Апатията разяжда обществото

Това заглавие съвсем не е произволно избрано, а е един от лозунгите на студентския протест във Велико Търново. Мисля, няма нужда да поясняваме.
Въпросните протести, уви, не се радват на толкова голяма посещаемост, колкото би ни се искало. Хората масово или подкрепят "дистанционно" протестиращите, или ги контрират с вече втръсналия на всички тъп въпрос: "Оставка, а после какво искате - ГЕРБ ли?!", сякаш това е единственият възможен избор. За мнозина това действително е така... Което и прави подобна перспектива твърде лесно постижима.
Българска орисия явно - като те яхнат нови разбойници, плачеш за старите!
А бат ни Борисов се засмива с онзи смях, от който увяхват цветята в градинката пред Народното събрание, и потрива ръце с доволството на стар циник: "Виках ви аз да си налягате парцалите"...
Есента му даде неочаквани плодове. Други пълнят кошницата си с тях, но и той намира утеха, като с поучително вдигнат пръст сякаш ни казва: "Виках ви аз". Какъв образ, достоен за някой нашенски Шекспир, или най-малко Вазов!
А обществото отново покорно е свело глава, защото "нищо не може да се направи" и "такова е положението".
Причините за апатията, разяждаща нашия социум, разбира се, са много. Един от първите и, за съжаление, силно застъпени фактори, е идеологическата машина на българската комунистическа олигархия, наричана некоректно "лява", която се задейства във всички направления и най-вече на ниво пропаганда. Самодоволни, подкупни и манипулирани социолози не спират дни наред да опяват от екрани и медии какви нещастници и смешници са протестиращите. Какви луди деца са студентите и как наброяват някакви си "нищо и никакви" десет хиляди души... сравнени с "многолюдната армия" от протестиращи на ДПС и БСП! Също така, тези жалки десет хиляди били някакви си там псевдо-интелектуалци с неоправдано високо самочувствие, които имали наглостта да твърдят, че са негодуващите граждани на България. Имплицитното (за да не кажа направо експлицитно) послание е "Жалките и безпомощни интелектуалци нямат представителство и подкрепа сред масата от народа". Под "масата от народа" разбираме умишлено маргинизираното през годините и държано в мизерия население на страната, което не живее, а просто биологично оцелява, и съответно има рефлексите, усещанията и светогледа на оцеляващия. Това не може да бъде демократично гражданско общество - все още. Гражданите на демократичните общества не могат да бъдат освободени от отговорност за престъпленията и безумията на своите лидери.
Още една основна причина, за жалост дори днес, е липсата на сигурност сред бурните събития в настоящия бурен преход. Свобода и сигурност са две различни неща, от които човек често е принуден да избере, защото трудно вървят заедно. И много хора избират едното за сметка на другото. Бих им казала само, че сигурността няма да осигури щастие на децата им - може да ги предпази от някои нещастия, но не и да им даде щастие.
Друга (и често изтъквана) причина е, че хората се чувстват излъгани и поради това скептични, а до голяма степен властимащите разчитат именно на апатията и скептицизма. Скептично отношение се наблюдава дори сред личности, които са принципно твърде будни. След първия студентски протест във Велико Търново, преди броени дни, се намериха "скептици" да ни попитат колко ни били плащали от "бат Бойковите", а мнозина не се уморяват да повтарят, че ГЕРБ дирижирали всичко, или поне били "единствената опция срещу настоящето". Аз пък съм се уморила вече да разправям как по случайност преди години справедливостта възтържествува по случая "Баровски". (За съвсем непросветените - ТУК е описано всичко). Една шепа хора, ангажирани с една кауза, от мнозина считана за невъзможна, свършихме онова, което тогавашният външен министър, барабар с цялото си ведомство, както и Бат ни Бойко (по онова време в качеството си на генсек) не успяха. Невинният и несправедливо обвинен Николай Баровски в момента е на свобода, не защото държавата и външно министерство се загрижиха за него, а защото будни млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. Така, както днес заемат позиция срешу сегашните управляващи.
Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да си припомним случая и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" политици са безпомощни. Не може демокрацията да се изправи в цял ръст, ако нейните граждани стоят на колене.