в. "Седем", сряда, 02.07.2008
Преди броени дни българското общество изживя поредния „кротък апокалипсис” във връзка с конкурса за „прием” в езиковите училища след седми клас. За разлика от матурите това събитие ни спохожда всяка година, но неговата цикличност не го прави по-малко разтърсващо. Ще кажете – не е ли словосъчетанието „кротък апокалипсис” прекалено помпозна метафора? Ни най-малко! Ако емоционалната енергия, която всяко българско семейство със седмокласник е потрошило около изпитите, можеше да се „трансформира” в електрическа например, толкова дискутираният въпрос с ядрената ни енергетика щеше да бъде решен... Но след въпросното събитие особено впечатляваща се оказа една неочаквана обществена реакция, отразена най-вече в медиите. Интересът се насочи не към теста „като такъв”, а към текста, който учениците трябваше да преразказват. Нещо повече – коментарите не бяха свързани с методологията, специфичните особености и програмите, според които децата в училище се учат да преразказват. Не визираха начина на оценяване. Не бяха обвързани дори с жанровите особености на късия разказ. Те направо зазвучаха като художествена оценка, превърнаха се в псевдокритически анализи за смисъла и естетическите достойнства (разбирайте – недостойнства) на разказа „Заложна къща” от Деян Енев.
Още през 1955 г. в „Что такое маленький рассказ” Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но” (...но...). Без да изпадаме в подробности, тази добре позната, но все още оригинална формула насочва вниманието към същността на жанра, към сюжетно-композиционната му схема. Когато случката става, героят се променя, а проблемът се разрешава, читателите осмислят събитието дори ако е само психология; откриват конфликта дори когато той не е драма. Но акцентът върху събитието, което винаги отвежда към усещането за някаква промяна, носи още едно измерение – превръща случката в своеобразна притча. Насища я с многозначност; доближава я до библейското иносказание; „трансформира” я в онова художествено обобщение, което позволява да заемем своята нравствена позиция. И наачинът, по който събитието се „разгръща” във времето; спецификата на диалога; особеностите на пейзажа (дори когато е урбанизиран, когато е интериор или екстериор); авторовото присъствие; чертите на героя, които изкристализират в хода на повествованието на свой ред носят удивителната прелест, в която е „скрита” естетическата сила на случката – притча. За да се превърне късият разказ в любима жанрова форма на българската литература.
Разказът на Деян Енев би могъл да стане пример за устойчивостта на естетическата приемственост . Той е модерно продължение на класически традиции; елегантна социална притча, гротесктните очертания на която провокират фантазията. Насочват я към представата, че цялото ни общество може би се е превърнало в заложна къща, в която мнозина са готови да оставят собствената си съвест. А търгувайки със съвестта на другите, Калин Бандеров – героят на разказа, е изгубил някъде своята нравствена идентичност... Но именно във времето на морална деградация, в тази заложна къща, като героинята на Бертолд Брехт от „Майка кураж” може да влезе една възрастна жена, която да стане майка на всички. Да върне „безплатно” онова, с което хората са готови да се разделят срещу заплащане... Това е един възможен прочит – силата на притчата е във факта, че тя никога не е еднозначна. Като знаем склонността на Енев към неочакваната поанта и елемента на недоизказаност, дори само коментар върху полифонизма на разказа изисква задълбочена работа. Няма да разсъждавам за естетическите достойнства на диалога, художествената функция на детайлизацията, композиционната специфика. Но категорично не мога да приема лековатата оценка, с която пишман-критици, разцъфтели по клонките на „българския преход”, коментират естетическите достойнства на една художествена творба... Защото „дървовидната структура” на въпросния преход е различна от тази на Windows Explorer например. Тя е твърде уродлива. Нейните плодове са горчиви, а понякога – направо отровни. Някак бързичко привикнахме с метаморфозата на довчерашния дребен счетоводител в крупен експерт по макроикономика. На продавача от кварталния плод-зеленчук в специалист по екология. На говедаря в „бизнесмен”; полуграмотното борче в представител на „националноотговорния капитал”... А мързеливият бивш комсомолски секретар-послушко, превърнал сервилността към партията в средство за икономически просперитет и „кариерно развитие”, стана част от „политическата класа” и „политическия елит”! Народът има една приказка: ”Кога стана кюмурджия, кога ти почерня г...т”. Точна си е приказката. Затова войнстващата неграмотност и посредственост ни заливат отвсякъде - и това е видно дори от икономическото дередже на обществото. Но като се издънихме социално и политически, то не значи, че трябва да „глобализираме” издънката си. Науката, изкуството, литературата не търпят профанация. Или, по-скоро, нормално мислещите хора не трябва да са безразлични към подобна профанация. А урбулишко тълкуване на художествена творба много точно изяснява лексикалния смисъл на тази чужда думичка...
Съвсем друг е въпросът за мястото на творбата в изпитната кампания. Дали седмокласниците трябваше да правят преразказ именно върху този текст? Едва ли специалистите от МОН са се допитали до автора при избора на разказа, както дълбоко се съмнявам, че са му платили нещо по „параграфа авторско право”. Все пак Деян Енев си е жив творец, а живите творци, дори в България, не живеят от фотосинтеза. Пък що се отнася до рекламата – у нас тя, щом е безплатна, винаги е негативна... Но в случая същественият въпрос е друг - затрудни ли изборът на този модерен разказ участниците в конкурса? Не бяха ли объркани седмокласниците от „непривичността” на текста? Това не е толкова познатият Ангел Каралийчев например, у когото срещаме и толкова детайлно разгърнати пейзажи... Само дето родителите от големите градове трябва да се запитат кога „за последно” са извеждали децата си сред природата? И дали техните синове и дъщери познават въпросната природа като родителите си. Дали горят от ентусиазъм да я описват... Виж, заложните къщи не са нещо непознато за тях. А онези, които наистина не знаят какво е заложна къща, са достатъчно чувствителни да уловят и смисъла, и подробностите. Ако трябва да бадем обективни – в края на краищата учениците имаха поставена дидактическа задача, с която можеха чудесно да се справят, ако се абстрахират от „необичайността” на текста. Нещо повече – те трябваше да се превъплътят в образа на „лошия” Калин Бандеров, а да играеш ролята на лошия е чудесен нравствен урок. Когато прочетох текста на децата, едно от тях възкликна спонтанно: „Ми то като „Пази, Боже, сляпо да прогледа”!”. И тази препратка към разказа на Алеко Константинов сигурно означава нещо... Не се притеснявам за децата ни, защото съм сигурен, че утре те ще откажат да живеят в общество, което подозрително нопомня заложната къща от повествованието на Деян Енев. Страхът ми е за възрастните. Тук – и сега!...
Уважаеми дами и господа, не забравяйте, че в училище малките се учат да преразказват. Но за целта те най-напред трябва да привикнат да гледат и да виждат. Да запомнят онова, върху което ще работят... Направете си едно малко упражнение. Прочетете внимателно разказа на Деян Енев „Заложна къща”. Опитайте се да го преразкажете... Трудно, нали? Тогава седнете удобно, затворете очи и се опитайте де си припомните какво е станало в България преди ден. А преди седмица? Преди година? Преди седем години? Помните ли гладната зима при управлението на Луканов? Помните ли как се разминаваха коментарите на Жан Виденов от малкия екран с „широкоекранния” скок на цените в сивия ни делник? А помните ли хиперинфлацията? Помните ли еуфорията около Кобурггота и неговото правителство? А грозната лъжа, чрез която партията, победила на последните избори, изведнъж се превърна в коалиционна тричленка! Не помните. И не желаете да си припомняте, защото тези спомени вонят на блато. То е като да влезеш в заложна къща. А там или гледаш да удариш кьоравото, като си купиш на далавера очевидно откраднатия от някого лаптоп, или плахо пристъпваш, за да заложиш последната си ценност за някоя и друга пара... Защото сметката ти за парно е набъбнала над хилядарка. И от три години не си плащал таксата за смет... Има една психологическа аксиома: всяка положителна емоция води до запаметяване; всяка отрицателна – до забравяне. Затова забравяме!... Тогава? Как да си върнем паметта? Защото, ако не я върнем, ще продължи агонията. В заложната къща на живота можеш да оставиш всичко, освен спомените си. Защото те оформят твоята морална идентичност, а без нея ставаш прашасал предмет... Какво да правим?!
Ами, да станем като децата си. Да се научим да преразказваме. А това значи – да помним. И преразказвайки миналото, да не забравяме, че дидактическата задача е свързана с подробен преразказ...
сряда, юли 02, 2008
сряда, юни 25, 2008
"Хералдиката като тирбушон" вече е факт
В. "Седем", сряда, 25.06.2008
Николай Николов
1. Какво ви мотивира да пишете публицистика, след като четящата аудитория намалява?
- Знаете ли, има едно много интересно изследване, което открива, че интелигенцията на всеки народ или етническа група, поне в изследваните от историята времена, винаги е константна величина в границите между 3 и 7%. Това най-малко трябва да ни подскаже, че и „четящата аудитория” винаги е константа. Има исторически ситуации, в които се създава усещането, че обществото е до такава степен объркано, демотивирано и дори маргинализирано, че интересът към актуалните проблеми просто не съществува. Точно в такива моменти всеки човек на словото е длъжен да пише. Нещо повече – длъжен е да се обърне именно към публицистиката, защото тя най-точно „докосва” оголените нерви на обществения живот. Безразличието може да бъде добра „защитна реакция” в моменти на социален хаос, но в никакъв случай не е решение на проблемите.
2. Наскоро имаше една дискусия за езика на националното радио. Трябва ли според вас да се опростяват езиковите норми? Какво е живият език и къде е границата между него и книжовния?
- Езиковите норми не могат да се опростяват или усложняват. Те са норми – или не са такива. Страхувам се, че въпросът за нормативния и книжовния език не е съвсем разбираем за „широката публика”. Всъщност иде реч за разговорния стил и мястото му в публицистиката, литературата и изкуството. Онова, което наричаме „разговорен стил” всъщност е живият комуникативен език – сам по себе си той съдържа всички останали стилове. Той напомня огромна водна площ, в която има невероятни глъбини, измамни плитчини и коварни подводни камъни; водовъртежи и течения. Очевидно в такива води може да се движи само плавателен съд, който е управляван от подготвени за това хора. Много често живият комуникативен език се осмисля като вулгарен и просташки; като близък до жаргона и изпълнен с диалектизми. Но филолозите знаят, че това далеч не е така. Защото едно е да сведеш езика до примитивно-вулгарната му употреба, а друго е да използваш естетическото му богатство и достойнство за нуждите на някакви цели. Защото има едно особено чувство за „мяра”, с помощта на което и най-грубата фраза може да доведе до поразяващ естетически ефект. Вгледайте се внимателно в диалога на Елин Пелиновите герои. Ами те използват „примитивният”, говорим език, изпълнен с толкова диалектизми! Защо не възприемаме този език като просташки? Защото приложен в естетическите му граници, той се превръща в езика на литературата. Затова говоримият език може да стане „естетически нормативен” само ако оня, който го ползва , ,,блестящо” владее нормативния книжовен език... Замисляли ли сте се къде е поне една от тайните на Тони Блеър като впечатляващ политик? Ами оказва се, че е в неговата комуникативна практика. Той разговаря, грубо казано, с лордовете като лорд, а с докерите – като пристанищен работник. Използва с еднаква лекота метафоричния образ, разговорния език и жаргона. Да сте срещали някъде твърдението, че езикът на Блеър е примитивен или просташки? Мисля, че въобще не би трябвало да има дискусия по повод практикуването на разговорния и нормативния език, да речем, в медиите. У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова Ботев превръща журналистиката в наука и изкуство. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща!
3. Като учител вие имате всекидневен поглед към младите. Какво е днешното поколение, родено след промените?
- По дефиниция всяко следващо поколение, от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Във всеки случай, то не е „ничието поколение”, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснима и демонична престъпност и в бъдеще може да бъде само гастарбайтерът на Европа. Не е и „изгубеното” следвоенно поколение, освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. То е типично поколение на прехода – голяма част от него се радва на правото си на избор и е приело, че не от държавата, а от него зависи собствената му съдба. Съзнанието на другата част рефлектира с общите нагласи на обществото и деморализацията на това общество определя светоусещането на младите хора. Само не забравяйте, че тази „втора част” ще се променя бързо – съобразно социалните промени в битието ни... Преди няколко дена, на конкурсния изпит по литература за седми клас децата трябваше да пишат преразказ върху модерен текст, който „изправи” родителите на тези деца „на нокти”. Само че едно дребно момиченце, когато чу разказа на Деян Енев, спонтанно възкликна – „Ами то като „Пази Боже, сляпо да прогледа”!”. Спокойно мога да предложа този „възглас” като естетически ключ за тълкуване на текста...
4. Вие сте изкушен и от политиката, макар и да я пречупвате през конкретни теми. Каква е тенденцията според вас и накъде се движи българското общество?
- В книгата „Хералдиката като тирбушон”, събитията от 25 седмици са пречупени през погледа на един средностатистически български учител. Ако ги прочетете в тяхната последователност, много ясно ще усетите накъде отива българското общество. Или по-точно закъде пътува. Важното е, че пътят е очертан, дори когато ни се струва, че сме нагазили в дълбоките блата на безпътицата. Още древните гърци наричат „идиот” онзи свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува или да заема политическа позиция. Никой не желае да бъде оценен по този начин, нали? А що се отнася до въпросната политическата позиция, искам да припомня, че тя не означава непременно партийна принадлежност, а именно позиция. И като свободен човек, който има право на собствена позиция, лично аз съм безкрайно оптимистично настроен за бъдещето на България. Поне историята ни сочи, че платените социологически мъдрувания за предстоящото невинаги са най-точните. Спомняте ли си как падането на Берлинската стена не можа да бъде „екстраполирано” от високоплатените експерти на ЦРУ?
5. Какво мислите за съвременната българска литература?
- Мое дълбоко убеждение е, че съвременната българска литература изгивява своеобразен Ренесанс и е в навечерието на впечатляващи промени. Не съм склонен да се страхувам за нейното бъдеще, най-малко по силата на аксиоматичната истина, че литературата изчезва с гибелта на последния носител на национална култура. А въпросната няма нищо общо с вмирисаните мътни води на чалга-културата, през които ни се налага да шляпаме. Работата е там, че е необходима определена дистанция във времето, за да открием обективно на какви точно естетически процеси сме били свидетели в конкретното историческо време. Повече от две десетилетия делят романа-епопея „Под игото” от описаните в него събития...
6. Кои са изпуснатите моменти обществото ни да върви заедно с другите европейски страни? На какво се дължи маргинализацията на големи обществени групи?
- Спомняте ли си онази толкова често битуваща фраза „Ех, да можех да се върна назад с днешния акъл!”. Всеки поумнява „с късна дата”. Не мисля, че хаотичното ни политическо и социално развитие е някаква странна аномалия на общия исторически процес. По-скоро у нас „изпуснатият момент” бе липсата на морален катарзис. На ясна нравствена оценка за миналото. Защото без нея обществото не изгражда имунна система срещу злото... Това прави борбата с курупцията например „нефункционална”.Тогава само времето може да бъде коректив на социалната и политическа деморализация. А „не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас?” Понякога промяната трудно се забелязва. Дори когато е под носа ни... Просто защото насим времето на промяната в душите си.
Николай Николов
1. Какво ви мотивира да пишете публицистика, след като четящата аудитория намалява?
- Знаете ли, има едно много интересно изследване, което открива, че интелигенцията на всеки народ или етническа група, поне в изследваните от историята времена, винаги е константна величина в границите между 3 и 7%. Това най-малко трябва да ни подскаже, че и „четящата аудитория” винаги е константа. Има исторически ситуации, в които се създава усещането, че обществото е до такава степен объркано, демотивирано и дори маргинализирано, че интересът към актуалните проблеми просто не съществува. Точно в такива моменти всеки човек на словото е длъжен да пише. Нещо повече – длъжен е да се обърне именно към публицистиката, защото тя най-точно „докосва” оголените нерви на обществения живот. Безразличието може да бъде добра „защитна реакция” в моменти на социален хаос, но в никакъв случай не е решение на проблемите.
2. Наскоро имаше една дискусия за езика на националното радио. Трябва ли според вас да се опростяват езиковите норми? Какво е живият език и къде е границата между него и книжовния?
- Езиковите норми не могат да се опростяват или усложняват. Те са норми – или не са такива. Страхувам се, че въпросът за нормативния и книжовния език не е съвсем разбираем за „широката публика”. Всъщност иде реч за разговорния стил и мястото му в публицистиката, литературата и изкуството. Онова, което наричаме „разговорен стил” всъщност е живият комуникативен език – сам по себе си той съдържа всички останали стилове. Той напомня огромна водна площ, в която има невероятни глъбини, измамни плитчини и коварни подводни камъни; водовъртежи и течения. Очевидно в такива води може да се движи само плавателен съд, който е управляван от подготвени за това хора. Много често живият комуникативен език се осмисля като вулгарен и просташки; като близък до жаргона и изпълнен с диалектизми. Но филолозите знаят, че това далеч не е така. Защото едно е да сведеш езика до примитивно-вулгарната му употреба, а друго е да използваш естетическото му богатство и достойнство за нуждите на някакви цели. Защото има едно особено чувство за „мяра”, с помощта на което и най-грубата фраза може да доведе до поразяващ естетически ефект. Вгледайте се внимателно в диалога на Елин Пелиновите герои. Ами те използват „примитивният”, говорим език, изпълнен с толкова диалектизми! Защо не възприемаме този език като просташки? Защото приложен в естетическите му граници, той се превръща в езика на литературата. Затова говоримият език може да стане „естетически нормативен” само ако оня, който го ползва , ,,блестящо” владее нормативния книжовен език... Замисляли ли сте се къде е поне една от тайните на Тони Блеър като впечатляващ политик? Ами оказва се, че е в неговата комуникативна практика. Той разговаря, грубо казано, с лордовете като лорд, а с докерите – като пристанищен работник. Използва с еднаква лекота метафоричния образ, разговорния език и жаргона. Да сте срещали някъде твърдението, че езикът на Блеър е примитивен или просташки? Мисля, че въобще не би трябвало да има дискусия по повод практикуването на разговорния и нормативния език, да речем, в медиите. У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова Ботев превръща журналистиката в наука и изкуство. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща!
3. Като учител вие имате всекидневен поглед към младите. Какво е днешното поколение, родено след промените?
- По дефиниция всяко следващо поколение, от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Във всеки случай, то не е „ничието поколение”, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснима и демонична престъпност и в бъдеще може да бъде само гастарбайтерът на Европа. Не е и „изгубеното” следвоенно поколение, освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. То е типично поколение на прехода – голяма част от него се радва на правото си на избор и е приело, че не от държавата, а от него зависи собствената му съдба. Съзнанието на другата част рефлектира с общите нагласи на обществото и деморализацията на това общество определя светоусещането на младите хора. Само не забравяйте, че тази „втора част” ще се променя бързо – съобразно социалните промени в битието ни... Преди няколко дена, на конкурсния изпит по литература за седми клас децата трябваше да пишат преразказ върху модерен текст, който „изправи” родителите на тези деца „на нокти”. Само че едно дребно момиченце, когато чу разказа на Деян Енев, спонтанно възкликна – „Ами то като „Пази Боже, сляпо да прогледа”!”. Спокойно мога да предложа този „възглас” като естетически ключ за тълкуване на текста...
4. Вие сте изкушен и от политиката, макар и да я пречупвате през конкретни теми. Каква е тенденцията според вас и накъде се движи българското общество?
- В книгата „Хералдиката като тирбушон”, събитията от 25 седмици са пречупени през погледа на един средностатистически български учител. Ако ги прочетете в тяхната последователност, много ясно ще усетите накъде отива българското общество. Или по-точно закъде пътува. Важното е, че пътят е очертан, дори когато ни се струва, че сме нагазили в дълбоките блата на безпътицата. Още древните гърци наричат „идиот” онзи свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува или да заема политическа позиция. Никой не желае да бъде оценен по този начин, нали? А що се отнася до въпросната политическата позиция, искам да припомня, че тя не означава непременно партийна принадлежност, а именно позиция. И като свободен човек, който има право на собствена позиция, лично аз съм безкрайно оптимистично настроен за бъдещето на България. Поне историята ни сочи, че платените социологически мъдрувания за предстоящото невинаги са най-точните. Спомняте ли си как падането на Берлинската стена не можа да бъде „екстраполирано” от високоплатените експерти на ЦРУ?
5. Какво мислите за съвременната българска литература?
- Мое дълбоко убеждение е, че съвременната българска литература изгивява своеобразен Ренесанс и е в навечерието на впечатляващи промени. Не съм склонен да се страхувам за нейното бъдеще, най-малко по силата на аксиоматичната истина, че литературата изчезва с гибелта на последния носител на национална култура. А въпросната няма нищо общо с вмирисаните мътни води на чалга-културата, през които ни се налага да шляпаме. Работата е там, че е необходима определена дистанция във времето, за да открием обективно на какви точно естетически процеси сме били свидетели в конкретното историческо време. Повече от две десетилетия делят романа-епопея „Под игото” от описаните в него събития...
6. Кои са изпуснатите моменти обществото ни да върви заедно с другите европейски страни? На какво се дължи маргинализацията на големи обществени групи?
- Спомняте ли си онази толкова често битуваща фраза „Ех, да можех да се върна назад с днешния акъл!”. Всеки поумнява „с късна дата”. Не мисля, че хаотичното ни политическо и социално развитие е някаква странна аномалия на общия исторически процес. По-скоро у нас „изпуснатият момент” бе липсата на морален катарзис. На ясна нравствена оценка за миналото. Защото без нея обществото не изгражда имунна система срещу злото... Това прави борбата с курупцията например „нефункционална”.Тогава само времето може да бъде коректив на социалната и политическа деморализация. А „не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас?” Понякога промяната трудно се забелязва. Дори когато е под носа ни... Просто защото насим времето на промяната в душите си.
неделя, юни 22, 2008
Размисли за сезонното намаление на цените
В. "Седем", сряда, 18.06.2008
Сутринта на 18ти юни 1923 г., малко преди да навърши двадесет и пет, почива Христо Смирненски. Още по пладне същия ден тялото му е изложено в църквата Свети Крал, където Гео Милев произнася вълнуващо слово. На самия Гео му остават по-малко от две години живот. През май 1925-та той ще бъде арестуван, за да изчезне завинаги. Същия месец, в края на който две години по-рано Смирненски е отпечатал знаменитата си сатира „Приказка за стълбата”. И в нея с убийствена ирония и неподражаемо изящество е изваял модерна притча за политическите ренегати. Онези, които се въздигат от социалните низини, за да станат „принцове”...
Темата ни е до болка позната. Преди няколко години новоизбран Председател на Народното събрание, уважаван професор, подари на колегите си специално отпечатано свръхлуксозно издание на „Приказка за стълбата”. Не зная колцина от народните представители успяха да я прочетат (защото поне за неколцина разбрахме, че не могат да четат). Но във всеки случай мнозинството от тяхната сплотена кохорта заживя свръхлуксозно. За разлика от избирателите си, на които бе обещано „реално и несимволично” за осемстотин дни да постигнат същото. Избирателите не го постигнаха. Но поне някои си припомниха, че „Приказка за стълбата” се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”. За онези, „катерещи се” по стълбите на властта, но и на живота с цената на човечността, морала и достойнството си. Които продават на Дявола, за да стъпят на всяко поредно стъпало... Каква тъжна ирония! Да станеш просперираща обществена фигура, вип-персона, новобогаташ и... нравствен дегенерат. И то само защото си сгрешил стълбата. Видно е, че има и една друга стълба – със стъпала към небето. По нея са се изкачили Смирненски и Гео Милев, щом днес си спомняме техните имена!
Ще кажете – какво общо има годишнината от смъртта на Смирненски със сезонното намаление на цените? Духът на сатирика би ви отговорил – има, има!.. Има в творчеството на поета едно стихотворение „ Акростих”. Иначе чудесна творба, макар че разсъжденията в нея малко напомнят екзистенциалните откровения на известен шоумен с лъскава глава, който ни е познат от малкия екран. Само дето, ако прочетете по вертикала началните букви на всеки стих, ще откриете израза „ Краставици на търкалета”. А нали днес най- горещата навина е, че краставиците поевтиняват! Те са с цели тридесет процента по- евтини от миналата година!... Както е известно, този зеленчук съдържа предимно вода, а диполната молекула на водата е в темела на живота – поне тук, на планетата Земя! Като долни инсинуации ще отхвърлим твърденията, че освен вода българската краставица съдържала главно нитрати. Важното е, че имаме сезонно намаление на цените на краставиците. И на ягодите! Те били с 13% по-евтини от юни миналата година. На фона на едно несъществено увеличение контрастът е просто поразяващ.
Ами помислете – за една година олиото е поскъпнало с 82%; брашното, фасула, ориза и лещата – с 60%; цените на млякото, млечните произведения, яйцата и пилетата са скочили в диапазона между петнадесет и тридесет процента... Само за година стойността на ябълките се е качила с 56%, на черешите – с 30%; за чушките плащаме 31% повече. Обаче доматите са запазили старите си цени. Все пак трябва да припомним на социалните оптимисти от министерството на Масларова, че електоратът не яде доматите с колците и вероятно си сваля обувките, преди да легне ( най-малкото, защото с колци доматите не биха останали на същите цени, пък и обоселият очевидно си ляга без обувки).Той, електоратът, напоследък се учи въобще да не яде. Наскоро възрастна, отрудена жена коментира пред камерите на телевизията възможния скок на цените в градския транспорт:” Всичко поскъпва и билетите поскъпват, само хората се обезценяват...” Мъдри думи. Защото, нали хората били най-скъпото нещо в едно общество? А щом цената на това нещо пада, значи започва „голямото сезонно намаление”! И то не някакво си там вулгарно поевтиняване на стоките от първа необходимост. То е повсеместно, всеобхватно, глобално по същността си, българско политикономическо явление!
Застава например новият министър на старите вътрешни работи пред телевизионния екран и най-категорично оборва идиотската митологема, че неразкритите поръчкови убийства били 150. Пък те били всъщност 92! Когато 150 стане 92, това си е живо поевтиняване. Прокуратурата отбелязва спад на разкриваемостта на престъпленията за последните две години. Бе, скъпи сънародници, вслушайте се в тази хубава думичка „спад”! Пък дали е спад на цени или спад на доверие – все тая. Най-вероятно е спад на цени. Щото е знайно, че у нас доверието в управляващите (стига това да не е управление на лошия Костов), никога не спада. Ето, в понеделник новинарските емисии ни показват как в столична църква изнасят молебен за здравето на Сакскобурггота. След наглите му лъжи и очевадна демонстрация на ненаситна лакомия (нали чухте, че ще съди държавата, защото претендирал за поредния имот, дето си му бил собственост). След издънките на неговото правителство и участието му в издънките на сегашното правителство...Обаче на молебена Сакскобургготът липсва. Мастита дама с впечатляващи габарити възторжено обяснява, че го нямало, щото бил зает, ма тях са ги възпитавали на равнище „Бог, Цар и Отечество”. Тъй, че доверието въобще не е спаднало. Остава да е спаднала политическата цена на царя... Добре де, да приемем, че роялистите си вярват заради вярата. Ами социалистите? Нали 45 години БКП яростно заклеймяваше монархо-фашистката диктатура! Нали се досещате, че ако редовият член на въпросната партия от времето на соца проявеше и грам симпатии към монархията, гарантирано нямаше да дочака падането на Берлинската стена. Как може един човек, възпитаван през целия си живот да мрази с партийна ненавист, днес да прегърне обекта на омразата си? Макар и с променено име, най-старата партия в България си е все същата. Или е чак толкова модернизирана? То бива, бива, ама вол за мезе не бива... Тогава? Остава едно обяснение – доверието в столетниците е вечно. То не може да падне. Може да падне само цената й!
Според протокола днес главата на българското правителство трябва да се срещне с президента на САЩ Буш. Нямайте грижа, независимите български медии надълго и нашироко ще ви осведомяват за тази среща. Щото независимостта на въпросните медии зависи от много неща – включително от сезонното поевтиняване. Най-вероятно те въобще няма да коментират дали тази среща е скъпа, или поевтиняла в политически план. Точно сега – и точно между тези „политически мъже”. И Америка познава сезонното намаление на цените. Може пък Премиерът да се възползва. Да спазари някоя и друга индулгенцийка... Друго си е да купиш на далавера екзотична, поевтиняла стока от далечна чужбина. Щото у нас политическите стоки са все познати. И непрекъснато ги преоценяват. Смятате ли, например, че сезонното намаление на цените ще подмине партията на Доган? Този „окомуш адам”, дето първи, открито и нагло, представи българската политика като пазар? Той уж трябваше да напомня „Капълъ черши”, ама се превърна в Битак. Там всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера... Нечия просташка мегаломания. Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузини корумпирани политици за левче. И кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест... Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си закупите и неколцина килъри, употребявани при неразкриваеми политически убийства, с които да закръглите бройката 97 до 150. Така де, стига са се носили в публичното пространство безпочвени слухове за броя на неразкритите убийства!
Купувай, народе! Сега е времето за сезонно намаление на цените. И отсега ти казват – евтино ти продаваме управляващите за следващото управление. Гласувай пак за социалистите! Няма значение колко пъти са се издънвали. Познатото зло си е половин зло... Гласувай пак за царя! Прост бил, смотан бил, с един файтон хора за партия. Прост, ама цар! Може пък и царска милост да прояви... Гласувай за Доган! Ама нещеш да гласуваш за Доган. То си има за него кой да гласува... Тогава ти продаваме най-евтината стока – политическото безхаберие. Не гласувай! Щото, ако излязат три милиона повече гласоподаватели, Доган и трима души няма да вкара в Народното събрание. От социалистите ще останат три карета за белот. А Сакскобургготът ще си вдигне чукалата (барабар с награбеното) и с целия си царски антураж ще подпраши за слънчева Испания...
И нашенецът, стиснал в потната си ръка няколко левчета, май отново е склонен да си купи най-евтиното. Знае, че не бива, ама... Преоценено, какво му плащаш? От него се иска само да рече – всички са маскари, за кого да гласувам?... Няма пък да им гласувам!...
Да седне на първото стъпало на стълбата, дето води нагоре – ама в две различни посоки. Да позяпа разсеяно този панаир на суетата. Да посръбва разсеяно купена от битака ракия- менте (щото евтино я дават) И да си боцка от мезето.
Краставици на търкалета.
Сутринта на 18ти юни 1923 г., малко преди да навърши двадесет и пет, почива Христо Смирненски. Още по пладне същия ден тялото му е изложено в църквата Свети Крал, където Гео Милев произнася вълнуващо слово. На самия Гео му остават по-малко от две години живот. През май 1925-та той ще бъде арестуван, за да изчезне завинаги. Същия месец, в края на който две години по-рано Смирненски е отпечатал знаменитата си сатира „Приказка за стълбата”. И в нея с убийствена ирония и неподражаемо изящество е изваял модерна притча за политическите ренегати. Онези, които се въздигат от социалните низини, за да станат „принцове”...
Темата ни е до болка позната. Преди няколко години новоизбран Председател на Народното събрание, уважаван професор, подари на колегите си специално отпечатано свръхлуксозно издание на „Приказка за стълбата”. Не зная колцина от народните представители успяха да я прочетат (защото поне за неколцина разбрахме, че не могат да четат). Но във всеки случай мнозинството от тяхната сплотена кохорта заживя свръхлуксозно. За разлика от избирателите си, на които бе обещано „реално и несимволично” за осемстотин дни да постигнат същото. Избирателите не го постигнаха. Но поне някои си припомниха, че „Приказка за стълбата” се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”. За онези, „катерещи се” по стълбите на властта, но и на живота с цената на човечността, морала и достойнството си. Които продават на Дявола, за да стъпят на всяко поредно стъпало... Каква тъжна ирония! Да станеш просперираща обществена фигура, вип-персона, новобогаташ и... нравствен дегенерат. И то само защото си сгрешил стълбата. Видно е, че има и една друга стълба – със стъпала към небето. По нея са се изкачили Смирненски и Гео Милев, щом днес си спомняме техните имена!
Ще кажете – какво общо има годишнината от смъртта на Смирненски със сезонното намаление на цените? Духът на сатирика би ви отговорил – има, има!.. Има в творчеството на поета едно стихотворение „ Акростих”. Иначе чудесна творба, макар че разсъжденията в нея малко напомнят екзистенциалните откровения на известен шоумен с лъскава глава, който ни е познат от малкия екран. Само дето, ако прочетете по вертикала началните букви на всеки стих, ще откриете израза „ Краставици на търкалета”. А нали днес най- горещата навина е, че краставиците поевтиняват! Те са с цели тридесет процента по- евтини от миналата година!... Както е известно, този зеленчук съдържа предимно вода, а диполната молекула на водата е в темела на живота – поне тук, на планетата Земя! Като долни инсинуации ще отхвърлим твърденията, че освен вода българската краставица съдържала главно нитрати. Важното е, че имаме сезонно намаление на цените на краставиците. И на ягодите! Те били с 13% по-евтини от юни миналата година. На фона на едно несъществено увеличение контрастът е просто поразяващ.
Ами помислете – за една година олиото е поскъпнало с 82%; брашното, фасула, ориза и лещата – с 60%; цените на млякото, млечните произведения, яйцата и пилетата са скочили в диапазона между петнадесет и тридесет процента... Само за година стойността на ябълките се е качила с 56%, на черешите – с 30%; за чушките плащаме 31% повече. Обаче доматите са запазили старите си цени. Все пак трябва да припомним на социалните оптимисти от министерството на Масларова, че електоратът не яде доматите с колците и вероятно си сваля обувките, преди да легне ( най-малкото, защото с колци доматите не биха останали на същите цени, пък и обоселият очевидно си ляга без обувки).Той, електоратът, напоследък се учи въобще да не яде. Наскоро възрастна, отрудена жена коментира пред камерите на телевизията възможния скок на цените в градския транспорт:” Всичко поскъпва и билетите поскъпват, само хората се обезценяват...” Мъдри думи. Защото, нали хората били най-скъпото нещо в едно общество? А щом цената на това нещо пада, значи започва „голямото сезонно намаление”! И то не някакво си там вулгарно поевтиняване на стоките от първа необходимост. То е повсеместно, всеобхватно, глобално по същността си, българско политикономическо явление!
Застава например новият министър на старите вътрешни работи пред телевизионния екран и най-категорично оборва идиотската митологема, че неразкритите поръчкови убийства били 150. Пък те били всъщност 92! Когато 150 стане 92, това си е живо поевтиняване. Прокуратурата отбелязва спад на разкриваемостта на престъпленията за последните две години. Бе, скъпи сънародници, вслушайте се в тази хубава думичка „спад”! Пък дали е спад на цени или спад на доверие – все тая. Най-вероятно е спад на цени. Щото е знайно, че у нас доверието в управляващите (стига това да не е управление на лошия Костов), никога не спада. Ето, в понеделник новинарските емисии ни показват как в столична църква изнасят молебен за здравето на Сакскобурггота. След наглите му лъжи и очевадна демонстрация на ненаситна лакомия (нали чухте, че ще съди държавата, защото претендирал за поредния имот, дето си му бил собственост). След издънките на неговото правителство и участието му в издънките на сегашното правителство...Обаче на молебена Сакскобургготът липсва. Мастита дама с впечатляващи габарити възторжено обяснява, че го нямало, щото бил зает, ма тях са ги възпитавали на равнище „Бог, Цар и Отечество”. Тъй, че доверието въобще не е спаднало. Остава да е спаднала политическата цена на царя... Добре де, да приемем, че роялистите си вярват заради вярата. Ами социалистите? Нали 45 години БКП яростно заклеймяваше монархо-фашистката диктатура! Нали се досещате, че ако редовият член на въпросната партия от времето на соца проявеше и грам симпатии към монархията, гарантирано нямаше да дочака падането на Берлинската стена. Как може един човек, възпитаван през целия си живот да мрази с партийна ненавист, днес да прегърне обекта на омразата си? Макар и с променено име, най-старата партия в България си е все същата. Или е чак толкова модернизирана? То бива, бива, ама вол за мезе не бива... Тогава? Остава едно обяснение – доверието в столетниците е вечно. То не може да падне. Може да падне само цената й!
Според протокола днес главата на българското правителство трябва да се срещне с президента на САЩ Буш. Нямайте грижа, независимите български медии надълго и нашироко ще ви осведомяват за тази среща. Щото независимостта на въпросните медии зависи от много неща – включително от сезонното поевтиняване. Най-вероятно те въобще няма да коментират дали тази среща е скъпа, или поевтиняла в политически план. Точно сега – и точно между тези „политически мъже”. И Америка познава сезонното намаление на цените. Може пък Премиерът да се възползва. Да спазари някоя и друга индулгенцийка... Друго си е да купиш на далавера екзотична, поевтиняла стока от далечна чужбина. Щото у нас политическите стоки са все познати. И непрекъснато ги преоценяват. Смятате ли, например, че сезонното намаление на цените ще подмине партията на Доган? Този „окомуш адам”, дето първи, открито и нагло, представи българската политика като пазар? Той уж трябваше да напомня „Капълъ черши”, ама се превърна в Битак. Там всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера... Нечия просташка мегаломания. Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузини корумпирани политици за левче. И кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест... Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си закупите и неколцина килъри, употребявани при неразкриваеми политически убийства, с които да закръглите бройката 97 до 150. Така де, стига са се носили в публичното пространство безпочвени слухове за броя на неразкритите убийства!
Купувай, народе! Сега е времето за сезонно намаление на цените. И отсега ти казват – евтино ти продаваме управляващите за следващото управление. Гласувай пак за социалистите! Няма значение колко пъти са се издънвали. Познатото зло си е половин зло... Гласувай пак за царя! Прост бил, смотан бил, с един файтон хора за партия. Прост, ама цар! Може пък и царска милост да прояви... Гласувай за Доган! Ама нещеш да гласуваш за Доган. То си има за него кой да гласува... Тогава ти продаваме най-евтината стока – политическото безхаберие. Не гласувай! Щото, ако излязат три милиона повече гласоподаватели, Доган и трима души няма да вкара в Народното събрание. От социалистите ще останат три карета за белот. А Сакскобургготът ще си вдигне чукалата (барабар с награбеното) и с целия си царски антураж ще подпраши за слънчева Испания...
И нашенецът, стиснал в потната си ръка няколко левчета, май отново е склонен да си купи най-евтиното. Знае, че не бива, ама... Преоценено, какво му плащаш? От него се иска само да рече – всички са маскари, за кого да гласувам?... Няма пък да им гласувам!...
Да седне на първото стъпало на стълбата, дето води нагоре – ама в две различни посоки. Да позяпа разсеяно този панаир на суетата. Да посръбва разсеяно купена от битака ракия- менте (щото евтино я дават) И да си боцка от мезето.
Краставици на търкалета.
неделя, юни 15, 2008
Happy Brithday to Me!
А бях го аз хептен забравила...
Но днес, от пукнали зори
сто души са ми заопявали:
„Бе, почерпи!”, та „Почерпи!”.
Я гледай колко били вещи те!
И как, изглежда, всичко дават
за торта, на която свещите
с една се днес увеличават.
Голям пък праз! От мен да минете –
ще черпя който се изтърси!
Защо да крием си годините,
щом никой май не ни ги търси?
Рожденици, защо се сдухвате?
Помнете: никой, аз разбрах,
не гледа колко свещи духвате,
а само тортата под тях!
Но днес, от пукнали зори
сто души са ми заопявали:
„Бе, почерпи!”, та „Почерпи!”.
Я гледай колко били вещи те!
И как, изглежда, всичко дават
за торта, на която свещите
с една се днес увеличават.
Голям пък праз! От мен да минете –
ще черпя който се изтърси!
Защо да крием си годините,
щом никой май не ни ги търси?
Рожденици, защо се сдухвате?
Помнете: никой, аз разбрах,
не гледа колко свещи духвате,
а само тортата под тях!
понеделник, юни 09, 2008
Упражнение за матура върху „Политическа зима” от Ботев
В. "Седем"
Сряда, 4.06.08
На 4-ти юни 1989г. на площад Тянанмън в Пекин, столицата на Китай, протестите на плахо мечтаещи за демократични промени мирни граждани са жестоко размазани от веригите на танкове. Загиват стотици хора. Очевидно дори надеждата за „умерен прогрес в рамките на закона” (по Тери Пратчет) е несъвместима с комунистическите представи за властта. Всъщност такива са представите на всяка диктатура. Но в модерния свят, в който диктатурата е „пътник без билет”, случаите на насилие, родени от брутална злоупотреба с власт, не трябва да бъдат забравяни. Защото цветът на кръвта, изтекла от разкъсаните вени на човека, изглежда черен дори под яркото слънце на далечната китайска земя. Като онези „черни кърви”, за които пише Ботев...
Не зная колцина българи се сещат в мързеливия юнски делник на 2008-ма за събитията в Китай от далечната 1989г. Днес си имаме други приоритети. Или по-скоро ги нямаме – защото, колчем се замислим за тях, усещаме как настръхваме от студ. Планираното поскъпване на парното с 14,1% и тока за битови нужди с 18% си е направо смразяващо. Грубо казано, калкулирайте 30-40 процентно увеличение на цените... Никак не ни кара да се сгряваме и фактът, че Брюксел опровергава урбулишките приказки на Тадаръков как спрените пари по САПАРД щели „да тръгнат до дни”. Щото и да тръгнат, не е много ясно докъде ще стигнат. Вероятно поради тази причина, хората на Николай Василев готвели закон как да изписваме пътни табели на латиница. За да се ориентират, значи, европейските средства в правилната посока. Насърчавайки своите служители, Василев гордо съобщава, че средните чиновнически заплати през юли щели да достигнат 700 лв. Дай Боже това да стане, но не съм убеден, че учителството например ще се стопли от тази новина. Стачкувалите месец и половина сто и петдесет хиляди души от сферата на образованието получиха снизходителното правнителствено обещание учителските заплати през юли да достигнат колосалния ръст от 650 лева... За онези, които все още не са напуснали училищата и не са цапардосани от секирата на съкращенията. В услуга на определени делови кръгове, които през късната есен на миналата година с пяна на уста крещяха, че стачката направо разсипала техния бизнес, щото нямало кой да им гледа „дечицата”, като компенсация бих предложил да се ориентират към нов бизнес с внос на учители. Може и от Китай. Определени събития притежават удивителната способност да се запечатват в съзнанието на потърпевшите. Та студентите от времето на „Тянанмън”, мнозина от които са станали учители (в някои точки на света все още хора с висше образование стават и учители), ще да са много подходящи за България. Те вероятно няма да горят от ентусиазъм да протестират и стачкуват. Най-малкото, защото в братска България кормилото на властта държи партия от познат на китайците тип. Тя може и да не мачка недоволните с танкове (не че отделни нейни представители не биха оценили по достойнство подобна идея), но във всеки случай присъствието й във властта е винаги смразяващо!
Поне в осемнайсетгодишния преход от най-новата ни история споменът за всяко докосване на партията-столетница до управлението на България ни кара зиморничаво да свиваме рамене. Независимо дали въпросната партия ръководи държавните дела пряко или „под прикритие”. Дали иде реч за правителството на Беров или Жан Виденов. Винаги цените започват да растат стремително – и затова всеки път е виновно международното положение (припомням ви, че и днес сме първенци в ЕС с растежа на цените за стоки от първа необходимост). Винаги драстично скача стойността на тока и парното. Преди дни държавен чиновник с нагла усмивка предложи пред телевизионните камери длъжниците на Топлофикация да бъдат санкционирани по тертипа на чешкия опит, при който наричали определени хора „екзекутори” и те много бързо събирали парите...Добре охраненият господин забрави да спомене, че чехите си нямат Вальо Топлото. А ако си го имаха, парите, ограбени от него и от ортаците му, щяха да бъдат върнати на потърпевшите. Щото българските потърпевши не ги грее, че Топлото щял „ да лежи на топло”. Изобщо, чехите много неща си нямат – например, бивша компартия от болшевишки тип, която днес модерно ( коалиционно) да ги управлява. Защото направиха своите лустрационни закони и завинаги изхвърлиха от политиката бившите си комунистически величия и техните модерни отрочета. Затова пък си имат просперитет. И нормални годишни времена... Ние пък си имаме Ботев. И неговата „Политическа зима”. Защото, след едно кратко запролетяване, сезоните на дългия ни преход са винаги два. От есента на нашето недоволство до политическата зима. А тя започва с усещането за студ. И поне мен винаги ме кара да си мисля, че сънувам - и тоя сън, в разни варианти, съм го сънувал много пъти. Сънувам Кобургготската лъжлива зима. Виденовата свирепа зима. Беровата лапавица. Лукановата гладна зима. И все по- назад...
Та сънувам аз, че вървя по нещо като безлюдна, полуразрушена Унтер ден Линден. Денацизираща се Германия след войната. Студ, глад, разруха. Отзвучали са тежките присъди на Нюрнбергския процес, фашизмът е обявен за враг на човечеството, но от това на човечеството, особено немското, никак не му е по-добре...
Изведнъж в заснежената тишина дочувам някаква гълчавка. Лъхва ме топлина. Витрина, върху нея - килната дъска. Под издрасканото „Мини няма”, с ъгловат готически шрифт е написано: „Клуб по интереси”. Поглеждам през облепеното с книжни ленти стъкло.
Около няколко маси небрежно са насядали хора. Мили хора, румени. Изглеждат досущ като представители на националноотговорен капитал. Дърдорят. Достолепен беловлас мъж с военна осанка чука с лъжичка по чашката с ерзац-кафе, поставена пред него:
- Тихо, господа, тихо! Партайгеноссен!
Шумът стихва.
- И тъй, господа, да се върнем към отчета на нашата задгранична централа. Ясно е, че тъй да се рече, времето на нашето временно поражение е отминало. Както казва другарят Борман, време е да помислим за властта...
Взрив от реплики.
- Тъй де! Докога ще чакаме!
- Откъснаха се от масите! Изнесоха партийните капитали, накупуваха имоти в Аржентина...
- Само ти ли искаш да купуваш имоти, бе? Нали ти дадоха пари да направиш верига от фирми!
- Ми твоите милиони да не са спестени от пфениги за кифла! Санким честен частник ми се пише...
Беловласият с военната осанка с труд усмирява развълнуваните:
- Тихо, господа! Държите се като гнили демократи!
Стреснати, всички млъкват.
- Нам, геноссен, е удобно настоящото правителство. Но сега най-важното е не само да възстановим присъствието си във всички структури на властта...
Присъстващите възторжено скачат:
- Че тя си е наша, властта де!
- Нали се окопахме и в съдебната...
- С кръв сме я взели, ей!
- То стаж си трябва! Без стаж ще ми става прокурор...
- Какви прокурори имаше при нас в „СА”!...
- Как ще ги реформираме вътрешните работи...
- Руе! – вика ядосано военната осанка. Всички застават мирно.
- Директивите са ясни – ще се готвим за избори. Но избори, удобни нам! И нам се вменява в дълг да убеждаваме ония, непълноценните – с фашизъма е свършено завинаги! Да се научат да правят разлика между фашизъм и фашисти. Бившите националсоциалисти могат да вземат властта, но туй няма да е власт на националсоциализма! Тъй де, вече сме денацизирани, сега ний сме новите демократи и ще създадем един нов ред...
Думите му потъват във възторжения рев на присъстващите.
А аз даже насън се ядосвам, че не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко туй и да изрека: „ Суета сует и всяческа суета”. И толкова се ядосвам, че се будя...
Само дето въобще не съм заспивал. Сънувал съм с отворени очи. Абсурден сън за някаква странна политическа зима. Може би, защото на 2 юни сирените са ми припомнили, че не сме забравили Ботев. А медиите са ме осведомили, че вече втора година дъжд и мъгла забулват местността под Околчица, та събралите се ентусиасти се разотиват, без да дочакат сирените. В студеното не ти е до символи.
Важното е да не заспиват като оня нашенец от „Политическа зима”. Само така няма да забравят, че политическата дрямка не води до нещо добро. Че и в далечен Китай, както в поезията на Ботев, кървите от насилието могат да са черни. И че Ботевата сатира завършва с думите: Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
Сряда, 4.06.08
На 4-ти юни 1989г. на площад Тянанмън в Пекин, столицата на Китай, протестите на плахо мечтаещи за демократични промени мирни граждани са жестоко размазани от веригите на танкове. Загиват стотици хора. Очевидно дори надеждата за „умерен прогрес в рамките на закона” (по Тери Пратчет) е несъвместима с комунистическите представи за властта. Всъщност такива са представите на всяка диктатура. Но в модерния свят, в който диктатурата е „пътник без билет”, случаите на насилие, родени от брутална злоупотреба с власт, не трябва да бъдат забравяни. Защото цветът на кръвта, изтекла от разкъсаните вени на човека, изглежда черен дори под яркото слънце на далечната китайска земя. Като онези „черни кърви”, за които пише Ботев...
Не зная колцина българи се сещат в мързеливия юнски делник на 2008-ма за събитията в Китай от далечната 1989г. Днес си имаме други приоритети. Или по-скоро ги нямаме – защото, колчем се замислим за тях, усещаме как настръхваме от студ. Планираното поскъпване на парното с 14,1% и тока за битови нужди с 18% си е направо смразяващо. Грубо казано, калкулирайте 30-40 процентно увеличение на цените... Никак не ни кара да се сгряваме и фактът, че Брюксел опровергава урбулишките приказки на Тадаръков как спрените пари по САПАРД щели „да тръгнат до дни”. Щото и да тръгнат, не е много ясно докъде ще стигнат. Вероятно поради тази причина, хората на Николай Василев готвели закон как да изписваме пътни табели на латиница. За да се ориентират, значи, европейските средства в правилната посока. Насърчавайки своите служители, Василев гордо съобщава, че средните чиновнически заплати през юли щели да достигнат 700 лв. Дай Боже това да стане, но не съм убеден, че учителството например ще се стопли от тази новина. Стачкувалите месец и половина сто и петдесет хиляди души от сферата на образованието получиха снизходителното правнителствено обещание учителските заплати през юли да достигнат колосалния ръст от 650 лева... За онези, които все още не са напуснали училищата и не са цапардосани от секирата на съкращенията. В услуга на определени делови кръгове, които през късната есен на миналата година с пяна на уста крещяха, че стачката направо разсипала техния бизнес, щото нямало кой да им гледа „дечицата”, като компенсация бих предложил да се ориентират към нов бизнес с внос на учители. Може и от Китай. Определени събития притежават удивителната способност да се запечатват в съзнанието на потърпевшите. Та студентите от времето на „Тянанмън”, мнозина от които са станали учители (в някои точки на света все още хора с висше образование стават и учители), ще да са много подходящи за България. Те вероятно няма да горят от ентусиазъм да протестират и стачкуват. Най-малкото, защото в братска България кормилото на властта държи партия от познат на китайците тип. Тя може и да не мачка недоволните с танкове (не че отделни нейни представители не биха оценили по достойнство подобна идея), но във всеки случай присъствието й във властта е винаги смразяващо!
Поне в осемнайсетгодишния преход от най-новата ни история споменът за всяко докосване на партията-столетница до управлението на България ни кара зиморничаво да свиваме рамене. Независимо дали въпросната партия ръководи държавните дела пряко или „под прикритие”. Дали иде реч за правителството на Беров или Жан Виденов. Винаги цените започват да растат стремително – и затова всеки път е виновно международното положение (припомням ви, че и днес сме първенци в ЕС с растежа на цените за стоки от първа необходимост). Винаги драстично скача стойността на тока и парното. Преди дни държавен чиновник с нагла усмивка предложи пред телевизионните камери длъжниците на Топлофикация да бъдат санкционирани по тертипа на чешкия опит, при който наричали определени хора „екзекутори” и те много бързо събирали парите...Добре охраненият господин забрави да спомене, че чехите си нямат Вальо Топлото. А ако си го имаха, парите, ограбени от него и от ортаците му, щяха да бъдат върнати на потърпевшите. Щото българските потърпевши не ги грее, че Топлото щял „ да лежи на топло”. Изобщо, чехите много неща си нямат – например, бивша компартия от болшевишки тип, която днес модерно ( коалиционно) да ги управлява. Защото направиха своите лустрационни закони и завинаги изхвърлиха от политиката бившите си комунистически величия и техните модерни отрочета. Затова пък си имат просперитет. И нормални годишни времена... Ние пък си имаме Ботев. И неговата „Политическа зима”. Защото, след едно кратко запролетяване, сезоните на дългия ни преход са винаги два. От есента на нашето недоволство до политическата зима. А тя започва с усещането за студ. И поне мен винаги ме кара да си мисля, че сънувам - и тоя сън, в разни варианти, съм го сънувал много пъти. Сънувам Кобургготската лъжлива зима. Виденовата свирепа зима. Беровата лапавица. Лукановата гладна зима. И все по- назад...
Та сънувам аз, че вървя по нещо като безлюдна, полуразрушена Унтер ден Линден. Денацизираща се Германия след войната. Студ, глад, разруха. Отзвучали са тежките присъди на Нюрнбергския процес, фашизмът е обявен за враг на човечеството, но от това на човечеството, особено немското, никак не му е по-добре...
Изведнъж в заснежената тишина дочувам някаква гълчавка. Лъхва ме топлина. Витрина, върху нея - килната дъска. Под издрасканото „Мини няма”, с ъгловат готически шрифт е написано: „Клуб по интереси”. Поглеждам през облепеното с книжни ленти стъкло.
Около няколко маси небрежно са насядали хора. Мили хора, румени. Изглеждат досущ като представители на националноотговорен капитал. Дърдорят. Достолепен беловлас мъж с военна осанка чука с лъжичка по чашката с ерзац-кафе, поставена пред него:
- Тихо, господа, тихо! Партайгеноссен!
Шумът стихва.
- И тъй, господа, да се върнем към отчета на нашата задгранична централа. Ясно е, че тъй да се рече, времето на нашето временно поражение е отминало. Както казва другарят Борман, време е да помислим за властта...
Взрив от реплики.
- Тъй де! Докога ще чакаме!
- Откъснаха се от масите! Изнесоха партийните капитали, накупуваха имоти в Аржентина...
- Само ти ли искаш да купуваш имоти, бе? Нали ти дадоха пари да направиш верига от фирми!
- Ми твоите милиони да не са спестени от пфениги за кифла! Санким честен частник ми се пише...
Беловласият с военната осанка с труд усмирява развълнуваните:
- Тихо, господа! Държите се като гнили демократи!
Стреснати, всички млъкват.
- Нам, геноссен, е удобно настоящото правителство. Но сега най-важното е не само да възстановим присъствието си във всички структури на властта...
Присъстващите възторжено скачат:
- Че тя си е наша, властта де!
- Нали се окопахме и в съдебната...
- С кръв сме я взели, ей!
- То стаж си трябва! Без стаж ще ми става прокурор...
- Какви прокурори имаше при нас в „СА”!...
- Как ще ги реформираме вътрешните работи...
- Руе! – вика ядосано военната осанка. Всички застават мирно.
- Директивите са ясни – ще се готвим за избори. Но избори, удобни нам! И нам се вменява в дълг да убеждаваме ония, непълноценните – с фашизъма е свършено завинаги! Да се научат да правят разлика между фашизъм и фашисти. Бившите националсоциалисти могат да вземат властта, но туй няма да е власт на националсоциализма! Тъй де, вече сме денацизирани, сега ний сме новите демократи и ще създадем един нов ред...
Думите му потъват във възторжения рев на присъстващите.
А аз даже насън се ядосвам, че не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко туй и да изрека: „ Суета сует и всяческа суета”. И толкова се ядосвам, че се будя...
Само дето въобще не съм заспивал. Сънувал съм с отворени очи. Абсурден сън за някаква странна политическа зима. Може би, защото на 2 юни сирените са ми припомнили, че не сме забравили Ботев. А медиите са ме осведомили, че вече втора година дъжд и мъгла забулват местността под Околчица, та събралите се ентусиасти се разотиват, без да дочакат сирените. В студеното не ти е до символи.
Важното е да не заспиват като оня нашенец от „Политическа зима”. Само така няма да забравят, че политическата дрямка не води до нещо добро. Че и в далечен Китай, както в поезията на Ботев, кървите от насилието могат да са черни. И че Ботевата сатира завършва с думите: Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
понеделник, юни 02, 2008
Българийо, за тебе те умряха...
... а ти обезоръжи ги
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
както си стояха...
Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...
(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
сряда, май 28, 2008
За Дон Кихот, вятърните мелници и българската журналистика
В. "Седем", Сряда, 28.05.2008
Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота...
Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича –българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел.
Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти (след няколко дена ще се уверите отново в тази истина), от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене...
Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото.
Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници!
Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или?
Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници...
Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството.
Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота...
Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича –българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел.
Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти (след няколко дена ще се уверите отново в тази истина), от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене...
Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото.
Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници!
Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или?
Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници...
Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството.
събота, май 24, 2008
24-майско (или какво е родната азбука за един "бизнесмен")
Май е. Двайсет и четвърти.
И за млади, и за дърти
ден е светъл и народен
на езика мил и роден.
Но на този празник тачен
именник един е мрачен...
Киро „Дънера” е важен
бизнесмен – мастит и снажен,
джакпот трупа си без ТОТО,
но е бесен днес, защото
в най-критичния момент
му се случи прецедент.
Сутринта, на КПП-то,
негов скъп колега дето
във Колумбия бизнес прави
изненада му направи –
ТИР за него разтовари,
цял натъпкан със цигари.
Киро тайно там показва
чек дебел... И се оказва,
без пилеене на нерви,
ТИРа – пълен със консерви.
Тъй, с подарък от авера
Киро прави далавера.
Трябва само да подпише...
Но не знае той да пише!
Болна пък лежи от шарка
сръчната му секретарка.
Вместо него тя подписва
и без нея той увисва.
Сделката се сгромолясва...
Но идея в миг проблясва –
той, за празника си днешен,
има друг подарък смешен –
негови едни абдали
някакъв буквар му дали...
Няма той да се излага –
ще го прочете веднага!
Бизнесът да не закучи,
азбуката ще научи.
Стане ли проблемът джобен,
той е умен и способен!
Първа страница отваря:
„А” – аванта – си повтаря.
„Б” е бизнесът му тънък,
носещ звук паричен звънък.
„В” – без западна В-алута
той не може и минута.
„Г” – „гешефт” е родна дума,
със значение „крупна сума”.
„Д” – за „дънер” – чудно нещо –
ала Киро не се сеща...
За „дръвник” – дори по-малко...
„Е-врото поскъпва... Ж-алко!...”
З-убри Киро до забрава,
И-нтелектът изостава...
Буква „К” докато стигне,
Л-етвата се твърде вдигна.
М-озъка му се опърли
и буквара той захвърли.
От четмото се отказа.
Тъй без сделка се оказа
и без пукната цигарка...
Но разбра – без секретарка
никога да не увисва,
щом го карат да подписва...
Или двамата абдали,
дето буквите създали,
би могъл да ги наеме,
първи клас така да вземе?...
Ала много време има –
ще му мисли догодина,
пак на двайсет и четвърти.
За учение няма дърти!
И за млади, и за дърти
ден е светъл и народен
на езика мил и роден.
Но на този празник тачен
именник един е мрачен...
Киро „Дънера” е важен
бизнесмен – мастит и снажен,
джакпот трупа си без ТОТО,
но е бесен днес, защото
в най-критичния момент
му се случи прецедент.
Сутринта, на КПП-то,
негов скъп колега дето
във Колумбия бизнес прави
изненада му направи –
ТИР за него разтовари,
цял натъпкан със цигари.
Киро тайно там показва
чек дебел... И се оказва,
без пилеене на нерви,
ТИРа – пълен със консерви.
Тъй, с подарък от авера
Киро прави далавера.
Трябва само да подпише...
Но не знае той да пише!
Болна пък лежи от шарка
сръчната му секретарка.
Вместо него тя подписва
и без нея той увисва.
Сделката се сгромолясва...
Но идея в миг проблясва –
той, за празника си днешен,
има друг подарък смешен –
негови едни абдали
някакъв буквар му дали...
Няма той да се излага –
ще го прочете веднага!
Бизнесът да не закучи,
азбуката ще научи.
Стане ли проблемът джобен,
той е умен и способен!
Първа страница отваря:
„А” – аванта – си повтаря.
„Б” е бизнесът му тънък,
носещ звук паричен звънък.
„В” – без западна В-алута
той не може и минута.
„Г” – „гешефт” е родна дума,
със значение „крупна сума”.
„Д” – за „дънер” – чудно нещо –
ала Киро не се сеща...
За „дръвник” – дори по-малко...
„Е-врото поскъпва... Ж-алко!...”
З-убри Киро до забрава,
И-нтелектът изостава...
Буква „К” докато стигне,
Л-етвата се твърде вдигна.
М-озъка му се опърли
и буквара той захвърли.
От четмото се отказа.
Тъй без сделка се оказа
и без пукната цигарка...
Но разбра – без секретарка
никога да не увисва,
щом го карат да подписва...
Или двамата абдали,
дето буквите създали,
би могъл да ги наеме,
първи клас така да вземе?...
Ала много време има –
ще му мисли догодина,
пак на двайсет и четвърти.
За учение няма дърти!
ПП. Честит празник на всички! :) На абитуриентите - честито завършване, всякакви благополучия оттук насетне... и никога да не забравяте азбуката, щото понякога е необходима ;).
сряда, май 21, 2008
Английската - Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите
На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо.
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях...
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”. За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора. И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях...
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”. За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора. И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?
неделя, май 11, 2008
Какви времена...
Концертът "Цвете за Гошо" (в памет на Георги Минчев) в Южния парк, и тази година, както предишните, мина чудесно. В събота нямаше много хора, вероятно поради причина на работния ден, но все пак се посъбраха. Фактът, че все още се посещават и такива събития (макар и не толкова, колкото промоциите на албуми на Глория и Азис), малко от малко, е обнадеждаващ. И при това събралите се не бяха само от гилдията на "старите ергени" - имаше даже доста млади, и то много ентусиазирани. Дори и да не ги посрещат с "хляб и мармалад" (само с бира и кебапчета :)), хората пак се радваха на "блажените години"...
Абе, с една дума, "равносметката" е следната - rock&roll-ът може и да не е вече "млад", но още си съществува... Главно в лицата на Епизод, Васко Кръпката, Вили Кавалджиев, Джендема", "Атлантик", "Стубел-Питин-Дари Блус Бенд", Милена и много други... Хора като Георги Минчев не са напълно забравени, още се организират мероприятия в тяхна чест и, слава на Тангра, регламента за участие включва единствено интерпретация на песен от репертоара на Гошо, както и авторски пиеси и магистрални за блуса и рокендрола парчета, по избор - а не да си пуснем sms-чето, както сме се изтегнали на канапето. Нито участниците и тяхното представяне се определя от същество, до побъркване напомнящо Шрек от едноименното филмче, или две персони, предизвикващи "сблъсък", или дори втръсък у всички възможни възприятия у човека... Там е работата, че ние добре познаваме феномена на "побългаряването" - Мюзик Айдъл може и да е много добра шоу програма като замисъл, да има своите европейски традиции, но на местна почва се превръща в нещо пошличко... Независимо от изобилието от прекрасни гласове - все пак сме родината на Орфея - от формата на това предаване се носи някаква блатна миризма... То е почти като онзи идиотски рекламен клип за матурите - хубосията на екшъна малко трудно може да влезе в съзвучие с достойнствата на интелигентността. Образованието не е криминален политически или психотрилър, точно както музиката на Гошо не може да се препокрива с балканско-поп-фолк-рап напъни. И затова най-впечатляващите гласове на най-перспективните музиканти, в атмосферата на опошляване и хълцаща истерия започват да звучат фалшиво...
И тук извода е очеваден - в тези объркани и хаотични времена, в които живеем, все пак има ценности, които стоят над хаоса. И естетиката на рока, самата рок-култура, се оказва такава ценност. Може би защото макар и в друга ситуация, тя е родена във време на остри социални конфликти и затова е толкова издръжлива на ударите, които понася общество с още трудности. И този интерес към музиката на вечния Георги Минчев, устойчивия спомен за него, е повод за оптимизъм... Също така, ако ви направи впечатление, гласовете от Мюзик Айдъл като че ли звучаха най-автентично именно когато изпълняваха рок парчета. Това навежда на някои размисли, нали?
сряда, май 07, 2008
Мълчанието на агнетата
В. "Седем", Сряда, 7.05.2008
„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”
Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.
„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”
Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.
четвъртък, май 01, 2008
От Гибелта до Възкресението, или размисли за „страстите български”
В. "Седем", сряда, 30.04.2008
На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.
На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.
неделя, април 27, 2008
Великденско
Христос пак возкресе. И тази година.
И чудя се как не му втръсна...
Но зная, народът дори да загине,
че пак глупостта ще възкръсне.
И чудя се как не му втръсна...
Но зная, народът дори да загине,
че пак глупостта ще възкръсне.
Отново Великден е. Всеки се моли,
изпълнен с надежда и вера...
Споделя с Всевишния свойте неволи...
но все в материалната сфера.
Един се оплаква – кокоши яйца,
пък колкото щраусови струват!
Кокошки си взел... Те да носят не щат,
а всички комшии го псуват!
А друг – да не харчи за скъп козунак,
заел се да меси тестото.
Но вместо да бухне то, някой ахмак
му „бухнал” отвънка Пежото.
Не иска пък трети да шари яйцата.
Изкуството тъй-тъй е в криза...
А с тия растящи цени на боята,
латекса по-евтин излиза!
Четвърти за 6-ти Май кърши ръце,
че как след Великите пости
за агнешко луди пари да даде,
да черпи досадните гости?!
И всеки, за всеки партиен водач
се моли с безкрайна набожност,
да бъде споходен от някой „бияч”
(и то не яйце по възможност).
изпълнен с надежда и вера...
Споделя с Всевишния свойте неволи...
но все в материалната сфера.
Един се оплаква – кокоши яйца,
пък колкото щраусови струват!
Кокошки си взел... Те да носят не щат,
а всички комшии го псуват!
А друг – да не харчи за скъп козунак,
заел се да меси тестото.
Но вместо да бухне то, някой ахмак
му „бухнал” отвънка Пежото.
Не иска пък трети да шари яйцата.
Изкуството тъй-тъй е в криза...
А с тия растящи цени на боята,
латекса по-евтин излиза!
Четвърти за 6-ти Май кърши ръце,
че как след Великите пости
за агнешко луди пари да даде,
да черпи досадните гости?!
И всеки, за всеки партиен водач
се моли с безкрайна набожност,
да бъде споходен от някой „бияч”
(и то не яйце по възможност).
П.П. Честит Великден на всички! Много здраве, щастие, любов, положителни мисли и великденско настроение! (И то не като това на героите, изобразени отгоре, след великденския им престой у нас!). Поздрави!
петък, април 25, 2008
Галошите на Шекспир
В. "Седем", Сряда, 23.04.2008
На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.
На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.
събота, април 19, 2008
Обърквация в образованието (дискусия)
На лафче тази сутрин
с основен млад участник
в просветната система –
дванадесетокласник –
го питам как се готви
за новата матура.
А той ми вика: „Много
ми дреме на клатура!
За нас не беше ясно,
матури че ще има.
Поставени натясно
да зубрим цяла зима...
Сега какво ми дреме?
И двойка да ми пишат,
за друг това проблем е!
Праха ни нека дишат
учителите, дето
с парите от уроци
в чужбина пращат свойте
разглезени отроци!”
Но друг дванайстокласник
внезапно се намеси:
„Човече, опомни се –
не знаеш ли къде си?
Веднага на уроци!
В момента се налага.
Не вземеш ли матура –
и висшето ти бяга!
Това ми каза вчера
комшийката ми Пенка –
как всичко ни решава
въпросната оценка!
И също, че без нея,
то вече се разбрало,
ще видиш, както свойте
уши без огледало,
за средно обучение
завършено тапия...
Така ни подредиха
добре от МОН ония!...”
А трети се намеси:
„Разбират ви главите!
На чичо ми съседът,
касапинът бай Мите,
дочул от свой приятел
и още днес разказа ми,
как с този изпит всички
от Бога сме помазани.
Че в университета
с матура ще се влиза!
Дори и за Европа
ще ни е входна виза!”
И стана тя белята –
дискусия разви се,
в спокоен тон започна,
а после извиси се...
Езикът мил и роден,
със свойте „нормативи”,
заместен бе набързо
от ругатни красиви...
Внезапно я прекъсна
гласче иззад кьошето.
Оказа се отракано
„подготве”, което
дочуло ни да спорим
(отдавна там се крило то)
и мигом отбелязва:
„На баба ви `фърчилото!
Не се ли сеща никой?
Сами сме си виновни,
че скоро ще останем
без речници тълковни,
без норми граматични...
Ми няма ги. Къде са?
Заминаха на гости
при баба си в Одеса!
И никак не е чудно,
че пада нормативът,
когато в Парламента
далеч не го покриват...
А ние мислим само –
да бъдем живи-здрави,
то туй образование
сам`о ще се оправи!
Книжовен не говорим,
защото не е модно.
И гледаме спокойни,
училището родно,
че е в чудесна форма –
с език не-нормативен,
но инак – в униформа!
При този свой активен
прогрес, министър Вълчев
при Тато ни пренесе,
че пуста демокрация
какво добро донесе?
А как, това е ясно
на всекиго практически,
се различава столът
от стола електрически –
тъй, както европейска
от наша демокрация!
Настана и в езика
тотална обърквация.
Граматиката скри се.
Не знаем кой изгони я.
А някой щом попита
„Защо?” - За икономия!
И тази икономия
работи без пощада.
От плана колко още
тепърва ще отпада...
Оставаме без Вазов,
без Ботев и Алеко...
За сметка на това пък
с Азис ще ни е леко.
Но после, мили хора,
недейте да се чудите
къде е нашто знание –
отиде на Бермудите!
Добре си помислете,
преди да го прокудите.”
И докато крещяхме
и нищехме прогреса
край нас колата мина
на някаква мутреса.
Небрежно ни изгледа,
и щедро, „без да иска”,
с калта на прясна локва
догоре ни оплиска!
Спогледахме се ние...
Накрая се засмяхме.
И после си отидохме –
види се – разбрахме,
че няма чрез дискусии
да разрешим проблема.
Но с работа ще можем.
Въпрос е туй на време!
с основен млад участник
в просветната система –
дванадесетокласник –
го питам как се готви
за новата матура.
А той ми вика: „Много
ми дреме на клатура!
За нас не беше ясно,
матури че ще има.
Поставени натясно
да зубрим цяла зима...
Сега какво ми дреме?
И двойка да ми пишат,
за друг това проблем е!
Праха ни нека дишат
учителите, дето
с парите от уроци
в чужбина пращат свойте
разглезени отроци!”
Но друг дванайстокласник
внезапно се намеси:
„Човече, опомни се –
не знаеш ли къде си?
Веднага на уроци!
В момента се налага.
Не вземеш ли матура –
и висшето ти бяга!
Това ми каза вчера
комшийката ми Пенка –
как всичко ни решава
въпросната оценка!
И също, че без нея,
то вече се разбрало,
ще видиш, както свойте
уши без огледало,
за средно обучение
завършено тапия...
Така ни подредиха
добре от МОН ония!...”
А трети се намеси:
„Разбират ви главите!
На чичо ми съседът,
касапинът бай Мите,
дочул от свой приятел
и още днес разказа ми,
как с този изпит всички
от Бога сме помазани.
Че в университета
с матура ще се влиза!
Дори и за Европа
ще ни е входна виза!”
И стана тя белята –
дискусия разви се,
в спокоен тон започна,
а после извиси се...
Езикът мил и роден,
със свойте „нормативи”,
заместен бе набързо
от ругатни красиви...
Внезапно я прекъсна
гласче иззад кьошето.
Оказа се отракано
„подготве”, което
дочуло ни да спорим
(отдавна там се крило то)
и мигом отбелязва:
„На баба ви `фърчилото!
Не се ли сеща никой?
Сами сме си виновни,
че скоро ще останем
без речници тълковни,
без норми граматични...
Ми няма ги. Къде са?
Заминаха на гости
при баба си в Одеса!
И никак не е чудно,
че пада нормативът,
когато в Парламента
далеч не го покриват...
А ние мислим само –
да бъдем живи-здрави,
то туй образование
сам`о ще се оправи!
Книжовен не говорим,
защото не е модно.
И гледаме спокойни,
училището родно,
че е в чудесна форма –
с език не-нормативен,
но инак – в униформа!
При този свой активен
прогрес, министър Вълчев
при Тато ни пренесе,
че пуста демокрация
какво добро донесе?
А как, това е ясно
на всекиго практически,
се различава столът
от стола електрически –
тъй, както европейска
от наша демокрация!
Настана и в езика
тотална обърквация.
Граматиката скри се.
Не знаем кой изгони я.
А някой щом попита
„Защо?” - За икономия!
И тази икономия
работи без пощада.
От плана колко още
тепърва ще отпада...
Оставаме без Вазов,
без Ботев и Алеко...
За сметка на това пък
с Азис ще ни е леко.
Но после, мили хора,
недейте да се чудите
къде е нашто знание –
отиде на Бермудите!
Добре си помислете,
преди да го прокудите.”
И докато крещяхме
и нищехме прогреса
край нас колата мина
на някаква мутреса.
Небрежно ни изгледа,
и щедро, „без да иска”,
с калта на прясна локва
догоре ни оплиска!
Спогледахме се ние...
Накрая се засмяхме.
И после си отидохме –
види се – разбрахме,
че няма чрез дискусии
да разрешим проблема.
Но с работа ще можем.
Въпрос е туй на време!
сряда, април 16, 2008
Бюрото на Фердинанд
В. "Седем", 16.04.2008
Учителят Пантелей Груйкин вече десета минута стои пред бюрото на Фердинанд, гледа го втренчено и мисли. Всъщност, той не мисли, а само се опитва да не скърца със зъби. Коронките му са отънели и износени като дрехи втора употреба, а представата за цените на стоматологичните услуги в България е в състояние да го хвърли в най-черна депресия. Прибавена към психологическото му статукво, тя окончателно би нарушила и без това крехкото му душевно равновесие...
Груйкин преподава литература. Сутринта той е чакал двайсетина минути претъпкания тролей, в който едва не се е разделил с протритите си обувки и задъхан е влетял в класната стая с биенето на звънеца. Но да очакваш, че дванайсетокласниците в седем и трийсет ще са седнали по чиновете, си е научна фантастика. Учителят дълго е обикалял около празните столове, подръпвайки нервно рядката си брадица. Предната вечер той пак така дълго е обикалял близки и познати, за да вземе за малко поредните току-що отпечатани тестове по български език и литература, които родителите най-добросъвестно са закупили. Учителят не без основание подозира, че комай е единственият, който ги чете. Важното е, че така родителите са спокойни за подготовката на децата си, а въпросните деца си строят разноцветни кули от помагала върху отрупаните с книжа маси и също се чувстват спокойни. Груйкин обаче не се чувства спокоен. Колкото повече чете тестови задачи за държавни зрелостни изпити, толкова повече се обърква. С такива груби грешки, идиотизми и невероятни глупости са натъпкани тези издания, че на 427-мата книжка с цена осем лева даскал Панталей – както му казват колегите – е стигнал до прозрението, че нищо от онова, което е учил в университета, не е вярно. От чист интерес, Груйкин е сборувал цената на всички помагала и е открил, че тя значително надхвърля годишния му доход. Твърдението на просветния министър, че учителите вече вземали огромни заплати, а неколцина получавали по хиляда лева първо го е разсмяло, а след това го е натъжило. Груйкин е виждал хиляда лева, че и повече накуп единствено при управлението на Жан Виденов. По онова време му се е сторило, че може да стане и милионер, но след като е изчислил, че стотиците хиляди от инфлационната му заплата са равни на седем долара, е приключил със сметките...
След половин час в класната стая са се появили няколко полузаспали физиономии. Господин Груйкин вдъхновено и разпалено е започнал да им разяснява най-новите тенденции, стратегии и тактики при работа с тестове. Да ги вдъхновява за предстоящата матура. Но вдъхновението е дошло в повече на бъдещите зрелостници и те са се захлупили върху чиновете. Очевидно трепетите на преподавателската душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир... До края на часовете Пенталей е отнесъл едно мъмрене от замдиректора за неоправена документация, извинил е в дневника неизвинените отсъствия на своя клас, попълнил е няколко анкети и с апостолски стоицизъм се е опитал да привлече вниманието на учениците към проблемите на красивото и доброто. Може би затова, с биенето на последния звънец, в очите на даскала вече се е появил особен, маниакален блясък...
Без да вижда накъде върви, Груйкин е зашляпал из мокрите улици. Схлупеното софийско небе, в унисон с настроението му, е изразило с априлски дъждец отношението си към даскалските тегоби. Но това мокро съчувствие окончателно се е просмукало в обувките му и те сами са го отвели пред сградата на Шипка №1, където Груйкин е намерил убежище в галерия „ Академия”. Така учителят е попаднал на „Форум реставрация 2008”. И сега е изправен пред позлатеното, двулицево писалище на княз Фердинанд, подарено на въпросната историческа фигура от канцлера на Германия – Ото фон Бисмарк.
Писалището е огромно, красиво и резбовано. Учителят го зяпа втренчено и си представя как зад него се е настанил Фердинанд. Единственото общо между Фердинанд и Груйкин е в брадичката, но това не пречи на учителя много ясно да види колко дребен изглежда князът на фона на бюрото. Не може да се каже, че даскал Панталей питае топли чувства към монархията, но като литератор, симпатизира на Фердинанд за езиковата му култура. С идването си в България, Кобурггота започва да изучава българската реч и само три години по-късно вече се подиграва на нефелни депутати за неграмотния им диалектен изказ. След години упорита работа, Фердинанд е овладял нормативния книжовен български език, според собствените му думи „до съвършенство”. Литераторът е много скептичен доколко е възможно за няколко години да овладееш книжовния език и българската граматика до съвършенство и даскалът у него усеща в тия думи чиста мегаломания. Но сравнена с езиковата култура на неговия внук, мегаломанията на княза изглежда оправдана. Дали това не е причината – чуди се Груйкин – настоящият просветен министър, който е крупна фигура в партията на въпросния внук, да настоява за отмяна на точка 4-та, чл. 16 от Закона за народната просвета? В нея се говори за задължителното усвояване на книжовния български език като част от държавните образователни изисквания. И Парламента гласува на първо четене да се изхвърли като ненужно задължителното усвояване на книжовния български език в българското училище... Груйкин усеща как скърца със зъби и в душата му се надига кръвожаден вой. Той поне е наясно, че това означава да се озакони езиковата простотия и примитивизъм, които и без това се вихрят на всички равнища. Тогава невнятната фраза на Симеон Втори ще стане представителна, а езиковата джвачка и идиотско бръщолевене на сума депутати и политици няма да е израз на тяхната крещяща неграмотност. Груйкин е наясно, че езиковата неграмотност е първото условие, което ще направи от електората стадо блеещи овце, които не разумяват глупотевините, изречени от техните управници. Колко му е след това да отпаднат от програмата и класиците на българската литература. Особено Алеко Константинов – речта на неговия Бай Ганьо много напомня езика на определени ВИП-персони днес... Цял живот литераторът е учил децата, че хората по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. А разумът – това е словото. И когато предната вечер е чул, че подалият след грандиозен скандал оставка висш държавен чиновник мотивира оттеглянето си от власт с желанието „за повече държава и държавност”, си е рекъл: „Виж му акъла, па му крой шапка!”. Разбира ли въпросният „слуга на народа” как думите му внушават, че по време на неговото управление на съответното ведомство е имало по-малко държава, а държавността ще да е била твърде рехава!...
Пантелей Груйкин нервно пристъпва от крак на крак. Водата в джвакащите обувки се е стоплила и нежно гали ходилата му. Той зяпа с невиждащ поглед към писалището и си мисли, че зад това писалище трябва да са седнали хора, които могат да чентат и пишат. Че само грамотни хора имат право да управляват България... Мисли си колко смешни и дребни изглеждат всички, които са седнали зад голямото бюро на властта, за да пляскат върху него белот, да лапат и пият. И се опитват да реставрират миналото, както реставраторът е възстановил олющеното и издраскано писалище пред очите му. Представя си колко хубаво би било това писалище да е вълшебно. Тогава народът смъква гащите на управляващите, реже крачолите до коленете и великодушно им ги връща. Управляващите с треперещи ръце навличат кастрираните гащи, превърнати в бермудки, качват се на писалището на Фердинанд, което може да ги побере всичките и политат към Бермудите. А още от тоталитарните времена е знайно, че който се озове в Бермудския триъгълник, тутакси изчезва. Най-вероятно в резултат на контакт. Това българско правителство си е извънземно, па и контактно ( не случайно негов министър си подава оставката поради нерегламентирани контакти). Та като го усетят космитите ( онези от космоса), мигновено ще го грабнат като експерт по политическите далавери. Или по други причини – космическа им работа!.. Важното е , че с космически средства икономическият просперитет най-после му е в кърпа вързан. И няма недоволен електорат, стачки, вотове на недоверие, нагли и безпочвени претенции на опозицията, която само гледа как да те изрита от властта. Няма назидателно размахан пръст на европейските „партньори”, които въобще не разбират, че тоя народ не е дорасъл до европейските фондове и най-достойни за въпросните фондове са самите членове на правителството. И върхушката на техните партии...А освен това, политайки нагоре, правителтството ще има пълното основание да гледа отвисоко на електората и като Алековия герой снизходително да му рече: „Ех, Пратер, Пратер... Живи да ви оплача!...”
Учителят Пантелей Груйкин продължава да стои пред бюрото на Фердинанд . Дъждът е спрял и свенливото следобедно слънце разхожда лъчите си по гланцираната му повърхност. Само едно последно, раздърпано облаче се влачи по небето. Види се, и то е полетяло към Бермудите...
Учителят Пантелей Груйкин вече десета минута стои пред бюрото на Фердинанд, гледа го втренчено и мисли. Всъщност, той не мисли, а само се опитва да не скърца със зъби. Коронките му са отънели и износени като дрехи втора употреба, а представата за цените на стоматологичните услуги в България е в състояние да го хвърли в най-черна депресия. Прибавена към психологическото му статукво, тя окончателно би нарушила и без това крехкото му душевно равновесие...
Груйкин преподава литература. Сутринта той е чакал двайсетина минути претъпкания тролей, в който едва не се е разделил с протритите си обувки и задъхан е влетял в класната стая с биенето на звънеца. Но да очакваш, че дванайсетокласниците в седем и трийсет ще са седнали по чиновете, си е научна фантастика. Учителят дълго е обикалял около празните столове, подръпвайки нервно рядката си брадица. Предната вечер той пак така дълго е обикалял близки и познати, за да вземе за малко поредните току-що отпечатани тестове по български език и литература, които родителите най-добросъвестно са закупили. Учителят не без основание подозира, че комай е единственият, който ги чете. Важното е, че така родителите са спокойни за подготовката на децата си, а въпросните деца си строят разноцветни кули от помагала върху отрупаните с книжа маси и също се чувстват спокойни. Груйкин обаче не се чувства спокоен. Колкото повече чете тестови задачи за държавни зрелостни изпити, толкова повече се обърква. С такива груби грешки, идиотизми и невероятни глупости са натъпкани тези издания, че на 427-мата книжка с цена осем лева даскал Панталей – както му казват колегите – е стигнал до прозрението, че нищо от онова, което е учил в университета, не е вярно. От чист интерес, Груйкин е сборувал цената на всички помагала и е открил, че тя значително надхвърля годишния му доход. Твърдението на просветния министър, че учителите вече вземали огромни заплати, а неколцина получавали по хиляда лева първо го е разсмяло, а след това го е натъжило. Груйкин е виждал хиляда лева, че и повече накуп единствено при управлението на Жан Виденов. По онова време му се е сторило, че може да стане и милионер, но след като е изчислил, че стотиците хиляди от инфлационната му заплата са равни на седем долара, е приключил със сметките...
След половин час в класната стая са се появили няколко полузаспали физиономии. Господин Груйкин вдъхновено и разпалено е започнал да им разяснява най-новите тенденции, стратегии и тактики при работа с тестове. Да ги вдъхновява за предстоящата матура. Но вдъхновението е дошло в повече на бъдещите зрелостници и те са се захлупили върху чиновете. Очевидно трепетите на преподавателската душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир... До края на часовете Пенталей е отнесъл едно мъмрене от замдиректора за неоправена документация, извинил е в дневника неизвинените отсъствия на своя клас, попълнил е няколко анкети и с апостолски стоицизъм се е опитал да привлече вниманието на учениците към проблемите на красивото и доброто. Може би затова, с биенето на последния звънец, в очите на даскала вече се е появил особен, маниакален блясък...
Без да вижда накъде върви, Груйкин е зашляпал из мокрите улици. Схлупеното софийско небе, в унисон с настроението му, е изразило с априлски дъждец отношението си към даскалските тегоби. Но това мокро съчувствие окончателно се е просмукало в обувките му и те сами са го отвели пред сградата на Шипка №1, където Груйкин е намерил убежище в галерия „ Академия”. Така учителят е попаднал на „Форум реставрация 2008”. И сега е изправен пред позлатеното, двулицево писалище на княз Фердинанд, подарено на въпросната историческа фигура от канцлера на Германия – Ото фон Бисмарк.
Писалището е огромно, красиво и резбовано. Учителят го зяпа втренчено и си представя как зад него се е настанил Фердинанд. Единственото общо между Фердинанд и Груйкин е в брадичката, но това не пречи на учителя много ясно да види колко дребен изглежда князът на фона на бюрото. Не може да се каже, че даскал Панталей питае топли чувства към монархията, но като литератор, симпатизира на Фердинанд за езиковата му култура. С идването си в България, Кобурггота започва да изучава българската реч и само три години по-късно вече се подиграва на нефелни депутати за неграмотния им диалектен изказ. След години упорита работа, Фердинанд е овладял нормативния книжовен български език, според собствените му думи „до съвършенство”. Литераторът е много скептичен доколко е възможно за няколко години да овладееш книжовния език и българската граматика до съвършенство и даскалът у него усеща в тия думи чиста мегаломания. Но сравнена с езиковата култура на неговия внук, мегаломанията на княза изглежда оправдана. Дали това не е причината – чуди се Груйкин – настоящият просветен министър, който е крупна фигура в партията на въпросния внук, да настоява за отмяна на точка 4-та, чл. 16 от Закона за народната просвета? В нея се говори за задължителното усвояване на книжовния български език като част от държавните образователни изисквания. И Парламента гласува на първо четене да се изхвърли като ненужно задължителното усвояване на книжовния български език в българското училище... Груйкин усеща как скърца със зъби и в душата му се надига кръвожаден вой. Той поне е наясно, че това означава да се озакони езиковата простотия и примитивизъм, които и без това се вихрят на всички равнища. Тогава невнятната фраза на Симеон Втори ще стане представителна, а езиковата джвачка и идиотско бръщолевене на сума депутати и политици няма да е израз на тяхната крещяща неграмотност. Груйкин е наясно, че езиковата неграмотност е първото условие, което ще направи от електората стадо блеещи овце, които не разумяват глупотевините, изречени от техните управници. Колко му е след това да отпаднат от програмата и класиците на българската литература. Особено Алеко Константинов – речта на неговия Бай Ганьо много напомня езика на определени ВИП-персони днес... Цял живот литераторът е учил децата, че хората по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. А разумът – това е словото. И когато предната вечер е чул, че подалият след грандиозен скандал оставка висш държавен чиновник мотивира оттеглянето си от власт с желанието „за повече държава и държавност”, си е рекъл: „Виж му акъла, па му крой шапка!”. Разбира ли въпросният „слуга на народа” как думите му внушават, че по време на неговото управление на съответното ведомство е имало по-малко държава, а държавността ще да е била твърде рехава!...
Пантелей Груйкин нервно пристъпва от крак на крак. Водата в джвакащите обувки се е стоплила и нежно гали ходилата му. Той зяпа с невиждащ поглед към писалището и си мисли, че зад това писалище трябва да са седнали хора, които могат да чентат и пишат. Че само грамотни хора имат право да управляват България... Мисли си колко смешни и дребни изглеждат всички, които са седнали зад голямото бюро на властта, за да пляскат върху него белот, да лапат и пият. И се опитват да реставрират миналото, както реставраторът е възстановил олющеното и издраскано писалище пред очите му. Представя си колко хубаво би било това писалище да е вълшебно. Тогава народът смъква гащите на управляващите, реже крачолите до коленете и великодушно им ги връща. Управляващите с треперещи ръце навличат кастрираните гащи, превърнати в бермудки, качват се на писалището на Фердинанд, което може да ги побере всичките и политат към Бермудите. А още от тоталитарните времена е знайно, че който се озове в Бермудския триъгълник, тутакси изчезва. Най-вероятно в резултат на контакт. Това българско правителство си е извънземно, па и контактно ( не случайно негов министър си подава оставката поради нерегламентирани контакти). Та като го усетят космитите ( онези от космоса), мигновено ще го грабнат като експерт по политическите далавери. Или по други причини – космическа им работа!.. Важното е , че с космически средства икономическият просперитет най-после му е в кърпа вързан. И няма недоволен електорат, стачки, вотове на недоверие, нагли и безпочвени претенции на опозицията, която само гледа как да те изрита от властта. Няма назидателно размахан пръст на европейските „партньори”, които въобще не разбират, че тоя народ не е дорасъл до европейските фондове и най-достойни за въпросните фондове са самите членове на правителството. И върхушката на техните партии...А освен това, политайки нагоре, правителтството ще има пълното основание да гледа отвисоко на електората и като Алековия герой снизходително да му рече: „Ех, Пратер, Пратер... Живи да ви оплача!...”
Учителят Пантелей Груйкин продължава да стои пред бюрото на Фердинанд . Дъждът е спрял и свенливото следобедно слънце разхожда лъчите си по гланцираната му повърхност. Само едно последно, раздърпано облаче се влачи по небето. Види се, и то е полетяло към Бермудите...
Абонамент за:
Публикации (Atom)