Изпращаме месец май на лето господне 2013-то с нов кабинет. Отново Станишев и неговите ибрикчии ни "спрятат" правителство. Отново "седенкаджията" Орешарски ще се грижи за благоденствието, което ще потече из крачолите на целокупното българско народо(природо)население като от чешма. Местан ще къса обръчите от фирми, създадени от Доган. А Волен с "план" в очите ще гони или ще посреща "с хляб и кол" чуждите капиталисти (естествено, не става дума за братските руски такива)...
Отново левият политически елит играе главната роля в римейк на сълзливата коалиционна сапунка от типа "вълк със сменена козина, но не и нрав”, или ако щете - "Пременил се Илия, погледнал се - пак у тия". Все за тях се отнася.
Запитани какво мислят по въпроса, повечето хора или отговарят, че събитията оттук нататък са предопределени, че нещата съвсем не отиват на добре, че настоящото политическо и обществено статукво не дава повод за оптимизъм и т.н.; или, насърчени от знаменитата шопска сентенция "най мразим да мислим" - "не мислят нищо" (защото е "все тая - и да мислим, и да не мислим, разлика няма!"). Никак не е сигурно и дали могат...
Действително, мисленето е едно от най-затормозяващите, обременяващи, непродуктивни и неблагодарни занимания в живота въобще. Само че без него ние се обезличаваме, ставаме лениви, тътрещи се същества, които не живеят, а просто живуркат - и тогава животът вече не е "life is life", както се пее в една песен, а само "жизн". Понякога от тази дейност може да ни втръсне, но в интерес на истината, мисленето е едно от нещата, които дават динамика на живота. Никой не може да ни каже как да мислим, но то може да ни отвори очите към необятния свят - онзи, в който не следваме еднозначната система на "изберете верния отговор - A, B, C или D", а в който непрестанно се лутаме, търсим, намираме и изгубваме. В момента върви една масовизация, "приватизация" и "колективизация" на човешката идентичност на всички нива. Срещу тази машина на щамповане на знанието, съзнанието и индивидулизма, спасението е единствено всички да бъдат нащрек, да не заспиват и да не потъват в бездната на удобното незнание и задушевния безмисловен комфорт.
Датата е 31-ви май. На днешният ден през 1866г. се ражда литературният критик и публицист д-р Кръстьо Кръстев, основал заедно с Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов литературния кръг "Мисъл". Нека си пожелаем и за в бъдеще у нас да се появи такъв, защото към момента са налични предимно множество вариации на "БезсМИСЛИе".
И докато се рея в безмислието си ("безсмислие" в случая да се чете като "липса на мислие"!), светлосенки и отблясъци от творчеството на един друг Кръстьо Кръстев, вече от по-съвременната ни история, се мержелеят из съзнанието ми:
"Край фонтаните пред Народния театър малък оркестър свири джаз. Слаб върлинест акордеонист и потен едър мъжага към 70-те с тромпет. Звукът на тромпетиста е събрал група замаяни от жегата слушатели. Френски и японски туристи, минувачи и деца. Мъжът подхваща Армстронг. Със затворени очи и червено лице пее с ОНЗИ глас. Тенекиена кутийка пред нозете му полека се пълни с монети. Август в града. Над струните на водата стои дъга. Аха, да тръгна и да изпусна най-важното, но късметът е на моя страна! По алеята откъм Народната банка се задава красива госпожа със зелена лятна рокля. Тя крачи енергично и носи кожена чанта, от онези, каквито предпочитат счетоводителите. Пътят й минава край джазмените. Те праскат "Когато светците маршируват". И неочаквано госпожата вдига брадичка, прави няколко танцови стъпки и се завърта около себе си, като пази равновесие с чантата. Някой подсвирва възторжено. Тя спира, оправя със свободната си ръка гънките на зелената рокля. После кимва към публиката, фръцва се и си тръгва по пътя сред ръкоплясканията. Две деца със сладоледи викат "Браво!". Светците маршируват насред София... Е, защо ги няма тия, дето все ми мрънкат "За това ли стояхме по площадите? За това ли се борихме?". Да, аз се борих за това, пък вие - не знам!"...
...И за пореден път си казвам - да, за това се борихме... И не е било напразно!
петък, май 31, 2013
петък, май 24, 2013
Размисли за буквите, за нас, за модерното и хипермодерното
Пореден месец май отминава под знака на засиленото абитуриентско присъствие, хорово броене (на места нечленоразделно и накъсано) до 12 и гръмко автомобилно звуково оформление. С разликата, че този път месецът ще се изтърколи и под надслов "Нов Парламент - нов късме(н)т" - вече и с ново правителство. Би било прекрасно в един светъл празник като деня на славянската писменост и култура да не бъдем за кой ли път обременени с горчиви факти. Поставят ни на 50-то място в света и на последно място в ЕС по грамотност... Изоставаме след редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка... Голям процент ученици не знаят докрай българската азбука, но знаят много добре как се правят деца... И си казваме - ама нали в една съседна нам страна граждани с българско поданство, гласуващи за депутати в български парламент, комай не знаят не само българската азбука, а и (поне пред камерите на телевизията) въобще не могат да говорят български! Да беше само това, "с мед да го мажеш"... Да коментираме ли наблюденията на студентите и преподавателите от СУ върху лексиката на родните ни политици?
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!
понеделник, май 20, 2013
Ново двайсет
Поредна вечер аз не спя - коя поред, забравих.
И питам се къде сгреших, къде, какво направих?...
Любим за мен човек ужасно много ме наказа.
Постъпи отвратително и просто "чао" ми каза.
И аз стоя невярващо - защо, недоумявам,
постъпва така грозно, а пък мене обвинява...
Не искам да се сърдиш ти, защото те обичам.
Но явно на това държиш, защо ли, пак се питам?
Ти правиш страшна глупост, нараняваш ме страхотно...
За тебе мисля лошо - че си някакво животно.
И после цяла нощ не спя, от нерви пак треперя,
а отговор отникъде не мога да намеря...
И като не остава друго, мощно се напивам.
Така затворения кръг "напускам" и "разбивам".
И драйфам после в банята, и къртя като чук,
на гадните въпроси от главата ми напук.
Чудесно е, че вън от нея нищо не се чува,
защото по-добре да се не знае как те псувам.
Защото страшно много ме боли и, ах, защото,
умира нещо в мен, когато няма го доброто...
Не искам егоисти самовлюбени да виждам.
Това, което правят с мен, ужасно ме обижда.
И питам се къде сгреших, къде, какво направих?...
Любим за мен човек ужасно много ме наказа.
Постъпи отвратително и просто "чао" ми каза.
И аз стоя невярващо - защо, недоумявам,
постъпва така грозно, а пък мене обвинява...
Не искам да се сърдиш ти, защото те обичам.
Но явно на това държиш, защо ли, пак се питам?
Ти правиш страшна глупост, нараняваш ме страхотно...
За тебе мисля лошо - че си някакво животно.
И после цяла нощ не спя, от нерви пак треперя,
а отговор отникъде не мога да намеря...
И като не остава друго, мощно се напивам.
Така затворения кръг "напускам" и "разбивам".
И драйфам после в банята, и къртя като чук,
на гадните въпроси от главата ми напук.
Чудесно е, че вън от нея нищо не се чува,
защото по-добре да се не знае как те псувам.
Защото страшно много ме боли и, ах, защото,
умира нещо в мен, когато няма го доброто...
Не искам егоисти самовлюбени да виждам.
Това, което правят с мен, ужасно ме обижда.
Тука има, тука нЕма - постизборно или пост след избори
Седмица след изборите, нека си припомним какво всъщност се случи, преди да сме го забравили. Щото като гледам сурат-тефтера, след като прословутите избори минаха и си заминаха, всичко си е все едно изобщо ги е нямало. Ако не броим малцината, чиито професии изискват редовно следене на събитията - главно журналисти, политолози, социолози и т.н. – както и мнозината шегаджии, пускащи шаржове на Борисов, Цветанов, Фидосова и др. (съвсем иначе стои въпросът защо същите тези странични наблюдатели и „корективи” на общественото мнение сега щателно следят дейностите на Цветанов, кого и как ще "подслуша", коментират семейните драми на Дянков и педантично броят наднормените килограми на Искра Фидосова, само преди година-две-три не смееха и да гъкнат против когото и са било от пряко ангажираните с властта лица...), предимно наблюдаваме неувяхващата реколта от снимки със сърчица и цветенца, мъдрости от типа "Усмихвайте се и светът ще се усмихне с вас", "Радвайте се на живота" и тям подобни... Изобщо, "велики мисли" вълнуват народа - той е развълнуван и се вълнува като един същий тих бял Дунав. Не, че има нещо лошо в съветите за усмихване и тяхното изпълнение. Но ако "радостта от живота" не е обвързана и с малко разум, усмивките биха изглеждали като усмивките на контингента, който условно наричаме "Карлуково” или „четвърто весело” – кой както предпочита.
Въпросите има много и все повече стават – успешни ли бяха изборите или не, кой и какво спечели от тях, някой спечели ли изобщо и какво ни чака оттук насетне… Ще има ли ново (програмно) правителство, няма ли... Ще има ли или не предсрочни избори... И всички други загадки от сорта "тука има, тука нЕма”.
Едно е сигурно – както г-н Вешим пише в последния брой на „Стършел” – „На сутринта след изборите се събудихме с махмурлук и взехме да се питаме „Абе, ние какво направихме?”… или както поставя въпроса шопския фолклор – „Оти ручàхме жабетата?”. Изборите струваха скъпо на гърба на националната хазна и преди всичко, на родния данъкоплатец, а резултатът пак е задънена улица. Каквото и правителство да бъде сформирано сега, ако изобщо се сформира, е с предопределен изход, няма да го бъде и ще си отиде - къде драговолно, къде принудено - и вероятността от нови избори, които да доизмъчат и без това поизмъчения народ, е много голяма, като резултатът и от тях за жалост е доста неясен и със съмнителна полза.
Няма нужда да изброяваме проблемите, свързани с настоящата ситуация – нека не изземваме функцията на експертите, те достатъчно съвестно са се заели с тази отговорна задача… Решението обаче, мисля, е повече от ясно – смяна на системата и преди всичко, на модела на управление на системата. Господстващият вече повече от две десетилетия двупартиен (в някои случаи направо еднопартиен) модел трябва да остане в далечното минало и в системата да бъдат допускани нови партии и нови лица с нови идеи и визия за бъдещето - а такива за щастие има и винаги ще ги има. Затова гласуваме, затова излизаме на протести, затова говорим и правим всичко възможно да се дава гласност на тези проблеми, а не да се премълчават... Затова и „дясната” партия у нас ще бъде сформирана отново и то не след дълго – на принципа, че нещо трябва да се развали съвсем, за да се поправи, и това ще се случи в скоро време. Само дето и четирите партии, надхвърлящи нужния процент за влизане в парламента, колкото и сходна ("лява", проруска) да е тяхната политическа нагласа по своята същност, не могат да сформират правителство под никаква форма, нито да се спогодят, защото като свински черва (извинявам се за грубата аналогия) са оплетени в корпоративните си интереси. Сега в парламента са четири техни креатури, свързани с руските мутри и обслужващи руските интереси. Отделно стои въпросът, че у нас понятията "ляво" и "дясно" са тотално объркани. Най–лявата партия и кръговете около нея са, грубо казано, партиите на милионерите. Не че това е лошо, но те практически са върли защитници на капитала и класически последователи на онези политически линии на консерватизма, които защитават частния капитал и корпоративните интереси. Но тези интереси нямат нищо общо с цената на труда, средната работна заплата и "благоденствието на народа". Обратно – десните партии, които трябва да са консервативни и неоконсервативни поставят въпроса за преразпределението на капитала, мизерното благосъстояние на българина и социалната справедливост. Така че след 22 години представата за ляво и дясно у нас е загубила смисъла си. И затова политическата линия на дадена партия и ръководството й трябва да бъде разумна и радикална, водеща към европейските политически и социални норми и стандарти. Едва след стабилизирането на България в политиката естествено ще се появят истинските "ляво" и "дясно".
Като не се осъзнава разликата между дясното и лявото в политиката, тези понятия се заменят с разбираеми представи. Десетилетия наред българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И колкото и да му повтарят, че чудесно се живее на куц крак, накрая умората го поваля на земята... Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
Въпросите има много и все повече стават – успешни ли бяха изборите или не, кой и какво спечели от тях, някой спечели ли изобщо и какво ни чака оттук насетне… Ще има ли ново (програмно) правителство, няма ли... Ще има ли или не предсрочни избори... И всички други загадки от сорта "тука има, тука нЕма”.
Едно е сигурно – както г-н Вешим пише в последния брой на „Стършел” – „На сутринта след изборите се събудихме с махмурлук и взехме да се питаме „Абе, ние какво направихме?”… или както поставя въпроса шопския фолклор – „Оти ручàхме жабетата?”. Изборите струваха скъпо на гърба на националната хазна и преди всичко, на родния данъкоплатец, а резултатът пак е задънена улица. Каквото и правителство да бъде сформирано сега, ако изобщо се сформира, е с предопределен изход, няма да го бъде и ще си отиде - къде драговолно, къде принудено - и вероятността от нови избори, които да доизмъчат и без това поизмъчения народ, е много голяма, като резултатът и от тях за жалост е доста неясен и със съмнителна полза.
Няма нужда да изброяваме проблемите, свързани с настоящата ситуация – нека не изземваме функцията на експертите, те достатъчно съвестно са се заели с тази отговорна задача… Решението обаче, мисля, е повече от ясно – смяна на системата и преди всичко, на модела на управление на системата. Господстващият вече повече от две десетилетия двупартиен (в някои случаи направо еднопартиен) модел трябва да остане в далечното минало и в системата да бъдат допускани нови партии и нови лица с нови идеи и визия за бъдещето - а такива за щастие има и винаги ще ги има. Затова гласуваме, затова излизаме на протести, затова говорим и правим всичко възможно да се дава гласност на тези проблеми, а не да се премълчават... Затова и „дясната” партия у нас ще бъде сформирана отново и то не след дълго – на принципа, че нещо трябва да се развали съвсем, за да се поправи, и това ще се случи в скоро време. Само дето и четирите партии, надхвърлящи нужния процент за влизане в парламента, колкото и сходна ("лява", проруска) да е тяхната политическа нагласа по своята същност, не могат да сформират правителство под никаква форма, нито да се спогодят, защото като свински черва (извинявам се за грубата аналогия) са оплетени в корпоративните си интереси. Сега в парламента са четири техни креатури, свързани с руските мутри и обслужващи руските интереси. Отделно стои въпросът, че у нас понятията "ляво" и "дясно" са тотално объркани. Най–лявата партия и кръговете около нея са, грубо казано, партиите на милионерите. Не че това е лошо, но те практически са върли защитници на капитала и класически последователи на онези политически линии на консерватизма, които защитават частния капитал и корпоративните интереси. Но тези интереси нямат нищо общо с цената на труда, средната работна заплата и "благоденствието на народа". Обратно – десните партии, които трябва да са консервативни и неоконсервативни поставят въпроса за преразпределението на капитала, мизерното благосъстояние на българина и социалната справедливост. Така че след 22 години представата за ляво и дясно у нас е загубила смисъла си. И затова политическата линия на дадена партия и ръководството й трябва да бъде разумна и радикална, водеща към европейските политически и социални норми и стандарти. Едва след стабилизирането на България в политиката естествено ще се появят истинските "ляво" и "дясно".
Като не се осъзнава разликата между дясното и лявото в политиката, тези понятия се заменят с разбираеми представи. Десетилетия наред българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И колкото и да му повтарят, че чудесно се живее на куц крак, накрая умората го поваля на земята... Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
събота, май 11, 2013
"Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно - съществувам"
Днес е 11-ти май. Ден за размисъл. Дали голяма част от изстрадалия ни народец в днешно време е способен на разМИСЪЛ, или само на безсМИСЛИе? "Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно съществувам" - тази латинска сентенция обикновено е приписвана на Декарт и за щастие не би могла да се възприема буквално - в противен случай това би намалило до минимум и без това топящия се брой на българските изМиратели. Не всеки може да си позволи лукса да не мисли. Но поне се предполага, че е редно в днешно време всеки сам да разсъждава и да си прави изводи, а не механично да повтаря и върши едни и същи действие, без да мисли...
"Пуснат ли слух, че сестра ти е еди-каква си, иди доказвай, че нямаш сестра" - това е поговорка, възникнала точно по този повод. Нищо ново и необичайно, характерна е за нашата скъпа татковина...
Казал му на Пенчо някакъв си човек, че кандидатът Х от партията Y бил подставено лице на друга една партия - къде-къде по-известна, богата, мастита и мръсна... И Пенчо, който преди това е щял да гласува за кандидата Х, като опозиционен вот, се отказва от това си намерение. Нещо повече, той разказва чутото на друг някакъв си човек, който пък му подшушва, че въпросният кандидат Х бил родом от Кукуш. И не само това - оказало се, че цялата му рода, до девето коляно, били родом от Кукуш! Ах, какъв ужас! Събират се и други някакви си човеци в благородната кауза да влеят разум в главите на безпросветните народни маси и по този начин да прецакат овреме кандидата Х, за да не се минат... И пътьом да припечелят някой и друг лев за разпространяване на еди-каква си информация, че зима идва... Нищо, че е месец май - пак ще дойде! Трябва да бъдем подготвени от рано за новия зимен грип - отново видоизменен...
Това е то изкуството да не се мисли.
Резултатите са налице... Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на пресата и електронните медии - веднага се набива на очи един злодей. Това е Светослав Витков. Той е "подставено лице на Герб", "подставено лице на БСП", "зет на Бриго Аспарухов" и какъв ли още не - такива са квалификациите на пресата. За ужас на политическия ни елит Николай Николов каза в "Блиц": "Ако “Глас народен” беше комунистическа партия и креатура на ДС, както някои се изразяват, щеше да има много пари. Това е индикатор, който е безпогрешен. Партия без пари не може да бъде подлога на комунистическата партия. Държавна сигурност може да бъде открита при милионите". Затова платените хулители, оплюватели и храчковци опитват друга стратегия - сега пък изкарват последния, вчерашен агитационен концерт на "Глас народен" пиянска оргия, сборище на деградирали алкохолици, наркомани и лумпени, бойно поле на неандерталци, които се млатят с бухалките си... Е, който е бил там и е видял - знае. Който има акъл да разсъждава - преценява. Който няма, се доверява сляпо. Така, както едно време сляпо се довериха на приказки и празни обещания за "800 дни" до светлото и безоблачно бъдеще... А после и на други аналогични подобия...
И не, уважаеми изМиратели от нашата измираща нация, това не води до логичния извод, че "всички са маскари", а само до простата истина, че трябва да се мисли, преди да се действа. В противен случай сами се поставяме в позицията на ужасно многото хора, които във Фейсбук се подлъгват по разни призиви и апели от сорта: "Знам, че 99% от вас няма да копират това. Бъдете от единия процент, дето ще го направят", придружено от някаква картинка или нещо уж в подкрепа на някаква кауза - я гладуващи сомалийчета, я безпризорни животинки, я лисици в зоопарка, я гъбарството в Португалия, я друго нещо. А всъщност не си дават сметка колко манипулативно и дори обидно за средноинтелигентния човек е това. Това е едно завоалирано "ЗНАЕМ, че 99% са ИДИОТИ. Бъди различен - направи това, което НИЕ искаме, за да НИ докажеш, че не си". Но ужасно много хора се прилъгват... Ако обаче аз напиша сега: "Знам, че 80-90% от хората няма да гласуват утре на изборите. Бъдете различни - направете го поне вие", силно се съмнявам мнозина действително да се втурнат към урните (с 300 км в насрещното), вместо да ми теглят една благословия...
А в това да се гласува има смисъл, скъпи приятели. Защото ако ние сами не направим минималното, което зависи от нас, за да променим положението си - а то е в утрешния ден да си мръднем долницата до най-близкото училище и да пуснем някаква си хартийка - ако трябва, дори празна, ако трябва, в нея да напсуваме всички, или съседите, или топлофикация, или каквото и да е - но поне да се регистрираме, че сме го направили... няма кой да го направи вместо нас!
НА 11-ти май, 1502 г. Христофор Колумб потегля на своята четвърта и последна експедиция до Западните Индии, за да открие Новия свят. Е, хайде на 11-ти май, 2013-та, и ние да тръгнем, за да открием нашия такъв?
"Пуснат ли слух, че сестра ти е еди-каква си, иди доказвай, че нямаш сестра" - това е поговорка, възникнала точно по този повод. Нищо ново и необичайно, характерна е за нашата скъпа татковина...
Казал му на Пенчо някакъв си човек, че кандидатът Х от партията Y бил подставено лице на друга една партия - къде-къде по-известна, богата, мастита и мръсна... И Пенчо, който преди това е щял да гласува за кандидата Х, като опозиционен вот, се отказва от това си намерение. Нещо повече, той разказва чутото на друг някакъв си човек, който пък му подшушва, че въпросният кандидат Х бил родом от Кукуш. И не само това - оказало се, че цялата му рода, до девето коляно, били родом от Кукуш! Ах, какъв ужас! Събират се и други някакви си човеци в благородната кауза да влеят разум в главите на безпросветните народни маси и по този начин да прецакат овреме кандидата Х, за да не се минат... И пътьом да припечелят някой и друг лев за разпространяване на еди-каква си информация, че зима идва... Нищо, че е месец май - пак ще дойде! Трябва да бъдем подготвени от рано за новия зимен грип - отново видоизменен...
Това е то изкуството да не се мисли.
Резултатите са налице... Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на пресата и електронните медии - веднага се набива на очи един злодей. Това е Светослав Витков. Той е "подставено лице на Герб", "подставено лице на БСП", "зет на Бриго Аспарухов" и какъв ли още не - такива са квалификациите на пресата. За ужас на политическия ни елит Николай Николов каза в "Блиц": "Ако “Глас народен” беше комунистическа партия и креатура на ДС, както някои се изразяват, щеше да има много пари. Това е индикатор, който е безпогрешен. Партия без пари не може да бъде подлога на комунистическата партия. Държавна сигурност може да бъде открита при милионите". Затова платените хулители, оплюватели и храчковци опитват друга стратегия - сега пък изкарват последния, вчерашен агитационен концерт на "Глас народен" пиянска оргия, сборище на деградирали алкохолици, наркомани и лумпени, бойно поле на неандерталци, които се млатят с бухалките си... Е, който е бил там и е видял - знае. Който има акъл да разсъждава - преценява. Който няма, се доверява сляпо. Така, както едно време сляпо се довериха на приказки и празни обещания за "800 дни" до светлото и безоблачно бъдеще... А после и на други аналогични подобия...
И не, уважаеми изМиратели от нашата измираща нация, това не води до логичния извод, че "всички са маскари", а само до простата истина, че трябва да се мисли, преди да се действа. В противен случай сами се поставяме в позицията на ужасно многото хора, които във Фейсбук се подлъгват по разни призиви и апели от сорта: "Знам, че 99% от вас няма да копират това. Бъдете от единия процент, дето ще го направят", придружено от някаква картинка или нещо уж в подкрепа на някаква кауза - я гладуващи сомалийчета, я безпризорни животинки, я лисици в зоопарка, я гъбарството в Португалия, я друго нещо. А всъщност не си дават сметка колко манипулативно и дори обидно за средноинтелигентния човек е това. Това е едно завоалирано "ЗНАЕМ, че 99% са ИДИОТИ. Бъди различен - направи това, което НИЕ искаме, за да НИ докажеш, че не си". Но ужасно много хора се прилъгват... Ако обаче аз напиша сега: "Знам, че 80-90% от хората няма да гласуват утре на изборите. Бъдете различни - направете го поне вие", силно се съмнявам мнозина действително да се втурнат към урните (с 300 км в насрещното), вместо да ми теглят една благословия...
А в това да се гласува има смисъл, скъпи приятели. Защото ако ние сами не направим минималното, което зависи от нас, за да променим положението си - а то е в утрешния ден да си мръднем долницата до най-близкото училище и да пуснем някаква си хартийка - ако трябва, дори празна, ако трябва, в нея да напсуваме всички, или съседите, или топлофикация, или каквото и да е - но поне да се регистрираме, че сме го направили... няма кой да го направи вместо нас!
НА 11-ти май, 1502 г. Христофор Колумб потегля на своята четвърта и последна експедиция до Западните Индии, за да открие Новия свят. Е, хайде на 11-ти май, 2013-та, и ние да тръгнем, за да открием нашия такъв?
четвъртък, май 09, 2013
Предизборни вълнения
Предизборната надпревара е в разгара си и за успеха си участниците не щадят време и средства. Доколко те са вложени по най-подходящия начин и кампанията е проведена грамотно, а агитационните лозунги и девизи звучат поощрително и дори адекватно за масовия избирател, не се наемам да твърдя...
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?
Абонамент за:
Публикации (Atom)