Подхващам направо - днес нямам предварителни встъпителни увертюри, а нямам и време. Още веднъж искам много ясно да подчертая, че в България представите за политика и всичко свързано с нея, както и опитите политическият ни живот да стане нещо качествено са тотално изопачени и объркани. Съществува следният порочен кръг - хората не гласуват на избори, защото са обезверени, разочаровани и смятат, че политиката, образно казано, е като кочината - който влезе, ще се изцапа; малцинствата (които, като оставим настрана факта, че са малцинства, са преди всичко хора, само че оскотели от мизерия, масово неграмотни и следователно манипулативни) гласуват срещу "бира и кебапче"; хората от така наречената "средна класа" още повече се обезверяват и напълно отказват да упражняват вота си, тъй като според тях "изборите са купени и срещу това няма решение" (абстрахирайки се от факта, че общностите, най-често спрягани за "купен електорат" са едва 5-8% от населението у нас и при една по-висока избирателна активност от страна на основното население техният вот лесно би станал пренебрежимо малък). По този начин "купешкият вот" лесно побеждава.
Оттам и основният извод - защо "единствената" алтернатива срещу правителството на Орешарски трябва непременно да е ГЕРБ? Колкото Симеон бе избран отново след провала си през периода 2001 (когато имаше по-голямо мнозинство от Бойко през 2009) до 2005, толкова би могъл да бъде и ГЕРБ в момента. Алтернатива е всяка една от партиите в България (а те никак не са малко), която всеки реши да подкрепи. Друг вариант - всеки има право да сформира собствена партия и да опита да влезе в парламента, ако счете това за уместно. "Политика" не е мръсна дума, нито пък "партийност". Като оставим настрана неизбежните дефекти и пропуски в демократичната система, безспорен факт е, че политическият плурализъм е единственият, за добро или лошо, начин за пряко въздействие върху ситуацията у нас, поне към настоящия момент. Другото се нарича "диктатура"... и не е за предпочитане.
Още нещо - специално за всички, които евентуално ще писнат, че студентските протести трябвало да бъдат "надпартийни" и политическите партии нямали място да ги/ни подкрепят (вече ни направи мазол в мозъка, но няма как) - лично на мен (а, мисля, и на всеки друг) ми е точно последен проблем кой и как е решил да подпомогне протеста ни, както и коя партия или движения подкрепя, стига да не е сред парламентарно представените, които в момента искаме да се махнат и стига да е решил да ни подпомогне в качеството си на гражданин и човек. Дакелското подскачане при всяко споменаване на думата "партия" или "политика", както и бягането от тях като от чумата, е меко казано смешно и показва удивителна обществена (за да не кажа и обща) неграмотност. Мисълта, че представителите на една или друга партия или организация подкрепят дадена инициатива, единствено мотивирани от мисълта за политически и финансови дивиденти, както и страхът, че някой може да ни манипулира, употребява за своите цели или накара да действаме в негова изгода, могат да бъдат основателни, единствено ако на човек му липсва увереност в собствените възможности, принципи и убеждения. А пък ако случаят е такъв, цялото започнато начинание в момента е директно за боклука.
сряда, ноември 20, 2013
неделя, ноември 17, 2013
Дневникът на един (луд) окупатор
Всеки ден се събираме тук, в зала три-две-едно,
Тук седим, мислим и си говорим за всичко - от, до.
Тук сме,докато имаме време,
Кой какво казва - хич не ни дреме,
Утре пак, щом минута се вземе,
Тук ще се спреме.
Само това,само това ни остава,
Само това,с друго не се получава,
Само това, само това ни се дава,
Само това - на друго недей се надява!
Само това,само това (2)
Само това ни остава,хора, само това!
Денем пишем, плакати рисуваме на масите,
Нощем с песни и спални чували загряваме се.
А през другото време - скука.
Все на лекции, но не ни пука.
Щом намерим една пролука,
Пак ще сме тука.
Тук седим, мислим и си говорим за всичко - от, до.
Тук сме,докато имаме време,
Кой какво казва - хич не ни дреме,
Утре пак, щом минута се вземе,
Тук ще се спреме.
Само това,само това ни остава,
Само това,с друго не се получава,
Само това, само това ни се дава,
Само това - на друго недей се надява!
Само това,само това (2)
Само това ни остава,хора, само това!
Денем пишем, плакати рисуваме на масите,
Нощем с песни и спални чували загряваме се.
А през другото време - скука.
Все на лекции, но не ни пука.
Щом намерим една пролука,
Пак ще сме тука.
събота, ноември 16, 2013
"За какво?"
Напоследък все по-често си припомням един поовехтял анекдот: "Пациент при лекаря пита: "Докторе, ще живея ли?". - "И за какво?" - гласи отговорът." Коментарите, които масово могат да се чуят от познати и непознати по улицата, на опашка, в градския транспорт или на чаша мастичка, бира или кафе в квартално заведение, често много удобно се заключават именно в подобни невероятни прозрения. "За какво протестират студентите?" - недоумяват мнозина. "За какво стачкуват гражданята?" се пита в загадката... разликата между стачка и протест дори не се споменава. Какво искат хората всъщност?
Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно. Първото, което се подразбира от само себе си, е "оставка" на управляващия кабинет. Преди един бюлюк критици, мърморковци и разбирачи да са гракнали срещу ми "И след това, какво?", бързам да припомня как в една своя песен, по съвсем друг повод незабравимият Георги Минчев пее: "Хубаво, съгласен съм, и след това какво?". Следващият куплет, изпят от Милена, обяснява как положението пак ще се повтори, ако се налага. На същият този принцип, логичният отговор е - ами пак същото, ако трябва. Нека има предсрочни избори и на 6 месеца, ако е необходимо, докато не стане промяната, която, мисля, всички искаме.
Вторият отговор на въпроса какво, аджеба, искаме всъщност, е точно това - промяна. И не само го искаме, но и го правим. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не вижда, че промяната вече се случва, в момента България е един врящ казан и се вихрят събития, които решават бъдещето ни за години напред. Трябва да е и особено наивен (за да не кажем направо глупав), ако намира, че в България в момента всичко е прекрасно и безоблачно. Хората протестират, когато не са доволни от нещо. А Алеко Константинов казва "По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня". Свинете не протестират. Очевидно, за да искат оставка на правителството вече шести месец, хората не се чувстват особено щастливи. Защо човек да се вдига на бунт, ако всичко му е наред? Няма логика подобно действие. Точно както няма логика и сума ти хора днес да изберат непривличащата ги емиграция в някоя страна - която, колкото и да е развита, нито е цъфнала и завързала, нито е чак такъв земен рай, какъвто си представят мнозина - ако са си добре в родината. Нито е логично или обяснимо човек, живял в пространството на "светлия социалистически рай", да иска да бяга в ада на "прогнилия западен капитализъм" и да остане там - а както сами знаем, това многократно се е случвало. Не е зле повече хора да се позамислят върху този скромен факт.
Лично на мен, като гражданин и данакоплатец, ми е най-последният проблем (да не го кажа в по-грубия вариант) кой точно "върти държавното кормило", стига той да върши работа. БСП, ДПС, Бойко, Костов, Светльо Витков, ако ще Митьо Пищова да дойде да управлява, не бих имала нищо против, ако той управлява добре, така че ние да се чувстваме "като бели хора". Едва ли има чак толкова върли идеалисти, които да се бунтуват ако всичко им е наред, просто "ей тъй, нА", в името на самия бунт. Обяснение от сорта, че на хората им липсвал адреналин, работа и редовен полов живот, е направо детинско. Кому е нужно да мръзне зимата или да се поти в летните жеги на площада, че и да води и децата или внуците си да гледат как униформени маризят мирни граждани? Толкова ли нямат друга работа тия хора бе? И ако е така, защо докато едни протестират, други си пият кафето на Витошка (или където и да е), без да си мърдат пръста? "И за какво?" - разсъждават те. "Като се махнат тия, ще дойдат ония, или други ще дойдат; които и да са - все едно е, всички са маскари". Интересно обаче, дали ако ги попитат биха ли искали по-добра среда за децата си, по-уреден живот и поне малко по-голяма заплата, тия хора биха се поколебали изобщо... Още по-интересен е фактът, че ако след някое и друго време (което може и да не бъде днес или утре, но все ще се случи някога) животът в България стане действително по-добър и по-уреден, 90% от същите тези върли противници на протеста ще се гордеят и бият в гърдите - "Ние го постигнахме"... Това не е гениално съждение, а просто пътят на житейската логика (д**а и житейска логика!).
А междувременно протестите продължават. И недоволството на студентите продължава, както и окупацията на университетите. "И за какво?" - ще попитат мнозина... Това е наша национална тайна!
Поздрав по случая с ТАЗИ ПЕСЕН
Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно. Първото, което се подразбира от само себе си, е "оставка" на управляващия кабинет. Преди един бюлюк критици, мърморковци и разбирачи да са гракнали срещу ми "И след това, какво?", бързам да припомня как в една своя песен, по съвсем друг повод незабравимият Георги Минчев пее: "Хубаво, съгласен съм, и след това какво?". Следващият куплет, изпят от Милена, обяснява как положението пак ще се повтори, ако се налага. На същият този принцип, логичният отговор е - ами пак същото, ако трябва. Нека има предсрочни избори и на 6 месеца, ако е необходимо, докато не стане промяната, която, мисля, всички искаме.
Вторият отговор на въпроса какво, аджеба, искаме всъщност, е точно това - промяна. И не само го искаме, но и го правим. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не вижда, че промяната вече се случва, в момента България е един врящ казан и се вихрят събития, които решават бъдещето ни за години напред. Трябва да е и особено наивен (за да не кажем направо глупав), ако намира, че в България в момента всичко е прекрасно и безоблачно. Хората протестират, когато не са доволни от нещо. А Алеко Константинов казва "По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня". Свинете не протестират. Очевидно, за да искат оставка на правителството вече шести месец, хората не се чувстват особено щастливи. Защо човек да се вдига на бунт, ако всичко му е наред? Няма логика подобно действие. Точно както няма логика и сума ти хора днес да изберат непривличащата ги емиграция в някоя страна - която, колкото и да е развита, нито е цъфнала и завързала, нито е чак такъв земен рай, какъвто си представят мнозина - ако са си добре в родината. Нито е логично или обяснимо човек, живял в пространството на "светлия социалистически рай", да иска да бяга в ада на "прогнилия западен капитализъм" и да остане там - а както сами знаем, това многократно се е случвало. Не е зле повече хора да се позамислят върху този скромен факт.
Лично на мен, като гражданин и данакоплатец, ми е най-последният проблем (да не го кажа в по-грубия вариант) кой точно "върти държавното кормило", стига той да върши работа. БСП, ДПС, Бойко, Костов, Светльо Витков, ако ще Митьо Пищова да дойде да управлява, не бих имала нищо против, ако той управлява добре, така че ние да се чувстваме "като бели хора". Едва ли има чак толкова върли идеалисти, които да се бунтуват ако всичко им е наред, просто "ей тъй, нА", в името на самия бунт. Обяснение от сорта, че на хората им липсвал адреналин, работа и редовен полов живот, е направо детинско. Кому е нужно да мръзне зимата или да се поти в летните жеги на площада, че и да води и децата или внуците си да гледат как униформени маризят мирни граждани? Толкова ли нямат друга работа тия хора бе? И ако е така, защо докато едни протестират, други си пият кафето на Витошка (или където и да е), без да си мърдат пръста? "И за какво?" - разсъждават те. "Като се махнат тия, ще дойдат ония, или други ще дойдат; които и да са - все едно е, всички са маскари". Интересно обаче, дали ако ги попитат биха ли искали по-добра среда за децата си, по-уреден живот и поне малко по-голяма заплата, тия хора биха се поколебали изобщо... Още по-интересен е фактът, че ако след някое и друго време (което може и да не бъде днес или утре, но все ще се случи някога) животът в България стане действително по-добър и по-уреден, 90% от същите тези върли противници на протеста ще се гордеят и бият в гърдите - "Ние го постигнахме"... Това не е гениално съждение, а просто пътят на житейската логика (д**а и житейска логика!).
А междувременно протестите продължават. И недоволството на студентите продължава, както и окупацията на университетите. "И за какво?" - ще попитат мнозина... Това е наша национална тайна!
Поздрав по случая с ТАЗИ ПЕСЕН
вторник, ноември 12, 2013
Кратък обзор на актуалните (все още) събития
Преди вече доста години, в един свой материал по съвсем друг повод, г-н Иво Беров пише следното :
"Съобщение от пресцентъра на МВР: Под прикритието на нощта, мъж, жена и дете се нахвърлиха срещу шепа от стотина нищо неподозиращи и останали беззащитни под бронята си полицаи. Воден от неистовата си злоба, мъжът се удари в палката на един доблестен служител на МВР и падна от яд на земята. Вместо да си признае, че е манипулиран от определени политически сили, мъжът продължи да се удря в палките с цел да направи държавен преврат. В същото време озверялото дете започна да обижда полицаите, като зверски се разрева срещу тях. С риск за живота си и след мъчителна борба, те успяха да го приведат в безпомощно състояние, почти без да му нанесат смъртоносни травми. Направената справка в архивите на МВР дава известно основание да се смята, че детето май е незаконно родено и следователно е лумпен. В нарушение на конституционността и в разрез с парламентаризма, майката на лумпенчето се опита да застане на негова страна, но добре, че заслепена от ярост, не намери пътя към него и се блъсна в полицейските щитове. С което държавността бе спасена.
Всичките стотина доблестни служители на МВР, проявили героизъм, са повишени в полковници, генерали, генерал-майори, маршали, адмирали и контраадмирали. В тяхна подкрепа Националната телевизия ще излъчи тържествен концерт с песни и танци до зори, мултипликационни филми и много развлекарелни програми."
Цитираният текст, уважаеми дами и господа, е публикуван във вестник "Демокрация" на 11 януари, забележете, 1997 година!
Да ви звучи невероятно и дори неприятно актуално и днес? ...
"Съобщение от пресцентъра на МВР: Под прикритието на нощта, мъж, жена и дете се нахвърлиха срещу шепа от стотина нищо неподозиращи и останали беззащитни под бронята си полицаи. Воден от неистовата си злоба, мъжът се удари в палката на един доблестен служител на МВР и падна от яд на земята. Вместо да си признае, че е манипулиран от определени политически сили, мъжът продължи да се удря в палките с цел да направи държавен преврат. В същото време озверялото дете започна да обижда полицаите, като зверски се разрева срещу тях. С риск за живота си и след мъчителна борба, те успяха да го приведат в безпомощно състояние, почти без да му нанесат смъртоносни травми. Направената справка в архивите на МВР дава известно основание да се смята, че детето май е незаконно родено и следователно е лумпен. В нарушение на конституционността и в разрез с парламентаризма, майката на лумпенчето се опита да застане на негова страна, но добре, че заслепена от ярост, не намери пътя към него и се блъсна в полицейските щитове. С което държавността бе спасена.
Всичките стотина доблестни служители на МВР, проявили героизъм, са повишени в полковници, генерали, генерал-майори, маршали, адмирали и контраадмирали. В тяхна подкрепа Националната телевизия ще излъчи тържествен концерт с песни и танци до зори, мултипликационни филми и много развлекарелни програми."
Цитираният текст, уважаеми дами и господа, е публикуван във вестник "Демокрация" на 11 януари, забележете, 1997 година!
Да ви звучи невероятно и дори неприятно актуално и днес? ...
петък, ноември 08, 2013
Дежа вю, или?...
В позабравената вече есен на 2007 и провелата се тогава 40-дневна учителска стачка, тогавашният зам.министър на просветата, Кирчо Атанасов, заяви, че "Учебната година и матурите могат да пропаднат тази година, ако стачката се проточи още 2 седмици". По-паметливите сигурно ще си спомнят, че тогава учителите стачкуваха още точно месец след въпросното изявление (преди да бъде брутално смазана с всички средства на властта)... И нито годината, нито матурите, нито ваканциите пропаднаха. И днес Съветът на ректорите, точно два дни след старта на студентските протести, авторитетно отсича, че сме били заплашвани от "нулева година". Просто съвпадение, или? По-интересно е логичното продължение - при положение, че протестите продължават вече към две седмици, "нулевата година" би следвало да е кажи-речи факт. Ако за 10-тина дни протестиращите студенти са успели да "произведат" провалена година, то това е просто рекорд, непостижим за всички министерства от кабинета към настоящия момент! Ех, ако и цялата ни държавна администрация беше толкова експедитивна поне от време на време!...
вторник, октомври 29, 2013
Продължаваме...
Студентските окупации продължават... Вече и ВТУ се включи, и НБУ, и много други ще последват. Време е.
Ама кой какво и как бил казал, къде авторитетно по телевизията, къде по сайтовете, дирижирани от Пеевски - вериги и не знам си какво още, нацията била разделена, обществото било болно, на студентите някой бил плащал... Платените "другари" и "другарки" съдят по себе си може би? Онези от жълтите павета - платени; студентите - платени. Май много станаха, но такива са официалните конспиративни теории на "твърде запознати", очевидно абстрахирали се от факта, че ако се сборуват всички люде, на които теоретично някой бил плащал, получената сума би решила проблема с пенсиите, че и за тринайста пенсия може нещо да остане.
Пък какво щяло да излезе и от този протест и щяло ли въобще нещо да излезе? Няма никакво значение как ще приключи и какво ще излезе в крайна сметка - рано или късно "наглите" ще се махнат, къде драговолно, къде принудени... Важното е, че всичко това се случва, и това само по себе си е прецедент. Надежда има... Въпреки всичко.
Ама кой какво и как бил казал, къде авторитетно по телевизията, къде по сайтовете, дирижирани от Пеевски - вериги и не знам си какво още, нацията била разделена, обществото било болно, на студентите някой бил плащал... Платените "другари" и "другарки" съдят по себе си може би? Онези от жълтите павета - платени; студентите - платени. Май много станаха, но такива са официалните конспиративни теории на "твърде запознати", очевидно абстрахирали се от факта, че ако се сборуват всички люде, на които теоретично някой бил плащал, получената сума би решила проблема с пенсиите, че и за тринайста пенсия може нещо да остане.
Пък какво щяло да излезе и от този протест и щяло ли въобще нещо да излезе? Няма никакво значение как ще приключи и какво ще излезе в крайна сметка - рано или късно "наглите" ще се махнат, къде драговолно, къде принудени... Важното е, че всичко това се случва, и това само по себе си е прецедент. Надежда има... Въпреки всичко.
понеделник, октомври 21, 2013
сряда, октомври 09, 2013
Не може просто да влезете, да привлечете загриженост, и после да излезете
Ето какво преведох днес от блога на чуждестранен автор. Реших да го постна и тук - полезно е и мисля, че казва ясно доста неща:
Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.
Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така
И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?
Източник
Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.
Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така
И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?
Източник
вторник, октомври 08, 2013
Още за охлювите от Кръстьо Кръстев
В преломни мигове охлювите стават народен идеал. И никой не ги пита дали искат.
\\\
Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.
\\\
Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.
\\\
Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.
\\\
Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.
четвъртък, октомври 03, 2013
Busted?.....
Хора, какво става тука бе? Човешкият живот да не се е превърнал изведнъж в кръчма - всеки да влиза в него когато му скимне, и да си тръгва в мига, в който му затъпее? Един такъв елемент мина току-що през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от праведната си недосегаемост. Не че се оплаквам, но за някакви си шест месеца втори такъв случай ми идва малко в повече... Силите се възстановяват но това ще остане.
сряда, октомври 02, 2013
Права и кривини
Напоследък стана изключително модерно да се говори за "вредните условия на труд", в които управляващите - горките - били принудени да работят... Вчера по време на протеста се прочете документ, получен от висш държавен чиновник, в който, с твърде неясни и неизпипани граматически изречения, както и пренебрегвайки фактологическите неточности, последният изтъква въпросните "вредни и/или застрашаващи условия" като един главен и определящ фактор за следния изникнал казус - пояснява се ролята на загражденията към библиотеката на БАН. Те били сложени, понеже протестиращите "възспирали достъпа на народните представители" до въпросното ментално хранилище. И понеже парламентаристите били затруднени до достъпа си към хранилището на разума, става ясно защо те вършели глупости. Последното, разбира се, не бе съобщено, но то е по подразбиране. Като оставим черния хумор настрана, въпросът за "вредните условия на труд" днес става тема за поредното правителствено словоблудство и словесна еквилибристика.
Когато чух тази реч, ненадейно, без да искам, си припомних следната анекдотична случака, на която станах свидетел преди години. Отидох с една приятелка на гости у тях, да пием по кафе. Дъщеричката й (във втори или трети клас) вече се бе прибрала от училище и блажено гледаше детски филмчета. "Марийке, не се ли бяхме разбрали днес ти да измиеш чиниите?" - попита я приятелката ми. Представете си какъв отговор даде Марийка - "В момента, мамо, ти нарушаваш правото ми на почивка!". Ха така! Оказало се, че тъкмо него ден в училището дошли някакви психолози или педагогически съветници да им обясняват за правата на децата и как те по никакъв начин не бива да бъдат нарушавани. На въпроса на майка си дали, аджеба, въпросните психолози са им обяснили, че освен права, децата имат и задължения, дъщеричката отсича: "Не съм чула такова нещо".
Не ви ли напомня хитрото измъкване на това малко момиченце именно поведението на днешните държавни чиновници и безобразното отношение към целокупния електорат и колосалните изисквания срещу въпросния, който нарушавал техните права? Нямаме предвид правото на българските депутати да посещават академичната библиотека - по-скоро имаме сериозните основания да подозираме, че част от тях вероятно не знаят цялата азбука, а посещението в библиотеката е ставало толкова рядко, колкото "ваканцуването". Този неологизъм бе измислен от млад депутат от ДПС, а наскоро Станишев превърна думата в обвинение срещу опозицията. Той също много се радва на нови думички. Като човек, роден в Херцен, Украйна, който чудесно би трябвало да знае украински, руски, а във филиалите на КГБ, изучавал даже английски, той си е същински полиглот. Особено като прибавим и познанията му по български... Обаче най-вероятно по време на следването толкова се е уморил от посещения в библиотеки, че затрудненото придвижване от народното събрание до библиотеката си е жив тормоз, нарушаване на правата, малтретиране и направо геноцид! Това вероятно се е имало предвид във въпросния документ...
Та така, скъпи приятели - ние, протестиращите, нарушаваме правата на народните представители. А задълженията им?
Когато чух тази реч, ненадейно, без да искам, си припомних следната анекдотична случака, на която станах свидетел преди години. Отидох с една приятелка на гости у тях, да пием по кафе. Дъщеричката й (във втори или трети клас) вече се бе прибрала от училище и блажено гледаше детски филмчета. "Марийке, не се ли бяхме разбрали днес ти да измиеш чиниите?" - попита я приятелката ми. Представете си какъв отговор даде Марийка - "В момента, мамо, ти нарушаваш правото ми на почивка!". Ха така! Оказало се, че тъкмо него ден в училището дошли някакви психолози или педагогически съветници да им обясняват за правата на децата и как те по никакъв начин не бива да бъдат нарушавани. На въпроса на майка си дали, аджеба, въпросните психолози са им обяснили, че освен права, децата имат и задължения, дъщеричката отсича: "Не съм чула такова нещо".
Не ви ли напомня хитрото измъкване на това малко момиченце именно поведението на днешните държавни чиновници и безобразното отношение към целокупния електорат и колосалните изисквания срещу въпросния, който нарушавал техните права? Нямаме предвид правото на българските депутати да посещават академичната библиотека - по-скоро имаме сериозните основания да подозираме, че част от тях вероятно не знаят цялата азбука, а посещението в библиотеката е ставало толкова рядко, колкото "ваканцуването". Този неологизъм бе измислен от млад депутат от ДПС, а наскоро Станишев превърна думата в обвинение срещу опозицията. Той също много се радва на нови думички. Като човек, роден в Херцен, Украйна, който чудесно би трябвало да знае украински, руски, а във филиалите на КГБ, изучавал даже английски, той си е същински полиглот. Особено като прибавим и познанията му по български... Обаче най-вероятно по време на следването толкова се е уморил от посещения в библиотеки, че затрудненото придвижване от народното събрание до библиотеката си е жив тормоз, нарушаване на правата, малтретиране и направо геноцид! Това вероятно се е имало предвид във въпросния документ...
Та така, скъпи приятели - ние, протестиращите, нарушаваме правата на народните представители. А задълженията им?
вторник, септември 24, 2013
Ах, тази чалга...
Да, правилно прочетохте - феноменът "чалга" за пореден път ни накара да ахнем, като и този път не беше от възхищение...
Днешното ми включване трябваше да съдържа съвсем друга информация и разсъждения по други факти и събития, но - какво пък, малко встрани от темата за протестите и правителствените компетентности и задължения...
Размислите ми бяха провокирани от ето ТАЗИ новина, станала повод за ето този коментар на една личност:
Емил Ботев, 24 Септември 2013, около 03.00 часа
"Налага се още веднъж да се появя - за което се извинявам и съжалявам. Налага се да обясня, че предпочитам всичко да изглежда като просто съвпадение, но ако не изглежда така - отново се извинявам и съжалявам. Не бих искал това, което пиша и показвам тук да се възприема като заяждане и болна амбиция - ако изглежда така - пак се извинявам и съжалявам. Просто понякога става така, че съвпаденията са прекалено близко едно до друго във времето и пространството... В коментара си тук от 20 Септември просто исках да кажа, че чалгата не е просто музика... Както и фашизма не е просто политическо течение... Както и че целенасоченото изтребление на културата и спомените на едни народ и една земя не са просто невинно стечение на обстоятелствата... Нещата могат да бъдат много, много дълбоки, ако човек реши да ги загледа както трябва.... Всъщност не искам да обяснявам, нито да пиша повече... Ще добавя само, че НЯМА КАК ДА е случайно, че града на избрания, финансирания и коронован да опростачи цялата нация и култура на България, уважавания бизнесмен и голям приятел на Слави Трифонов г-н Митко Пайнера, който град е и гордо седалище на прочутата му фирма е "избран" за сцена на този открит урок - едновременно по падение и потресаващ примитивизъм -от една страна, и по свикване с болката от блясъка на непокритата чиста ИСТИНА - от друга. В случая - ИСТИНАТА за това докъде всъщност сме я докарали... всички заедно... със стремежа си към поддържане на престорени усмивчици, добро настроение, подчертана вежливост, позитивно мислене, подминаване на какво ли не... и понякога... всъщност често - с недомислено лековато отношение на сериозни хора към сериозни феномени и явления... Тъжно, много тъжно наистина. Извинявам се още веднъж, но точно в рамките и контекста на тази много случайна и съвършено нетипична за мен дискусия - в която още не знам как се набутах сам - нямаше как да не добавя това:
http://www.youtube.com/watch?v=figfuuTN148
"...така трябвало да стане" - чувам да казва мъдро и спокойно към края на филмчето един от юнаците, които товарят трески от рояла Блютнер за подпалки в раздрънканото си комби... И се чувам аз да изричам нещо подобно в какви ли не ситуации....А въпроса за отговорността???!!! А въпроса за уроците, които всички трябва да учим.... те остават открити... И понеже в предишните коментари загатнах за една фраза на проф. Дайнов по темата, но от деликатност и учтивост, да не засегна някой си я премълчах, сега шамара от срама и унижението, което трябва да споделя наравно с всички будни българи просто ме принуждава да изговоря това, което - така или иначе и от самото начало - иска да излезе. Ето какво кратко и ясно каза преди много години Евгени Дайнов: "Когато на един готин човек му е кофти - това е блус, когато на един кофти човек му е готино - това е чалга..." Извинете ме още веднъж. Нищо лично. Всъщност това изречение беше единствения коментар, който исках и трябваше да напиша още в самото начало... Другото - поне според мен - са празни приказки!!! Не изговорих правото слово и сега ме е срам... ... защото - абсурдно или не - си мисля, че ако бях имал силата да съм себе си и в тоя дребен, нищо не значещ конкретен случай, онзи роял можеше още да си стои цял и забравен там някъде, запазил шансовете на някой роден не на място Рахманинов да го докосне... Няма значение кой какво мисли... Аз мисля, че АЗ убих този роял за да ме научи на това, което... и без друго винаги съм знаел... но не винаги съм правил. И знаете ли защо? ЗАЩОТО - както казва слепия, но виждащ повече от зрящите полковник Слейд - IT'S TOO DAMN HARD! /извинете ме за чуждия език - вече над 20 години се мъча да преведа това на добър съвременен български и не съумявам/.
Случката с рояла, разбира се, няма нужда от коментар. Можем само да опитваме отново и отново да се борим за това подобни явления да се случват все по-рядко, доколкото е възможно. По отношение на чалгата обаче... Още веднъж искам много ясно да подчертая, че не обичам чалгата, не слушам въпросния жанр и не бих я причислила към висшите форми на културата, изкуството или каквото и да е, но също така не смятам, че тя е изворът на всички злини у нас. Всички приятели, които мислят, че чалгата е проблем номер едно на тази държава и трябва да се забрани, а тези, които слушат такава музика, са "кофти хора", искам да посъветвам да не мислят повърхностно, а да разгледат нещата и от другата страна на медальона. От къде идва всичкото зло и цялата простотия в страната ни? Не е ли чалгата само една капка в морето от неща, които не трябва да ги има у нас? Колко много други пошлотии съществуват в България и откъде идва и ни се налага тази анти-култура? Колко грозни и отрицателни явления остават непроменени и пренебрегнати, заради нашето безразличие - от рекламите по телевизията, радиото, вестниците, та чак до масовото информационно затъмнение и отвличане на вниманието от същинските събития и проблеми. И защо толкова много хора все по-често избират чалгата пред Верди, или "фолк-дивата" Андреа пред Андреа Бочели? Едва ли само защото са "кофти хора". А дали е случаен фактът, че младите толкова често предпочитат дискотеката пред концертната зала? Ами къде стои ролята на родителите в техния избор на развлечения? Много тъжен е фактът, че мама и тате невинаги имат време и желание да въздействат върху и да оформят (доколкото им е възможно) вкуса на своите рожби, защото са твърде заети да мислят как ще изкарат месеца... А замисляме ли се какво е положението в родното училище? Вървим по коридорите на училището и чуваме как второкласникът крещи на приятеля си „Мангал!”. Другарчето му отвръща "Педал!". „Малки кретенчета”- снизходително оценява ситуацията баткото-третокласник... А околните срамливо свеждат поглед - нали не те са носителите на простотията; пък и "децата" са малки и глупави още, не разбират... Само че малкият, глупав и неразбиращ човек расте, а с него расте и наглостта му. И скоро той ще обръсне главата си, ще обуе кубинки с дебели подметки и ще вика възторжено „Циганите на сапун” – макар че най-вероятно не знае каква е химическата формула на сапуна, не познава процеса на „осапуняване” като патоанатомите и въобще не използва въпросното миещо средство... Или ще излезе с група приятели пред входа на някое училище и ще пребие до осакатяване случайно избраната жертва. Просто така, за развлечение. И защото обществото е било безразлично към неговите ксенофобски прояви...
А не е ли и Холокоста горчив плод на общественото безразличие? Днес ние оценяваме колко е кошмарен геноцидът спрямо огромната маса хора; колко концентрационни лагера е изградил Третия райх; настръхваме от броя на жертвите... Но много рядко си задаваме въпроса - как е възможно хуманистична Европа, с нейния толкова човечен морал и нейната изстрадала култура да допусне тава ужасяващо насилие; да допусне един очевидно болен човек, социопат, дегенерат, да създава теории, обричащи на гибел милиони хора... А Европа да кротува; да позволява с безразличието си буйния цъфтеж на злото. Тъй да се каже, в името на мира... Да не дразнят звяра...
А кой е позволил на палето да стане звяр?
Хубаво е човек да разсъждава върху нещата които ни заобикалят, но не токова еднопосочно и праволинейно.
Фразата "Пътят към Ада е застлан с добри намерения" принципно е приписана на Данте. Не трябва да забравяме тези думи. Защото често сме безразлични към злото – и понякога това безразличие е мотивирано от добри нямереня и криворазбрана етика... А безразличието е дълбоко аморално. И е един от най –каратките пътища към Ада...
Днешното ми включване трябваше да съдържа съвсем друга информация и разсъждения по други факти и събития, но - какво пък, малко встрани от темата за протестите и правителствените компетентности и задължения...
Размислите ми бяха провокирани от ето ТАЗИ новина, станала повод за ето този коментар на една личност:
Емил Ботев, 24 Септември 2013, около 03.00 часа
"Налага се още веднъж да се появя - за което се извинявам и съжалявам. Налага се да обясня, че предпочитам всичко да изглежда като просто съвпадение, но ако не изглежда така - отново се извинявам и съжалявам. Не бих искал това, което пиша и показвам тук да се възприема като заяждане и болна амбиция - ако изглежда така - пак се извинявам и съжалявам. Просто понякога става така, че съвпаденията са прекалено близко едно до друго във времето и пространството... В коментара си тук от 20 Септември просто исках да кажа, че чалгата не е просто музика... Както и фашизма не е просто политическо течение... Както и че целенасоченото изтребление на културата и спомените на едни народ и една земя не са просто невинно стечение на обстоятелствата... Нещата могат да бъдат много, много дълбоки, ако човек реши да ги загледа както трябва.... Всъщност не искам да обяснявам, нито да пиша повече... Ще добавя само, че НЯМА КАК ДА е случайно, че града на избрания, финансирания и коронован да опростачи цялата нация и култура на България, уважавания бизнесмен и голям приятел на Слави Трифонов г-н Митко Пайнера, който град е и гордо седалище на прочутата му фирма е "избран" за сцена на този открит урок - едновременно по падение и потресаващ примитивизъм -от една страна, и по свикване с болката от блясъка на непокритата чиста ИСТИНА - от друга. В случая - ИСТИНАТА за това докъде всъщност сме я докарали... всички заедно... със стремежа си към поддържане на престорени усмивчици, добро настроение, подчертана вежливост, позитивно мислене, подминаване на какво ли не... и понякога... всъщност често - с недомислено лековато отношение на сериозни хора към сериозни феномени и явления... Тъжно, много тъжно наистина. Извинявам се още веднъж, но точно в рамките и контекста на тази много случайна и съвършено нетипична за мен дискусия - в която още не знам как се набутах сам - нямаше как да не добавя това:
http://www.youtube.com/watch?v=figfuuTN148
"...така трябвало да стане" - чувам да казва мъдро и спокойно към края на филмчето един от юнаците, които товарят трески от рояла Блютнер за подпалки в раздрънканото си комби... И се чувам аз да изричам нещо подобно в какви ли не ситуации....А въпроса за отговорността???!!! А въпроса за уроците, които всички трябва да учим.... те остават открити... И понеже в предишните коментари загатнах за една фраза на проф. Дайнов по темата, но от деликатност и учтивост, да не засегна някой си я премълчах, сега шамара от срама и унижението, което трябва да споделя наравно с всички будни българи просто ме принуждава да изговоря това, което - така или иначе и от самото начало - иска да излезе. Ето какво кратко и ясно каза преди много години Евгени Дайнов: "Когато на един готин човек му е кофти - това е блус, когато на един кофти човек му е готино - това е чалга..." Извинете ме още веднъж. Нищо лично. Всъщност това изречение беше единствения коментар, който исках и трябваше да напиша още в самото начало... Другото - поне според мен - са празни приказки!!! Не изговорих правото слово и сега ме е срам... ... защото - абсурдно или не - си мисля, че ако бях имал силата да съм себе си и в тоя дребен, нищо не значещ конкретен случай, онзи роял можеше още да си стои цял и забравен там някъде, запазил шансовете на някой роден не на място Рахманинов да го докосне... Няма значение кой какво мисли... Аз мисля, че АЗ убих този роял за да ме научи на това, което... и без друго винаги съм знаел... но не винаги съм правил. И знаете ли защо? ЗАЩОТО - както казва слепия, но виждащ повече от зрящите полковник Слейд - IT'S TOO DAMN HARD! /извинете ме за чуждия език - вече над 20 години се мъча да преведа това на добър съвременен български и не съумявам/.
Случката с рояла, разбира се, няма нужда от коментар. Можем само да опитваме отново и отново да се борим за това подобни явления да се случват все по-рядко, доколкото е възможно. По отношение на чалгата обаче... Още веднъж искам много ясно да подчертая, че не обичам чалгата, не слушам въпросния жанр и не бих я причислила към висшите форми на културата, изкуството или каквото и да е, но също така не смятам, че тя е изворът на всички злини у нас. Всички приятели, които мислят, че чалгата е проблем номер едно на тази държава и трябва да се забрани, а тези, които слушат такава музика, са "кофти хора", искам да посъветвам да не мислят повърхностно, а да разгледат нещата и от другата страна на медальона. От къде идва всичкото зло и цялата простотия в страната ни? Не е ли чалгата само една капка в морето от неща, които не трябва да ги има у нас? Колко много други пошлотии съществуват в България и откъде идва и ни се налага тази анти-култура? Колко грозни и отрицателни явления остават непроменени и пренебрегнати, заради нашето безразличие - от рекламите по телевизията, радиото, вестниците, та чак до масовото информационно затъмнение и отвличане на вниманието от същинските събития и проблеми. И защо толкова много хора все по-често избират чалгата пред Верди, или "фолк-дивата" Андреа пред Андреа Бочели? Едва ли само защото са "кофти хора". А дали е случаен фактът, че младите толкова често предпочитат дискотеката пред концертната зала? Ами къде стои ролята на родителите в техния избор на развлечения? Много тъжен е фактът, че мама и тате невинаги имат време и желание да въздействат върху и да оформят (доколкото им е възможно) вкуса на своите рожби, защото са твърде заети да мислят как ще изкарат месеца... А замисляме ли се какво е положението в родното училище? Вървим по коридорите на училището и чуваме как второкласникът крещи на приятеля си „Мангал!”. Другарчето му отвръща "Педал!". „Малки кретенчета”- снизходително оценява ситуацията баткото-третокласник... А околните срамливо свеждат поглед - нали не те са носителите на простотията; пък и "децата" са малки и глупави още, не разбират... Само че малкият, глупав и неразбиращ човек расте, а с него расте и наглостта му. И скоро той ще обръсне главата си, ще обуе кубинки с дебели подметки и ще вика възторжено „Циганите на сапун” – макар че най-вероятно не знае каква е химическата формула на сапуна, не познава процеса на „осапуняване” като патоанатомите и въобще не използва въпросното миещо средство... Или ще излезе с група приятели пред входа на някое училище и ще пребие до осакатяване случайно избраната жертва. Просто така, за развлечение. И защото обществото е било безразлично към неговите ксенофобски прояви...
А не е ли и Холокоста горчив плод на общественото безразличие? Днес ние оценяваме колко е кошмарен геноцидът спрямо огромната маса хора; колко концентрационни лагера е изградил Третия райх; настръхваме от броя на жертвите... Но много рядко си задаваме въпроса - как е възможно хуманистична Европа, с нейния толкова човечен морал и нейната изстрадала култура да допусне тава ужасяващо насилие; да допусне един очевидно болен човек, социопат, дегенерат, да създава теории, обричащи на гибел милиони хора... А Европа да кротува; да позволява с безразличието си буйния цъфтеж на злото. Тъй да се каже, в името на мира... Да не дразнят звяра...
А кой е позволил на палето да стане звяр?
Хубаво е човек да разсъждава върху нещата които ни заобикалят, но не токова еднопосочно и праволинейно.
Фразата "Пътят към Ада е застлан с добри намерения" принципно е приписана на Данте. Не трябва да забравяме тези думи. Защото често сме безразлични към злото – и понякога това безразличие е мотивирано от добри нямереня и криворазбрана етика... А безразличието е дълбоко аморално. И е един от най –каратките пътища към Ада...
сряда, септември 11, 2013
...
12 години от терористичния атентат на 11 септември 2001 г., от трагедията, при която загинаха 2996 и бяха ранени над 6000 души... Поклон пред невинните жертви!
петък, септември 06, 2013
Честит празник!!!
Нищо особено, но все пак, да отчета дейност. Следващите писания, които замислям, са далеч по-интересни. И така...
Честит празник на всички българи! На този ден, деня на Съединението, ние с право се гордеем да сме били народ със собствена воля, довела до единството на българите през главата на тогавашните велики сили.
Няма да се впускам в детайлно описание на събитията от тази дата през 1885 година, нито да навлизам в деликатната тема дали, аджеба, не трябва именно 6-ти септември да е национален празник на страната ни, а не трети март, когато друг ни е освободил (а после и заробил - както Апостолът съвсем правилно е предрекъл - като да ни е урочасал). По-скоро искам да обърна внимание на един друг детайл, по който - както може да се очаква - нито една медия, никой български сайт (изключая г-н Иво Инджев и други единични коментари на отделни хора), не дръзна да се изкаже вчера.
"Именно вчера, на 5-ти септември през 1944-та, без никаква необходимост от подобни мерки, Сталин скъсва дипломатическите отношения с България, която не оказва съпротива на половин милионната Червена армия, застанала на Дунав в готовност да преследва германските войски в тогавашна Югославия. Вместо да премине през българската територия, армията Сталин налага окупация, която продължава три години и променя хода на българската история завинаги... Именно 5-ти септември предопределя 9-ти, празнуван повече от 4 десетилетия като национален празник в условията на еднопартийна диктатура. Това е тотално неизвестно на българите и до днес и една от най-грижливо пазените истини по веригата на причинно-следствената връзка..." Затова и в дупката, в която се намираме, копаем ли, копаем и все не стигаме дъното - познаването на собствената ни история е крайно избирателно и пропускливо. Никакво внимание към датата, на която Съветския Съюз обявява война на нашата страна, давайки началото на своята агресия и окупация. Акта на обявяването на война срещу Родината им комунистите не отбелязват, не почитат, не отдават никакво внимание. Защо пренебрегват така избирателно такова важно събитие, никой не знае. Странна е комунистическата логика, отбелязват само края на войната срещу България-9-ти септември, но началото на Съветско-Българската война така и никой не споменава.
Ама, биха казали някои, защо ни е днес да обръщаме внимание на всичко това? Нали хората казват - "минало - заминало"? Може, но един голям български историк (Тончо Жечев) беше казал - "Тежко и горко на оня народ, който, в движението си напред, не е непрекъснато обърнат назад".
Честит празник на всички българи! На този ден, деня на Съединението, ние с право се гордеем да сме били народ със собствена воля, довела до единството на българите през главата на тогавашните велики сили.
Няма да се впускам в детайлно описание на събитията от тази дата през 1885 година, нито да навлизам в деликатната тема дали, аджеба, не трябва именно 6-ти септември да е национален празник на страната ни, а не трети март, когато друг ни е освободил (а после и заробил - както Апостолът съвсем правилно е предрекъл - като да ни е урочасал). По-скоро искам да обърна внимание на един друг детайл, по който - както може да се очаква - нито една медия, никой български сайт (изключая г-н Иво Инджев и други единични коментари на отделни хора), не дръзна да се изкаже вчера.
"Именно вчера, на 5-ти септември през 1944-та, без никаква необходимост от подобни мерки, Сталин скъсва дипломатическите отношения с България, която не оказва съпротива на половин милионната Червена армия, застанала на Дунав в готовност да преследва германските войски в тогавашна Югославия. Вместо да премине през българската територия, армията Сталин налага окупация, която продължава три години и променя хода на българската история завинаги... Именно 5-ти септември предопределя 9-ти, празнуван повече от 4 десетилетия като национален празник в условията на еднопартийна диктатура. Това е тотално неизвестно на българите и до днес и една от най-грижливо пазените истини по веригата на причинно-следствената връзка..." Затова и в дупката, в която се намираме, копаем ли, копаем и все не стигаме дъното - познаването на собствената ни история е крайно избирателно и пропускливо. Никакво внимание към датата, на която Съветския Съюз обявява война на нашата страна, давайки началото на своята агресия и окупация. Акта на обявяването на война срещу Родината им комунистите не отбелязват, не почитат, не отдават никакво внимание. Защо пренебрегват така избирателно такова важно събитие, никой не знае. Странна е комунистическата логика, отбелязват само края на войната срещу България-9-ти септември, но началото на Съветско-Българската война така и никой не споменава.
Ама, биха казали някои, защо ни е днес да обръщаме внимание на всичко това? Нали хората казват - "минало - заминало"? Може, но един голям български историк (Тончо Жечев) беше казал - "Тежко и горко на оня народ, който, в движението си напред, не е непрекъснато обърнат назад".
сряда, август 21, 2013
събота, август 03, 2013
"София - провинция"... и вестнк "Провинция"
Провинция е дума с латински произход, означаваща територията на дадена страна, намираща се извън големите градове. Понятието възниква в древната Римска империя, където под провинция са се разбирали обширни територии (които отговарят приблизително на съвременни държави) на държавата, управлявани от местни управители и притежаващи главни градове.
В зората на демокрацията - към 93-та година, или някъде около това време - на мода у нас беше вестник със заглавие "Провинция", който дори се радваше на пищна реклама. До 1-ви октомври 2012 пък просъществува (за по-малко от три години) вестник “Република”, издаван и редактиран от "живия паметник на българската журналистика", Петьо Блъсков. Този вестник вече също е далечно минало. Вместо него, тук-таме из столицата се разпространява в."Репортер". Блъсков успя да издаде доста скромен тираж от "Република", който излизаше под претенциозния девиз "Малко думи – много истини". За думите не знам, но истината е една - че нещата щяха да стоят много по-иначе, ако Блъсков беше като известния медиен магнат и хламидиен партньор на БСП, другаря Делян Пеевски и вездесъщата му майка "Рени Тотото" - собственици на всички правителствени медии, включително и на медийния "венец на еволюцията" - БЛИЦ. "Репортер" е определен гръмовно като "Вестникът на ХХІ век". Повече от смешно, като се има предвид дълговечността на предишните Блъскови издания. Но преди всичко лъха на "помен с чужда пита", тъй като пак около 90-та година първият частен вестник, който излизаше у нас, са наричаше "Репортер 7". И се списваше така, че и до днес се помни. А какво ще остане от запомнящо се име след година-две експлоатация от Блъсков, още от сега е ясно...
Подобна съдба очаква и лицата, стопанисващи въпросните издания - когато се смени властта, а с нея и нагласите, както и всенародната любов. Та ще остане тогава от г-н Президент Пеевски само "Дидо тарикатчето", а от Негово Превъзходителство Блъсков - само "бабин Петьо".
Изниква обаче резонният въпрос как така подобни персони, ако могат така да се нарекат, към момента стоят на върха на обществената пирамида... Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно, но най-просто казано - те ти го резултата, когато се мине от "провинция" на "република", без да се извърви пътя. И някак от "Провинция" до "Република", еволюцията е в полза на гръмкото заглавие "Република" - и оттук започва смешното, но и тъжното - защото "градски" и "провинциални" проблеми няма и разделението им на такива е просто нелепо.
И като стана дума за провинция... Чувам, напоследък са се появили някакви подмятания че, видите ли, хората в провинцията не протестирали - довод, разбира се, веднага дал повод на Станишев да отбележи как трябвало да се прави разлика между София и провинциалните градове, "където било тихо". За жалост не е самотен в това си твърдение до момента - ТУК един обяснява защо, аджеба, "провинцията" не протестирала; ТАМ пък друга отбелязва авторитетно, че страх и бедност душели протеста в малките градове...
Изобщо, у нас вече не първо десетилетие се наблюдава този интересен феномен - мине се, не мине, и някои хора току "открият" за кой ли път някоя очевадна истина, като например, че "София не е България" или че хората от малките градове са зависими. Но да "откриваме" един и същи проблем, а после да го забравяме, без да правим нищо по въпроса, е практическо приложение на фразеологизма "наливане от пусто в празно", на който съм сигурна, че всички знаем смисъла.
Освен това всичко казано във въпросните (и много други) статии е до голяма степен вярно, но и много опростено и следва една формална логика. Да помислим малко - как стои положението във Варна, например? Става дума за голям и важен град, областен център и "морска столица", но Варна също не протестира, освен в началото (първите дни имаше по над 2-3 хиляди души, голяма част от тях присъствали и на февруарските протести). Февруари хората имаха "обект" на протести там, на място, предвид факта, че Енерго про се намира във Варна. Сега чисто технически законодателното тяло е в София, на 500 км от варненци. При положение, че индивидите във въпросната сграда не чуват какво става под прозорците им, дали биха "забелязали" митинг на разстояние от 500 км? Затова варненци "на протестират", но това не пречи на много хора там активно да изразяват позиция в интернет и с каквото могат да са полезни на всички в София. А защо русенци например не протестират, след като местната власт е на ГЕРБ? Може би хората там не искат нищо ГЕРБ, нито БСП, колкото и разни "авторитети" да ни убеждават, че друга опция просто няма. И да, дори и да са от ГЕРБ, шефовете на заводи, предприятия и фирми са повечето червени - и как да търси човек после работа, като плюе срещу тях, остава реторичен въпрос...
Освен това лятото е сезонът, когато се прибира реколтата, също така е и сезон на туризма, хотелиерството и ресторантьорството. Да сме живи и здрави до зимата (макар лично аз да се надявам до тогава кабинетът "Орешарски" вече да е минало свършено), пък ще видим дали тогава в "провинцията" още ще е "тихо"...
Инак формалното разделение "София - провинция" се дължи на сложни исторически и социологически фактори, но е силно задълбочено именно в епохата на "светлия социализъм" и, както почти всичко от съответното време, е изкопирано от руски модел - от престараване чак сме надминали оригинала. Петте века османско владичество, колкото и тежки да са те, не включват крепостничество, както е в някогашна Русия. Всеки, който има поне обща представа от историята, знае, че дори Османската империя е била по-напредничава от руската. Просто не е за вярване, че въпреки това обстоятелство ние до ден днешен не можем да се откъснем от сянката на последната, нито от маниакалното желание на управляващите да бъдем нейно умалено копие - в момента дори чисто физически...
Много формално и опростено е и твърдението "София не е България". Все едно, както каза един литературовед тези дни, гърците да кажат "Атина не е Гърция" - при което почти сигурно веднага ще ги линчуват. София е столица и е нормално там да са събрани хора от всички краища на страната - и те да са решителни (дори само предвид факта, че са напуснали родните си места и поели определен риск), да знаят повече, да виждат повече истини. Просто защото управляващите са пред очите им, познават и кътните им зъби, знаят точно какви ги вършат. А по селата лидерите на партии и управници ходят главно преди избори и се представят много, ама много загрижени за хората. После забравят. Особено е страшен новият феодализъм в малките села и градове. Хората се боят за насъщния. Но един поет беше казал: "Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира?". Не е само хлябът. Хляб без свобода присяда. На мислещите.
И още нещо, с което е хубаво да сме наясно - "провинциализъм" (тази дума не присъства в никой от популярните световни езици, а ако я има, не носи отрицателната конотация, която се долавя у нас) днес не е пространствено или териториално обособена, а описва духовно качество. Човек може да е роден в Париж и пак да има "селски" манталитет, точно както може и да живее в най-затънтеното село, но да притежава морал, достойнство и чест, с каквито и "гражданите" не могат да се похвалят. Категорията "провинциализъм" в този смисъл говори за духовна свързаност с бронзовата ера и наличие на конски "капаци на очите".
Всички в България добре разбират ситуацията и никой от интелигентните столичани не се отнася с презрение към жителите на други градове и села. Само е малко обидно, когато зарязали семействата си висят денонощно по палатки и площади, а все от някъде се чува коментар "безделници". В името на делника на всички българи го правим. Искрено и почтено, не платено, както се опитват да внушат. Правим го, за да имат и българите празници. Някога. Да се надяваме, скоро... Останалото вече си е чист "провинциализъм".
В зората на демокрацията - към 93-та година, или някъде около това време - на мода у нас беше вестник със заглавие "Провинция", който дори се радваше на пищна реклама. До 1-ви октомври 2012 пък просъществува (за по-малко от три години) вестник “Република”, издаван и редактиран от "живия паметник на българската журналистика", Петьо Блъсков. Този вестник вече също е далечно минало. Вместо него, тук-таме из столицата се разпространява в."Репортер". Блъсков успя да издаде доста скромен тираж от "Република", който излизаше под претенциозния девиз "Малко думи – много истини". За думите не знам, но истината е една - че нещата щяха да стоят много по-иначе, ако Блъсков беше като известния медиен магнат и хламидиен партньор на БСП, другаря Делян Пеевски и вездесъщата му майка "Рени Тотото" - собственици на всички правителствени медии, включително и на медийния "венец на еволюцията" - БЛИЦ. "Репортер" е определен гръмовно като "Вестникът на ХХІ век". Повече от смешно, като се има предвид дълговечността на предишните Блъскови издания. Но преди всичко лъха на "помен с чужда пита", тъй като пак около 90-та година първият частен вестник, който излизаше у нас, са наричаше "Репортер 7". И се списваше така, че и до днес се помни. А какво ще остане от запомнящо се име след година-две експлоатация от Блъсков, още от сега е ясно...
Подобна съдба очаква и лицата, стопанисващи въпросните издания - когато се смени властта, а с нея и нагласите, както и всенародната любов. Та ще остане тогава от г-н Президент Пеевски само "Дидо тарикатчето", а от Негово Превъзходителство Блъсков - само "бабин Петьо".
Изниква обаче резонният въпрос как така подобни персони, ако могат така да се нарекат, към момента стоят на върха на обществената пирамида... Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно, но най-просто казано - те ти го резултата, когато се мине от "провинция" на "република", без да се извърви пътя. И някак от "Провинция" до "Република", еволюцията е в полза на гръмкото заглавие "Република" - и оттук започва смешното, но и тъжното - защото "градски" и "провинциални" проблеми няма и разделението им на такива е просто нелепо.
И като стана дума за провинция... Чувам, напоследък са се появили някакви подмятания че, видите ли, хората в провинцията не протестирали - довод, разбира се, веднага дал повод на Станишев да отбележи как трябвало да се прави разлика между София и провинциалните градове, "където било тихо". За жалост не е самотен в това си твърдение до момента - ТУК един обяснява защо, аджеба, "провинцията" не протестирала; ТАМ пък друга отбелязва авторитетно, че страх и бедност душели протеста в малките градове...
Изобщо, у нас вече не първо десетилетие се наблюдава този интересен феномен - мине се, не мине, и някои хора току "открият" за кой ли път някоя очевадна истина, като например, че "София не е България" или че хората от малките градове са зависими. Но да "откриваме" един и същи проблем, а после да го забравяме, без да правим нищо по въпроса, е практическо приложение на фразеологизма "наливане от пусто в празно", на който съм сигурна, че всички знаем смисъла.
Освен това всичко казано във въпросните (и много други) статии е до голяма степен вярно, но и много опростено и следва една формална логика. Да помислим малко - как стои положението във Варна, например? Става дума за голям и важен град, областен център и "морска столица", но Варна също не протестира, освен в началото (първите дни имаше по над 2-3 хиляди души, голяма част от тях присъствали и на февруарските протести). Февруари хората имаха "обект" на протести там, на място, предвид факта, че Енерго про се намира във Варна. Сега чисто технически законодателното тяло е в София, на 500 км от варненци. При положение, че индивидите във въпросната сграда не чуват какво става под прозорците им, дали биха "забелязали" митинг на разстояние от 500 км? Затова варненци "на протестират", но това не пречи на много хора там активно да изразяват позиция в интернет и с каквото могат да са полезни на всички в София. А защо русенци например не протестират, след като местната власт е на ГЕРБ? Може би хората там не искат нищо ГЕРБ, нито БСП, колкото и разни "авторитети" да ни убеждават, че друга опция просто няма. И да, дори и да са от ГЕРБ, шефовете на заводи, предприятия и фирми са повечето червени - и как да търси човек после работа, като плюе срещу тях, остава реторичен въпрос...
Освен това лятото е сезонът, когато се прибира реколтата, също така е и сезон на туризма, хотелиерството и ресторантьорството. Да сме живи и здрави до зимата (макар лично аз да се надявам до тогава кабинетът "Орешарски" вече да е минало свършено), пък ще видим дали тогава в "провинцията" още ще е "тихо"...
Инак формалното разделение "София - провинция" се дължи на сложни исторически и социологически фактори, но е силно задълбочено именно в епохата на "светлия социализъм" и, както почти всичко от съответното време, е изкопирано от руски модел - от престараване чак сме надминали оригинала. Петте века османско владичество, колкото и тежки да са те, не включват крепостничество, както е в някогашна Русия. Всеки, който има поне обща представа от историята, знае, че дори Османската империя е била по-напредничава от руската. Просто не е за вярване, че въпреки това обстоятелство ние до ден днешен не можем да се откъснем от сянката на последната, нито от маниакалното желание на управляващите да бъдем нейно умалено копие - в момента дори чисто физически...
Много формално и опростено е и твърдението "София не е България". Все едно, както каза един литературовед тези дни, гърците да кажат "Атина не е Гърция" - при което почти сигурно веднага ще ги линчуват. София е столица и е нормално там да са събрани хора от всички краища на страната - и те да са решителни (дори само предвид факта, че са напуснали родните си места и поели определен риск), да знаят повече, да виждат повече истини. Просто защото управляващите са пред очите им, познават и кътните им зъби, знаят точно какви ги вършат. А по селата лидерите на партии и управници ходят главно преди избори и се представят много, ама много загрижени за хората. После забравят. Особено е страшен новият феодализъм в малките села и градове. Хората се боят за насъщния. Но един поет беше казал: "Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира?". Не е само хлябът. Хляб без свобода присяда. На мислещите.
И още нещо, с което е хубаво да сме наясно - "провинциализъм" (тази дума не присъства в никой от популярните световни езици, а ако я има, не носи отрицателната конотация, която се долавя у нас) днес не е пространствено или териториално обособена, а описва духовно качество. Човек може да е роден в Париж и пак да има "селски" манталитет, точно както може и да живее в най-затънтеното село, но да притежава морал, достойнство и чест, с каквито и "гражданите" не могат да се похвалят. Категорията "провинциализъм" в този смисъл говори за духовна свързаност с бронзовата ера и наличие на конски "капаци на очите".
Всички в България добре разбират ситуацията и никой от интелигентните столичани не се отнася с презрение към жителите на други градове и села. Само е малко обидно, когато зарязали семействата си висят денонощно по палатки и площади, а все от някъде се чува коментар "безделници". В името на делника на всички българи го правим. Искрено и почтено, не платено, както се опитват да внушат. Правим го, за да имат и българите празници. Някога. Да се надяваме, скоро... Останалото вече си е чист "провинциализъм".
четвъртък, август 01, 2013
Ваканцийо любима!
От 5ти слугите и слугините на народа се отправят в "заслужен" отдих и законодателното тяло се отдава на почивка, в качеството си на обект номер едно в страната - предсрочно, както вече стана известно. Предложението за почивка от 7-ми биде безпрекословно отхвърлено от същите. Страната трябва да се съобразява с тях, както и протестиращите. Парламентът ще пусне кепенците от тази дата, по предложение на Христо Бисеров - предложение, прието "на първо четене". Законодателното тяло ще може да се изтегне по-рано на златните пясъци и слънчевите брегове, а палатите на ЕвТиноград са в очакване на високопоставените гости. И всичко това, благодарение на голямата загриженост, която намали конфронтацията, инфлацията и нацията. Усърден социалистически труд кипи, та чак прекипява... Като резултат от прекипяването, се получава и загар - така че народните избраници ще загорят много скоро. Всекиму - според заслуженото. Те се отправят към плажовете с чувство за изпълнен дълг, други пък - към барикадите. Някои пред Парламента, други в Евксиноград, трети кой знае къде... Настъпва време за големия летен отдих - летоброене, лятно слънцестоене, няма значение какъв етикет ще му лепнем. Може и сиеста. В друго отношение може да сме назад, но по този показател не отстъпваме на най-напредничавите. Започва лятното замразяване на телевизионни и радиопредавания, но не и на партийния живот на основния столетен субект на властта.То бива, бива патриотизъм, ама от този, нашия, чак тръпки побиват... Въпреки горещината.
понеделник, юли 29, 2013
"Идеали" и жвачки - при това словесни
Изминалата седмица изтече под знака на (поне) две паметни събития. Едното, както вече сте се досетили, е случилото се в "онази нощ", както и произтичащите от това въпроси - кой, кога, как, с чия помощ и какви подръчни средства разпоредил/бил виновен/носи наказателна отговорност, или кой даровит "стратег" натоварил "х" броя депутати в "белия рейс" и го метнал сред хората... Това тъй "сложно" разследване, комай не е по силите на родното МВР, а направо си плаче за Интерпол!
Другото, разбира се, е не по-малко емблематичния ежегоден събор на социалистите на Бузлуджа. Депутатът от БСП Антон Кутев се изказа възторжено колко по-лесно било да се съберат 50 хиляди души "на разходка след работа" по жълтите павета, отколкото на един връх и допълни, че голямата разлика между настоящото и предишното управление била, че сега поне не ги притискали полицаи или не се опитвали да ги държат през полицейската и държавната машина, което било постижение на демокрацията.
Коментари върху смисъла и съдържанието на въпросната реч няма да правя. Ясно е обаче (и не е чудно, предвид партийната му принадлежност), че господинът е от онези, за които "постиженията на демокрацията" се изчерпват с "Кока Кола" културата и дъвките "Орбит", заменили някогашните жвачки "Идеал", за които все още мнозина тайно или явно мечтаят.
Още са живи онези, които добре помнят жвачката "Идеал". Въпреки всички минуси, тя има преимущества, които днешните нямат. Освен, че прави големи балони, те не се лепят толкова по лицето, колкото тези от другите дъвки - лесно могат да се изчистят... Ако пък се сдъвчат квалитетно 3-4 дъвки, се получават гигантски балони. В училище, на двора, или на улицата, младите труженици на бъдещия социализъм лапват по една-две дъвки и с усилия започват да "жвакат" (което не е лесно - въпросната дъвка е твърда като "желязната дисциплина" в училище по съответното време!) и правят най-големите балони, които са по силите им. Всеки хваща своя балон за остатъка от дъвка, който е бил в устата му, и заедно хукват в редичка около училището, размахвайки победоносно балоните си, които след първата обиколка са станали твърди и здрави, почти колкото панаирджийските.
Ще попитате обаче, защо е тази възхвална ода на някогашните джвачки? Каква, бе джанъм, е връзката?... Ами, има я!
Първо, те останаха в миналото, точно както шоколадите "Крава", захарния памук и бонбоните "Снежанка", или Овчарчето Калитко, Данчо бабин Сусин и други персонажи, рожби на соц-реализма. И въпреки това днес и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им кохорта някак все едно живеят в онова "светло" минало, в което дъвките "Идеал" са лукс и мечтано лакомство за децата. Те изглежда не страдат от обстоятелството, че вече сме в пространството на хипермодерните времена, на високите технологии и интернет, а жвачката "Идеал" е музейна реликва.
Второ, парламентаристите, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, които трябва специално да бъдат експортирани с помощта на цял (и бял) автобус, удивително напомнят някогашните ученици от епохата на соца, които търчат, размахвайки изработените от жвачка с много труд и мъка балони и сегиз-тогиз надават крясъци - "Полицейска и държавната машина!!!", "Дестабилизация!!!", и извадени от нафталина лозунги от сорта на "Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ви чака, трудов път...".
Освен това малцина са наясно, че жвачката би могла да бъде и словесна - от онези, дето се процеждат измежду зъбите на някого, когато се опитва да обясни нещо... Явлението "словесна жвачка" ("Идеал", "Орбит" - няма особено значение какъв етикет ще й лепнете) се наблюдава, когато някой надълго и нашироко се опитва да разисква нещо по неразбираем начин и без особен смисъл, упорито го повтаря и "предъвква" отново и отново, но файда така и няма - най-много да излезе някой балон, който може да е голям, здрав и бая внушително изглеждащ, но на практика е "въздух под налягане".
Такава словесна жвачка е например обяснението за 50-те хиляди, събрани на Бузлуджа. Както казваше една баба, лека й пръст - "Тоз народ как се събра всичкия над кебапчийницата?". На снимката, която шества из медиите от въпросното събитие, се вижда около 1/6 от поляната. На нея има-няма около 1000 души, предимно насядали, създаващи впечатление, че са повече. Известни ли е на някого, че на тази поляна, правостоящи могат да се съберат 5-6 хиляди човека, а ако малко се посгъстят - максимум 8 хиляди. Като сложим и още 2-3000 в близката гора, сметката може и да излезе... И като попреувеличим, (ама с мярка) може да стигнем до цифрата 15 хиляди. Но пак няма да достигне цитираната бройка. А и прави впечатление, че тази година присъстващите са по-малко...
При това положение трябва ли да се чудим на медиите, които седмици наред лъгаха и изкарваха протестиращите пред Парламента първо "200-300 души", после хиляда, накрая с голяма неохота стигнаха до 10 хиляди? Или на репортажите, снимали протестиращи с определен ракурс на камерата, така че да изглеждат все едно са двама-трима на квадратен километър?...
Също такава словесна жвачка са и приказките на някой си г-н Валентин Георгиев ТУК, самовнушил си, че хората си нямат по-сериозна работа, та затова водят децата си да гледат как линчуват депутати в бял рейс...
И след като се преумори от надуване и пукане на балони от словесни жвачки, най-яловият, престъпен, уродлив парламент след 10 ноември, който 65 процента от хората не одобряват, взе решение да се оттегли в почивка от 7 до 31 август. Може ли хорицата без ваканция, при положение че за много от тях ще бъде последна? Обаче сега се усложнява работата с протеста - едни трябва да протестират пред ЕвТиноград, други пред станцията на Министерски съвет на Слънчев бряг, а за тези които трябва да ходят по разни острови и екзотични кътчета, където депутатите имат къщи, яхти и т.н. направо не знам как ще стане. В краен случай - на есен с песен, както се казва. Или с тояга, казват други. Ще видим...
И, както обичаше да казва един бивш премиер (дано никога да не го цитираме по други поводи!) - "Хубаво е, че се придържате към конкретиката. Ще видим, ще помислим, и като му дойде времето, ще ви отговорим". Нека да не "разтягаме локума" и да не надуваме балон от "словесната жвачка" - в крайна сметка колко души били на Бузлуджа, пък колко са на площада, пък кой как ги бил преброил, пък какво били казали социолозите/политолози, пък кой счупил стъклото на белия рейс, пък как въпреки че ни най най-малко не искаме да се върне ГЕРБ, на практика сме били искали точно това, пък кой какво бил измъдрил и колко точно бил велик (нищо, че не е бил, не е и никога няма да бъде Нобелов лауреат) и какви никому неизвестни анализи бил направил някъде си... Всичко това е "малкият дявол", както се казва. Основното е, че постигнахме дотук толкова, колкото целият 23-годишен преход не успя. Остава само да довършим започнатото и да приключим с този процес, а и с това правителство - точно както с жвачките "Идеал" и "социализъма".
Другото, разбира се, е не по-малко емблематичния ежегоден събор на социалистите на Бузлуджа. Депутатът от БСП Антон Кутев се изказа възторжено колко по-лесно било да се съберат 50 хиляди души "на разходка след работа" по жълтите павета, отколкото на един връх и допълни, че голямата разлика между настоящото и предишното управление била, че сега поне не ги притискали полицаи или не се опитвали да ги държат през полицейската и държавната машина, което било постижение на демокрацията.
Коментари върху смисъла и съдържанието на въпросната реч няма да правя. Ясно е обаче (и не е чудно, предвид партийната му принадлежност), че господинът е от онези, за които "постиженията на демокрацията" се изчерпват с "Кока Кола" културата и дъвките "Орбит", заменили някогашните жвачки "Идеал", за които все още мнозина тайно или явно мечтаят.
Още са живи онези, които добре помнят жвачката "Идеал". Въпреки всички минуси, тя има преимущества, които днешните нямат. Освен, че прави големи балони, те не се лепят толкова по лицето, колкото тези от другите дъвки - лесно могат да се изчистят... Ако пък се сдъвчат квалитетно 3-4 дъвки, се получават гигантски балони. В училище, на двора, или на улицата, младите труженици на бъдещия социализъм лапват по една-две дъвки и с усилия започват да "жвакат" (което не е лесно - въпросната дъвка е твърда като "желязната дисциплина" в училище по съответното време!) и правят най-големите балони, които са по силите им. Всеки хваща своя балон за остатъка от дъвка, който е бил в устата му, и заедно хукват в редичка около училището, размахвайки победоносно балоните си, които след първата обиколка са станали твърди и здрави, почти колкото панаирджийските.
Ще попитате обаче, защо е тази възхвална ода на някогашните джвачки? Каква, бе джанъм, е връзката?... Ами, има я!
Първо, те останаха в миналото, точно както шоколадите "Крава", захарния памук и бонбоните "Снежанка", или Овчарчето Калитко, Данчо бабин Сусин и други персонажи, рожби на соц-реализма. И въпреки това днес и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им кохорта някак все едно живеят в онова "светло" минало, в което дъвките "Идеал" са лукс и мечтано лакомство за децата. Те изглежда не страдат от обстоятелството, че вече сме в пространството на хипермодерните времена, на високите технологии и интернет, а жвачката "Идеал" е музейна реликва.
Второ, парламентаристите, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, които трябва специално да бъдат експортирани с помощта на цял (и бял) автобус, удивително напомнят някогашните ученици от епохата на соца, които търчат, размахвайки изработените от жвачка с много труд и мъка балони и сегиз-тогиз надават крясъци - "Полицейска и държавната машина!!!", "Дестабилизация!!!", и извадени от нафталина лозунги от сорта на "Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ви чака, трудов път...".
Освен това малцина са наясно, че жвачката би могла да бъде и словесна - от онези, дето се процеждат измежду зъбите на някого, когато се опитва да обясни нещо... Явлението "словесна жвачка" ("Идеал", "Орбит" - няма особено значение какъв етикет ще й лепнете) се наблюдава, когато някой надълго и нашироко се опитва да разисква нещо по неразбираем начин и без особен смисъл, упорито го повтаря и "предъвква" отново и отново, но файда така и няма - най-много да излезе някой балон, който може да е голям, здрав и бая внушително изглеждащ, но на практика е "въздух под налягане".
Такава словесна жвачка е например обяснението за 50-те хиляди, събрани на Бузлуджа. Както казваше една баба, лека й пръст - "Тоз народ как се събра всичкия над кебапчийницата?". На снимката, която шества из медиите от въпросното събитие, се вижда около 1/6 от поляната. На нея има-няма около 1000 души, предимно насядали, създаващи впечатление, че са повече. Известни ли е на някого, че на тази поляна, правостоящи могат да се съберат 5-6 хиляди човека, а ако малко се посгъстят - максимум 8 хиляди. Като сложим и още 2-3000 в близката гора, сметката може и да излезе... И като попреувеличим, (ама с мярка) може да стигнем до цифрата 15 хиляди. Но пак няма да достигне цитираната бройка. А и прави впечатление, че тази година присъстващите са по-малко...
При това положение трябва ли да се чудим на медиите, които седмици наред лъгаха и изкарваха протестиращите пред Парламента първо "200-300 души", после хиляда, накрая с голяма неохота стигнаха до 10 хиляди? Или на репортажите, снимали протестиращи с определен ракурс на камерата, така че да изглеждат все едно са двама-трима на квадратен километър?...
Също такава словесна жвачка са и приказките на някой си г-н Валентин Георгиев ТУК, самовнушил си, че хората си нямат по-сериозна работа, та затова водят децата си да гледат как линчуват депутати в бял рейс...
И след като се преумори от надуване и пукане на балони от словесни жвачки, най-яловият, престъпен, уродлив парламент след 10 ноември, който 65 процента от хората не одобряват, взе решение да се оттегли в почивка от 7 до 31 август. Може ли хорицата без ваканция, при положение че за много от тях ще бъде последна? Обаче сега се усложнява работата с протеста - едни трябва да протестират пред ЕвТиноград, други пред станцията на Министерски съвет на Слънчев бряг, а за тези които трябва да ходят по разни острови и екзотични кътчета, където депутатите имат къщи, яхти и т.н. направо не знам как ще стане. В краен случай - на есен с песен, както се казва. Или с тояга, казват други. Ще видим...
И, както обичаше да казва един бивш премиер (дано никога да не го цитираме по други поводи!) - "Хубаво е, че се придържате към конкретиката. Ще видим, ще помислим, и като му дойде времето, ще ви отговорим". Нека да не "разтягаме локума" и да не надуваме балон от "словесната жвачка" - в крайна сметка колко души били на Бузлуджа, пък колко са на площада, пък кой как ги бил преброил, пък какво били казали социолозите/политолози, пък кой счупил стъклото на белия рейс, пък как въпреки че ни най най-малко не искаме да се върне ГЕРБ, на практика сме били искали точно това, пък кой какво бил измъдрил и колко точно бил велик (нищо, че не е бил, не е и никога няма да бъде Нобелов лауреат) и какви никому неизвестни анализи бил направил някъде си... Всичко това е "малкият дявол", както се казва. Основното е, че постигнахме дотук толкова, колкото целият 23-годишен преход не успя. Остава само да довършим започнатото и да приключим с този процес, а и с това правителство - точно както с жвачките "Идеал" и "социализъма".
петък, юли 26, 2013
Цитат на деня или глупост на тримесечието?
Г-н Михаил Михайлов, с творческия експресивен псевдоним "Мишо Шамара", изрази готовност да умре за Орешарски. "И да искат да ме убият, готов съм да умра за такава кауза" сподели Мишо. Сайтът "актуално.ком" категоризира това изказване като "цитат на деня" и го поставя на видно място... Макар че по-голямата част от коментиралите читатели изразиха бурно негодувание, че към момента господинът още не е изпълнил намерението си, а мнозина искрено му пожелаха успех в това начинание.
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".
четвъртък, юли 25, 2013
"Комунизмът си отива"?
За съвсем непросветените, както и за тези, които са забравили - аз съм кротък и добър човешки екземпляр, "в разцвета на силите си", женски, по мненията на мнозина, "много добро дете"... Само че обстоятелствата ме превърнаха в лумпен и опасен платен провокатор. Като се замисля, втората квалификация придобих наскоро, но първата най-вероятно си е вродена. Лумпен съм се родила и още в невръстна детска възраст са ме приспивали с "Комунизмът си отива" на Васко Кръпката. Спомням си, че още тогава бая се чудех какъв трябва да е тоя комунизъм, за който Васко пее, че "си отива" и от когото се предполагаше, че децата могат да спят спокойно. Представях си го като хибрид между Торбалан и Баба Яга. Уви, комунизмът не си отиде... тогава. А дали ще го стори сега?
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.
Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.
(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.
Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.
(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")
Абонамент за:
Публикации (Atom)

