Mother, I don’t ever want to grow up.
Not a man, it’s you whom I rely on.
Not with flowers, with nightmares I show up.
And your shoulder is the one I cry on.
And because of each weekly outpouring,
and this love of yours that’s so immortal,
you just can’t discharge your poor heart’s storing,
but keep fighting, holding back the nightfall.
But, alas, night falls, sooner or later.
Like the sound of an ax-hitting motion.
I then realize to the wrong person
I have given all of my emotion.
It was late when I began to gather
brightness out of all the burns that smolder.
Only, good god, don’t you die, I’d rather
be your mother, as soon as I’m older.
Вдъхновено от:
"НА МАЙКА МИ"
Камелия Кондова
Как не искам да порасна, мамо!
Вместо с цвете - идвам със кошмари.
Вместо мъжко рамо - твойто рамо
от сълзите ми горещи пари.
И от мойте седмични потопи
ред не идва - ти да се изплачеш.
Тази твоя обич доживотна
все воюва и отлага здрача.
Ала здрачът идва неизбежен -
песен в изпълнение на брадва.
И разбирам колко много нежност
разпилях, но не, по който трябва.
Много късно почнах да събирам
светлина от всяка жива рана.
Само ти, за Бога!, не умирай.
Щом порасна - майка ще ти стана!
сряда, януари 26, 2011
неделя, януари 16, 2011
A Villanella to Fear
Fear-free souls, a blessed life they win.
And they roam, low in spirit, in calm night.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
Blast after blast they take, they don’t give in,
and they don’t even pile pictures of spite .
Fear-free souls, a blessed life they win.
We fail, when we seek freedom from the bite
of power that is here, we feel its might.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
If only we were kings, not pawns caught in
a chess-board that is always small and slight.
Blessed are those devoid of every fright.
They, without throwing dust, clean off their skin
from memories of their bad, worse, and worst plight.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
Yet how could I just take the mighty blight
of power from beyond the dreamy night?
Blessed are those devoid of every fright.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
вдъхновено от:
"Виланела за страха"
Любомир Терзиев
The right thing happens to the happy man.
Theodore Roethke
Блажени са свободните от страх,
че нищи духом бродят в нежната си нощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Поглъщат срив след срив без визия за крах,
не пълнят с образи на злото онзи заден кош,
блажени са свободните от страх.
Властта е тук, сега: грешим при опит плах
да се отскубнем от маститата й мощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Поне царе да бяхме, а сме пешки в шах,
дъската винаги е с малка площ,
блажени са свободните от страх.
Блажените се пощят, без да вдигат прах,
от спомени се пощят: лош, по-лош, най-лош,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Как кротко да приема онзи изначален мах
на силата оттатък нежната ми нощ?
Блажени са свободните от страх,
страхът е горделивост, параноята е грях.
And they roam, low in spirit, in calm night.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
Blast after blast they take, they don’t give in,
and they don’t even pile pictures of spite .
Fear-free souls, a blessed life they win.
We fail, when we seek freedom from the bite
of power that is here, we feel its might.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
If only we were kings, not pawns caught in
a chess-board that is always small and slight.
Blessed are those devoid of every fright.
They, without throwing dust, clean off their skin
from memories of their bad, worse, and worst plight.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
Yet how could I just take the mighty blight
of power from beyond the dreamy night?
Blessed are those devoid of every fright.
Fear is but pride, and paranoia – sin.
вдъхновено от:
"Виланела за страха"
Любомир Терзиев
The right thing happens to the happy man.
Theodore Roethke
Блажени са свободните от страх,
че нищи духом бродят в нежната си нощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Поглъщат срив след срив без визия за крах,
не пълнят с образи на злото онзи заден кош,
блажени са свободните от страх.
Властта е тук, сега: грешим при опит плах
да се отскубнем от маститата й мощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Поне царе да бяхме, а сме пешки в шах,
дъската винаги е с малка площ,
блажени са свободните от страх.
Блажените се пощят, без да вдигат прах,
от спомени се пощят: лош, по-лош, най-лош,
страхът е горделивост, параноята е грях.
Как кротко да приема онзи изначален мах
на силата оттатък нежната ми нощ?
Блажени са свободните от страх,
страхът е горделивост, параноята е грях.
събота, януари 01, 2011
За много... ракии!
(текст за песен)
Пр.:
Сурва, весела ракийка!
Пълна каца със туршийка!
Във казана ври, пенлива,
в гърло чаша се излива!
Пияни-заляни догодина,
догодина, до амина!
Нова Година засмена
върви с ракия студена
Аз вече пия три дена,
та да се пазя от хрема.
Нова година засмена
върви с ракия студена;
жената е възмутена,
че язе пия три дена!
Пр.
Сурва весела година,
яка пръчка над камина,
да я ползвате двамина -
яка да ви е г*зина!
Пр.:
Сурва, весела ракийка!
Пълна каца със туршийка!
Във казана ври, пенлива,
в гърло чаша се излива!
Пияни-заляни догодина,
догодина, до амина!
Нова Година засмена
върви с ракия студена
Аз вече пия три дена,
та да се пазя от хрема.
Нова година засмена
върви с ракия студена;
жената е възмутена,
че язе пия три дена!
Пр.
Сурва весела година,
яка пръчка над камина,
да я ползвате двамина -
яка да ви е г*зина!
четвъртък, декември 16, 2010
Някъде...
Дойде утрото, а с него и температурите станаха малко по-високи. Дядо Пейо подаде глава изпод четирите одеала, изчака малко, докато се адаптира към стайната температура, след което я надигна от възглавницата (която, секунда по-късно, започна отново да изстива до нула градуса). Беше време да става. До него баба Симеонка още спеше, завита през глава – тя днес можеше и да си отспи, домакинската работа не беше северен елен, че да избяга, но той беше дежурен него ден да излиза. Боклукът чакаше да бъде изхвърлен, сметките – платени, а трябваше и да се напазарува... Налагаше се да побърза, ако искаше да хване най-топлото време от денонощието – около два следобед температурите навън достигаха малко над нула градуса – така че нямаше много време... Дядото полека-лека се попривдигна и отметна четирите одеала от себе си. Изпсува от душа (полугласно, за да не чуе жена му) при съприкосновението на позатопленото му от постелята тяло със студения стаен въздух и се пресегна към стола за още една жилетка. Нахлузи я бързо върху трите пуловера, които вече носеше, надяна трети чифт яки вълнени чорапя на краката си, бавно стана и се упъти към кухнята.
Печката там, то се знае, не работеше, но дядо Пейо беше оставил бойлера включен за цяла нощ – по нощната тарифа нали не е толква скъпо... Дядото врътна енергично горещия кран на кухненската чешма и (след като свали леките платнени ръкавици, с които спеше – през нощта все пак малко се стопляше, та нямаше нужда от дебели кожени) се залови да мие чиниите от предишната вечер – не че имаше чак такава нужда – вечерята им беше доста оскъдна и не оставяше кой знае какви следи; целта по-скоро беше да позагрее помещението с образуваната пара, тъй като висящите от тавана сталактити вече добиваха застрашителни размери...
Но секунда след като се надвеси над мивката, старецът се отдръпна стреснат – изпод струята вряла вода бясно изскочи един пингвин! Третият поред за тая седмица... Явно беше допълзял по канализацията, примамен от приятната (за него) студена температура в дома на двамата пенсионери – види се, доста по-студена от тази на полюсите, които вече се затопляха доста под влияние на глобалните промени...
Животинката скочи на кухненската маса и изгледа умолително дядо Пейо.
- А, не! – възрази старецът. – Не мога да те взема при мен – нямам с какво да та `раня, с бабата и за назе си нямаме! Ако пък се опитам да та сготвя за Коледа като мисирек, ще довтасат природозащитниците да ма съдят... Хайде марш!
Дядо Пейо посегна към пингвина, но той изквича уплашено и го клъвна по ръката.
- И от твоите целувки ми излизат мехури! – допълни сърдито дядото и без много да се церемони, сграбчи 40-килограмовата птица и я напъха не особено нежно отново в канала, след което продължи заниманието си.
Вратата се отвори и през гъстите кълба пара бавно влезе на фокус баба Симеонка.
- Добрутро! – поздрави тя мъжа си.
- Добрутро, жено! Затваряй бързо вратата, че да`н излиза топлото!
Бабата влезе, затвори бързо след себе си и се настани на кухненската маса (позабърсвайки разсеяно образувалия се по покривката скреж).
- Дъл` да не пуснем за малко печката? – попита тя.
- Каква печка ма, жено? Топло е днес, цели минус 5 градуса, недей са излага – ша са разглезим, а после кой ке я плаща таз печка?
- Изключи ли бойлера?
- Изключих го, още преди три часа, като ставах до тоалетната.
- Пак ли става, бе мъжо? Нъл` ти казах да`н пиеш толкоз вода преди лягане, че ша та удари простатата...
- Знам, жено, ма супата, дето ядохме снощи беше с много сол вътре – днес по-малко да сложиш! Какво има за ядене?
- За закуска ще пием чай, - заизброява като от списък баба Симеонка – на обяд доматена супа... и за вечеря нещо по-леко.
- Значи трябва да купя домати... – отбеляза мимоходом дядо Пейо.
- Имаме и една краставица от миналата седмица. Ако купиш и едно кисело мляко, мож` да я направя на таратор за вечеря.
- Как кисело мляко на вечеря, ма Симеоно? Нидей така, ша та удари холестеролът! И как тъй за един ден, и таратор, и супа – да не е някакъв празник днеска?
- Ти н`дей много приказва, Пейо, че ако не беше изтървал котарака, сега щях да го задуша с доматето и краставицата по рецепта за коледна мисирка... или новогодишно свинско!
- Ауу, ама то Нова година ли иде? – плесна се по челото дядо Пейо и затегна крана на чешмата. – Бях забравил... Значи е краят на месеца? Е, щом е тъй, да вър`я да плащам тока, че току-виж ни го спрели онез` серсеми! Остава да седим и без ламба!
Баба Симеонка го изпрати до вратата, помогна му да си облече двете палта върху четирите ката дрехи (въпреки че температурата вън принципно беше малко по-висока от къщната) и му подаде бастуна.
Дядото посегна да отвори външната врата, но около нея пак се бе образувал тънък слой лед. Той за две минути го натроши с бастуна си, отвори вратата, каза „чао” на жена си (която закрета отново към кухнята, да приготви „закуска”), но малко преди да излезе се спря на рамката и каза:
- Хубаво, жено – ша `зема и домати, и кисело мляко! Нъл` е Нова година, празник е! Има ли пари, нема ли – ке пируваме! А ти сложи по две лъжички захар в чая!
- Да, точно тъй – ке пируваме! Като ке му отпускаме края, да е както си требе! – засия баба Симеонка и се втурна да слага вода за чая.
Печката там, то се знае, не работеше, но дядо Пейо беше оставил бойлера включен за цяла нощ – по нощната тарифа нали не е толква скъпо... Дядото врътна енергично горещия кран на кухненската чешма и (след като свали леките платнени ръкавици, с които спеше – през нощта все пак малко се стопляше, та нямаше нужда от дебели кожени) се залови да мие чиниите от предишната вечер – не че имаше чак такава нужда – вечерята им беше доста оскъдна и не оставяше кой знае какви следи; целта по-скоро беше да позагрее помещението с образуваната пара, тъй като висящите от тавана сталактити вече добиваха застрашителни размери...
Но секунда след като се надвеси над мивката, старецът се отдръпна стреснат – изпод струята вряла вода бясно изскочи един пингвин! Третият поред за тая седмица... Явно беше допълзял по канализацията, примамен от приятната (за него) студена температура в дома на двамата пенсионери – види се, доста по-студена от тази на полюсите, които вече се затопляха доста под влияние на глобалните промени...
Животинката скочи на кухненската маса и изгледа умолително дядо Пейо.
- А, не! – възрази старецът. – Не мога да те взема при мен – нямам с какво да та `раня, с бабата и за назе си нямаме! Ако пък се опитам да та сготвя за Коледа като мисирек, ще довтасат природозащитниците да ма съдят... Хайде марш!
Дядо Пейо посегна към пингвина, но той изквича уплашено и го клъвна по ръката.
- И от твоите целувки ми излизат мехури! – допълни сърдито дядото и без много да се церемони, сграбчи 40-килограмовата птица и я напъха не особено нежно отново в канала, след което продължи заниманието си.
Вратата се отвори и през гъстите кълба пара бавно влезе на фокус баба Симеонка.
- Добрутро! – поздрави тя мъжа си.
- Добрутро, жено! Затваряй бързо вратата, че да`н излиза топлото!
Бабата влезе, затвори бързо след себе си и се настани на кухненската маса (позабърсвайки разсеяно образувалия се по покривката скреж).
- Дъл` да не пуснем за малко печката? – попита тя.
- Каква печка ма, жено? Топло е днес, цели минус 5 градуса, недей са излага – ша са разглезим, а после кой ке я плаща таз печка?
- Изключи ли бойлера?
- Изключих го, още преди три часа, като ставах до тоалетната.
- Пак ли става, бе мъжо? Нъл` ти казах да`н пиеш толкоз вода преди лягане, че ша та удари простатата...
- Знам, жено, ма супата, дето ядохме снощи беше с много сол вътре – днес по-малко да сложиш! Какво има за ядене?
- За закуска ще пием чай, - заизброява като от списък баба Симеонка – на обяд доматена супа... и за вечеря нещо по-леко.
- Значи трябва да купя домати... – отбеляза мимоходом дядо Пейо.
- Имаме и една краставица от миналата седмица. Ако купиш и едно кисело мляко, мож` да я направя на таратор за вечеря.
- Как кисело мляко на вечеря, ма Симеоно? Нидей така, ша та удари холестеролът! И как тъй за един ден, и таратор, и супа – да не е някакъв празник днеска?
- Ти н`дей много приказва, Пейо, че ако не беше изтървал котарака, сега щях да го задуша с доматето и краставицата по рецепта за коледна мисирка... или новогодишно свинско!
- Ауу, ама то Нова година ли иде? – плесна се по челото дядо Пейо и затегна крана на чешмата. – Бях забравил... Значи е краят на месеца? Е, щом е тъй, да вър`я да плащам тока, че току-виж ни го спрели онез` серсеми! Остава да седим и без ламба!
Баба Симеонка го изпрати до вратата, помогна му да си облече двете палта върху четирите ката дрехи (въпреки че температурата вън принципно беше малко по-висока от къщната) и му подаде бастуна.
Дядото посегна да отвори външната врата, но около нея пак се бе образувал тънък слой лед. Той за две минути го натроши с бастуна си, отвори вратата, каза „чао” на жена си (която закрета отново към кухнята, да приготви „закуска”), но малко преди да излезе се спря на рамката и каза:
- Хубаво, жено – ша `зема и домати, и кисело мляко! Нъл` е Нова година, празник е! Има ли пари, нема ли – ке пируваме! А ти сложи по две лъжички захар в чая!
- Да, точно тъй – ке пируваме! Като ке му отпускаме края, да е както си требе! – засия баба Симеонка и се втурна да слага вода за чая.
сряда, ноември 10, 2010
Преходът - на 21. Честито пълнолетие 2!
Преходът ни е вече пълнолетен - не само у нас, но и навсякъде по света, вече е на 21! Това означава, че същият този преход, вече има съвсем законно, дадено и от господа-бога, право: да се ожени; да гласува; да притежава имущество; да съди и да бъде съден; да употпебява алкохол - дори в САЩ!; и да влиза в заведения и дискотеки - пак дори в САЩ! Не е зле да се отбележи, че от описаните действия нашият любим преход до момента се е въздържал, но не съвсем... Дори и да не е употребявал алкохол, е давал повод на доволно голям брой хора да започнат. Женен не е, но затова пък си има майка-Столетница, и голяма сестра - Перестройка. Пък нищо чудно, след някоя и друга година, да го видим женен за Световната Финансова Криза (може би вече би трябвало да й дадем уважителната абревиатура "СФК"), с която последните 2-3 години доста се сближи... И след време, живот и здраве, ако е рекъл господ, от брачния съюз може да излезе нещо - мисля, че е по-добре да не се опитваме да отгатнем какво, ако упорстваме да си запазим нервите здрави! Относно дискотеките - през време на прехода, немалко младежи си намериха смъртта в дискотеки... Въпросът е обаче, че са търсели (а вероятно и намерили) нещо друго там - може би развлечение, може би моментно разсейване от проблемите... за които, естествено, не е виновен преходът, да не си помислите такова нещо! Виновни са родителите - естествено, че са виновни, като се трепят за мизерна заплата и се чудят как да изкарат месеца, вместо да бягат в чужбина, примерно... Но както и да е. Що се отнася до имуществото - последните 20-тина години доста хора изгубиха, но немалко хора попридобиха имущество - и то във вид на импозантни сараи, или големи черни коли с черни стъкла; мутрафонизацията доби внушителни размери, докато гръмко наречената "приватизация" доста безславно отшумя, още преди да е започнала. Колкото до съденето - действително малко хора бидеха осъдени, но затова пък преходът често опираше пешкира и беше съден за всяко нещо, което разглезеният (с много гръмки обещания и високопарни приказки, но с твърде символично малко реални подобрения) народ смяташе за неправилно.
Така си минаха годините... До днес - когато преходът... пардон, Преходът - навърши валидно по цял свят пълнолетие и придоби права.
А ние какви права придобихме? Какви права реално притежаваме, а от тях какви и колко реално използваме? Нека всеки сам прецени това за себе си...
Но най-важното - това, което дава повод дори на българската демокрация, несигурно стартирала по времето на прехода (защото злите езици говорят, че разликата м-у демокрацията и българската демокрация била като между стола и електрическия стол!) да се нарече такава, е именно правото на народа да гласува. Именно да глаСува, не да глаДува - второто несъмнено го можем, а нерядко сме и принудени да го правим. Но ако се съди по активността от последните няколко проведени избори, с първото сме много на "вие".
Затова предлагам (когато дойде времето) да оправдаем името на настоящата си "демокрация" и използваме поне едно от правата си, които не са чак толкова много. Нека плюем и теглим една звучна (по възможност наум!) на небезизвестния български прототип Бай Ганьо (колкото и близък да го усещаме), който упорито ни нашепва на ушенце, че и едните, и другите са маскари и че то просто нямало смисъл, а вместо това използваме правото си на глас, има шанс да подобрим поне малко ситуацията си. Ако се чудим какъв избор да направим - мисля, че може спокойно да проследим историята на вече възрастния ни Преход и си направим съответните изводи - поне от нея може да понаучим нещо тук-таме (ако от тази в училище не сме научили много).
Поздрав също така с ето тази статия: http://oldspook.blogspot.com/2008/01/blog-post.html и... Честит 10-ти ноември ;).
Така си минаха годините... До днес - когато преходът... пардон, Преходът - навърши валидно по цял свят пълнолетие и придоби права.
А ние какви права придобихме? Какви права реално притежаваме, а от тях какви и колко реално използваме? Нека всеки сам прецени това за себе си...
Но най-важното - това, което дава повод дори на българската демокрация, несигурно стартирала по времето на прехода (защото злите езици говорят, че разликата м-у демокрацията и българската демокрация била като между стола и електрическия стол!) да се нарече такава, е именно правото на народа да гласува. Именно да глаСува, не да глаДува - второто несъмнено го можем, а нерядко сме и принудени да го правим. Но ако се съди по активността от последните няколко проведени избори, с първото сме много на "вие".
Затова предлагам (когато дойде времето) да оправдаем името на настоящата си "демокрация" и използваме поне едно от правата си, които не са чак толкова много. Нека плюем и теглим една звучна (по възможност наум!) на небезизвестния български прототип Бай Ганьо (колкото и близък да го усещаме), който упорито ни нашепва на ушенце, че и едните, и другите са маскари и че то просто нямало смисъл, а вместо това използваме правото си на глас, има шанс да подобрим поне малко ситуацията си. Ако се чудим какъв избор да направим - мисля, че може спокойно да проследим историята на вече възрастния ни Преход и си направим съответните изводи - поне от нея може да понаучим нещо тук-таме (ако от тази в училище не сме научили много).
Поздрав също така с ето тази статия: http://oldspook.blogspot.com/2008/01/blog-post.html и... Честит 10-ти ноември ;).
четвъртък, ноември 04, 2010
Култ(ура)!
"Най-важното нещо, свързано с полета до луната, не е, че човекът стъпи на луната, а това, че - разгеле! - видя земята" (цитат от недоизяснен източник)
Загинала била българската култура? Хайде бе!!!
"Не е загинала, просто е полегнала... Вероятно се готви за зимен сън..."
Така бях склонна да мисля аз, допреди няколко часа - преди да видя моноспектакъла на Камен Донев "Възгледите на един учител за народното творчество", тази вечер.
Може би част от аудиторията си спомня Камен като част от триото на Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска (когато, преди много години, радиото и телевизионния ефир се огласяха от звуците на "Работа насам, няма работа натам..." и "С бели маратонки и изтъркани джинси..."). Предполагам, че мнозина пък свързват този талант с "Улицата" на Теди Москов - един отдавнашен, но неповторим спектакъл, който пречупва нашата действителност, чрез умелата режисура на Теди и невероятната актьорска игра на Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов и много други. Няма да сбъркам ако кажа, че "ЗА НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО" е логичното продължение на един от героите в лицето на Камен Донев. Голям талант.
Нея вечер този човек показа пределно ясно, че всичките приказки, които се изговориха на ненужно висок глас последните дни, за "умрялата"/"умиращата" българска култура са просто абсурдни (точно както културата на културните ни министри от последните 1-2 години).
Всичко беше безупречно - беше ни показана само малка част от облика на онази, истинската българска култура. Не, не чалга-културата, или онази от света на моловете, а тази, с която всеки българин трябва да се гордее (разнищихме фолклора, от добруджански/северняшки/тракийски хор`а и ръченици, през образа на българина в и извън народната песен, та чак до живота на нашите прадеди в селото и извън него); и в същото време всичко беше съчетано с неповторимо чувство за хумор... И то твърде различно от пошлостите, които напоследък се носят от теле-екрана и неоправдано се водят "хумор", според които представата за "смешно"/"оригинално"/"забавно" включва изобилие от елементи на отделителната и репродуктивната човешки системи, запас от около 100 думи - половината от които псувни, а другата чуждици - и носещи "приятни" благоухания на Канал (отходен) или Лудница (празна, защото лудите са в ефир!). Елементи от фолклора и съвремието ни се преплитат; възвишеното и делничното се омесват и объркват, но резултатът не е нито "тюрлюгювеч", нито въобще нещо, което в скоро време сме виждали по така наречените "мас медии".
Камен е неотразим - освен че говори по около сто теми в рамките на 30-тина минути, съвсем успешно може да заеме мястото на Наполеон в историята като умеещ няколко неща наведнъж - пее, танцува, играе хор`а, изнася лекции, че и на 5 езика говори (макар и неразбираемо!).
С една дума - не се чудете! Ако ви падне възможност - отидете на постановката! Връща доброто настроение (независимо къде и от преди колко столетия сте го загубили по трасето) и прави гънки на мозъка, а парите, които ще дадете за билет, повярвайте ми, ще си струват.
P.S. Единственото, за което ме хвана яд беше, че накрая Донев получи само един букет - и то от съавтора на спектакъла... а най-вече на факта, че и аз се оказах една от безбройните патки, които напълниха залата, но не се сетиха да вземат едно цвете на човека!
Загинала била българската култура? Хайде бе!!!
"Не е загинала, просто е полегнала... Вероятно се готви за зимен сън..."
Така бях склонна да мисля аз, допреди няколко часа - преди да видя моноспектакъла на Камен Донев "Възгледите на един учител за народното творчество", тази вечер.
Може би част от аудиторията си спомня Камен като част от триото на Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска (когато, преди много години, радиото и телевизионния ефир се огласяха от звуците на "Работа насам, няма работа натам..." и "С бели маратонки и изтъркани джинси..."). Предполагам, че мнозина пък свързват този талант с "Улицата" на Теди Москов - един отдавнашен, но неповторим спектакъл, който пречупва нашата действителност, чрез умелата режисура на Теди и невероятната актьорска игра на Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов и много други. Няма да сбъркам ако кажа, че "ЗА НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО" е логичното продължение на един от героите в лицето на Камен Донев. Голям талант.
Нея вечер този човек показа пределно ясно, че всичките приказки, които се изговориха на ненужно висок глас последните дни, за "умрялата"/"умиращата" българска култура са просто абсурдни (точно както културата на културните ни министри от последните 1-2 години).
Всичко беше безупречно - беше ни показана само малка част от облика на онази, истинската българска култура. Не, не чалга-културата, или онази от света на моловете, а тази, с която всеки българин трябва да се гордее (разнищихме фолклора, от добруджански/северняшки/тракийски хор`а и ръченици, през образа на българина в и извън народната песен, та чак до живота на нашите прадеди в селото и извън него); и в същото време всичко беше съчетано с неповторимо чувство за хумор... И то твърде различно от пошлостите, които напоследък се носят от теле-екрана и неоправдано се водят "хумор", според които представата за "смешно"/"оригинално"/"забавно" включва изобилие от елементи на отделителната и репродуктивната човешки системи, запас от около 100 думи - половината от които псувни, а другата чуждици - и носещи "приятни" благоухания на Канал (отходен) или Лудница (празна, защото лудите са в ефир!). Елементи от фолклора и съвремието ни се преплитат; възвишеното и делничното се омесват и объркват, но резултатът не е нито "тюрлюгювеч", нито въобще нещо, което в скоро време сме виждали по така наречените "мас медии".
Камен е неотразим - освен че говори по около сто теми в рамките на 30-тина минути, съвсем успешно може да заеме мястото на Наполеон в историята като умеещ няколко неща наведнъж - пее, танцува, играе хор`а, изнася лекции, че и на 5 езика говори (макар и неразбираемо!).
С една дума - не се чудете! Ако ви падне възможност - отидете на постановката! Връща доброто настроение (независимо къде и от преди колко столетия сте го загубили по трасето) и прави гънки на мозъка, а парите, които ще дадете за билет, повярвайте ми, ще си струват.
P.S. Единственото, за което ме хвана яд беше, че накрая Донев получи само един букет - и то от съавтора на спектакъла... а най-вече на факта, че и аз се оказах една от безбройните патки, които напълниха залата, но не се сетиха да вземат едно цвете на човека!
събота, октомври 23, 2010
"Как да се справим с безсънието"
От мен лично. Без псевдоним.
Проверени начини:
Имам си една голяма бяла кутия с кръгла дупка в средата. Вкарвам си дрехите за пране в нея и я пускам. В един точно определен момент, започвам да й пригласям с една индианска песен, която научих от вуйна ми, която през 56-та беше ходила до Тибет по линия на ДС.
Друг вариант е да се концентрирам над силови тренировки.
Сядам на един стол, прегръщам си краката и започвам да се напъвам, докато не се вдигна във въздуха. Понеже досега не съм успявала, а на няколко пъти дори заспах по време на опитите си, този метод е все още с недоказана ефективност по отношение на левитацията, но не и на съня!
Проверени начини:
Имам си една голяма бяла кутия с кръгла дупка в средата. Вкарвам си дрехите за пране в нея и я пускам. В един точно определен момент, започвам да й пригласям с една индианска песен, която научих от вуйна ми, която през 56-та беше ходила до Тибет по линия на ДС.
Друг вариант е да се концентрирам над силови тренировки.
Сядам на един стол, прегръщам си краката и започвам да се напъвам, докато не се вдигна във въздуха. Понеже досега не съм успявала, а на няколко пъти дори заспах по време на опитите си, този метод е все още с недоказана ефективност по отношение на левитацията, но не и на съня!
събота, октомври 02, 2010
Приказка от 1000 нощи, 2 сутрини и 3 предиобеда
... и като извадих напукана и немита чаша, и отворих бутилката с намерение тутакси да се напия и да падна под масата без да чувам и усещам нищо - хоп! - от нея излезе Духът.
- Вашето желание е заповед за мен, господарю! Кажете ми какво да направя за Вас? - прогърмя той.
- Може ли да помисля малко? - попитах аз...
И Духът седна на земята и се разплака. Оказа се, че не можел да ми изпълни това желание.
- Вашето желание е заповед за мен, господарю! Кажете ми какво да направя за Вас? - прогърмя той.
- Може ли да помисля малко? - попитах аз...
И Духът седна на земята и се разплака. Оказа се, че не можел да ми изпълни това желание.
сряда, септември 15, 2010
Поздрав за учениците по случай 15-ти септември
Сексуално - социално
Ученички, ученици -
мислят все за секс и цици!
Аз не съм за секс и цица,
ами съм за кекс и пица!
Трендафил Акациев
Ученички, ученици -
мислят все за секс и цици!
Аз не съм за секс и цица,
ами съм за кекс и пица!
Трендафил Акациев
понеделник, септември 13, 2010
Има ли Бог?
В памет на Кръстьо Кръстев
(Мъртвите - Бог да прости;
живите - кой да свести?)
"... Мистична случка с карикатурист, разказана ми от самия него. Художникът Любо Михайлов отишъл с жена си Роси на гости на приятел в родната Каварна. Там срещнал стар приятел, който го поканил на семейно гости. Вечерта седнали в двора на приятеля край масичката под една круша и започнали беседа. След час или два, след игри на духа и няколко ракии се захванал дебат на екзистенциални теми. Разгорещен Михайлов протегнал празни ръце с дланите нагоре към приятеля си и жена му и извикал:
- Цял живот се трудя и блъскам ето с тези ръце! Нищо не ми е паднало даром от небето!
В този момент една круша се откъснала от дървото, прошумоляла през листата и паднала точно в разперената длан на художника. Кант с неговите пет или шест доказателства за съществуването на Бог бледнее! Аз пък имам четирима свидетели!"
К. Кръстев - в. "Стършел"
(Мъртвите - Бог да прости;
живите - кой да свести?)
"... Мистична случка с карикатурист, разказана ми от самия него. Художникът Любо Михайлов отишъл с жена си Роси на гости на приятел в родната Каварна. Там срещнал стар приятел, който го поканил на семейно гости. Вечерта седнали в двора на приятеля край масичката под една круша и започнали беседа. След час или два, след игри на духа и няколко ракии се захванал дебат на екзистенциални теми. Разгорещен Михайлов протегнал празни ръце с дланите нагоре към приятеля си и жена му и извикал:
- Цял живот се трудя и блъскам ето с тези ръце! Нищо не ми е паднало даром от небето!
В този момент една круша се откъснала от дървото, прошумоляла през листата и паднала точно в разперената длан на художника. Кант с неговите пет или шест доказателства за съществуването на Бог бледнее! Аз пък имам четирима свидетели!"
К. Кръстев - в. "Стършел"
вторник, август 10, 2010
Дюни и кратуни
Ех, хотелче ще купя
на брега на морето.
Цял ден семки ще люпя,
ще си къпя дупЕто...
Така пееха едно време Клуб НЛО... Само дето хотелчетата по брега на морето вече са купени, при това с лихвите. Продължението на песента (с едни германки, рускини, презрамки и бикини) също звучи много примамливо, но напоследък дори германките и рускините не са същите - види се, и те жертви на световната икономическа (к)риза. Столичната водка и Пилценската бира пък съвсем не са евтини... И изобщо, тази идилична картинка завършва подобаващо с: "...Да, в България - скука! Само дупки и тръни; Всичко хубаво тука става само в съня ни!". А дали наистина е така?...
Факт е, че много малко българи вече почиват по родното Черноморие и призивът "Уважаеми сънародници, посещавайте нашето Черноморие... то е ВАШЕ!" звучи комично, но и малко тъжно. Дали по прославените скъпарски курорти търговците любезно заговарят всекиго на английски, руски и немски, защото българите са малко, или защото първите обикновено плащат повечко? Което, м-у другото, също невинаги е съвсем така. Предвид факта колко българи почиват в Гърция, Турция или Испания (според официални данни) и символичната разлика в цените, явно причините не са само финансови...
Защо всъщност българите все по-масово спират да ходят на море у нас? Най-логичният отговор (след "защото не могат да си го позволят") е - защото не искат... Как да иска човек? При неколкократна надценка на продукти или услуги от елементарна необходимост, като например, посещение на санитарния възел - демек, "по левче за кенефче", или по 7 лв за плажен чадър (хайде, да ни трябва политически чадър, да прежалим някоя и друга пара - по правило тези, които действително имат нужда от него, не са затруднени да си го осигурят, но за средностатистическия човек, такива "екстри" далеч не са необходими); демонстративно негативно отношение - което при това не се ограничава само до българите (тук няма какво да "избистряме", карикатурата по-горе е достатъчно красноречива); плажове, задръстени от всевъзможни боклуци (от промишлената, живата и неживата природа), на които се пекат майки, лели, баби и внуци; продавачи, гръмко крещящи, хвалейки стоката си ("ЦА-РЕ-ВИ-ЦА!!!", "Едра царевица - като зърното на Памела Андерсън, като кочана на Брад Пит...", "Царевици-ци-ци-ци...", "Царевица - лекува главоболие, настинка, ишиас, зъбобол, истински аспирин, моля-я-я-я-я..." - доста креативно, все пак!); отделно, вечерно време се разнасят звуците на кръшни мелодии с ориенталски привкус и текстове, напомняши древногръцки дитирамби и в допълнение - вакхическо-езически ритуал - голи танци, имитиращи съвкупление... Въобще, примери за неща, които почти неотменно присъстват в съвсеменната крайморска почивка, но които човек може с голямо удоволствие да си спести, без да загуби много, могат да се дадат доста... Въпросът е - нужно ли е да се стига дотам?
Лято и море е една много хубава комбинация, която трябва да се запази като традиция у нас... Само че под "море" не би следвало да разбираме целия гореописан разкош, кича, скъпотията и човешката простотия, сбрани ведно - а онова, което действително означава тази дума и което е по-логично да се разбира. Море = природа, нещо красиво и естествено, неосвинено все още от човешката жизнедейност; огромна водна шир, която сменя цвета си по няколко пъти на ден, от синьо-зелено, до тъмнолилаво; пеещи гларуси и чайки (несериозно ми се струва твърдението, че славеят, например, "пее", а гларусите "грачат". Каква е разликата помежду им? Несериозно ми се струва и новопридобитото значение на съществителното "гларус"...); рибки, плуващи на цели пасажи, без изобщо да се страхуват от плувците; гори, крайморски паркове и градинки - зеленото се откроява особено добре на син фон... Морето, а на няколко метра от него - гората; къде другаде може да се види такова нещо?
И въобще, не е лошо да се опитаме да оценим хубавото, с което разполагаме. Който променя себе си, променя света. В света няма нищо за оправяне, но в нас има много.
Поздрав за всички: http://www.vbox7.com/play:d956c8a0
петък, юли 30, 2010
Виц ("старата песен" или "ново двайсет")
Перифраза на вица "...И той се прибра, отвори консерва зрял боб, седна във ваната и си направи джакузи." може да стане с "...И тя се прибра, легна в леглото, разрева се и си направи водна възглавница".
Или "И те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото булката бе сираче" става - "... защото булката бе последната от рода си".
Или "И те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото булката бе сираче" става - "... защото булката бе последната от рода си".
сряда, юли 28, 2010
Те
Ето ги, отново идат.
Аз съм пак в готовност бойна.
Мачкат те каквото видят,
но оставам си спокойна.
Мисля, че ще се приключи
пак с победен край за мене,
злото няма да се случи...
Да, ама НЕ, НЕ.
ТЕ
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се присмяха.
Те
сега ме победиха.
и спечелиха войната.
Те
наведнъж изпиха
мозъка ми от главата!
На зиг-заг сега се движа,
лютите си рани ближа.
Отвисоко те ме зяпат
и пируват – пият, лапат...
Мислех си, че съм велика.
Или, както му се вика –
"супермен" и супермен-ка,
две в едно...
Е да, но...
Те
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се посмяха.
Те
сега ме победиха.
Спечелиха войната.
Те
набързо ми изпиха
целия мозък от главата!
Аз съм пак в готовност бойна.
Мачкат те каквото видят,
но оставам си спокойна.
Мисля, че ще се приключи
пак с победен край за мене,
злото няма да се случи...
Да, ама НЕ, НЕ.
ТЕ
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се присмяха.
Те
сега ме победиха.
и спечелиха войната.
Те
наведнъж изпиха
мозъка ми от главата!
На зиг-заг сега се движа,
лютите си рани ближа.
Отвисоко те ме зяпат
и пируват – пият, лапат...
Мислех си, че съм велика.
Или, както му се вика –
"супермен" и супермен-ка,
две в едно...
Е да, но...
Те
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се посмяха.
Те
сега ме победиха.
Спечелиха войната.
Те
набързо ми изпиха
целия мозък от главата!
вторник, юли 27, 2010
петък, юли 09, 2010
Лирика от по-миналия век
"To be beloved is all I need,
and whom I love, I love indeed!"...
S.T.Colleridge
Превод:
"Да съм обичан искам само аз,
и щом обичам, е до сетен час!"
Аз (Очевидно... Ма може и по-зле!)
and whom I love, I love indeed!"...
S.T.Colleridge
Превод:
"Да съм обичан искам само аз,
и щом обичам, е до сетен час!"
Аз (Очевидно... Ма може и по-зле!)
вторник, юни 15, 2010
Нова година - нов блог!
Блогът ми направи четвъртия си рожден ден - в началото на годината. Понеже на съответната дата през януари нямах нито време, нито възможност да го оповестя и отбележа както си му е реда, се налага да го направя на своя собствен рожден ден - има-няма половин година по-късно!
И тъй... И аз съм с 4 години отгоре... И понеже това скромно блогче през цялото време заемаше, макар и символична, част от битието ми, бих искала да отбележа по някакъв начин промените, които са настъпили и в него, и в моята скромна особа...
А какъв по-добър начин от това да му сменя логото, примерно? И то подходящо тематично...
---
Кръстих този блог "Старият призрак" по заглавието на една от любимите ми песни на група "Балканджи", докато бяха още в зародиш:
Старият призрак вървеше
във стария замък.
И както вървеше,
Старият призрак трепереше.
Както вървеше,
от страх той потръпваше,
мислеше даже
на кой да покаже,
че е безстрашен
и страшен
и силен
и смел дори.
С чаршафа си скъсан вървеше,
оковите тежки той влачеше,
но сам не признаваше
до смърт че се плашеше.
Както вървеше,
а замъка спеше,
свещица запалена
в мрака блещукаше.
Но при една
случайна искра...
Старият призрак
пламна
и изгоря!
Това съм цялата аз... Или поне бях преди 4 години, когато стартирах блога. Но за толкова време, естествено, не може човек да не се промени поне малко и ето как виждам аз промяната у себе си (изразена пак в стихотворна форма - нали Барабар Петко с поетите!):
Вървеше юнака
в сумрачни пътечки
и палеше мрака
с кибритени клечки.
Най-после юнака
видя, че запалил е мрака
и викна победно - "Ура!".
... Беше изгряла зора.
(Автор - Николай Цонев)
:D
Туй то! Не по врат, а по шия мойто...
Може да се каже, че съм "порастнала" или дори "еволюирала", ако процесът на порастване или еволюция включва замяната на вървене и треперене из стар замък с вървене в сумрачни пътечки... Или на това човек да престане да мисли на кой да покаже, че е "безстрашен и страшен и силен и смел" с храбри опити да запали мрака - па ако ще и с жалки кибритени клечни!... Или замяната на крайния продукт на дейността на свещта (изгорял призрак) с победно "Ура!", предизвикано от откритието, че мракът най-после е "запален" (и небрежно игнориране на факта, че това не е плод на собствените усилия, а на изгряващото слънце!).
Еми... Колкото и малко да е, все пак прогрес е! :)
Затова сега "символично" си преименувам блога на "Юнак Паликлечко" и му честитя рождения ден... Както и на себе си! ;)
сряда, юни 09, 2010
O, Santa Simplicita!
Още древните римляни са казали: "O, Santa Simplicita!" - или, казано с думи прости, "простотийо свещена!". Тази сентенция от преди кой знае колко хилядолетия се оказва учудващо актуална... Поне не помня да съм чувала по-верни думи от доста време насам. Във всеки случай се съмнявам в предизборната кампания на настоящето ни правителство миналата година да е имало и една фраза с поне приблизително толкова истина, колкото тази! И все пак, защо простотията е "свещена"? Защо, как, поради какви причини и под влиянието на какви фактори?
Може би първа подробно обяснение дава Библията, с добре познатото "Блажени нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"? (Обаче не пояснявайки, че тяхно е именно САМО небесното царство - което въпреки всичко, до ден днешен остава загадка; докато земното царство - засега единствената константа, остава за другите)... А може би, хилядолетия по-късно, малко по-съвременен, недоизяснен източник е категоричен, че "Идиотите са най-милите хора" (дали не е защото нямат акъл да са нещо повече - също е все още недоизяснено)... Кой знае - всъщност кой ли може да каже с абсолютна точност? Вероятно този, у когото глупостта не присъства, а нали всеки е глупав по своему - кой по един, кой по друг начин, в зависимост от индивидуаалния процес на еволюция. Смята се, че когато човекът е поумнял достатъчно, за да се изправи на два крака, тогава действително е станал човек. Иначе си е произлязъл от една чиста маймуна, а мнозина са на мнение, че в момента тече обратният процес! Затова нека разгледаме поне някои основни типа от заобикалящата ни глупост и видим дали и какво може да се направи.
Същеструва Злонамерена глупост... А по същия начин има и Добронамерена. Народът ни е казал, "Боже, пази ме от добронамерени глупаци, от злонамерени мога и сам да се пазя!". Едните съзнателно и целенасочено се опитват да навредят на човека, обаче поради очевадната глупост подобни опити са почти винаги неуспешно (или не по-успешни от опит да убиеш рак като го удавиш, или птица - като я хвърлиш от кулата!). С другите - доброжелателите - е по-сложно... Пак по същата причина е изключително трудно да им обясниш, че НЕ ти помагат с действията си (имаше един епизод от популярното анимационно филмче "Мечо Пух", в който Бухалът с искрена доброжелателност спуква балоните, с които Ийори се е издигнал в небето, обяснявайки "За да летиш сам"... Без коментар).
Самодоволна глупост... или, да си го кажем направо, простотия, е много добре позната нам още от баснята на Лафонтен - "Жабата поискала да стане колкото вола"... И всички знаем как свършва! Е, за жалост в живота не става така - в живота жабите се дуят ли, дуят... И пак не стават колкото вола, но не се и пръсват! Ето, например, така на времето един български мутрафон поиска да се прави на Берлускони: Берлускони е милионер, и той е милионер; Берлускони е президент на футболен клуб - и нашият е президент на футболен клуб; Берлускони гордо викна "Форца, Италия!", нашият пък ревна "Форца, България" (въпреки че по-подходящо за конкретния случай беше "Фльорца България"!). Години наред нашето Бате се надува, надува, и надЯва да стане колкото някои - не става, но не се и пръсва! И горко ви ако се присмеете на една такава персона. Или пък ако кажете "Не се надувай толкова, персоно!". Тогава ще преживеете такова чудо, каквото ни сте виждали, ни чували преди! Не по-малко опасно става и ако решите да си направите майтап със самодоволния глупак и му кажете, например, че е много умен и хитър. Той, горкият, си вярва, че действително е такъв, но когато получи и външно потвърждение за това - тогава вече, тежко ви, горко ви! Има да се надув, като лапнал маркуч, ама има и да го чакате, докато се пръсне! По-добре не се занимавайте... Такива нямат чувство за хумор.
Още по-малко го има чувството за хумор обаче при случаите на Буквалистична глупост. Буквалистичната глупост, от своя страна, както се разбира от името, принадлежи на ония, които всичко възприемат буквално, чувство за хумор нямат грам, а значението на думата "метафора" им се губи някъде в годините, когато са изучавали прогимназиална литература (5-6ти клас). Ако кажете на такъв човек да "удари един сън", много е вероятно да си набие леглото с гьостерица! Кажете ли му, че има капаци на очите, той посяга с ръка да си махне капаците; а пък ако го попитате дали в главата нещо не му хлопа, запушва здраво ушите си за минута-две, след което отговаря, че не чува нищо да хлопа. За такива често се чудим дали да съжаляваме, или да се радваме - да завиждаш ли, или да съчувстваш...
И накрая... (Със сигурност има и още категории "глупост", така че някой ако се сеща - да добавя :)) Една популярна иронична фраза твърди, че има два вида мнение - "грешното" и "нашето собствено". Е, по същия начин не е много трудно да се заключи, че има основно два вида глупост - чуждата... и нашата собствена ;).
Така че, един съвет от мен - бъдете здрави, радвайте се на чуждата глупост... но и не пренебрегвайте своята собствена!
Може би първа подробно обяснение дава Библията, с добре познатото "Блажени нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"? (Обаче не пояснявайки, че тяхно е именно САМО небесното царство - което въпреки всичко, до ден днешен остава загадка; докато земното царство - засега единствената константа, остава за другите)... А може би, хилядолетия по-късно, малко по-съвременен, недоизяснен източник е категоричен, че "Идиотите са най-милите хора" (дали не е защото нямат акъл да са нещо повече - също е все още недоизяснено)... Кой знае - всъщност кой ли може да каже с абсолютна точност? Вероятно този, у когото глупостта не присъства, а нали всеки е глупав по своему - кой по един, кой по друг начин, в зависимост от индивидуаалния процес на еволюция. Смята се, че когато човекът е поумнял достатъчно, за да се изправи на два крака, тогава действително е станал човек. Иначе си е произлязъл от една чиста маймуна, а мнозина са на мнение, че в момента тече обратният процес! Затова нека разгледаме поне някои основни типа от заобикалящата ни глупост и видим дали и какво може да се направи.
Същеструва Злонамерена глупост... А по същия начин има и Добронамерена. Народът ни е казал, "Боже, пази ме от добронамерени глупаци, от злонамерени мога и сам да се пазя!". Едните съзнателно и целенасочено се опитват да навредят на човека, обаче поради очевадната глупост подобни опити са почти винаги неуспешно (или не по-успешни от опит да убиеш рак като го удавиш, или птица - като я хвърлиш от кулата!). С другите - доброжелателите - е по-сложно... Пак по същата причина е изключително трудно да им обясниш, че НЕ ти помагат с действията си (имаше един епизод от популярното анимационно филмче "Мечо Пух", в който Бухалът с искрена доброжелателност спуква балоните, с които Ийори се е издигнал в небето, обяснявайки "За да летиш сам"... Без коментар).
Самодоволна глупост... или, да си го кажем направо, простотия, е много добре позната нам още от баснята на Лафонтен - "Жабата поискала да стане колкото вола"... И всички знаем как свършва! Е, за жалост в живота не става така - в живота жабите се дуят ли, дуят... И пак не стават колкото вола, но не се и пръсват! Ето, например, така на времето един български мутрафон поиска да се прави на Берлускони: Берлускони е милионер, и той е милионер; Берлускони е президент на футболен клуб - и нашият е президент на футболен клуб; Берлускони гордо викна "Форца, Италия!", нашият пък ревна "Форца, България" (въпреки че по-подходящо за конкретния случай беше "Фльорца България"!). Години наред нашето Бате се надува, надува, и надЯва да стане колкото някои - не става, но не се и пръсва! И горко ви ако се присмеете на една такава персона. Или пък ако кажете "Не се надувай толкова, персоно!". Тогава ще преживеете такова чудо, каквото ни сте виждали, ни чували преди! Не по-малко опасно става и ако решите да си направите майтап със самодоволния глупак и му кажете, например, че е много умен и хитър. Той, горкият, си вярва, че действително е такъв, но когато получи и външно потвърждение за това - тогава вече, тежко ви, горко ви! Има да се надув, като лапнал маркуч, ама има и да го чакате, докато се пръсне! По-добре не се занимавайте... Такива нямат чувство за хумор.
Още по-малко го има чувството за хумор обаче при случаите на Буквалистична глупост. Буквалистичната глупост, от своя страна, както се разбира от името, принадлежи на ония, които всичко възприемат буквално, чувство за хумор нямат грам, а значението на думата "метафора" им се губи някъде в годините, когато са изучавали прогимназиална литература (5-6ти клас). Ако кажете на такъв човек да "удари един сън", много е вероятно да си набие леглото с гьостерица! Кажете ли му, че има капаци на очите, той посяга с ръка да си махне капаците; а пък ако го попитате дали в главата нещо не му хлопа, запушва здраво ушите си за минута-две, след което отговаря, че не чува нищо да хлопа. За такива често се чудим дали да съжаляваме, или да се радваме - да завиждаш ли, или да съчувстваш...
И накрая... (Със сигурност има и още категории "глупост", така че някой ако се сеща - да добавя :)) Една популярна иронична фраза твърди, че има два вида мнение - "грешното" и "нашето собствено". Е, по същия начин не е много трудно да се заключи, че има основно два вида глупост - чуждата... и нашата собствена ;).
Така че, един съвет от мен - бъдете здрави, радвайте се на чуждата глупост... но и не пренебрегвайте своята собствена!
събота, май 29, 2010
Сега накъде, а?
Бууум!
I'm not happy. No. I hate it when I do not have a starting point. Life is easier when you can start from a scheme and evolve in any direction. Scattered concepts do not do the job...
I'm not happy. No. I hate it when I do not have a starting point. Life is easier when you can start from a scheme and evolve in any direction. Scattered concepts do not do the job...
неделя, май 16, 2010
Посветено на... една персона
Позьор
Тъй, както ужким служи за опора
резе ръждясало на порта в двора,
така, за разни ситни, дребни хора,
подобна функция има той – позьора.
Той денем, нощем – все за тях – позира.
За миг и за почивка не се спира.
И щом на него някой се подпира,
от кеф и удоволствие умира.
Така прекарва свойто ценно време.
А аз защо не искам да подпре ме,
се чуди и не може да приеме,
че има друго на света за мене...
Да, аз съм като всички други хора
и трябва ми понякога опора.
Но търся я в света, а не на двора.
И не, това не е за мен... позьора.
Тъй, както ужким служи за опора
резе ръждясало на порта в двора,
така, за разни ситни, дребни хора,
подобна функция има той – позьора.
Той денем, нощем – все за тях – позира.
За миг и за почивка не се спира.
И щом на него някой се подпира,
от кеф и удоволствие умира.
Така прекарва свойто ценно време.
А аз защо не искам да подпре ме,
се чуди и не може да приеме,
че има друго на света за мене...
Да, аз съм като всички други хора
и трябва ми понякога опора.
Но търся я в света, а не на двора.
И не, това не е за мен... позьора.
понеделник, април 26, 2010
"Слушайте внимателно, няма да повтарям..."
Не вярвам някой тук да не помни култовата реплика от комедийния сериал "Ало, ало" - "Слушайте внимателно, няма да повтарям!" :D. Самата аз често я употребявам, както и повечето хора, но никога не съм си правила труда да вникна по-дълбоко в тези думи... Затова сега взеха да ми бръмчат в главата разни разсъждения за общуването, и най-вече за чуването.
Да започнем оттам как все по-малко чуваме това, което ни казват хората срещу нас. Дори на моменти тотално отказваме да вникнем в техните думи. Дали причината е, че вече сме си самодостатъчни и нямаме нужда да се вслушваме в казаното от околните? Или сме започнали да общуваме на толкова различни езици, че трудно стигаме до същността на изказа... Не намерихме ли прекалено много заместители на живия контакт, на възможността да гледаме в очите човека, с когото говорим? Или заложихме на по-лесните начини... Всеки сам може да потърси отговори, валидни за него.
Лично аз страдам от все по-трудната комуникация между хората. Да не говорим, че все повече проблеми произлизат от лошата комуникация, или липсата на такава. Ако търсим примери във взаимоотношенията между двама души и провалите, дължащи се на липса на общуване, то те са много. Според проучвания, причина №1 за разводите е, че двойките просто са спрели да общуват. Може би това е една от съществените причини, поради които напоследък на хората им е толкова трудно да изградят пълноценна връзка. Същото важи и за деца и родители, братя и сестри и т.н... Все по-малко говорим, когаго вечер се приберем вкъщи, и все по-често избираме компанията на телевизора или компютъра, или пък сме прекалено изморени от натоварения ден и предпочитаме да се усамотим с мислите си. На работа/училище/в офиса се притесняваме да не би това, което ще кажем, няма да бъде използвано срещу нас, или пък че някой ще изтълкува погрешно думите ни и това ще има лоши последствия... Куп примери за липса на чуваемост и комуникация и също толкова за проблемите от това. Добре де, ама нали човекът е социално животно, нали за да се развива и усъвършенства, има нужда да общува и да обменя мисли с други като него? Поне допреди време такова беше популярното становище по въпроса... Или вече не е така?
Да започнем оттам как все по-малко чуваме това, което ни казват хората срещу нас. Дори на моменти тотално отказваме да вникнем в техните думи. Дали причината е, че вече сме си самодостатъчни и нямаме нужда да се вслушваме в казаното от околните? Или сме започнали да общуваме на толкова различни езици, че трудно стигаме до същността на изказа... Не намерихме ли прекалено много заместители на живия контакт, на възможността да гледаме в очите човека, с когото говорим? Или заложихме на по-лесните начини... Всеки сам може да потърси отговори, валидни за него.
Лично аз страдам от все по-трудната комуникация между хората. Да не говорим, че все повече проблеми произлизат от лошата комуникация, или липсата на такава. Ако търсим примери във взаимоотношенията между двама души и провалите, дължащи се на липса на общуване, то те са много. Според проучвания, причина №1 за разводите е, че двойките просто са спрели да общуват. Може би това е една от съществените причини, поради които напоследък на хората им е толкова трудно да изградят пълноценна връзка. Същото важи и за деца и родители, братя и сестри и т.н... Все по-малко говорим, когаго вечер се приберем вкъщи, и все по-често избираме компанията на телевизора или компютъра, или пък сме прекалено изморени от натоварения ден и предпочитаме да се усамотим с мислите си. На работа/училище/в офиса се притесняваме да не би това, което ще кажем, няма да бъде използвано срещу нас, или пък че някой ще изтълкува погрешно думите ни и това ще има лоши последствия... Куп примери за липса на чуваемост и комуникация и също толкова за проблемите от това. Добре де, ама нали човекът е социално животно, нали за да се развива и усъвършенства, има нужда да общува и да обменя мисли с други като него? Поне допреди време такова беше популярното становище по въпроса... Или вече не е така?
Абонамент за:
Публикации (Atom)