Пореден месец май отминава под знака на засиленото абитуриентско присъствие, хорово броене (на места нечленоразделно и накъсано) до 12 и гръмко автомобилно звуково оформление. С разликата, че този път месецът ще се изтърколи и под надслов "Нов Парламент - нов късме(н)т" - вече и с ново правителство. Би било прекрасно в един светъл празник като деня на славянската писменост и култура да не бъдем за кой ли път обременени с горчиви факти. Поставят ни на 50-то място в света и на последно място в ЕС по грамотност... Изоставаме след редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка... Голям процент ученици не знаят докрай българската азбука, но знаят много добре как се правят деца... И си казваме - ама нали в една съседна нам страна граждани с българско поданство, гласуващи за депутати в български парламент, комай не знаят не само българската азбука, а и (поне пред камерите на телевизията) въобще не могат да говорят български! Да беше само това, "с мед да го мажеш"... Да коментираме ли наблюденията на студентите и преподавателите от СУ върху лексиката на родните ни политици?
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар