото тайните винаги са шифровани); чрез нанотехнологии тайните се записват на свръхминиатюрен чип, който се инжектира на всички български ученици. Така в обозримо бъдеще въобще няма да има нужда от учители; още няколко хиляди български училища ще бъдат закрити, а сградният фонд – използван по предназначение за излизане от кризата. Одобреният вече закон за образованието ще стане единствен легитимен източник на информация за дереджето на българската просвета, а свирепите наказателни мерки и вечерният ученически час ще се грижат всеки млад българин да получи своята нанодоза знание!...Ако моделът се окаже успешен – бухай инжекции на целокупния български народ! И понеже нанотехнологията се занимава преди всичко с контрола на веществото на микроскопично ниво (при размери по-малки от милиметър), и най-миниатюрните достижения на бъдещото комунистическо управление ще бъдат представяни като епохални постижения на високите технологии...
Ще кажете – ама това не е разсъждение върху проектозакона по същество... А мигар е разсъждение по същество идиотският спор дали в училище трябвало било да се изучава вероучение и доколко религията или атеизмът били обител на висока нравственост!.. Тя, думичката „атеизъм” си е галена рожба на Соца, а по въпроса за религията още Каравелов изрече: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята// Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!...” Разговор по същество ще има, когато видя закон, сътворен от учители. И този закон обясни на колегията какво трябва да прави, за да бъдат интересни уроците в класната стая... На родителите - защо трябва да възпитават у децата си уважение към класната стая. А на учениците – защо образованието е върховна ценност на европейската цивилизация! На това му казват „визия за бъдещето”...
За съжаление, в навечерието на изборите поне управляващите не предлагат подобна визия. Предлагат само просветни експерти, които гордо обикалят културното пространство на Европа и авторитетно подвикват:
- Гарсон бе, ей! юн каве...

Пролетно

Реших да вляза в ролята на Първа Пролет и, точно като нея, мааалко да закъснея с появата си... За сметка на това пък - красива ;). (Пет минути за реклама!)

Да ви е честита Първата пролет, макар и снежна!

Нищо нямаше ми вчера, ставам сутринта,
в огледалото се перя: Бреей, че красота!
Викам, сигурно се смахнах, тука не съм аз!
Станала съм на кралица в профил и анфас...

Или има огледален някакъв дефект?
Взира се във него непознат красив субект.
Гледах смаяно, дивях се, цъках със език;
плюх, да се не урочасам, тъй се възхитих.

Още в нощница, терлици, с чорлава коса,
Като пък се начервисам и се наглася!...
С модна фуста, модна шапка, с грим като дъга...
А и с този "умен" поглед като заблестя...

Но замислих се внезапно, как тъй ще вървя?
Момците ще заприпадат, щом се появя...
Да не зяпат тъй широко, като ме съзрат,
щото може всичките мухи да изядат!

Туй навярно сън било е, или още спя
може ли да е наяве толкоз красота?
Как върху ми се изипа като летен дъжд...
някой тук да ме ощипе... но да не е мъж!

Размисли за Свободата

от Николай Николов

Спомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учетелката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат...
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.

Пропагандата

Николай Николов, в. "Седем"
Сряда, 11.02.2009

През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.

Началото на края

Николай Николов, в. "Седем"


Преди повече от десет години получих пощенска картичка от бивша ученичка, тръгнала след конкурс да овладява науката из престижни германски университети. На нея със строг шрифт на немски бе изписано: „Чужденци, не ни оставяйте сами с немците”... Давате ли си сметка колко национално достойнство и колко морални сили трябва да има един художник, за да иронизира така болната тема, свързана с чувството за историческа вина, което интелигентните немци все още носят в съзнанието си?
Днес над входа в сградата на ЕС в Брюксел изложбата „Ентропа” е представила една артинсталация, на която 27 творци от държавите – членки би трябвало да изразят своето артистично отношение към съюза. Мистификацията на Дейвид Черни внесе скандални измерения в това „мероприятие”. Аз обаче не съм убеден, че холандците например са готови да обявят война на Чехия, защото представата за Нидерландия (ниска земя), потънала в морето и със стърчащи от вълните минарета на турски джамии , дълбоко е накърнила национаолното им достойнство... Не чух холандски дипломати да протестират, нито външни министри да редят патетични слова. Обаче изображението на България, осеяна с клекалата на онова, което в битовата си култура наричаме „турски нужник”, роди вълна от негодувание. А в петък едни млади хора от някакъв дискусионен клуб за социални (разбирайте социалистически) и местни (санким, нашенски) политики побързаха да подарят на чешкия посланик тоалетна... По същото време едни други млади хора, които предния ден щедро бяха декорирани със синини от полицейски палки, протестираха пред Парламента срещу необходимостта да живеят в тоалетна... Поркуа бе, джанъм, управляващите и техните артистични ибрикчии се почувстваха толкова засегнати от тази сатирическа представа за днешна България? Често се сещам за оная битова мъдрост, дето твърди, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си припомням, че ключовата дума на нашето светоусещане е „нужда”. Щото българина винаги го гони нуждата. Екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда... И току се оказва в нужника! Само дето картината не може да предаде истинското усещанет за вонята от газовете на едно управление, рожба на комунистическа мегаломания, за която все още няма газова криза... Каква по-добра образна емблема искате за страна, управлявана от корумпирани некадърници, потънала в мизерия, зъзнеща от студ, защото същите некадърници са я превърнали в енергиен крепостен селянин на Русия?
А може би управляващите се притесняват от нашенската представа за „двете нули”? Защото, разбере ли се българинът, че са направили от държавата му тоалетна, че са го оставили да живее в двете нули... Ще се досети, че сумата от нули е страшна величина. От нули е лесно да се оплете верига... Помните ли тъжната и страшновата история от телевизионния репортаж за оня нещастник, който в най-лютия студ намерил убежище в една обществена тоалетна?...
Инак в художествената мистификация няма нищо ново. Преди повече от сто години неколцина талантливи млади руски творци – Алексей Толстой, братя Жемчужникови, художниците Бейдеман и Лагорио създават една литературна мистификация, наречена Козьма Прутков. Измислят му биография, рисуват му портрет и започват от негово име да публикуват всякакви дивотии. Но тъй като дивотиите са създадени от таланта, обществото е здравата объркано (както днес го обърка Черни). Което няма да попречи на афоризмите на Козьма Прутков да останат в историята на изкуството. Като например – Ако всяко начало имаше своя край, то кой ще ми каже – къде започва началото на този край?... Знаете ли къде започва началото на края на оня безкраен нашенски преход, който трябваше да ни направи европейци?
На площада, уважаеми съграждани. На площада.

Газовоинтелигентска (различно от „Огняроинтелигентска”)

Глобалното затопляне на запад внася смут.
А ние пред глобално застудяване сме вече.
Понеже не ни греят ни химери, ни мазут,
народът ни „загря” – с три ката дрехи се навлече
и за пореден път пред Парламента се завтече.

И тъй, и тъй по домовете все е кучи студ,
тълпата продължава като куче вън да зъзне.
Полицията пък, за да се стопли с честен труд,
зае се да „разчиства”; а властта, да ни „подхлъзне”
реди си все познатото... докато ни омръзне...

И вярно, че омръзна ни да бъдем будали...
Какво като отново сме където бяхме вчера?
Щом хванем ли се дружно да метем снега, дали,
да не „изринем” и сметта човешка от килера,
та да настъпи най-накрая по-добрата ера?

Постколедните терзания на една фантазия

Николай Николов, 7.01.2009

Старецът потропва нервно с пръсти по гланцираната повърхност на бюрото, зяпа с невиждащ поглед клавиатурата на компютъра и се коси, че не държи в ръка една от онези древни писалки, дръжката на които при нужда с наслаждение можеш да захапеш. През заскреженото прозорче любопитно наднича виолетовото око на нощта и северното сияние изписва причудливи кривулици върху зеницата му. Огромната камина уютно бумти, воят на януарската лапландска виелица влиза в странно съзвучие с хъркането на уморените джуджета, в обора сладко преживят елените и само от време на време Рудолф сърдито сумти, сякаш усетил настроението на своя стопанин...
А това настроение никак не е розово. Не е драпирано с мисли за заслужена почивка и екзотични творчески командировки. Тоя номер със задграничните командировки го прилагат най-добре управляващите в България, а точно отчетният доклад за България ражда маниакално-депресивния блясък, с който Дядо Коледа се е вторачил в монитора. Защото онази митична фигура, която по света наричат Santa Claus, Father Christmas, Babbo Natale и още безброй други имена, не е просто рожба на фантазията. Щом веднъж се появят, някои фантазии притежават удивителната способност да растат, да се развиват, да еволюират. И стават по-истински от истината... Отдавна Старецът е престанал да бъде просто червендалестия добродушен веселяк, който със смях разнася подаръци за децата по света. Сега той се грижи и за възрастните. Грижи се за правителствата и народите... Главите на тези правителства не винаги съзнават, че поне в сънищата си пишат писма до Дядо Коледа. А има ли писмо, то се завежда в деловодството; анализира се внимателно; с него се занимава цял отдел от джуджешкия департамент... Ето, например, писмото на българския премиер: „Мили Дядо Коледа – пише той – моля те и тази година да ми дадеш повечко спокойствие, щото ми писна от недоволството на разни българи, дето не знаят какво точно искат. Аз също не разбирам какво искат, но чудесно знам аз какво искам! Искам правителството да си изкара мандата, че да затворя устата на разни партийни другари, дето само си точат зъбите за моя пост! Много са лоши, бе Дядо, и завистливи са много! Толкова съм зает да ги контролирам, че не остава време за други глупости. И, моля те, накарай западните съюзници да не ми се карат толкова, а източните другари да проявят повечко разбиране... Правя, каквото мога, а само ядове! Виж, опозицията не ме притеснява – като изполъгахме електората на изборите, от опозицията остана една шепа в парламента. И пак се ерчат, циркаджиите му с циркаджии! Моля те, Дядо Коледа, много те моля – направи така, че моето дрънкане за нова изборна победа да стане истина! Знаеш ли как хубавичко се научих да управлявам! И не ми пука от никакви кризи, щото никаква икономическа криза лично аз досега не съм усетил... Надлежно прилагам списък с останалите си желания...” и т.н.
Старецът нервно пухти и намества едрото си тяло в иначе удобния и мек стол, който му се струва някак ръбест. Това, че у премиера има нещо детинско, е добре. Но комай си остава единственото му достойнство... Не върви на един зрял човек да му кажеш: „Ти беше ли добро дете?!”. Или въпросният не е чак толкова зрял? Виж, президентът Първанов е зрял, та чак презрял. „Уважаеми г-н Коледа – пише той, защото вече е съвсем на „ти” с етикета – не че вярвам във Вашето съществуване, защото съм си Марксист-Ленинец. Но както казваше другарят Фройд, понякога има и обикновени сънища, та нищо не ми пречи да си пожелая да се погрижите за моя Пи Ар. Щото времето го е поочукало, а на специалистите по излъскване на имиджа у нас им знаят и кътните зъби. Трябва да дърпам конците на партийните дела, без народонаселението да разбере; да се грижа за дивотиите на тричленката, дето без мен и една крачка не може да направи като правителство, а и да инвестирам в бъдещето... Вярно, стажът от Службите много ми помага, но е трудно, ах, колко е трудно да бъдеш Президентът на всички българи, след като си къде по-интелигентен от др. Живков например... Та остава само разтухата да ходя по авджилък. Моля, докарайте по-едър дивеч пред дулото ми и се погрижете поне тук всичко да е почтено. Щото имам сериозни подозрения, че звярът, дето го гърмя, ми го подготвят за отстрел по спецзаказ...”
Ръката на Дядо Коледа разхвърля грижливо подредените купчинки писма върху бюрото. В сънищата си министри и висши държавни чиновници са писали: искам, искам, искам! Без за секунда да се замислят, че щом в живота вземаш с пълни шепи, поне в сънищата трябва да си по-скромен. Не можеш само да вземаш, без да плащаш или да крадеш, без да отговаряш. Дават ли си сметка тия хора, че той трябва да пише отчет! Че от неговия доклад до голяма степен зависи каква ще бъде новата година! Не че всички правителства са читави, но изпитанието, наречено „световна икономическа криза”, поне е стреснало човечеството и накарало въпросните правителства да се събудят. Даже китайското е решило да затяга колана и да не дразни електората. Само българското продължава дрямката, сякаш ще векува във властта! А добрият старец е положил толкова усилия да помогне... Още в навечерието на предишната Коледа със стачката на учителите се е опитал да внуши, че нещата в страната са колосално объркани, че правителството се държи като разглезено, капризно и невъзпитано дете с клептомански наклонности и че така повече не може. И какво? Началото на 2008-ма е започнало с провален работен ден, затрупан под снежните преспи и със загуби над сто милиона лева, изчезнали някъде всред бушуващите виелици и хаоса в работата на Министерството на бедствията и авариите. За сметка на това Емел Етем е излязла в заслужен отпуск, като не е забравила пътьом да похвали работата на МВР... Което пък не е успяло съвсем навреме да открие, че шефът на Фонд „Републиканска пътна инфраструктура” е осигурил на малкото си братче държавни поръчки за ремонт на пътища на стойност 120 милиона лева! Сигурно затова през февруари ЕС е размахал назидателно пръст, искайки по-задълбочена проверка за конфликт на интереси (месец по-късно трима депутати и един зам-министър свенливо са признали, че фирми на техни роднини са получавали пари по програма САПАРД, обаче в това нямало нищо лошо). Брюксел е отрязъл парите по програма ФАР, през март ЕК е замразила 140 милиона евро от САПАРД, а в края на месеца изобщо е спряла финансирането по тази програма заради съмнения в злоупотреби...
Старецът скача от стола, нервно кръстосва стаята и ожесточено роши бялата си брада. Не разумяват ли тези висши държавни чиновници, че когато една страна получава пари, които после не трябва да връща, това са коледни дарове! Те ще приобщят страната към европейското семейство, ще направят живота на хората по-хубав и светъл, ще припомнят на тези хора ценностите на европейската християнска цивилизация! И когато ти отнемат тези дарове – а до ноември 2008-ма България окончателно е изгубила 560 милиона евро от различни предпресъединителни програми – значи Дядо Коледа е много сърдит. Няма подаръци за лошите правителства. И понеже те са свикнали сами да си правят дарове (естествено, с държавни средства) – за 2009-та Старецът им е приготвил такава изборна секира, че и комунистическият гьонсуратлък този път няма да им помогне! Само дето въпросът не е в правителството, а в народа, управляван от това правителство... Този въпрос не дава мира на Дядо Коледа; терзае душата му и току-виж му докарал тежка мигрена. Малко ли изживяха българите през 2008-ма?! То не бяха обществени скандали и брутални престъпления; пламтящи влакове и показни убийства; апокалиптични взривове и безочлива демонстрация на правителствен непукизъм. Последователно, твърдо и категорично покачване на цените – и последователно, твърдо и категорично обедняване на електората. Не бяха стачки на зърнопроизводители и животновъди, миньори и транспортни работници... Щом и полицаите решиха да запалят по цигара и да хапнат поничка в знак на протест – страната е стигнала дъното и продължава да ровичка надолу. А народът си чопли носа, гледа с безразличие рехавите редици на стачкуващите и ожесточено псува политиците, дето и едните, и другите са маскари. И се гордее, че от години не е ходил да гласува... И юрва по Коледа да изхарчи последните си грошове, и гърми новогодишни кьорфишеци, и пие като за последно, та дано забрави колко скотски е животът му... Как повече да накажеш такъв народ? А какво да му дариш?!
Северното сияние бледнее и зората гали с розовите си пръсти заскреженото прозорче. В камината тлеят гаснещи въгленчета. Виелицата е спряла и всичко е потънало в снежна тишина. Само в обора еленът Рудолф съчувствено въздиша – той поне е наясно, че когато трябва да оценява положението в България, дори такава фантазия като Дядо Коледа може да бъде разкъсвана от постколедни терзания!...

За много години!

"Сурва, весела година!
Здрава пръчка пред камина -
да я ползвате двамина,
яка да ви е гъ*ина!"



ЧНГ! За много години на всички! Уют, топлина, любов, красиви мигове и много празнично настроение през цялата нова 2009-та година!