Защо нямам и не искам деца

Това е една публикация от чуждестранен автор, която преведох, защото ми допада като разсъждения и реших да я постна и тук:

"В момента се грижа за едно дете. Обичам го до смърт, но се заклевам, че на моменти ми иде да го тупна на прага на дома на родителите му като торба кучешки изпражнения, да натисна звънеца и да отпраша моментално.
Това дете мрънка, оплаква се, не слуша, капризничи... Всевъзможни течности текат от всичките му отвърстия. Трябва да чистя след него, да го храня, да му пера дрехите... Често не иска да яде това, което му приготвям, и обезателно настоява да пие течности, които не са здравословни, вместо полезните варианти, които предлагам. Не си ляга когато трябва, а иска да спи, когато има друга работа. Като стане време за лекарства, се държи все едно е на инквизиция. Когато трябва да ходим някъде, да го накарам да тръгне е все едно да избутам влак по склон, и обикновено закъснявам заради него. Ей богу, системно си отменям ангажиментите заради него. Понякога вариантът да го удуша ми се вижда все по-привлекателен с всеки изминал ден.
Детето, за което се грижа, по случайност е 56-годишният ми приятел, който е болен от грип, но мантрата, която си повтарям през последните няколко дни е „Слава Богу, че си прекъснах тръбите!“. Това ми е напомнянето, че като изключим кучетата, нямам у себе си никакъв майчин инстинкт.
Сега, преди да ме е засипала лавина от злостни коментари за това каква „егоистка“ съм, като нямам деца, или колко съм „безчувствена“, като изобщо повдигам темата, след като има толкова много хора, които не могат да имат деца, а така отчаяно искат, или как някой ден ще си променя мнението, искам да кажа, че:
А) е много по-егоистично човек да роди дете, което не желае
Б) нямам нищо против други хора да имат деца, освен в случаите, когато оставят тези деца да вдигат врява на опашката на летището или в киното, и
В) на 48 години съм и засега не съм си променила мнението, нито за секунда.
Друг коментар, който чувам често е: „Според Библията, ние трябва да се плодим и множим...“. Отговорът ми е, че продължението е „...и да заселим земята“, а земята изглежда достатъчно пренаселена и без моята помощ, много благодаря.
Убедена съм, че не всички сме създадени за родители и е по-добре в такъв случай да приемем с радост този факт, отколкото да правим това, което се очаква от обществото, и да сме нещастни. И мисля, че щях да бъда чудесен родител. Щях да направя всичко възможно да накарам едно дете да се чувства обичано, на сигурност и добре гледано, защото не то е поискало да се появи на бял свят, и всяко дете заслужава да не се чувства емоционално смачкано като насекомо, въпреки че повечето деца мачкат родителите си поне веднъж в живота. Работата е там, че дълбоко в себе си, щях да бъда нещастна, и затова избрах да нямам деца.
Мога да продължа цели страници по темата, защото със сигурност се е очаквало от мен да защитавам избора си много често, но приятелят ми ме зове от смъртния си одър и моли за шербетови лимончета, така че трябва да ставам."

Източник

"Народе?" - В.Левски

Датата е 20-ти февруари. Един ден след честването смъртта на Апостола, имах намерението да пиша по съвсем други теми от настоящата, но причината за тази непредвидена промяна, мисля, е повече от ясна...
Ставам сутринта, с кафето пускам телевизора, като още едвам фокусирам и какво да видят очите ми, какво да чуят ушите ми - Бойко Борисов обявява, че Правителството подава оставка... и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... По-точно знам, но ми се струва, че ще се повтарям и едва ли ще кажа нещо ново и неизвестно.
Действително човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира, че на народа му дойде вече твърде много. Протестите ескалираха, малко остана да се стигне до национален конфликт, хора се самозапалват, на Орлов мост се лее кръв (основната причина премиерът да подаде оставка - не искал "окървавена София"...) - очевидно премиерът схвана, че това не е лъжица за неговата уста и направи комай единствения си правилен ход за последната година и нещо - оттегли се "с достойнство". Човек трябва да е доволно ограничен и за да не схване, че маститият лидер, загрижен за имиджа си, се опита да се изкара по-честен с това, че поне бил имал доблестта да си признае безсилието, да направи нещо, което други преди него не направиха, което малко от малко да го постави на едно стъпалце над останалите... При тези екстремни обстоятелства той просто беше принуден да стигне до "крайност", за да спаси поне малко рейтигна си, и този на Герб. В някаква степен успя. А в някаква, действително откри пътя за БСП и Доган - нещо, в което, незнайно по каква логика, обвинява други...
Повече коментари върху политическите ходове на правителството (вече в оставка) и политическите му опоненти няма да правя - нека оставим това на социолози, политолози и други експертни анализатори, за това им се плаща. Случващото се в момента в страната обаче дава повод за няколко извода:

1. Имаме повод днес да кажем и нещо хубаво - и то е, че нещо най-накрая започна да се случва у нас... Което е много радостен и обнадеждаващ факт. Умори се народът, пробуди се от дълбокия си сън и се юрна към барикадите - нещо, което отдавна трябваше да се направи, но освен епизодичните стачки на учители, лекари и железничари тук-таме, за последните 10-тина-15 години за съжаление не се случва. Е, доживяхме - пропука се ледът, така да се каже, процесът тръгна. Може пък и у нас да почнат хората повече да си търсят правата, кой знае...

2. От друга страна - за жалост, ако и милата ни татковина да прави в някои аспекти крачки напред, макар и бавно, макар и с малко, по отношение на манталитет, морал и други прочие категории, все още тъне в дебрите на дълбокия прованс. По традиция българинът скача чак тогава, когато вече няма накъде и му дойде нанагорно, или иначе казано, когато му бръкнат в джоба. Всеки гледа собствения си комфорт, а това какво се случва с останалите минава някак "в периферията" на нещата. Даскалите стачкуват - голям праз! Железничарите стачкуват - да си гледат работата! Земеделците стачкуват - ах, мамицата им... И едва когато се случи нещо като сегашното, от което всички сърбат попарата, ето как веднага рипна заспалият народ... Не се бунтувахме за полицейски произвол, не се бунтувахме за смазване на свободата на словото, не се бунтувахме срещу мафиотизирането и чалгизирането, не се бунтувахме срещу разкапването на цели съсловия, но когато му се бръкна в джоба, твърде търпеливият народ се задейства изведнъж толкова бързо... За какво говорим, хора???

3.Случаят с Бойко Борисов, който тръгна от едно нелошо начало и малко преди края на мандата си окончателно се ос*а, се оказа поредното потвърждение на поговорката, че не е луд онзи, който яде чуждия зелник... Виновен е този, който му го дава. Виновни са хората, които с нескрита гордост заявяват, че не са гласували, защото са били "разочаровани", или че през 2001-ва са гласували за някакъв си "Цар", на когото са "вЕрвали", сетне за "Атака", а после разгеле, в еуфорична радост, и за пъдаря на Царя. Онези, които избраха Луканов и Жан Виденов, дори не ги включвам в сметката. Нито онези, които ще гласуват в скоро време за г-жа Пръмова, или за Светльо Витков (моите уважения към иначе талантливия изпълнител, но никой не може да ме убеди, че човек, чието творчество се гради почти изцяло на текстове, посветени на полови органи и съвместния им бизнес, има някаква стабилна морална основа, камо ли пък политическа култура), както и за Станишев.
Нека не се разбира погрешно - не съм гербер, дясна съм, което ще рече само, че гласувам принципно в синьо и дясно. И, в тази връзка - виновен е и Костов. Дори той. Виновен беше с това, че каза нещата такива, каквито са, и продължава да го прави, а хората никак не го обичат това... На един народ не бива да се показва горчивата истина без украшения и финтифлюшки. Един народ не бива да бъде мъмрен, укоряван и призоваван към отговорност. Народите са като децата - те трябва да бъдат глезени, насърчавани, успокоявани и увещавани; трябва с фалшиви обещания за безплатни бонбончета да се прилъгват към действия, изискващи елементарни усилия; да бъдат лъгани че има Дядо Коледа, че до 2015г. ЕС и САЩ вкупом ще се втурнат да инвестират в страната милиард след милиард; човек трябва непрекъснато да им повтаря, че ги обича... Именно това направиха последователно трите правителства след това на някогашното ОДС.

4. Мечтата на българина някой друг да го "извади" от калта, че да не се мъчи сам - бил той Цар, пъдар, Супер Бойко, или който и да е - донякъде обяснява психологически нелепостта на сегашните времена. Вече се видя, че Бойко Борисов няма да бъде заветният супермен, дето да ни "измъкне" - макар да беше поредният. Хората съвсем се объркаха, исканията са тотално разединени и нямат грам съгласуваност, като повечето от тях са съставени от хора без политическа култура за 1 стотинка, и едва ли някой е наясно какво иска точно. Някои хора най-после прозряха: "Бойко май ще спечели от това...". Е, ако Бойко направи "това", за да спечели от него, явно не е осъзнал, завалията, че никой не е вечен и че колкото и да се явява "по-малката злина" пред Станишев и Доган, вече няма да има онзи рейтинг от 2009-та година, защото човек никога не може да има втори шанс за първо впечатление. И ако Бойко все пак стои, то е не толкова, за да показва, че избраният тогава път е бил верен, колкото, че е съществувала и друга възможност. Която може да бъде избрана от народа ни само с упражняване правото на глас на изборите - и срочни, и предсрочни... и, разбира се, с напрягане на сивото вещество (дай боже да го има) за тази цел - както се казваше в една популярна на времето си реклама, "Трябва и акъл".

Отново по въпроса с образованието

Вече е средата на месец февруари, прословутият референдум мина и замина, протестите срещу високите цени на тока са в разгара си, спортисти свалят следпразнични килограми в сауните, а за учениците започва нов срок; за студентите, съответно - семестър. Зимата е към своя край и даже климатичните условия полека-лека се изместват от зимни към пролетни. Теоретично би трябвало и народът ни, както и природата, да очаква с радост новия сезон, новото начало, така да се каже, и да поеме напред с бодра крачка, нови сили и добро здраве. С друго впечатление обаче оставаме, ако съдим по най-актуалните събития - поне що се отнася до образованието. За сила не знам, но здраве със сигурност няма - особено психично...
Този факт много ясно се демонстрира от ето това видео клипче цък което от няколко дни пътешества из нета и за нула време доби небивала популярност и породи крайно противоречиви мнения.
Тук, мисля, думите са просто безсилни да опишат картинката. Това "явление" просто ме остави без ума и дума. Хубаво е, че "то" само се изказа достатъчно компетентно и запълни неловката пауза, която в противен случай би възникнала.
Понеже обаче въпросното клипче даде повод на много хора да изкажат твърде крайни мнения, повечето от които, щедри откъм обем и оскъдни откъм съдържание и смисъл, не би било зле да разгледаме въпроса задълбочено и от всички гледни точки, тъй като всеки въпрос има най-малко две страни (а обикновено са много повече).
Коментарите и пространните мнения по този казус варират от "Ненормална, луда жена, непочтена, не й е мястото там, линч за нея", през "Ама те и студентите не са стока, със сигурност са я предизвикали, за да се държи така, те са говеда", та чак до "аз да съм, и аз шъ ги псу'ъм, а сигурно и шъ ги набия". Всъщност нещата стоят малко по-иначе. Нека да поразсъждаваме - от една страна имаме крайно просташко и недопустимо за един преподавател, още повече във висше учебно заведение, държане; от друга заснетото клипче е незаконно и нелогично, а за да бъде заснето - умишлено и планирано - трябва да е имало причина (вероятно подобна сцена не е се разигравала за пръв път; или пък наистина замисълът е на лична основа - а най-вероятно причината е комплексна); а от друга стоят многобройните наблюдения и разсъждения на възмутената общественост относно "лошите млади".
Като казахме "лошите млади" - преди доста години на конгрес на социолозите в Обединеното Кралство млад учен извиква бурните аплодисменти на аудиторията, като започва изказването си с три цитата. Най-общо и трите твърдят едно и също - че съвременното младо поколение е неблагонадежно, неграмотно и зле възпитано. Първият цитат е на египетски фараон, живял преди повече от три хиляди години; вторият - на старогръцки философ, а третият принадлежи на немски политик от 19-ти век. Очевидно въпросът за дистанцията между поколенията е перифраза на добре познат психологически модел, възпяващ "миналото незабравимо" и "сегашно непоносимо". "Какви бяхме ние – а какви са днешните млади" е банално примитивна представа, така че когато разсъждаваме за качествата и мястото на младите хора в обществото, трябва да приемем, че и двата фактора са константни. По дефиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
От друга страна никой не отрича, че учениците и студентите у нас понякога (и понякога твърде често) се държат невъзможно, мързи ги да гледат и нямат грам желание за дейности, изискващи елементарни усилия. В конкретния случай не става ясно с какво точно студентите са "предизвикали" бурната реакция на преподавателката и е напълно възможно тя да е имала основателна причина за това. Да, но не е редно, както се казва, заради наш Иван да намразим Свети Иван. Конкретният пример не може да бъде показателен за цялото студентско съсловие. А даже и така да е, има определени правила и норми, към които един преподавател е длъжен да се придържа, щом се намира в учебно заведение, особено университет. Аз, като дъщеря на учител, който при това е трето поколение учител, белкин съм запозната "малко от малко" с учителските права и задължения... Мислите ли, че в едно училище "децата" се държат по-различно? Студентите все пак са големи и що-годе цивилизовани хора, а какво да кажем за същества на възраст от 7 до 19 години, които на моменти се държат като стадо подивели павиани?... Да, но ако един учител си позволи подобен език или, недай боже, вдигне ръка срещу ученик, моментално изхвърча оттам - няма "учениците са били лоши", няма "ама той/тя е бил прав/а" - поведението на учителя се третира като недопустимо. Римското право казва - "Макар и лош, но закон". За добро или за лошо, системата е замислена така, че да е в полза на учащите при подобни случаи. Децата и младежите често се държат неадекватно и невъзможно. Затова се предполага, че един по-възрастен, зрял и интелигентен човек ще намери по-цивилизован и градивен начин за преодоляване на ситуацията - да псува и да обижда всеки може и това трудно ще мине за висша проява на творчество. Да не говорим, че и езикът, и словесната еквилибристика на въпросната госпожа не могат да блеснат с оригиналност - подлезите и градския транспорт предлагат къде-къде по-интересни попадения. Преподавателят е длъжен да може да овладее положението, ако ще и да му се качат на главата в буквалния смисъл. Който не умее, не става преподавател - хората са си казали, "Който се бои от мечки, не ходи в гората" (разбира се, нищо лично против жената не се влага тук - очевидно е, че има някакви проблеми, но не бива университетът и студентите да са потърпевши от това, още повече, че ВТУ е учебно заведение на много високо ниво и подобни изцепки нямат място там).
Примери за "правотата" както на едната, така и на другата страна, могат да се намерят много. Друг е въпросът колко избирателно се подбират те понякога... Например, спомня ли си някой, че по време на позабравената вече учителска стачка през 2007-ма година, телевизионният ефир мигом се напълни с репортажи, показващи как "даскалицата Пена от Горно Нанадолнище бие ученици и пише "розов" с "ф"". Защо нямаше репортажи с неадекватно поведение от страна на учениците? Отговорът е в реторичния въпрос "кому е изгодно това?"...
Преди години друг случай нашумя, при който малолетен смелчага, участник в някое от многобройните музикални "търсещи талант" формати, наби репортерка от популярно жълто предаване, открай време известно с хапливите си забележки спрямо известните хора у нас, както и острите езици на водещата и репортерите, чиито въпроси са доста неприятни са реципиента. Като оставим настрана спецификата на жълтите формати и очевидните провокации от тяхна страна, поведението на младежа автоматично се прие за брутално и той бе публично порицан. Ама бил провокиран? Ама репортерката била обидила майка му? Законът забранява насилието под всякакви форми и това няма да се промени, дори ако някой обиди цялата рода на някого до девето коляно. Потърпевшият е длъжен да се въздържи и да "сложи на място" отправителя на обидата по други начини, а такива винаги има - стига човек да се опита да се сети за тях в нужния момент - а не да се връзва на елементарни провокации и да разкрива моментната си (или перманентна) психо-емоционална слабост. Този пример се оказа достатъчно показателен за това как не трябва да си изпускаме нервите в публично пространство, особено когато това е удобно някому и той само това чака, затаил дъх, при това с фотоапарат, камера или диктофон. Средства и начини за оригинално, фино, премерено и елегантно париране на провокации и арогантно поведение има много и те далеч не се ограничават с преките махленски обиди (които, както казахме, всеки каруцар владее на къде-къде по-високо ниво).
Друго много ценно качество е човек да умее да се дистанцира от личните си проблеми и житейски драми поне на работното място. Проблеми всички имат - кой повече, кой по-малко - но ако те започнат се пренасят и в работата ни и да рефлектират върху околните, значи моментът да се поспрем, или поне позамислим, е дошъл. Ако един лекар пренесе личните си проблеми на операционната маса... Сигурно за нула време ще напълни два декара гробища.
Това е една от причините (измежду много други) учителската професия да не е никак лесна. Освен това, малцина явно осъзнават, че учителят е учител не само около 24 май и, подобно на лекаря, работи не по осем, а често и по много повече часове в денонощието. Нека не превръщаме в обидни обобщения евентуалните изключения, защото доколкото ги има, те са резултат и от положението, до което учителството е докарано като жизнен стандарт и обществен престиж. Заради децата си, и колеги, и медии, цялото общество трябва да съумее да издигне авторитета на съсловието, защото учениците заслужават достойни учители. Друг е въпросът какъв процент са хората, които могат спокойно, с чиста съвест, да се нарекат истински учители (те си знаят кои са), а какъв процент е "плявата". Инак стои въпросът и какъв "продукт" поднася днес нашата образователна система и какво изобщо е състоянието на образованието у нас. В днешно време в страната ни преподаватели наистина стават куцо, кьораво и сакато... Затова е нужно много ситно отсяване, така че кадрите да са подготвени, но този проблем не е на дневен ред, при положение, че самата образователна система се клати отвсякъде.
С две думи - въпросът наистина е комплексен. Коментираният казус е поредното доказателство, че в системата има страшни абсурди и парадокси, тя работи хаотично и нейната хаотична работа е свързана с нейното управление. Все пак, нека се надяваме, че подобни случаи ще има все по-малко и малцината преподаватели със здрави нерви и психика да останат още дълго в това поприще и най-вече няма да заминат за чужбина, а ще останат на родна земя. Българинът традиционно държи на образованието. Време е не всеки поотделно да прави и невъзможното дори и във финансов аспект, за да гарантира добър старт на децата си, а всички заедно да очертаем приоритетите на своето и най-вече тяхното бъдеще.

Свети Зарезан

Честит празник на всички влюбени в себе си, всички влюбени помежду си и всички влюбени в чашката - 14-ти февруари!
Разразилите се в последно време събития в страната - от опита за покушение срещу лидера на ДПС, през атентата срещу Златко Баретата, та чак до псуваща и изпадаща в истерични пристъпи преподавателка от виден български университет - не говорят много-много за любов и възторжени чувства на българина към ближния му. Въпреки това, нека се надяваме, че подобни неприятни случки ще има все по-малко - "Дано", както пееше на времето Богдана Карадочева.
Като стана дума за всенародна любов и щастие, празникът Свети Валентин от известно време не е вече толкова популярен и обичан, както през последните няколко години, а все повече хора - за щастие или за нещастие - избират да отдадат повече внимание на хилядолетния празник на виното, Трифон Зарезан.
Лигавият розов кич по магазините бързо омръзна дори на младежите, които предпочитат все повече традициите от нашата история. След години, през които с не много положителни чувства наблюдавахме как долнопробният сладникъв търговски екстериор залива красивите ни градове и села в средата на всеки февруари, вече най-после има изгледи да се поуспокоим. Чуждоземният така наречен "празник на влюбените" се оказа само активно мероприятие на едрите търговци и производители, които трябваше да пробутват на тийнейджърите сърчица, бонбони и други безсмислени джунджурии, изработвани от непотребни отпадъчни материали, затова пък на твърде висока цена. Тази година, слава богу, се наблюдава тъкмо обратното - дори в големите универсални магазини, по централните улици на големите градове у нас и даже учреждения с изцяло консуматорски замисъл като моловете, кичозната украса във всички нюанси и разцвети на червеното, розовото и цикламеното и с всякакви сърчица и купидончета, е в много по-умерени количества и една идея по-стилна от преди години.
Разбира се, всеки човек е свободен и има право да решава как точно да отбележи деня, и е безспорен факт, че много хора с нетърпение очакват деня "Свети Валентин", при това не само от желание за цветя и подаръци, а с идеята че това е символ, време на любов, щастие, доброта и други красиви идеали... Което е много хубаво, но замисълът е едно, а реализацията - съвсем друго нещо. Факт е, че дори в страните откъдето всъщност произлиза въпросният празник, той вече не е толкова добре приет, въпреки че има дълга история и традиции. В България, уви, той в основни линии е празник предимно за производителите и търговците на безвкусна и евтина кинкалерия, както и за цветарската индустрия и, разбира се, управителите на скъпи и луксозни заведения. Същинският празник Свети Валентин има изключително древен произход и е процъфтявал по нашите земи много преди християнството - т.нар. "йерос гамос", свещен барк, сливането на мъжкото и женското начало, като част от хармонията, реда и периодичното обновяване на света. Пазарният кич, в който се превръща религията и повечето й празници (същото може да се каже и за днешния "Хелоуин"), при това не само в супермаркетите, но и в самите храмове, няма нищо общо със смисъла и значението на тези традиции.
Ясно се наблюдава и изкуствено налаганата щампа по отношение на полове около всеки 14 февруари. Медии, евтини списанийца и безсмислени телевизионни халтури се опитват чрез един обобщаващ образ да изкарат всички жени наивни, романтични до глупост и захласнати по измисления и кичозен "празник на влюбените", разбира се, очаквайки преди всичко цветя и подаръци; а мъжете - нещастни жертви, принудени да сбърчат вежди и да си бръкнат дълбоко в кесията, само и само да си спестят грандиозен скандал, един леген сълзи, примесен със сополи и разразяване наживо на ураган "Катрина", "Гиргина", "Валерия" и т.н. А нещата на практика са много по-различни. Хората не са толкова прости, особено пък жените, и много добре си дават сметка за консуматорския замисъл на този изкуствено наложен у нас празник. Много момичета и дами умишлено отказват да имат нещо общо с тази безсмислена история, точно както и с 8-ми март през последните години; а по същия начин има доста мъже и младежи, които се радват на такъв ден да направят нещо за половинката си (дали заради нея, или само заради себе си, това вече всеки сам най-добре си знае) и дори го намират за обидно ако тя не иска цветя или не й е до романтични вечери на свещи.
Цапаницата с празниците в България продължава, понеже е оставена на самотек, а онези, на които плащаме, за да управляват, са дотолкова захласнати по собствените си големи и малки нужди, че изобщо не им остава време да се занимават и с нещо друго. Когато все пак подхванат за разнообразие и някоя работа, тогава от Дунав до Капитан Андреево всичко живо пропищява от невижданата им некадърност ибезумие, като каквото подхванат - за нищо не става. При това положение може би е по-добре кротко да си седят, вместо да се намесват в сложна и деликатна материя като съвременната празнично-обредна система у нас и вероятно е по-добре, че нищо не правят по темата, иначе кой знае какво щяха да сътворят. Достатъчно е да хвърлим един поглед на "опитите" в образователната система от последните години, и няма какво да говорим повече.
Така или иначе, имаме възможност да се убедим, че грозотията и кича, изсипвани като с тирове по сергии и витрини, скоро съвсем ще секне. Конкретният пример се оказа много показателен за това, че ръководени само от комерса обичаи и празници нямат дълго присъствие в родното пространство и органически се отхвърлят от хората по съвсем естествен начин... което колкото и да се явява тъжно обстоятелство за търговците и бизнеса им, звучи доста оптимистично за народопсихологията на българина. Все пак в това "вълче време" нашенецът не е загубил напълно човешкия си образ - той все още се стреми към положителното, чистите емоции и стойностните традиции и послания, а всичко кичозно, пошло и комерсиално пробужда в него единствено временен интерес и попада в графата на така наречените "афиф"-работи.