Let it be day

The night is black, the night is creepy,
malevolent and cold as death.
Out of the earth wounds, blood  is seeping
warm like a dying man's last breath.

Midst burning ruins, an eyeless devel
is brandishing the colours madly.
The the swords, their clanging make him revel,
watching the endless slaughter gladly.

A silhouette is rising, eeire,
in the impenetrable gloom.
Some giant cross. Throngs mad and dreary
by thousands flock to meet their doom.

They go, urged by a golden god,
they  crawl, but startled by his madness.
The crowds move slowly, numbed and awed,
the darkness grows, preceding sadness.

The chests plead for a gulp of air;
the eyes hanker a ray of daylight.
One dream, one craving, hidden there,
is fading slowly in the dark night.

And over anguish, blood and tears,
through cold and terrible dismay,
 a cry is booming loud and clear:
"Let it be day!" Let it be day!"




 "Да бъде ден"
Хр.Смирненски

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.

В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.

Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред

вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.

За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъд ден! Да бъде ден!“