Предизборни вълнения

Предизборната надпревара е в разгара си и за успеха си участниците не щадят време и средства. Доколко те са вложени по най-подходящия начин и кампанията е проведена грамотно, а агитационните лозунги и девизи звучат поощрително и дори адекватно за масовия избирател, не се наемам да твърдя...
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?