Хелоу-ин, хелоу-аут (или чужд празник по нашенски)

Ликуй, народе, старо днес и младо
отново цял ден „Хелоуин” празнува.
Но нашенец на майка, баба, дядо,
от с`ърце и душа цветисто псува.

Отново вещици, вампири, хали
отблизо и далече се събират.
У нас отколе те са се събрали...
и главно в Парламента се намират.

Днес няма ярки тиквени фенери
панели и прозорци осветили.
Инфлацията само ни се звери,
и като тиква срязана се хили.

Наместо да си хапне днес богато,
детенце любаво вир-сълзи рони,
защото струва си теглото в злато
една оскъдна порцийка бонбони.

А вий, оранжеви, узрели тикви –
любим деликатес за наште маси
кой роден нескопосан политик ви
превърна в синоним на глупостта си?

На Хелоуин, подобно на децата,
на портите обнадеждено тропа
и пита „Хелоу! Може – ин?” страната.
„Хелоу, но – аут!” отвръща й Европа.

(Публикувано във в. "Стършел", петък, 31.10.08 ;))

Не користи ради...

В. "Седем", сряда, 29.10.2008

Напоследък, в духа на „Голямото четене”, в главата ми непрекъснато се въртят заглавията на два романа. Но когато от телевизионния екран бодър дикторски глас ме съветва: ”Гласувайте за любимия си литературен роман!...” – а това вероятно предполага, че има и физически, биологически или, примерно, стоматологични романи, желанието да спечеля статуетката „Златен палец” с помощта на SMS-и стремително се изпарява. За сметка на това все по-ясно ми става защо в съзнанието се връща споменът за „Дванадесетте стола” и „Златният телец” на Илф и Петров. Покрай всичко друго, всред очарованието на шегата, тези книги ни срещат с анекдотичните – и все пак уродливи фигури на герои, които не биха могли да се родят в друго общество освен онова, което е „осветено” от диктатурата на пролетариата. Иначе казано, в света на соца...
Дори идиотската тавтология „литературен роман”, която е достоен конкурент на езиковия бисер от Биг Брадър „основата се базира на реалната действителност”, прави възможно сравнението между нашето битие и сатирата на Илф и Петров. Нали именно образователната ни система се занимава с изучаването на изкуството литература? Но тъй като управляващите очевидно са крайно недоволни от нейното състояние, пък и вероятно изпитват известни съмнения в ефективността на реформата, „отпочната” от просветното министерство, остава им да включат тежката артилерия на „Стахановския почин”. Да масовизират „окултуряването” на нацията по познатия социалистически тертип. С държавни мероприятия – и с личната инициатива на съвестни социалистически труженици. И повечето средства за масова информация бълват езикови пошлости и простотии (извън добре обмислената стратегия на демагогия, недоизказаност и отявлени лъжи). А наскоро скромен труженик от сплотения колектив на духовенството нарече премиера „пич”, развивайки с неописуемо простодушие нова лингвистична теория за мястото на вулгаризмите в светоусещането на младите. Добре поне, че не използва женския род на тази словоформа!...
Но младите, уважаеми дами и господа, не се впечетляват от подобно интимничене. Младите – особено ако са ученици в качествено училище – застават редом с преподавателите си, когато се сблъскат с рецедивите на соца. Както става във Френската гимназия. И не се заблуждавайте, че техните учители ги „манипулирали”. Защо не успя да ги манипулира просветният министър по времето на учителската стачка? Той имаше доволно неприятни изживявания с протестиращи млади хора. Защото грамотните млади хора притежават удивителна интуиция и остри морални сетива. Срещата с несправедливостта винаги ги взривява... Както ги дразнят одиозни фигури и характери, изплували сякаш от „светлото” социалистическо минало! Преди осем години учениците и учителите в една софийска езикова гимназия протестираха месец и половина и отстояха моралното си право да отхвърлят директор – парашутист, спуснат със заповед от самозабравил се чиновник. Ще кажете – ама това не беше ли по времето на лошия Костов! Знаете ли каква е разликата между времето на лошия Костов и добричкият, усмихнат Станишев? Протестите на онази езикова гимназия доведоха до уволнението на един шеф на регионален инспекторат. На един просветен зам-министър. И на един псевдодиректор! Защото разликата между демокрация и псевдодемокрация е както между Канада и Канализация... Днес уволняват директор, зад който са застанали ученици и учители. Само че след това от гимназията ще си тръгнат и най-качествените учители. Как мислите, че се изгражда един професионалист? Само в тъпите филми героят, който е карал самолет единствено в симулатор, поема управлението и тутакси приземява въздушния лайнер... Но дали това е прецедент? Преди няколко месеца волейболният отбор на България изпусна възможността да се представи блестящо на Олимпиадата. Заради прищявката на самозабравил се чиновник. Някой да не го разбра? И какво стана с чиновника? Нищо. Той просто постъпи според повелите на Шолоховия герой – „Аз съм тук съветската власт!” Именно манталитетът на социалистическия държавен чиновник раждаше такова високомерие (граничещо с дебелоочие) и чувство за недосегаемост. Такова може да бъде само поведението на сенки от миналото... Председател на управляваща партия нехае, че на метри от него може би са „самоубили” най-близкия му помощник... На министър от социалистическата партия не му пука, че няколко хиляди души –„фабричен пролетариат”, утре ще останат без работа!
Но България не се е върнала в миналото – колкото и тъжна да е тази истина за управляващите. Затова техните напъни в най-добрия случай ги доближават до жалкото и смешното в героите на Илф и Петров. Правителството просто се превъплъщава в тези герои. И когато реши, че е обидено на опозицията, крещи с треперливия гласец на Васисуалий Лоханкин от „Златният телец”- „Вълчица си ти, Варвара...И кучка при това си ти!...”. А когато сгафи за пореден път, мънка като захвърлилият расото отец Феодор: „Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!”*
Само дето съпругата липсва. Или в нея се е превъплътила партията-хегемон?!


* Сигурно не е нужно да превеждаме “черковнославянския”, с който си служи отец Феодор. Да оставим превода на оня нашенски свещеник с лингвистичните заложби...

Циркаджиите

В. "Седем", сряда, 15.10.2008

Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?

Без-опасно шофиране?

Днес - 13 октомври - било ден на безопасното шофиране, или поне така казват по радиото...
В България, види се, това открай време е един много наболял проблем, който може да се дискутира много. Няма да се впускам в разсъждения - нека оставим това на експертите-анализатори, за това им се плаща - да не им изземаме функцията!
Вместо това, ще се опитам да възпроизведа една кратка лекция на невероятния Камен Донев, част от един негов моноспектакъл, свързана тъкмо с тази тема (доколкото е възможно, разбира се - цитирам по памет):

- Както знаем, дами и господа, у нас на пешеходна пътека се чака. Стойката, която човек заема, докато чака, е много характерна, и на нея може да завиди всеки виден лекоатлет. Ето така например! (Застава в поза, подобна на бегач на стартовата линия). Центърът на тежестта трябва да е върху единият крак, а в двата края да е уравновесена. Човек трябва дори да си носи наръч с прътове за овчарски скок - просто за всеки случай, ако колите спрат, направо да се засили и - хопаля!. Също така в медийните пространства се разработва идеята на всяка пешеходна пътека да стоят по двама души със сигнални пистолети, та пешеходецът да не върти глава, а да гледа само напред... И когато се чуе сигналът, всички да тръгнат - по-скоро да се втурнат напред! Така може да има дори залагания за определени пешеходци... Но в тази поза се чака средно около час-два-три, може и повече. Когато най-сетне колите спрат и позволят на пешеходеца да премине (той вече е напазарувал и може да потегли с покупките), в неговия поглед се чете един-единствен въпрос - "Мене въобще има ли ме?" - и в главата му трескаво се препират мисли: "Стоя тук вече четвърта седмица... Джиесемът ми звъни - значи ме има; ама аз не го вдигам - значи ме няма!"... Шокът е толкова силен, че в организма на реципиента се задейства условен рефлекс - в резултат на което се наблюдават най-различни парадоксални реакции. Някои пешеходци огладняват, а други се напикават! Някои пък забравят за какво изобщо са застанали на пешеходната пътека и напрегнато се мъчат да се сетят... Докато шофьорът се опомни (щото и той се е объркал, но накрая се усеща), търпеливо им прави знак да преминат. Знакът обикновено се прави под формата на махване с ръка (маха с ръка, показвайки уж пешеходна пътека) - "Хайде, минавай бе, твойта майка!". Някои пешеходци се ядосват на това и реагират твърде честолюбиво - все едно "Какво?! Ти какво си мислиш, че не мога да премина ли??? Така ли?!"... Когато най-накрая пешеходецът се сети какво трябва да направи, той преминава. Преминавайки, решава, под влияние кой знае на какви фактори, че е редно да благодари на шофьора, че му е направил път. И го прави - благодарността обикновено се осъществява чрез кимване на глава и дори поклон. Някои даже се спират и казват "Благодаря!". Което, само по себе си, е вече шокиращо! Все едно след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!". Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Защо ще благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път?!

Мисля, че е редно да спрем дотук... Последният въпрос от своя страна поражда и у нас друг риторичен такъв - аджеба, нужен ли е специален "ден за безопасно шофиране", след като шофьорите са длъжни да карат безопасно (разбира се, за тази безопасност и пешеходците е редно да направят каквото е по силите им)?! Това ни навежда на мисълта, че по всяка вероятност, след като имаме един-единствен ден в годината, посветен на "безопасното шофиране", то значи всички останали (364 - или колкото са там) дни от нея са посветени на "опасно шофиране"...
Дали пък ако отделим един специален ден на опасността по пътищата, процесът няма да се обърне, и шофирането от само себе си да стане без-опасно, вместо опасно? Остава да чакаме с надеждата някой ден това да се случи...

100 километра

Щом се будя,
съм щастлива, като зная, че събуждам се единствено до теб.
Щом изляза,
съм доволна ако зная, че излизам пак, за да се видя с теб.
Ако пия,
ще се радвам и на хубавата мисъл, че напивам се за теб.
И да вия,
пак не е проблем, когато знам, че правя го отново аз за теб.

Сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.

Щом работя,
зная, че не е напразно, а работя аз единствено за теб.
И банкноти,
и стотинки, ще отидат всички до една единствено за теб.
Прибера се,
и щастлива съм, щом зная, че прибирам се отново пак при теб.
И за нас е
раят на земята, само ако заедно сме винаги със теб.

И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.

Щом съм тъжна,
и това ще понеса, защото тъжна съм единствено без теб.
Щом мечтая,
и мечтите ми са само пак за времето, прекарано до теб.
Щом съм тука,
ще съм винаги добре, когато зная, че ще бъда пак при теб.
На боклука,
ще отида, ако трябва, ако зная аз, че правя го за теб –
и на боклука ще отида аз за теб!

И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.


(Вдъхновено от http://www.youtube.com/watch?v=O3tNylJr7Z4 Поздрав! )

„Бог създаде...” А обществото?

В. "Седем", сряда, 01.10.2008

„Бог създаде човека по свой образ и подобие... и човекът му отвърна със същото!” – казва един поет, перифразирайки цитат от недоизяснен източник. Перифразираме ли на свой ред поета, бихме могли да произнесем: Обществото създаде децата по свой образ и подобие... и децата му отвърнаха със същото!
Никак няма да е лошо, ако се позамислим над тези думи, когато се връщаме към толкова баналната и толкова вечна тема за младите. Защото въпросната тема рефлектира в онова, което наричаме „медийно пространство”, с една ужасяваща полярност. От повтаряната до втръсване максима, че децата са най-добрата част от човечеството и на младите принадлежи бъдещето – до прозрението, че децата са невъзпитани, учениците – неграмотни, а младите – безотговорни и неблагонадеждни. Но темата за конфликта между „бащи и деца” в случая не ни интересува. Просто си припомнете, че корените на този конфликт обикновено се крият в моралните темели на обществото. И не забравяйте, че по дeфиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-умно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
По-скоро се запитайте – а за кои млади всъщност говорим? За онези очарователни малчугани от предаването „По-по-най”, или за унило чакащите да завърши ремонтът – и натъпкани в недотам ремонтирани детски градини хлапета?... За малките проофесори от „Това го знае всяко дете”, или за малолетните проституиращи и убийци; прогимназисти, които си спрятат порнофилмчета или гърмят с пищови в училище? За десетокласници, организиращи престъпни групи; гимназисти, брутално разфасовали съученика си; зрелостници, които се явяват на матура, без да познават българската азбука... Или златните медалисти от олимпиади; победителите от международни конкурси; ученици, прославили България, с които висши държавни чиновници толкова обичат да се снимат? Може би имаме предвид младите хора, получили блестящо образование в Принстън, Харвард и Оксфорд? Една от тях, бивша моя ученичка, се завърна със златния си медал в родината при управлението на Сакскобурггота, цяла година се бори, за да влезе в едно министерство, две години води свирепа битка с глупостта и хаоса в него и накрая напусна, за да заработи в частна фирма... Поне остана в България. Мога да ви дам десетки подобни примери. Но нали гръбнакът на царското правителство бе пак от младежи, върнали се от чужбина? Помните ли, нарекоха ги „великденчета”. Бившият Президент и правителството на лошия Костов ги бяха поканили да помогнат на управлението... Те обругаха управлението, застанаха начело на държавата и заедно с коронованата особа ни подариха онези „реални и несимволични 800 дни”... Една от тях носеше върху пищната си гръд тениска, на която бе изписано: „Срам ме е от вас”. Днес тя продължава да е „отговорен фактор”, свързан с екологията. Само дето мен ме е срам от дереджето на екологията в България. И от управлението на България... Оказва се, че и европейците ги е срам!...
И още нещо се оказва – онези „млади лъвове”, които трябваше да европеизират родината ни, не бяха какви да е млади хора. Те бяха „от сой”. Бяха дечицата на бившата комунистическа номенклатура. Ами погледнете биографиите им! И не се заблуждавайте, че именно те са „представителна извадка” на младите българи с блестящо образование. Те просто с гордост (без кавички!) носеха морала на своите бащи. И го наложиха на обществото! А той си е един фалшив соцморал на двойните стандарти. На популисткото говорене. Защо се чудите тогава, че обществото е затънало в блатото на чалгакултурата, голотията е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от всяко шоу! Не че въпросните – вече не толкова млади хора, са прости. Но в името на властта те трябваше да се погрижат за опростачването на обществото. Да сте срещнали последните седем години рекламен продукт, презентиращ знанието като ценност? Интелектът като богатство? Образованието като път към социален просперитет? (Извън оная идиотска реклама за матурата като екшън или сериал от „Сървайвър”) Едва ли някой все още се заблуждава, че не живеем в условията на фасадна демокрация, зад лъскавата фирма на която се вихрят гешефтарство и курупция в индустриални размери... Къде е „грижата за младите”? В графата за „младежта и спорта”? О, ужас! В псевдореформата на образователната система?! Много скоро ще усетите нейните резултати... В обществената атмосфера, воняща на престъпност, разкъсвана от корупционни скандали, онагледена от показни убийства?! Днес младите хора в България са свободни единствено в правото си на избор. В правото си да приемат – или да не приемат фалша на света, в който живеят. Децата са свръхчувствителни към фалша... За някои от тях срещата с деморализацията е пагубна. Останалите вече са се научили да слушат – и да разумяват изреченото ...
И когато чуят, например, от устата на висш държавен чиновник: „Бъдещето... зависи от нашите деца...” – вероятно си казват, че подобни хора могат да мислят в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.