Образованието в България като безкрайна кинолента
Има един великолепен филм на италианския режисьор Дамиано Дамиани – „Следствието приключи, забравете”. Чудесна метафора за удивителната способност на човека да забравя „скоропостижно” всичко, свързано с мъчителен нравствен избор, дори ако той е имал стойността на морален катарзис. „Учителската стачка приключи, забравете” – звучи днес в медийното пространство режисираната перифраза на събития от най-близкото минало. Не искам да коментирам тази позиция, но нека нейните режисьори не забравят, че в момента най-мощната киноиндустрия в света – американската – изживява тежка драма. Холивуд е „блокиран”, повече от две седмици никой не произвежда филми, актьори и режисьори са в паника, защото сценаристите на САЩ стачкуват... Загубите се изчисляват с десетки милиони долари, а общественото мнение започва да си припомня, че преди десетина години е имало подобно събитие. И тогава огромната аудитория от любители на седмото изкуство е разбрала, че извън великия режисьор и блестящия актьор, киното не може да съществува без сценариста. Защото сценарият е художествен разказ за случката, без който тя няма да се появи на екрана...
Ако си позволим една груба аналогия, в образователната система учителството е сценаристът, без който не би изкристализирал талантът на ученика-актьор, нито биха се изявили качествата на онези, които управляват системата и играят ролята на режисьори. Но образованието е сложна, динамична система със специфичен комуникативен статус, в която само хармонията между обучавани, обучаващи и управляващи процеса може да сътвори филм, който публиката – родители и общество – да наблюдава с огромен интерес. Американските сценаристи стачкуват за пари – пфу, колко нецивилизовано! – би рекъл един български министър. А вие спомняте ли си любим филм, в който играта на актьорите и режисьорският талант са грабнали емоциите ви? А помните ли името на сценариста? Може би американските сценаристи имат основание да стачкуват...
За съжаление у нас невинаги идват най-добрите образци на американското кино. Най-вече поради причина на безпаричие. Не защото държавата е бедна, а защото оня, дето се занимава с културната селекция на въпросното кино, или институциита, управляващи културата, не са съвсем убедени, че трябва да се плащат пари за скъпо (качествено) кино. А в некачественото няма значение какъв е сценарият. Важното е да има екшън, режисьорът атрактивно да командва операторите как да насочват камерите, а актьорът да гърми с няколко пищова едновременно, прескачайки сгради и пътьом да визира с премрежен поглед силиконови хубавици, накацали по балконите. За съжаление ситуацията в България подозрително напомня подобна безцветна режисура. Стачката на учителите приключи, „децата” са в училище, даскалите отново ще се грижат за безгрижното им детство... Само че има ли смисъл да учиш децата как да бъдат деца? Това им се удава по природа и без ничия намеса. Май ролята на училището трябваше да е друга... А каква по-точно? Вие разбрахте ли? Извън пуполисткото бръщолевене за качествено европейско образование и училище, което трябвало да подготвя за реалния живот... Кой живот? Нашенският, при който доходите са най-ниските в Европа, защото „на всички в България доходите са ниски”?! В който държавата е подменена от частни корпоративни интереси?! В който страната ни е потънала в блатото на покварата и хаоса, инфлацията галопира бясно, изборите се „пазаруват”,а управлението мирише на нафталин в редките случаи, когато вонята на корупция не задушава всички?!
Или някакъв друг, алтернативен живот, който „реално и несимволично” може да стане чудесен за осемстотин дни? И в който, поради изключителна макроикономическа стабилност, микроикономическото благоденствие изтича из крачолите на целокупния български народ... Подобни дивотии днес се оценяват като „политическо говорене”. Само че моите ученици не го приемат. Защото имат нормални познания в областта на текстолингвистиката. И нямат нужда от специалисти по „public relations”, които авторитетно да им обясняват какво бил искал да каже с поредната словестна “джвачка” пореден пишман-политик. Междувпрочем, със завидно високи доходи... Който няма нужда нито от мен, нито от моите ученици, нито от качествено образование. Той въобще не се нуждае от образователна система, защото образованите хора биха се погнусили от глупостите, които дрънка. Освен ако подобно „дрънкане” не стане езикова норма, дискурс, с който всички са привикнали. Тогава то няма да звучи като политическо словоблудство. Тогава социалните сетива на хората престават да функционират; те слушат без да чуват и гледат без да виждат. Наскоро иначе кадърен журналист, загрижено разпитваше специалист от МОН как учениците ще компенсират пропуснатия материал... Забележете, след четиридесет дена стачка на учителите – въпрос, свързан със същността на учителската професия, е отправен към чиновник, за който споменът за работа в класната стая вероятно е толкова стар, колкото спомените за безгрижното му детство... Въпросът не е към академичен специалист, учен, учител – а към представител на най-компрометираното в историята на българското образование министерство. Защото точно към него бе насочено недоволството на най-дълго стачкувалите в историята на България учители. На които въпросното министерство непрекъснато напомняше, че те, учителите, съществуват единствено и само защото има ученици. Сякаш министерството би могло да съществува без да има учители! Дано и политиците не решат, че съществуват само, за да бъдат преизбирани от гласоподавателите... Но като оставим доволно тъжната шега, в този симптоматичен случай се крие най-страшното. Битуващото разбиране, че в йерархията на обществото оня, дето е горе, е винаги прав. Независимо, че очевидно е крив. Независимо от неговите действия, качества и възможности. Да ви припомня ли началото на Вазовата повест „Митрофан и Дормидолски”, в която Митрофан Дакито, именуем още Прасето, е назначен за мирови съдия? „Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знамените произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му...” В какъв свят живеем, драги ми съотечественици? Иронията на Вазов от края на Деветнадесети век става ключ за тълкуване на събитие от началото на Двадесет и първи век! Архаичната тема за самозабравилия се първеню, който нагло превръща безхаберието си в норма, неграмотността си в откровение, а простотията – в безспорна истина, става социална практика в битието на народ, който вече единадесет месеца е част от европейската общност... Няма средностатистически български учител по литература например, който да не разкрие тази аномалия пред своите ученици. Затова този учител не е нужен на правителството. Затова учителството е заливано с помия, обругавано и хулено. Пък може и да го посъкратим – заедно с ненужните училища. А умните ученици нека бягат в чужбина; колкото по-малко, толкова по-добре. Щото умните ученици утре могат да ни вземат топлото местенце! Не защото някой ги е назначил с лъскав „конверт” и министерски печат, а защото по законите на конкуренцията, могат да докажат професионалните си качества. Засега у нас думата „професионализъм” звучи като мръсна дума...
Учителската стачка приключи, без в обществото да започне истинският дебат за образованието. За същността на образованието и образователната реформа. За визията, свързана с бъдещето на България. Мнозина са доволни – статуквото е възстановено. Политическите режисьори също са доволни – и този филм сме го гледали, прилича на сапунените сериали. Лесно можеш да го забравиш...
Те още не са разбрали, че сценаристите стачкуват!
Николай Николов
в. "Седем", 21.11.2007
сряда, ноември 21, 2007
четвъртък, ноември 01, 2007
За Великото право да избираш
Николай Николов
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007
Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007
Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?
понеделник, октомври 22, 2007
Учителите - загубиха, или спечелиха?
Кольо Колев - "Учителите загубиха уважение"
"Учителите спечелиха! Спечелиха пари. После пък загубиха! Загубиха уважението на обществото. Губят го с нереалистичните си претенции. Губят го с поведението си на инфантилни, разглезени деца, които ти се тръшкат в хола и пищят истерично "Искааам!". Увещанията, аргументите, че виж, сега просто не може, няма повече, не помагат! "Искааам!". Нататък е ясно! Мама дърпа уши, а татко скръцва със зъби "Марш в стаята и да не съм ти видял носа, докато не престанеш с безобразията!".
Възниква въпросът - "Кой ще осинови българското учителство?". Кой ще озапти инфантилизма, заливащ хората с претенции да образоват и възпитават децата ни?
Дали прогресивните сили в учителското съсловие отново ще надделеят над силите на здравия разум, ни предстои да видим.
Истерията, която наблюдаваме в последните дни обаче, не дава повод за оптимизъм."
публикувано във в. "Дневен Труд" Събота, 20 Октомври, 2007
Контрапозиция:
Николай Николов - "Учителите спечелиха самоуважение"
"Учителите спечелиха! Спечелиха глад, мизерия, хули и клевети, административен натиск, неизплатени 10% от Юли, безплодни преговори, превърнати от "правоимащите" в "седенки", четири седмици стачка, спомени за 300-левовата си заплата и борчове...
Учителите загубиха! Загубиха робския си манталитет, малодушната мисъл, че си никой, че професията ти е обречена на забвение, че образованието загива, че децата на България затъват в блатото от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство...
А инак разсъжденията на новоизлюпения експерт по педагогическа психология на ранномладенческата възраст подозрително напомнят мъдростта на Каравеловия даскал Славе, дето не му е изпила кукувица ума, щото знае кой му плаща просеника...
Засега безсилието на "силните" доказва силата на здравия разум. И на позабравената думичка "морал"."
Публикувано във в. "Дневен труд" - Понеделник, 22 Октомври, 2007
"Учителите спечелиха! Спечелиха пари. После пък загубиха! Загубиха уважението на обществото. Губят го с нереалистичните си претенции. Губят го с поведението си на инфантилни, разглезени деца, които ти се тръшкат в хола и пищят истерично "Искааам!". Увещанията, аргументите, че виж, сега просто не може, няма повече, не помагат! "Искааам!". Нататък е ясно! Мама дърпа уши, а татко скръцва със зъби "Марш в стаята и да не съм ти видял носа, докато не престанеш с безобразията!".
Възниква въпросът - "Кой ще осинови българското учителство?". Кой ще озапти инфантилизма, заливащ хората с претенции да образоват и възпитават децата ни?
Дали прогресивните сили в учителското съсловие отново ще надделеят над силите на здравия разум, ни предстои да видим.
Истерията, която наблюдаваме в последните дни обаче, не дава повод за оптимизъм."
публикувано във в. "Дневен Труд" Събота, 20 Октомври, 2007
Контрапозиция:
Николай Николов - "Учителите спечелиха самоуважение"
"Учителите спечелиха! Спечелиха глад, мизерия, хули и клевети, административен натиск, неизплатени 10% от Юли, безплодни преговори, превърнати от "правоимащите" в "седенки", четири седмици стачка, спомени за 300-левовата си заплата и борчове...
Учителите загубиха! Загубиха робския си манталитет, малодушната мисъл, че си никой, че професията ти е обречена на забвение, че образованието загива, че децата на България затъват в блатото от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство...
А инак разсъжденията на новоизлюпения експерт по педагогическа психология на ранномладенческата възраст подозрително напомнят мъдростта на Каравеловия даскал Славе, дето не му е изпила кукувица ума, щото знае кой му плаща просеника...
Засега безсилието на "силните" доказва силата на здравия разум. И на позабравената думичка "морал"."
Публикувано във в. "Дневен труд" - Понеделник, 22 Октомври, 2007
петък, октомври 12, 2007
Гневен призив
Тази сутрин в "Дарик Радио" водещият попита един стачкуващ учител и говорител на ЕНСК как издържат учителите финансово. Въпросът напоследък си стана обичаен и, следователно, получи и обичайния и логичен отговор - издържа се някак си...
Мисля, че един също така подходящ отклик на същия въпрос би бил в стила на Трендафил Акациев (какво да се прави - нали все пак големият народен поет е и учител и просветител за народните маси!):
ПИТАТ ме: "Поете, как си
с тези невъзможни такси?
Как издържаш по количество
на пари за електричество,
за вода или за парно?"
Казвам: - Аз се чувствам харно.
Заявявам, че не ща
да използвам тез неща.
Харча аз ограничено,
спя на тъмно и студено,
нито ям и нито пия
и изобщо не се мия.
Запомнете, мили хора,
вижте кучето на двора -
вън, снегът като забръска
какво прави то зимъска?
Камъкът от студ се пука,
а на него не му пука.
Братя българи, на слука!
Чуйте моята поука:
закалете своите внучета
да издържат като кучета!
Мисля, че един също така подходящ отклик на същия въпрос би бил в стила на Трендафил Акациев (какво да се прави - нали все пак големият народен поет е и учител и просветител за народните маси!):
ПИТАТ ме: "Поете, как си
с тези невъзможни такси?
Как издържаш по количество
на пари за електричество,
за вода или за парно?"
Казвам: - Аз се чувствам харно.
Заявявам, че не ща
да използвам тез неща.
Харча аз ограничено,
спя на тъмно и студено,
нито ям и нито пия
и изобщо не се мия.
Запомнете, мили хора,
вижте кучето на двора -
вън, снегът като забръска
какво прави то зимъска?
Камъкът от студ се пука,
а на него не му пука.
Братя българи, на слука!
Чуйте моята поука:
закалете своите внучета
да издържат като кучета!
сряда, октомври 10, 2007
13
Тринайсти ден, безсрочна ефективна стачка. Тринайсти ден кепенците на училищата са спуснати. Тринайсти ден, една огромна система от над 150 хиляди души в България, от които, близо сто хиляди - дипломирани вишисти - стоят в учителските стаи, скърцайки със зъби и премятайки в съзнанието си стилистичните достойнства на фразеологията "запънал се като магаре на мост". Защото правителството несъмнено прави точно това, макар че може би е обидно за онова трудолюбиво и мъдро животно, магарето, философът сред домашния добитък, да бъде оприличавано, например, с просветен министър. Единственото, с което просветният министър напомня дългоухото животно, е репликата на Йори - "Някои могат - други не могат!". Щото той не може...
Не може да реши съдбите на над сто хиляди български семейства - защото, о, ужас - учителите също имали семейства и деца... Не може да увеличи мизерните заплати от триста лева, защото - олеле мамооо - ако ги увеличи, те ще стигнат почти половината на румънските учителски заплати... Не може да оправи хаоса в собственото си министерство, където гигантски суми се губят някъде по трасето и чиновниците на което вече си увеличиха с почти сто процента заплатите - разбира се, не ония, мижавите, триста учителски лева...
Учителството на България стачкува вече тринайсти ден и това е, види се, единственото Европейско нещо, което се случва в нещастното ни отечество след влизането в ЕС. Другото европейско нещо е непукизма на учениците, получили ваканция като неочаквана радостна изненада. Само че изглежда и този непукизъм започва да се пропуква, защото поне част от тези ученици започват да мислят. А когато учениците започнат да мислят, техните родители начеват да мислят трижди по-интензивно... И може пък случайно да се сетят, че когато онова, което наричаме "българско образование", със зъби и нокти защитава достойнството си - те, родителите, трябва да присъединят своето достойнство към учителското. Защото достойнство умножено по достойнство ражда прозрението, че България е потънала в блатото на покварата и хаоса, че ни управлява тричленка с идиотски манталитет и плесенясали похвати на управление, че когато комунисти дойдат на власт, инфлацията достига 12% (както е в момента), а когато се съберат на "седенка" социалисти, царисти и догановисти, голям майтап пада... като онзи от популярния лаф "майтап, бе, Уили!"...
А сега учителите стачкуват. И май не си губят чувството за хумор - поне ако съдя по съдържанията на плакатите, които издигат по своите митинги. Дано това подейства и на ученици, родители и студенти като в онази сцена от "Том Сойер" на Марк Твен, в която героят, боядисвайки оградата, превръща черната работа в привлекателно за околните развлечение...
А инак, все някой трябва да свърши черната работа!
вторник, октомври 02, 2007
С тикви срещу тиквениците
След като цяло лято ни бомбардираха с реклами на дини и долнокачествена мастика, както и с бельото и седалищните части на силиконови фолк "звезди" (от което много хора, и в частност аз, почти получиха начална форма на булимия от постоянното, предизвикано от ужаса, повръщане...), си мисля, че е крайно време някой да направи и нова, есенна рекламна кампания със заглавно лого "Друго си е сезона на тиквите!"
Състезанието по търкаляне на тикви определено е оригинален начин да "отъркаляме безпросветността" - при това без да се стига до радикални мерки от рода на щурмуване на Народното събрание и оръдеен залп с презрели тикви, кратуни и други "полезни изкопаеми" (както на няколко пъти биде предложено и намерено за подходящо)... Така де - в интерес на истината звучи малко рисковано... Дори и тиквите да са от онези, кухите, които се лансират на Хелоуин - празник, който, апропо, в нашите вече Европейска географски ширини няма как да не е на почит (подобно на Свети Валентин и други "национални" празници). Посреща се на 31-ви Октомври, но ние вече се подготвяме - отдалеко, че да е леко! Малко ли страшни костюми, тиквени фенери и прочие символи заливат сергиите още сега, пък камо ли като наближи заветната дата...
Ето и за какво по-конкретно става въпрос:
"Млади учени търкаляха тикви на столичния пл. „Ал. Батенберг” в знак на протест срещу ниското заплащане на техния специфичен и висококвалифициран труд. Те настояваха също да се подобри качеството на българското образование.
Около 100 души, представители на Движението на младите учени в БАН и университетите, ученици от реномирани гимназии и техни преподаватели, се състезаваха в търкаляне на тикви, в бягане с препятствия, докато подхвърлят тиква, прескок на тиква и други дисциплини. По този нестандартен начин те изразиха отношението си към незаинтересоваността на управляващите към развитието на науката у нас. Проявата бе под наслов „Да отъркаляме безпросветността". Бяха раздадени и тиквени награди, като най-високия приз - тиквен медал - спечели отборът на Френската гимназия за спринт и прескок на тиква.
„Протестът е тиквен, защото искаме символично и ритуално да очистим страната си от тиквеността, а тя е концентрирана най-вече по върховете на управлението ни", обясни докторантът по исторически науки в СУ „Св. Климент Охридски" Димитър Атанасов. Протестиращите настояват държавата да поеме ангажимент за промяна в научно-образователната сфера, да вземе мерки за подобряване на качеството й и нейното финансиране.
Учените искат заплащане съизмеримо с това на колегите им в Европа, както и съотношението на заплащането на учени и администрация да бъде няколко пъти повече в полза на хората на умствения труд и прогреса. В противен случай държавата ще принуди хората, които се занимават с наука, да търсят другаде своята реализация. В това е убеден докторантът по физика Благой Благоев от Института по електроника.
„Това, че има сдружение на младите учени, означава, че все още в България науката има бъдеще и младите продължават да смятат тази сфера за атрактивна и престижна. 250 лева докторантска стипендия обаче на никого не стигат, дори и на бабичките за кисело мляко", категоричен е младият историк."
Ето и моят злободневно-поетичен коментар по въпроса:
Тиквата е днес "апелатив"
в новия ни колектив.
С нея тръгнал е народа
да се бори за свобода.
Родното образование
получава днес признание -
то превърна се в реликва,
търколи се като тиква
и почива най-подир -
минало във вечен мир.
Е, последната част засега остава като художествена измислица, тъй като образованието и училищата още не са окончателно заела позата на Фаетон след полета с колесницата, демек, паднали (или случайно хоризонтирани) - въпреки че натам отиват нещата, ако управляващите продължат да се правят на глухи. Какво ще излезе от цялата тази работа, предстои да видим тепърва...
Състезанието по търкаляне на тикви определено е оригинален начин да "отъркаляме безпросветността" - при това без да се стига до радикални мерки от рода на щурмуване на Народното събрание и оръдеен залп с презрели тикви, кратуни и други "полезни изкопаеми" (както на няколко пъти биде предложено и намерено за подходящо)... Така де - в интерес на истината звучи малко рисковано... Дори и тиквите да са от онези, кухите, които се лансират на Хелоуин - празник, който, апропо, в нашите вече Европейска географски ширини няма как да не е на почит (подобно на Свети Валентин и други "национални" празници). Посреща се на 31-ви Октомври, но ние вече се подготвяме - отдалеко, че да е леко! Малко ли страшни костюми, тиквени фенери и прочие символи заливат сергиите още сега, пък камо ли като наближи заветната дата...
Ето и за какво по-конкретно става въпрос:
"Млади учени търкаляха тикви на столичния пл. „Ал. Батенберг” в знак на протест срещу ниското заплащане на техния специфичен и висококвалифициран труд. Те настояваха също да се подобри качеството на българското образование.
Около 100 души, представители на Движението на младите учени в БАН и университетите, ученици от реномирани гимназии и техни преподаватели, се състезаваха в търкаляне на тикви, в бягане с препятствия, докато подхвърлят тиква, прескок на тиква и други дисциплини. По този нестандартен начин те изразиха отношението си към незаинтересоваността на управляващите към развитието на науката у нас. Проявата бе под наслов „Да отъркаляме безпросветността". Бяха раздадени и тиквени награди, като най-високия приз - тиквен медал - спечели отборът на Френската гимназия за спринт и прескок на тиква.
„Протестът е тиквен, защото искаме символично и ритуално да очистим страната си от тиквеността, а тя е концентрирана най-вече по върховете на управлението ни", обясни докторантът по исторически науки в СУ „Св. Климент Охридски" Димитър Атанасов. Протестиращите настояват държавата да поеме ангажимент за промяна в научно-образователната сфера, да вземе мерки за подобряване на качеството й и нейното финансиране.
Учените искат заплащане съизмеримо с това на колегите им в Европа, както и съотношението на заплащането на учени и администрация да бъде няколко пъти повече в полза на хората на умствения труд и прогреса. В противен случай държавата ще принуди хората, които се занимават с наука, да търсят другаде своята реализация. В това е убеден докторантът по физика Благой Благоев от Института по електроника.
„Това, че има сдружение на младите учени, означава, че все още в България науката има бъдеще и младите продължават да смятат тази сфера за атрактивна и престижна. 250 лева докторантска стипендия обаче на никого не стигат, дори и на бабичките за кисело мляко", категоричен е младият историк."
Ето и моят злободневно-поетичен коментар по въпроса:
Тиквата е днес "апелатив"
в новия ни колектив.
С нея тръгнал е народа
да се бори за свобода.
Родното образование
получава днес признание -
то превърна се в реликва,
търколи се като тиква
и почива най-подир -
минало във вечен мир.
Е, последната част засега остава като художествена измислица, тъй като образованието и училищата още не са окончателно заела позата на Фаетон след полета с колесницата, демек, паднали (или случайно хоризонтирани) - въпреки че натам отиват нещата, ако управляващите продължат да се правят на глухи. Какво ще излезе от цялата тази работа, предстои да видим тепърва...
неделя, септември 30, 2007
За митовете, митологизирането и ДЕмитологизирането (или, още нещо за учителската стачка)
Навремето, когато в училище изучавахме Старогръцка митология, учителят ни беше казал, че културата на всяко историческо време сякаш се гради от два взаимно пресичащи се потока - на митологизирането и демитологизирането. Обясняваше ни, че човешкото съзнание е така устроено, че непрекъснато митологизира - и същевременно руши създадените вече митове. То сякаш битува в два свята. Единият - на фантазията, в който представата за устройството "свише" го кара да осмисля старите вече митове, да ги критикува и заменя с нови. А другият - на неговия скучен, социален делник, в който обаче се оказва, че измислиците започват реално да функционират и, твърде често, да го променят. Тогава ни беше интересно, но въпреки примерите, едва ли сме разбирали за какво точно става дума... А днес откривам, че полученото някога знание ми дава възможност, ако не перфектно, то поне съвсем спокойно да се оправям в хаоса на противоречивите факти, да улавям митологемите и откривам как на мястото на стари такива току се "цръцват" съвсем новички...
Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира какво става в България днес... или по-скоро, че нещо става. Какво представлява всъщност учителската стачка? Поредно "изпъшкване" на тежко дишащи от социално бреме и сплеснати от живота хора? Миша тупурдия, оценявана по формулата "всяко чудо - за три дни"? Нескромно искане за пари от такива, дето нямат право да ги искат? Или уникално събитие, което можем да оценим с помпозната фраза "български нравствен катарзис"? Защото след формалното ни приобщаване към ЕС от първи Януари тази година, току-виж излязло, че през Септември-Октомври се извършва нашето духовно приобщаване към ЕС. И то не защото учителите искат европейски заплати (добре е да припомним факта, че дори ако получат своите сто процента увеличение, те пак ще имат най-ниската, тук, на Балканите, учителска заплата!)
В цяла България от началото до края на седмицата почти всички учители стачкуваха цели 5 дена и колкото и да се манипулира този факт, никой не може да скрие истината - че учителите на България стачкуват и ще продължават да стачкуват от Понеделник, защото стачката е безсрочна; че към тях се присъединиха младите учени от БАН, университетското движение "11-ти Май"; че катедрата по математика подкрепя и се приобщава към борбата за превръщане на образованието и науката в истински политически и държавен приоритет. Че може би от Понеделник до Сряда ще станем свидетели как към стачката се присъединяват СУ "Климент Охридски" и други висши учебни заведения, при това не само в София, а в цялата страна. Ако някой екземпляр от породата "дървен философ" изрече дълбокомислено: "Що пък да ги слушам даскалите, те са прости", дали би се осмелил да изрече същото за проф. Боянов, например, или за цвета на нашата академична общност изобщо? А пък ако пак го произнесе, поставете бърза диагноза и отминете.
Какво се крие зад искането за по-високи заплати, което изглежда толкова първосигнално и простичко? Или зад митовете... "Кво искат тия даскали?!"; "Нали знаем, че дават частни уроци – знаете ли колко пари дадох за уроци на моите в 7-ми клас?"; "Всички в България живеем зле"; "Я к`ва ваканция имат!"; "Изпее си урочето и си заминава"; "Децата са все по-неграмотни и невъзпитани"; "На това ли ви учат в училище"; "Мойто имаше една учителка, дето го поболя"...
Да започнем ли с демитологизирането? Аз съм дъщеря на учител, който пък е син на учител. И поназнайвам нещо от делника на учителя.
По-високи заплати... Обществото притежава странното качество да си служи с някакви първични внушения, свързани с представите за престижна и непрестижна професия. Защо хората искат да следват право, икономика, бизнес-администрация, маркетинг и мениджмънт? Ами защото в тези професии "ухае" на пари (без да обиждаме професиите). Един час консултации с адвокат може да струва една средна работна заплата. А едночасова консултация с лекар-специалист? Знаете ли, че лекторския час на учителя (лекторски час означава работа извън норматива) се оценява с "внушителната" сума 4 (четири) лева. А въпросният учител може да има и две висши образования, научни степени и впечатляващ стаж....
От другата страна са "непрестижните" професии – филолог, математик, химик... Като реших да кандидатствам английска филология, 90% от познатите се чудеха – "Защо ти е пък тая филология? Английския си го знаеш! Даскал ли ще ставаш после?". Като че ли учител е най-тъпото нещо, което можеш да работиш... А знаете ли, че тази година през Септември в софийските училища нямало постъпил нито един току-що завършил млад висшист? "Поркуа, бе джанъм", завършвате университета с еднаква диплома, но ако отидете в училище с квалификация на правист, получавате заплата 299 лв., а ако отидете в банка или в адвокатска кантора виждате, че там дори чистачките получават повече? Извод – по-високата стартова заплата на българския учител не е "социалистическа уравниловка", а начин в съвсем обозримо време загиващата професия да стане престижна и елитарна – сиреч, привлекателна. Това би се отразило не само в представата за професията, а и в качеството на хората, които ще я изберат. Пустия му закон за конкуренцията!...
Да споменем нещо по въпроса за частните уроци. Когато бързате и ви се наложи да вземете такси, сърдите ли се на градския транспорт? Но и в Лондон, където градският транспорт е перфектен, хората вземат такси. Насилва ли някой родителя да плаща за уроци? От собствен опит знам, че ученикът много често не гори от ентусиазъм да ходи на тях (помните ли рекламката "Кажи, баба, тенкю"?). Известно ли ви е, че според нормативен документ учителите нямат право да дават уроци на ученици, на които преподават? Ако знаете за такива нарушения, защо не сигнализирате? Та вие направо сте си съучастници в престъпление! А ако наистина ученикът иска да получи допълнителни знания, нека си избере висококвалифициран специалист. Никой не може да ме убеди, че този специалист трябва да взема по-малко от лекаря или юриста. И как си представяте частните уроци на село или в малкото градче, където всички са едва ли не роднини? В такъв случай обобщението "учителите дават частни уроци" звучи като идиотската балканска представа, че немците маршируват и викат "Зиг хайл!", французите са първи любовчии, италианците са жабари, американците – тъпи, а англичаните говорят само за времето и носят чадъри... Никой не може да ви принуди да пращате децата си на частни уроци. Това го прави само българската държава, като със закон ви принуждава да си плащате за тръбите на парното, които минават през вашата частна собственост, макар че сте си го изключили...
Големите ваканции на учителите? Пак според нормативните документи ваканцията на учителя е два месеца, от които се отнемат Коледната и пролетната, т. е., реално тяхната ваканция е 40 дни. Държавните служители, в зависимост от трудовия стаж, ползват същия отпуск. Парламентаристите вземат своите 2 месеца, без от тях нищо да се отнема. А всички знаете, че също ползват Коледна, Великденска и т. н. почивка. А сещате ли се колко тетрадки проверява през срочната ваканция учителят? Е, аз съм го виждала с очите си... Колко програми и работни планове, разпределения, лични дела, дневници и бележници, доклади и писмени работи, проекти – нали трябва да се стимулира "нестандартното мислене" на учениците...
Относно "лошия живот" в България – ми то е ясно, че ще е лош... когато електоратът е тъп и неграмотен, сиреч, маргинализиран и си избира не по-малко тъпи и неграмотни управници. Логически извод е, че нещата пак опират до образование и наука.
"Изпее си урочето и си заминава"... Бих посъветвала някой от домораслите експерти по методология на преподаването да се пробва – да помоли ръководството на 1АЕГ, например, да му разреши изнасянето на един или няколко урока и, след като влезе в класната стая и в него се вторачат 30 чифта очи – ама очи, зад които прозира бая разум, да си "изпее урочето". Нищо не му пречи предварително да го назубри от учебника. Обещавам му такава психотравма, че после да се наложи дълго и сериозно лечение... А я си представете, че изнасяте въпросното уроче в училище от краен квартал... с ония, същите ученици от махалата... дето понякога имат джиесеми, по-скъпи от няколко учителски заплати, уважават собствените си граждански права и не разбират защо да не играят карти в час. В края на краищата много родители имат проблеми с детето си в "трудната възраст". То коя възраст е лесна? А учителят трябва да решава тия проблеми... През 1978г. в Англия със закон отменят боя с пръчки в държавното училище, а преди няколко години – и в частните. У нас още не са го въвели! Виждате ли колко назад сме от "високите стандарти на европейското образование"... Естествено, това е черен хумор, но си заслужава понякога да мислим, а не да повтаряме като папагали вестникарските клишета...
Как мислите, не станаха ли "малко множко" тези разсъждения? А те засягат само една минимална част от проблемите на образованието и науката. Няма прости решения и прости проблеми. Не бива да има и първосигнални реакции и езикови клишета, с които да оценяваме сложни събития. Учителската стачка е факт, който няма прецедент в най-новата ни история. Тя продължава. Мислете. Cogito, ergo sum!
Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира какво става в България днес... или по-скоро, че нещо става. Какво представлява всъщност учителската стачка? Поредно "изпъшкване" на тежко дишащи от социално бреме и сплеснати от живота хора? Миша тупурдия, оценявана по формулата "всяко чудо - за три дни"? Нескромно искане за пари от такива, дето нямат право да ги искат? Или уникално събитие, което можем да оценим с помпозната фраза "български нравствен катарзис"? Защото след формалното ни приобщаване към ЕС от първи Януари тази година, току-виж излязло, че през Септември-Октомври се извършва нашето духовно приобщаване към ЕС. И то не защото учителите искат европейски заплати (добре е да припомним факта, че дори ако получат своите сто процента увеличение, те пак ще имат най-ниската, тук, на Балканите, учителска заплата!)
В цяла България от началото до края на седмицата почти всички учители стачкуваха цели 5 дена и колкото и да се манипулира този факт, никой не може да скрие истината - че учителите на България стачкуват и ще продължават да стачкуват от Понеделник, защото стачката е безсрочна; че към тях се присъединиха младите учени от БАН, университетското движение "11-ти Май"; че катедрата по математика подкрепя и се приобщава към борбата за превръщане на образованието и науката в истински политически и държавен приоритет. Че може би от Понеделник до Сряда ще станем свидетели как към стачката се присъединяват СУ "Климент Охридски" и други висши учебни заведения, при това не само в София, а в цялата страна. Ако някой екземпляр от породата "дървен философ" изрече дълбокомислено: "Що пък да ги слушам даскалите, те са прости", дали би се осмелил да изрече същото за проф. Боянов, например, или за цвета на нашата академична общност изобщо? А пък ако пак го произнесе, поставете бърза диагноза и отминете.
Какво се крие зад искането за по-високи заплати, което изглежда толкова първосигнално и простичко? Или зад митовете... "Кво искат тия даскали?!"; "Нали знаем, че дават частни уроци – знаете ли колко пари дадох за уроци на моите в 7-ми клас?"; "Всички в България живеем зле"; "Я к`ва ваканция имат!"; "Изпее си урочето и си заминава"; "Децата са все по-неграмотни и невъзпитани"; "На това ли ви учат в училище"; "Мойто имаше една учителка, дето го поболя"...
Да започнем ли с демитологизирането? Аз съм дъщеря на учител, който пък е син на учител. И поназнайвам нещо от делника на учителя.
По-високи заплати... Обществото притежава странното качество да си служи с някакви първични внушения, свързани с представите за престижна и непрестижна професия. Защо хората искат да следват право, икономика, бизнес-администрация, маркетинг и мениджмънт? Ами защото в тези професии "ухае" на пари (без да обиждаме професиите). Един час консултации с адвокат може да струва една средна работна заплата. А едночасова консултация с лекар-специалист? Знаете ли, че лекторския час на учителя (лекторски час означава работа извън норматива) се оценява с "внушителната" сума 4 (четири) лева. А въпросният учител може да има и две висши образования, научни степени и впечатляващ стаж....
От другата страна са "непрестижните" професии – филолог, математик, химик... Като реших да кандидатствам английска филология, 90% от познатите се чудеха – "Защо ти е пък тая филология? Английския си го знаеш! Даскал ли ще ставаш после?". Като че ли учител е най-тъпото нещо, което можеш да работиш... А знаете ли, че тази година през Септември в софийските училища нямало постъпил нито един току-що завършил млад висшист? "Поркуа, бе джанъм", завършвате университета с еднаква диплома, но ако отидете в училище с квалификация на правист, получавате заплата 299 лв., а ако отидете в банка или в адвокатска кантора виждате, че там дори чистачките получават повече? Извод – по-високата стартова заплата на българския учител не е "социалистическа уравниловка", а начин в съвсем обозримо време загиващата професия да стане престижна и елитарна – сиреч, привлекателна. Това би се отразило не само в представата за професията, а и в качеството на хората, които ще я изберат. Пустия му закон за конкуренцията!...
Да споменем нещо по въпроса за частните уроци. Когато бързате и ви се наложи да вземете такси, сърдите ли се на градския транспорт? Но и в Лондон, където градският транспорт е перфектен, хората вземат такси. Насилва ли някой родителя да плаща за уроци? От собствен опит знам, че ученикът много често не гори от ентусиазъм да ходи на тях (помните ли рекламката "Кажи, баба, тенкю"?). Известно ли ви е, че според нормативен документ учителите нямат право да дават уроци на ученици, на които преподават? Ако знаете за такива нарушения, защо не сигнализирате? Та вие направо сте си съучастници в престъпление! А ако наистина ученикът иска да получи допълнителни знания, нека си избере висококвалифициран специалист. Никой не може да ме убеди, че този специалист трябва да взема по-малко от лекаря или юриста. И как си представяте частните уроци на село или в малкото градче, където всички са едва ли не роднини? В такъв случай обобщението "учителите дават частни уроци" звучи като идиотската балканска представа, че немците маршируват и викат "Зиг хайл!", французите са първи любовчии, италианците са жабари, американците – тъпи, а англичаните говорят само за времето и носят чадъри... Никой не може да ви принуди да пращате децата си на частни уроци. Това го прави само българската държава, като със закон ви принуждава да си плащате за тръбите на парното, които минават през вашата частна собственост, макар че сте си го изключили...
Големите ваканции на учителите? Пак според нормативните документи ваканцията на учителя е два месеца, от които се отнемат Коледната и пролетната, т. е., реално тяхната ваканция е 40 дни. Държавните служители, в зависимост от трудовия стаж, ползват същия отпуск. Парламентаристите вземат своите 2 месеца, без от тях нищо да се отнема. А всички знаете, че също ползват Коледна, Великденска и т. н. почивка. А сещате ли се колко тетрадки проверява през срочната ваканция учителят? Е, аз съм го виждала с очите си... Колко програми и работни планове, разпределения, лични дела, дневници и бележници, доклади и писмени работи, проекти – нали трябва да се стимулира "нестандартното мислене" на учениците...
Относно "лошия живот" в България – ми то е ясно, че ще е лош... когато електоратът е тъп и неграмотен, сиреч, маргинализиран и си избира не по-малко тъпи и неграмотни управници. Логически извод е, че нещата пак опират до образование и наука.
"Изпее си урочето и си заминава"... Бих посъветвала някой от домораслите експерти по методология на преподаването да се пробва – да помоли ръководството на 1АЕГ, например, да му разреши изнасянето на един или няколко урока и, след като влезе в класната стая и в него се вторачат 30 чифта очи – ама очи, зад които прозира бая разум, да си "изпее урочето". Нищо не му пречи предварително да го назубри от учебника. Обещавам му такава психотравма, че после да се наложи дълго и сериозно лечение... А я си представете, че изнасяте въпросното уроче в училище от краен квартал... с ония, същите ученици от махалата... дето понякога имат джиесеми, по-скъпи от няколко учителски заплати, уважават собствените си граждански права и не разбират защо да не играят карти в час. В края на краищата много родители имат проблеми с детето си в "трудната възраст". То коя възраст е лесна? А учителят трябва да решава тия проблеми... През 1978г. в Англия със закон отменят боя с пръчки в държавното училище, а преди няколко години – и в частните. У нас още не са го въвели! Виждате ли колко назад сме от "високите стандарти на европейското образование"... Естествено, това е черен хумор, но си заслужава понякога да мислим, а не да повтаряме като папагали вестникарските клишета...
Как мислите, не станаха ли "малко множко" тези разсъждения? А те засягат само една минимална част от проблемите на образованието и науката. Няма прости решения и прости проблеми. Не бива да има и първосигнални реакции и езикови клишета, с които да оценяваме сложни събития. Учителската стачка е факт, който няма прецедент в най-новата ни история. Тя продължава. Мислете. Cogito, ergo sum!
четвъртък, септември 27, 2007
Даскалско патриотично
"Учителска молитвено-апелативна поема"
(Красимир Поповски - учител по френски от Френската гимназия)
Защо на властите дечицата,
при нас записват се и днес?
Дали от обич към езиците,
или пък е въпрос на чест?...
Нима "велможите ни знатни",
не са се учили при нас!?
Защо са тъй неадекватни,
когато "оперират" с власт"?
Ти сън ли си или те има,
държава, тънеща в лъжа,
по "гафове" недостижима...
Безсилен съм да продължа...
Един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. А те безспорно, отново и отново припомнят, че народ, загърбил науката и образованието, еволюира най-много до бананова република. "Прост народ - слаба държава" - ето един израз, който прекалено дълго време битува в речта ни. Двеста години българинът отваря с всяка намерена пара училища; а днес за две-три години затвори няколкостотин. Само че какво казвам - българинът? Очевидно въпросните деяния са рожба на идиотската политика на вече две поредни български правителства... Последното от които до момента има в бюджета два милиарда и петстотин милиона лева излишък; Ирак му дължи над милиард и половина, при положение, че дори Румъния си върна подобен дълг; плаща за превъоръжаване два милиарда; гласува закон, с който увеличава два пъти милионите за субсидии на партийни каси; отглежда си дълъг списък с кредитни милионери и извършва благородния законодателен акт да освободи от ДДС "яхти, самолети, хазарт и партийно финансиране". Забележете - не книги, лекарства и други глезотийки...
(Красимир Поповски - учител по френски от Френската гимназия)
Защо на властите дечицата,
при нас записват се и днес?
Дали от обич към езиците,
или пък е въпрос на чест?...
Нима "велможите ни знатни",
не са се учили при нас!?
Защо са тъй неадекватни,
когато "оперират" с власт"?
Ти сън ли си или те има,
държава, тънеща в лъжа,
по "гафове" недостижима...
Безсилен съм да продължа...
Един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. А те безспорно, отново и отново припомнят, че народ, загърбил науката и образованието, еволюира най-много до бананова република. "Прост народ - слаба държава" - ето един израз, който прекалено дълго време битува в речта ни. Двеста години българинът отваря с всяка намерена пара училища; а днес за две-три години затвори няколкостотин. Само че какво казвам - българинът? Очевидно въпросните деяния са рожба на идиотската политика на вече две поредни български правителства... Последното от които до момента има в бюджета два милиарда и петстотин милиона лева излишък; Ирак му дължи над милиард и половина, при положение, че дори Румъния си върна подобен дълг; плаща за превъоръжаване два милиарда; гласува закон, с който увеличава два пъти милионите за субсидии на партийни каси; отглежда си дълъг списък с кредитни милионери и извършва благородния законодателен акт да освободи от ДДС "яхти, самолети, хазарт и партийно финансиране". Забележете - не книги, лекарства и други глезотийки...
В цялата тая ситуация, ако един млад вишист реши, в пристъп на безумие, да стане учител, ще бъде екзотично изненадан от "пленителната" си начална заплата в размер 299.00 лв, не евро (в Държавен вестник можете да откриете всичко, свързано със заплатите на българските учители и приказките за 400/600/800/900 , дето ги дрънка просветният министър се превръщат в пълна алабалистика).
Защо стачкуват учителите? За нещо много просто - тяхната 300-левова заплата да стане 600-левова. Не че 300 евро ще направят финансово атрактивна професията, но все пак не са триста лева. Защото и с 300 евро учителската заплата в България пак ще е на последно място сред Балканските народи и с няколко десетки пъти по-ниска от Европейската. А защо ли тъпите европейци са дали толкова високи заплати на учителите си? Мигаp сред тях няма тъпи, ограничени и некадърни даскали?... Няма ги точно толкова, колкото по света и у нас няма тъпи политици, икономисти, журналисти, или лекари... Ако трябва да коментирам въпроса със стачката на учителите в България, мога само да си река - защо чак сега??? Но все пак, по-добре късно, отколкото никога. Щото иначе, ако обpaзователната ни система е била досега в положение "Полегнала е Тодоpа", скоpо може да се окаже като пpи Илф и Петpов - "Пукна Безанчук, гибеpяса"... А на бедния учител му остава да заяви като в поезията на любимия ни Трендафил Акациев:
"Искам да ида, там на Балкана.
Горе в Родопа даскал да стана.
Ходжата, попа здраво да хвана!
Нека мърморят всички поети -
"Свърши Трендафил - спря той да свети!"
Аз ще изкрача свойта пътечка
и ще извикам кат` Боримечка
своята песен, свойта закана -
жив съм аз, жив съм, там на Балкана!"
Защо стачкуват учителите? За нещо много просто - тяхната 300-левова заплата да стане 600-левова. Не че 300 евро ще направят финансово атрактивна професията, но все пак не са триста лева. Защото и с 300 евро учителската заплата в България пак ще е на последно място сред Балканските народи и с няколко десетки пъти по-ниска от Европейската. А защо ли тъпите европейци са дали толкова високи заплати на учителите си? Мигаp сред тях няма тъпи, ограничени и некадърни даскали?... Няма ги точно толкова, колкото по света и у нас няма тъпи политици, икономисти, журналисти, или лекари... Ако трябва да коментирам въпроса със стачката на учителите в България, мога само да си река - защо чак сега??? Но все пак, по-добре късно, отколкото никога. Щото иначе, ако обpaзователната ни система е била досега в положение "Полегнала е Тодоpа", скоpо може да се окаже като пpи Илф и Петpов - "Пукна Безанчук, гибеpяса"... А на бедния учител му остава да заяви като в поезията на любимия ни Трендафил Акациев:
"Искам да ида, там на Балкана.
Горе в Родопа даскал да стана.
Ходжата, попа здраво да хвана!
Нека мърморят всички поети -
"Свърши Трендафил - спря той да свети!"
Аз ще изкрача свойта пътечка
и ще извикам кат` Боримечка
своята песен, свойта закана -
жив съм аз, жив съм, там на Балкана!"
понеделник, септември 24, 2007
Хайде наш`те!
Безсрочна ефективна стачка в училищата и детските градини
София, ЕНСК/БТА От понеделник /24 септември/ започва ефективна стачка в училищата и детските градини в страната, тъй като синдикатите в образованието не се споразумяха с МОН за исканото поетапно 100-процентно увеличение на заплатите в средното образование от 1 октомври т.
г., от 1 януари и от 1 юли 2008 г.Към момента 83 на сто от училищата и 75 на сто от детските градини в страната са заявили готовност да се включат в ефективните стачни действия. Това каза пред журналисти след заседанието на Отрасловия съвет в МОН Николай Николов - говорител на Единния национален стачен комитет на трите синдиката в образованието.По думите му реалните числа за училищата и детските градини, които ще стачкуват, ще станат ясни в понеделник.На въпрос колко време ще продължи ефективната стачка, Николов отговори, че засега намерението на синдикатите е тя да е безсрочна до постигане на исканията за увеличение на заплатите.По думите му преговори могат да се водят и по време на стачните действия.При ефективна стачка всяко училище трябва да организира само учебния процес. Родителите на учениците и на децата от детските градини трябва да бъдат уведомени от учителите три дни преди началото на стачните действия.
София, ЕНСК/БТА От понеделник /24 септември/ започва ефективна стачка в училищата и детските градини в страната, тъй като синдикатите в образованието не се споразумяха с МОН за исканото поетапно 100-процентно увеличение на заплатите в средното образование от 1 октомври т.
г., от 1 януари и от 1 юли 2008 г.Към момента 83 на сто от училищата и 75 на сто от детските градини в страната са заявили готовност да се включат в ефективните стачни действия. Това каза пред журналисти след заседанието на Отрасловия съвет в МОН Николай Николов - говорител на Единния национален стачен комитет на трите синдиката в образованието.По думите му реалните числа за училищата и детските градини, които ще стачкуват, ще станат ясни в понеделник.На въпрос колко време ще продължи ефективната стачка, Николов отговори, че засега намерението на синдикатите е тя да е безсрочна до постигане на исканията за увеличение на заплатите.По думите му преговори могат да се водят и по време на стачните действия.При ефективна стачка всяко училище трябва да организира само учебния процес. Родителите на учениците и на децата от детските градини трябва да бъдат уведомени от учителите три дни преди началото на стачните действия.
сряда, септември 12, 2007
Учителска стачка
http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1096370
Учителите стачкуват на 15 септември
12.09.2007
Синдикатите и МОН не се разбраха за 100% увеличение на учителските заплати от 1 октомври 2007 г. до края на 2008 г., съобщи след четиричасовите преговори заместник-министър Мукадес Налбант, предаде репортер на БГНЕС. Стачната готовност на учителите се запазва и планът за стачни действия ще бъде изпълнен, каза председателят на учителския синдикат към КТ Подкрепа Крум Крумов. Така на 15 септември учебната година ще започне с един час предупредителни стачни действия и ефективна стачка на 24 септември, допълни Янка Такева, председател на СБУ към КНСБ. Следващата седмица ще има нов кръг на преговорите по учителските искания. Очаквайте подробности. /БГНЕС
С две думи - започва купонът!
Учителите стачкуват на 15 септември
12.09.2007
Синдикатите и МОН не се разбраха за 100% увеличение на учителските заплати от 1 октомври 2007 г. до края на 2008 г., съобщи след четиричасовите преговори заместник-министър Мукадес Налбант, предаде репортер на БГНЕС. Стачната готовност на учителите се запазва и планът за стачни действия ще бъде изпълнен, каза председателят на учителския синдикат към КТ Подкрепа Крум Крумов. Така на 15 септември учебната година ще започне с един час предупредителни стачни действия и ефективна стачка на 24 септември, допълни Янка Такева, председател на СБУ към КНСБ. Следващата седмица ще има нов кръг на преговорите по учителските искания. Очаквайте подробности. /БГНЕС
С две думи - започва купонът!
сряда, август 22, 2007
За Нея
Понеже бях за тебе брод, не пристан,
смени посоката, смени звездата,
смени си мислите, смени мечтите...
Но можеш ли да си смениш душата?
Бях твоя път, обрасъл с маргаритки.
По тях гадаеше, но без усмивка
"Обича, не обича". Страшно исках
да съм сред тях. Да беше ме попитала...
За тебе, мила, извор бях край пътя,
невидим за останалите хора.
Ти пи вода, изми се, и си тръгна...
Ще те последвам, я! Дори нагоре.
смени посоката, смени звездата,
смени си мислите, смени мечтите...
Но можеш ли да си смениш душата?
Бях твоя път, обрасъл с маргаритки.
По тях гадаеше, но без усмивка
"Обича, не обича". Страшно исках
да съм сред тях. Да беше ме попитала...
За тебе, мила, извор бях край пътя,
невидим за останалите хора.
Ти пи вода, изми се, и си тръгна...
Ще те последвам, я! Дори нагоре.
сряда, юли 25, 2007
По-добре късно, отколкото никога (дума за либийския процес)
Едното хубаво нещо в последните изключително горещи дни са и горещите добри новини
http://news.netinfo.bg/?tid=20&oid=1302
Хубаво е, че медиците ни най-после са свободни и в България. Случят изглеждаше неразрешим и много хора не вярваха в щастливия финал, точно както не вярваха и за случая Баровски. Но след една година престой в гръцки затвор Николай бе оправдан, обявен за невинен, освободен...
След осем години в либийски затвор, нашите медицински сестри са върнати в България, без да бъдат оправдани от либийското правителство и оневинени...
Няма две мнения по въпроса, че спасението на жертвите трябва да ни радва. Но ако чувството не се обвърже и с малко разум, радостта ще напомня възторжените усмивки върху лицата на пациенти от онова, което наричаме "четвърто весело".
Либийският случай в момента ражда медийни възторзи и твърде малко размисли. Например, прави ли ви впечатление, че всички дават категорична оценка - случаят със сестрите е политическо дело - ние категорично приемаме, че обвинението е абсурдно, но като започнем от самите потърпевши и минем през масата "специализирани" журналисти, никой ясно и категорично не заявява "Моамр Кадафи, доскорошен терорист №1 на земята, е диктатор и престъпник, по същество, не по-различен от Садам Хюсеин; либийският режим е престъпен и диктаторски и няма нищо общо с нормите на европейската цивилизация; либийското дело е подигравка с правото и нормите на обществено поведение"? Търсят се причините за съдбата на медиците ни. Наскоро слушах интервю с близка на една от сестрите, която твърдо заяви "Костов е виновен; Надежда Михайлова трябва да влезе в затвора; правителството на Костов е причина за съдбата на нашите деца!". Обърнете внимание - не Кадафи, не един диктаторски режим, а някакъв български политик, щото той не бил реагирал навреме. Ако това дело е политическо и за разрешаването му бяха нужни ресурсите на Европейския Съюз, НАТО и САЩ, като как си представяте което и да било правителство преди осем години да разреши въпросния политически случай?
Ние няма да чуем от устата на пострадалите думите "Кадафи е виновен за нашата злощастна съдба" и това е обяснимо - нарича се Стокхолмски синдром и най-общо описва състоянието на жертвите, които по силата на ред причини започват да симпатизират на своите мъчители. Но за мен този факт ражда някои въпроси - защо либийските офицери са спретнали политическото дело и са инквизирали точно българки? В Либия по онова време работят представители на твърде много нации... Синът на Кадафи наскоро с половин уста произнесе, че може би е имало инквизиция над българките. Една от потърпевшите му благодари за признанието. А ние вероятно трябва да благодарим на настоящето правителство, че оправда част от либийския дълг "с хуманна цел". А мен ме интересува - какъв е реалният размер на този дълг? Вярно ли е, че е от порядъка на милярд и осемстотин хиляди долара и през годините, с лихвите е нарастнал многократно? Щото аз като не си платя парното навреме, ми начисляват лихви... Защо комунистическото правителство на Тодор Живков е отпуснало на братска социалистическа Либия този дълг под формата на пари и оръжие? (Ако науча отговора, ще разбера защо подобно правителство го опрощава. Споменатият размер на опростения дълг би могъл да реши проблемите с покачване на заплатите в бюджетната сфера със сто процента.) Искам да знам защо преди осем години тези сестри са се озовали на хиляди километри от дома си, в страна със съмнителни граждански права? (Доколкото ми е известно, и днес във въпросната страна работят над три хиляди души от български произход) И се досещам, че преди осем години България изживя хиперинфлация в мирно време, че министърпедседател беше Жан Виденов и при неговото управление средната работна заплата в България достигна три долара (за справка - Жан Виденов беше и председател на Българската Социалистическа Партия). Ами, очевидно, когато хората умират от глад, те търсят спасение навсякъде... Но коя е причината да търсят икономическо спасение в съмнителна чужбина? Ами ясно - управлението на въпросната партия... Аз обаче не чух близките на сестрите да заявят "Инфлацията и беднотията принуди нашите деца да заминат на гурбет в далечна Либия"... И се ражда втори въпрос - а защо точно българи? Ами защото българите са стари либийски другари; защото Тодор Живков даде заем на Моамр Кадафи (последният даже бе избран за почетен гражданин на Пловдив!) И защото един диктаторски режим се отнася към друг диктаторски режим от подобен тип както в оная приказка за краставите магарета, дето някак си, отдалеч се подушвали... Социалистическа България изпращаше своите специалисти да градят инфраструктурата на социалистическа Либия, да откриват природните й богатства, да създават здравна система, но малцина вече искат да си припомнят, че българските специалисти в Либия от онова време бяха "парии презрени", дори сравнени с представителите на бившите социалистически страни. Направете справка - ще откриете, че по онова време те са единствените, които получават само около 30% от печалбата си на място в чужбина. Останалите пари - при връщането в България... ако изобщо ги получат. Спомняте ли си колко години хиляди българи, работили в чужбина до 10-ти Ноември трябваше да чакат поне част от заработените си пари? Някои така и не ги дочакаха...
Е, ако режимът на Тодор Живков се отнасяше към собствените си граждани като към роби или животни, защо се учудваме, че хитрият азиатско-африкански диктатор избра точно българи, за да спретне своя политически процес, за да получи икономически и политически дивиденти? Да му рече Изтокът "Машалла! Какъв хитрец!". (Своеобразна перифраза на думите, с които в нашата политика оценяват фигурата на Ахмед Доган) А Западът, на свой ред да рече "Какъв изкусен политик, какъв демагог и играч!" (Перифраза на думите, с които у нас оценяват всяко тъпо и некадърно правителство, което обаче продължава да се държи на власт). А на нормалния човек му зазвучава диагнозата "Стокхолмски синдром". Терминът може да има много смисли, нали?
Бих се радвала, ако въпросът за спасените от едно несправедливо и скалъпено обвинение медици накара поне един журналист да напише "Уважаемо правителство, разполагате ли с данни колко българи в момента лежат в чужди затвори? Запознати ли сте с тяхната съдба? Грижите ли се за тях? Воювате ли за справедливостта и за съдбата на всеки несправедливо обвинен българин???"
Ще кажете "Има ли това значение"... А аз ще ви отговоря - преди година и половина, един млад човек, несправедливо обвинен и лежал в затвора на съседна Гърция, бе освободен. Но не защото министърът на външните работи, министерството и правителството се загрижиха за него, а защото много млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. (Както днес заемат позиция в защита на българската природа...) Но знаете ли още колко българи в момента са само в затворите на съседна Гърция? Известно ли ви е, че Баровски беше първият българин, оправдан и освободен от гръцки затвор за последните седемнайсет години? За останалите никой не повдига обществени дискусии, не носи лентички "Не сте сами"... и не опрощава дългове.
Хубаво е да спазваме стандартите на европейската цивилизация... но, моля, не ми хвалете двойните стандарти.
http://news.netinfo.bg/?tid=20&oid=1302
Хубаво е, че медиците ни най-после са свободни и в България. Случят изглеждаше неразрешим и много хора не вярваха в щастливия финал, точно както не вярваха и за случая Баровски. Но след една година престой в гръцки затвор Николай бе оправдан, обявен за невинен, освободен...
След осем години в либийски затвор, нашите медицински сестри са върнати в България, без да бъдат оправдани от либийското правителство и оневинени...
Няма две мнения по въпроса, че спасението на жертвите трябва да ни радва. Но ако чувството не се обвърже и с малко разум, радостта ще напомня възторжените усмивки върху лицата на пациенти от онова, което наричаме "четвърто весело".
Либийският случай в момента ражда медийни възторзи и твърде малко размисли. Например, прави ли ви впечатление, че всички дават категорична оценка - случаят със сестрите е политическо дело - ние категорично приемаме, че обвинението е абсурдно, но като започнем от самите потърпевши и минем през масата "специализирани" журналисти, никой ясно и категорично не заявява "Моамр Кадафи, доскорошен терорист №1 на земята, е диктатор и престъпник, по същество, не по-различен от Садам Хюсеин; либийският режим е престъпен и диктаторски и няма нищо общо с нормите на европейската цивилизация; либийското дело е подигравка с правото и нормите на обществено поведение"? Търсят се причините за съдбата на медиците ни. Наскоро слушах интервю с близка на една от сестрите, която твърдо заяви "Костов е виновен; Надежда Михайлова трябва да влезе в затвора; правителството на Костов е причина за съдбата на нашите деца!". Обърнете внимание - не Кадафи, не един диктаторски режим, а някакъв български политик, щото той не бил реагирал навреме. Ако това дело е политическо и за разрешаването му бяха нужни ресурсите на Европейския Съюз, НАТО и САЩ, като как си представяте което и да било правителство преди осем години да разреши въпросния политически случай?
Ние няма да чуем от устата на пострадалите думите "Кадафи е виновен за нашата злощастна съдба" и това е обяснимо - нарича се Стокхолмски синдром и най-общо описва състоянието на жертвите, които по силата на ред причини започват да симпатизират на своите мъчители. Но за мен този факт ражда някои въпроси - защо либийските офицери са спретнали политическото дело и са инквизирали точно българки? В Либия по онова време работят представители на твърде много нации... Синът на Кадафи наскоро с половин уста произнесе, че може би е имало инквизиция над българките. Една от потърпевшите му благодари за признанието. А ние вероятно трябва да благодарим на настоящето правителство, че оправда част от либийския дълг "с хуманна цел". А мен ме интересува - какъв е реалният размер на този дълг? Вярно ли е, че е от порядъка на милярд и осемстотин хиляди долара и през годините, с лихвите е нарастнал многократно? Щото аз като не си платя парното навреме, ми начисляват лихви... Защо комунистическото правителство на Тодор Живков е отпуснало на братска социалистическа Либия този дълг под формата на пари и оръжие? (Ако науча отговора, ще разбера защо подобно правителство го опрощава. Споменатият размер на опростения дълг би могъл да реши проблемите с покачване на заплатите в бюджетната сфера със сто процента.) Искам да знам защо преди осем години тези сестри са се озовали на хиляди километри от дома си, в страна със съмнителни граждански права? (Доколкото ми е известно, и днес във въпросната страна работят над три хиляди души от български произход) И се досещам, че преди осем години България изживя хиперинфлация в мирно време, че министърпедседател беше Жан Виденов и при неговото управление средната работна заплата в България достигна три долара (за справка - Жан Виденов беше и председател на Българската Социалистическа Партия). Ами, очевидно, когато хората умират от глад, те търсят спасение навсякъде... Но коя е причината да търсят икономическо спасение в съмнителна чужбина? Ами ясно - управлението на въпросната партия... Аз обаче не чух близките на сестрите да заявят "Инфлацията и беднотията принуди нашите деца да заминат на гурбет в далечна Либия"... И се ражда втори въпрос - а защо точно българи? Ами защото българите са стари либийски другари; защото Тодор Живков даде заем на Моамр Кадафи (последният даже бе избран за почетен гражданин на Пловдив!) И защото един диктаторски режим се отнася към друг диктаторски режим от подобен тип както в оная приказка за краставите магарета, дето някак си, отдалеч се подушвали... Социалистическа България изпращаше своите специалисти да градят инфраструктурата на социалистическа Либия, да откриват природните й богатства, да създават здравна система, но малцина вече искат да си припомнят, че българските специалисти в Либия от онова време бяха "парии презрени", дори сравнени с представителите на бившите социалистически страни. Направете справка - ще откриете, че по онова време те са единствените, които получават само около 30% от печалбата си на място в чужбина. Останалите пари - при връщането в България... ако изобщо ги получат. Спомняте ли си колко години хиляди българи, работили в чужбина до 10-ти Ноември трябваше да чакат поне част от заработените си пари? Някои така и не ги дочакаха...
Е, ако режимът на Тодор Живков се отнасяше към собствените си граждани като към роби или животни, защо се учудваме, че хитрият азиатско-африкански диктатор избра точно българи, за да спретне своя политически процес, за да получи икономически и политически дивиденти? Да му рече Изтокът "Машалла! Какъв хитрец!". (Своеобразна перифраза на думите, с които в нашата политика оценяват фигурата на Ахмед Доган) А Западът, на свой ред да рече "Какъв изкусен политик, какъв демагог и играч!" (Перифраза на думите, с които у нас оценяват всяко тъпо и некадърно правителство, което обаче продължава да се държи на власт). А на нормалния човек му зазвучава диагнозата "Стокхолмски синдром". Терминът може да има много смисли, нали?
Бих се радвала, ако въпросът за спасените от едно несправедливо и скалъпено обвинение медици накара поне един журналист да напише "Уважаемо правителство, разполагате ли с данни колко българи в момента лежат в чужди затвори? Запознати ли сте с тяхната съдба? Грижите ли се за тях? Воювате ли за справедливостта и за съдбата на всеки несправедливо обвинен българин???"
Ще кажете "Има ли това значение"... А аз ще ви отговоря - преди година и половина, един млад човек, несправедливо обвинен и лежал в затвора на съседна Гърция, бе освободен. Но не защото министърът на външните работи, министерството и правителството се загрижиха за него, а защото много млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. (Както днес заемат позиция в защита на българската природа...) Но знаете ли още колко българи в момента са само в затворите на съседна Гърция? Известно ли ви е, че Баровски беше първият българин, оправдан и освободен от гръцки затвор за последните седемнайсет години? За останалите никой не повдига обществени дискусии, не носи лентички "Не сте сами"... и не опрощава дългове.
Хубаво е да спазваме стандартите на европейската цивилизация... но, моля, не ми хвалете двойните стандарти.
събота, юли 14, 2007
Измаймунчен пост
Поздрав:"Мамуна" - Замунда Банана Бенд
Чупя палми, кърша клони
пея псалми, плаша слони
и пак
търся тебе, да намери
нямам мира, чувствам кат глупак.
Тигъри насън са стряскат
и макаци жално кряскат
в нощта.
Лъвове от страх трепери
джунглата от мене пропищя.
Толкоз много та обича,
чак са полудя,
виж на к'во съм заприличал сега.
виж на к'во съм заприличал сега.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
чак са полудя.
Мамуна, мамуна...
Бухал плачи, гарван грачи,
носорози са тормози за мен.
Всички твари мене жали,
само ти не пука ти за мен.
И дърветата прохождат,
скорпиони са пробождат отзад.
Търся тебе да намери,
теб та няма, зяждам са от яд.
Сто фламинго съм оскубал,
ходят без пера.
Виж ма как съм са изнервил сега...
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
чак са полудя.
Мамуна, мамуна...
А колко трудно господ направи човек,
от един мамун, цял човек.
И колко лесно любов го прави шибек
и няма няма лек...
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
Мамуна, мамуна
П.П. Дали и нас не са ни направили вече на "мамуни"? Неее, на маймуните поне им дават банани!
неделя, юни 24, 2007
Да живее културата! (и ние покрай нея)
„ОТПАДЪЧНИ СТАРИ НЕЩА СЪБИРА НЕПОТРЕБНИ МАЙСТОРА!...”
Инсталирала съм се в кухнята на широко отворен прозорец (малко на хлад – моята стая е с източно изложение и през деня до късно следобед става на фурна от жега) с купчина тетрадки и лекции по лингвистика и мърморя отгоре им, когато този експресивен възглас раздира тишината отвън. Първата автоматична асоциация, която ми минава през ума е оня виц за човека, който в аналогична ситуация взел, че продал тъща си. Също така, между другото, се сещам, че щом ми мине изпита, и тези лекции, в които така влюбено се взирам понастоящем, моментално ще минат в раздел „непотребни”... Но понеже този блажен момент още не е настъпил, се омърлушвам и продължавам да чета.
„СТАРИ ОТПАДЪЧНИ НЕЩА-БОКЛУЦИ СЪБИРА МАЙСТОРА НЕПОТРЕБНИ!...”
Мощният призив пак ми грабва ухото. „Добре де, разбрахме” – мисля си, леко раздразнена. Друг непотребен предмет, за който в момента се сещам, е доцентът, обаче, за съжаление, него го няма тук, така че и тоя вариант отпада като приятно мечтание. Друго, друго... разни хора в министерствата също добре се вписват в тая категория.
„БОКЛУЦИ-ОТПАДЪЦИ, ПОВРЕДЕНИ НЕПОТРЕБНИ НЕЩА СТАРИ СЪБИРА МАЙСТОРА!...”
На поредното подбудително възклицание вече няма начин да остана безразлична – захвърлям молива, зарязвам внушителния куп хартия и се замислям. Брееей, я го виж ти, тоя майстор – три пъти едно и също изречение произнесе в скоропоговорка, на висок глас, в рамките на една минута, и всеки път – с различен словоред! Подлози, прилагателни и глаголи сменят местата си със скорост, сравнима единствено с тази, с която министри сменят полето си на дейност за година-две... А пък колко синоними изнамери на една и съща дума... Подобни явления не могат да не направят впечатление на човек, когато без друго е затънал до уши в дебрите лингвистични. Струва си да се отбележат. Ех, защо и нашите драгоценни политици не вадеха подобен стил, език и култура поне от време на време! Вярно, този номер със словореда и бившият ни премиер добре го владееше – местеше подлози, частици и наречия като чашки на „тука има, тука нема”, но по скоростта на избърборване на всичко това имаше какво да се поработи...
А че сегашният ни министър на културата, примерно, владее езика до съвършенство, май няма нужда да се пояснява. Е, само дето веднъж по телевизията го давали как пише „сбогом” със „з”... Но какво пък – на всеки се случва! Заместничката му, от своя страна, има проблеми с правоговора – особено на „з”, „ж” и „ш”, но за сметка на това проявява изключително творчество в поп-фолк лириката.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра” – казваше навремето Радой Ралин, лека му пръст.
Така е то, някои неща са си стари и непотребни... други са стари и златни. А дали началниците на културата с особена култура у нас ще бъдат „позлатени” като остареят, ще покаже само времето.
Инсталирала съм се в кухнята на широко отворен прозорец (малко на хлад – моята стая е с източно изложение и през деня до късно следобед става на фурна от жега) с купчина тетрадки и лекции по лингвистика и мърморя отгоре им, когато този експресивен възглас раздира тишината отвън. Първата автоматична асоциация, която ми минава през ума е оня виц за човека, който в аналогична ситуация взел, че продал тъща си. Също така, между другото, се сещам, че щом ми мине изпита, и тези лекции, в които така влюбено се взирам понастоящем, моментално ще минат в раздел „непотребни”... Но понеже този блажен момент още не е настъпил, се омърлушвам и продължавам да чета.
„СТАРИ ОТПАДЪЧНИ НЕЩА-БОКЛУЦИ СЪБИРА МАЙСТОРА НЕПОТРЕБНИ!...”
Мощният призив пак ми грабва ухото. „Добре де, разбрахме” – мисля си, леко раздразнена. Друг непотребен предмет, за който в момента се сещам, е доцентът, обаче, за съжаление, него го няма тук, така че и тоя вариант отпада като приятно мечтание. Друго, друго... разни хора в министерствата също добре се вписват в тая категория.
„БОКЛУЦИ-ОТПАДЪЦИ, ПОВРЕДЕНИ НЕПОТРЕБНИ НЕЩА СТАРИ СЪБИРА МАЙСТОРА!...”
На поредното подбудително възклицание вече няма начин да остана безразлична – захвърлям молива, зарязвам внушителния куп хартия и се замислям. Брееей, я го виж ти, тоя майстор – три пъти едно и също изречение произнесе в скоропоговорка, на висок глас, в рамките на една минута, и всеки път – с различен словоред! Подлози, прилагателни и глаголи сменят местата си със скорост, сравнима единствено с тази, с която министри сменят полето си на дейност за година-две... А пък колко синоними изнамери на една и съща дума... Подобни явления не могат да не направят впечатление на човек, когато без друго е затънал до уши в дебрите лингвистични. Струва си да се отбележат. Ех, защо и нашите драгоценни политици не вадеха подобен стил, език и култура поне от време на време! Вярно, този номер със словореда и бившият ни премиер добре го владееше – местеше подлози, частици и наречия като чашки на „тука има, тука нема”, но по скоростта на избърборване на всичко това имаше какво да се поработи...
А че сегашният ни министър на културата, примерно, владее езика до съвършенство, май няма нужда да се пояснява. Е, само дето веднъж по телевизията го давали как пише „сбогом” със „з”... Но какво пък – на всеки се случва! Заместничката му, от своя страна, има проблеми с правоговора – особено на „з”, „ж” и „ш”, но за сметка на това проявява изключително творчество в поп-фолк лириката.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра” – казваше навремето Радой Ралин, лека му пръст.
Така е то, някои неща са си стари и непотребни... други са стари и златни. А дали началниците на културата с особена култура у нас ще бъдат „позлатени” като остареят, ще покаже само времето.
петък, юни 15, 2007
Отношение към рождение
Събудих се тази сутрин... Дата – 15ти Юни. Как се чувствам вече 20-годишна? Ами... Излязох на балкона, погледнах навън – видях небето, слънцето, дърветата, целият заобикалящ ме свят... Помислих. Хареса ми и помислих пак – колко е вечно всичко наоколо – цялата наша земя, и колко е огромна. А ние – ние сме дребни и незначителни, простосмъртни... В сравнение с небесната Божия сила, ние сме само зачатъци на разум, насекоми, микроби, ембриони – гости на тая планета... И как с всяка изминала година и с всеки рожден ден, и аз все повече се приближавам до старостта и до смъртта, която неминуемо ще застигне всички ни. Въх! Това не е ли малко негативно? Помислих пак (може пък и да ми хареса повече и наистина да измисля нещо) – кое ли на този свят всъщност е вечно? Запитах се, има ли такова... И веднага си отговорих – има, разбира се: вечна е глупостта човешка! Което, от своя страна, ме наведе на логичния извод, че при това положение и самата аз съм вечна, понеже си я имам в изобилие :).
Това, обаче, не ми дава гаранция за успех на изпита днес :(. Така че, ако вие бъдете добри да ми стискате палци, ще бъде чудесно! Благодаря ви предварително и ви желая страхотен ден!
Това, обаче, не ми дава гаранция за успех на изпита днес :(. Така че, ако вие бъдете добри да ми стискате палци, ще бъде чудесно! Благодаря ви предварително и ви желая страхотен ден!
сряда, юни 13, 2007
МИчтания
Не е мое, ма ми е любимо. Доста точно обрисува манталитета на някои хора.
Вечи ич ни ми са копа!
Искам ф офис да работа!
Хем ши одя нагласена,
ду ушити начервена.
На бюроту кат са тура
с вапцан'ти си маникюри,
на кумпютъра ши щракам
и краката ши си клата.
И на шефа ши са слагам,
в рабута дан ма натяга.
Ич ни ща да съм работна,
туй присъда й дуживотна.
Той ни ша ма затурмози,
сал в колата ши ма вози,
фирмата да придставлявам,
хем и да я разкрасявам.
В службата кат са издигна,
море кък носа шси дигна -
ши са фукам, шса надувам,
на граждАнка шса приструвам.
Сал ни знам с каква заплата
шефа ши ма удурдиса,
да ни бъди да ма смята,
чи съм проста кат мутика.
Тоз кумпютър, тез изици
язе къкту съм умница
мисла бързу ши ги сфана,
раснах в убщиство утбрану.
Ни ми мяза тъз мутика.
Гачи най ши мий прилика,
ку ду офис са дукопам!
Нъл сми вечи уш в Европа!?
Чи кандисах най-подире.
Рабута ф града ши дира.
КОнкурси и интервюта -
някак тряа са набутам.
Аку чуйти нейде нещу,
мола ви са най-гурещу
да са сетити за мени,
чи за копан иди времи.
Вечи ич ни ми са копа!
Искам ф офис да работа!
Хем ши одя нагласена,
ду ушити начервена.
На бюроту кат са тура
с вапцан'ти си маникюри,
на кумпютъра ши щракам
и краката ши си клата.
И на шефа ши са слагам,
в рабута дан ма натяга.
Ич ни ща да съм работна,
туй присъда й дуживотна.
Той ни ша ма затурмози,
сал в колата ши ма вози,
фирмата да придставлявам,
хем и да я разкрасявам.
В службата кат са издигна,
море кък носа шси дигна -
ши са фукам, шса надувам,
на граждАнка шса приструвам.
Сал ни знам с каква заплата
шефа ши ма удурдиса,
да ни бъди да ма смята,
чи съм проста кат мутика.
Тоз кумпютър, тез изици
язе къкту съм умница
мисла бързу ши ги сфана,
раснах в убщиство утбрану.
Ни ми мяза тъз мутика.
Гачи най ши мий прилика,
ку ду офис са дукопам!
Нъл сми вечи уш в Европа!?
Чи кандисах най-подире.
Рабута ф града ши дира.
КОнкурси и интервюта -
някак тряа са набутам.
Аку чуйти нейде нещу,
мола ви са най-гурещу
да са сетити за мени,
чи за копан иди времи.
понеделник, май 28, 2007
УбяФкЪ
Днес във вестник "Малки Убяви" се чете следното каренце: "Издирва сЪ: за Балдъзата гаЖе. Да `земе да мирне малко и да ни остави на мира с жена ми! Изисквания - да мож` да носи на бой!". И, в другата колона: "Те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото младоженката бе единствено дете!".
Вестник "Малки Убяви" се слави с непретенциозната си редакция. Дотолкова непретенциозна, че забрави да публикува съответния брой.
Вестник "Малки Убяви" се слави с непретенциозната си редакция. Дотолкова непретенциозна, че забрави да публикува съответния брой.
неделя, май 20, 2007
вторник, май 15, 2007
Луди-млади
Тъпан бие във кръвта ми,
гайда и кавал се гонят.
Луди-млади във съня ми,
песни пеят, сълзи ронят.
Лудост има във кръвта ми,
младостта е синьо лято.
Синя синева ни сбира
да вървим ръка в ръката.
Пак във вените кръвта ни
с тъпана ще заиграе.
В ритъма на нови звуци
старото ще ни омае.
Младостта е лудо-младо,
път поело през баира.
Луд умора не познава,
любовта пред зид не спира.
Любовта е много стара,
много нова и различна.
Срещнат ли се двама млади,
тя е мярката за всичко.
гайда и кавал се гонят.
Луди-млади във съня ми,
песни пеят, сълзи ронят.
Лудост има във кръвта ми,
младостта е синьо лято.
Синя синева ни сбира
да вървим ръка в ръката.
Пак във вените кръвта ни
с тъпана ще заиграе.
В ритъма на нови звуци
старото ще ни омае.
Младостта е лудо-младо,
път поело през баира.
Луд умора не познава,
любовта пред зид не спира.
Любовта е много стара,
много нова и различна.
Срещнат ли се двама млади,
тя е мярката за всичко.
сряда, април 11, 2007
петък, април 06, 2007
Епилог: (Всичко вече е забравено, но един прекрасен ден...)
Наближаваше петнайсти Септември и беше време за учениците да се стягат за училище. Моя милост, обаче, имаше още доста свободно време и няколко дни си почиваше в провинцията – слънце, мир и спокойствие!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!
вторник, април 03, 2007
Ден Незнайно Кой (моя милост замина)
Всичко си вървеше нормално, тихо и спокойно, но изведнъж излязоха резултатите на Първо класиране от кандидатстудентските изпити и донесоха бурни и противоречиви чувства сред младите труженици на българската образователна система – къде радост, къде мъка, къде гняв, орнаментиран обилно с най-различни псувни и закани какво нещастие ще сполети скоро “кухите тикви”, които проверяват и оценяват... За мен, слава Богу, резултатът беше идеален, осигуряваше ми каквото исках и вече можех да си отдъхна. И най-хубавото – вече нищо не ме задържаше в София и можех преспокойно да си прекарам остатъка от лятото на почивка на морето, или някъде другаде из страната.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.
събота, март 24, 2007
Ден Девети (у нас)
Навън пак е жега, а бабата пак е в лошо настроение, така че с Ками сме се пренесли у нас. Пуснали сме телевизия “Планета” и гледаме промоцията на новия албум на Амет. По-скоро Ками го гледа. Аз по-скоро се старая да стоя по-далеч от телевизора и "Планета". Ходя насам-натам из апартамента, несъобразявайки се особено със законите за гостоприемство, мия чинии, мета тук, чистя там и въобще, намирам се на работа... На Ками моето нетрайно присъствие не й пречи много – гледа си промоцията, наслаждава се на хубавите мелодии и току вика “Ау, тая песен ми е любима!”.
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!
сряда, март 07, 2007
Ден Осми (телефонен разговор)
...Или може би може?
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!
събота, март 03, 2007
Ден Седми (до "Заимов" и обратно)
Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...
понеделник, февруари 12, 2007
Ще познаете, че учите за изпити, ако...
....... се събуждате с крясък и установявате, че още не сте заспали
....... сънувате кошмари с любимите преподаватели, обикновено, кой знае защо, със зъби на саблезъб тигър
....... рано сутрин сте напът да си измиете зъбите с четката за коса
....... вечер слагате котката на котлона и изнасяте кафеварката навън за през нощта
....... откривате, че 2-3 часа сън на денонощие са напълно достатъчни за човешкия организъм
....... както си гледате с празен поглед стената, откривате, че и тя ви гледа... презрително
....... слагате чашата с кафето в микровълновата и установявате, че кафе още не сте правили
....... вземате някакви лекарства за болест, която нямате
....... установявате, че хипохондрията е единствената болест, която нямате
....... внезапно се стряскате от мисълта, че водното ви легло е спукано, когато се сещате, че нямате водно легло
....... чудите се кой ви е пипал лекарството против параноя
....... губите спор с гласовете в главата си
....... носите морков зад ухото си и се чудите какво сте направили с молива
....... станали сте противоречиви? Ами – и да, и не.
ПП. Някои от гореописаните (всъщност, повечето) са лично мое откритие!
....... сънувате кошмари с любимите преподаватели, обикновено, кой знае защо, със зъби на саблезъб тигър
....... рано сутрин сте напът да си измиете зъбите с четката за коса
....... вечер слагате котката на котлона и изнасяте кафеварката навън за през нощта
....... откривате, че 2-3 часа сън на денонощие са напълно достатъчни за човешкия организъм
....... както си гледате с празен поглед стената, откривате, че и тя ви гледа... презрително
....... слагате чашата с кафето в микровълновата и установявате, че кафе още не сте правили
....... вземате някакви лекарства за болест, която нямате
....... установявате, че хипохондрията е единствената болест, която нямате
....... внезапно се стряскате от мисълта, че водното ви легло е спукано, когато се сещате, че нямате водно легло
....... чудите се кой ви е пипал лекарството против параноя
....... губите спор с гласовете в главата си
....... носите морков зад ухото си и се чудите какво сте направили с молива
....... станали сте противоречиви? Ами – и да, и не.
ПП. Някои от гореописаните (всъщност, повечето) са лично мое откритие!
вторник, януари 23, 2007
Не ме обичаш вече
Вдъхновено от "You Don't Love Me Anymore" - Weird Al* Yankovic.
http://www.youtube.com/watch?v=kWD5gdpt4Dw&ob=av2n
Със теб сме заедно от векове.
Но сега е различно... Какво не е добре?
Не искаш да си до мен?
Страстта е далеч, а пламъкът – угасен.
Признавам, позагубих вяра в себе си,
когато ти с хокейен отбор ме смени.
Твърдеше, че съм добър.
Сега казваш на всички, че съм самата Смърт.
А защо ми повреди спирачките на колата?
Не е много мило, нали?
Понякога ми се струва, че не ме обичаш ти.
Разбрах, че куца нещо, когато ти
сложи пираните пак във ваната ми.
Да, ти си всичко за мен...
Но моля те, скъпа, остави тоз` ръжен!
И малко даже ми харесва, където
ми сипваш арсен по малко всеки ден в кафето...
Забавно ли ти се стори,
когато ме бутна в шахтата на асансьора?
И може ли да попитам, а какво тази кобра
прави в мойто чекмедже?
Понякога си мисля, че ти не обичаш ме.
В гореща скара блъсна мойто лице...
Да, раните заздравяват, но сърцето ми – не.
С бензин запали ми дома;
и с клещи изскуба цялата ми коса...
Изглежда мислиш, че грозен съм и само за смях;
обръсна ми веждите както си спях.
И даже в черепа ми дупка направи,
после ме хвърли в канавката и там ме остави.
Защо, не си се държала ти така досега?
Ти, скъпа, от това си далече...
Понякога си мисля, че не ме обичаш вече.
Имам странно чувство, че не ме обичаш вече.
*За съвсем непросветените - "Откаченият Ал" е сатиричен изпълнител с много шантави, но забавни песни и текстове - 80% от тях, пародии на известни хитове от най-различни години и тенденции в музикалната мода. Най-обикновен идиот или поет с нестандартно виждане? За мен лично текстовете на песните му могат да се разглеждат както като плод на болен мозък или драсканици на детенце, така и като работа на истински музикален гений. Ето и оригиналния текст на песента http://www.com-www.com/weirdal/youdontlovemeanymore.html . Enjoy, приятно слушане!
http://www.youtube.com/watch?v=kWD5gdpt4Dw&ob=av2n
Със теб сме заедно от векове.
Но сега е различно... Какво не е добре?
Не искаш да си до мен?
Страстта е далеч, а пламъкът – угасен.
Признавам, позагубих вяра в себе си,
когато ти с хокейен отбор ме смени.
Твърдеше, че съм добър.
Сега казваш на всички, че съм самата Смърт.
А защо ми повреди спирачките на колата?
Не е много мило, нали?
Понякога ми се струва, че не ме обичаш ти.
Разбрах, че куца нещо, когато ти
сложи пираните пак във ваната ми.
Да, ти си всичко за мен...
Но моля те, скъпа, остави тоз` ръжен!
И малко даже ми харесва, където
ми сипваш арсен по малко всеки ден в кафето...
Забавно ли ти се стори,
когато ме бутна в шахтата на асансьора?
И може ли да попитам, а какво тази кобра
прави в мойто чекмедже?
Понякога си мисля, че ти не обичаш ме.
В гореща скара блъсна мойто лице...
Да, раните заздравяват, но сърцето ми – не.
С бензин запали ми дома;
и с клещи изскуба цялата ми коса...
Изглежда мислиш, че грозен съм и само за смях;
обръсна ми веждите както си спях.
И даже в черепа ми дупка направи,
после ме хвърли в канавката и там ме остави.
Защо, не си се държала ти така досега?
Ти, скъпа, от това си далече...
Понякога си мисля, че не ме обичаш вече.
Имам странно чувство, че не ме обичаш вече.
*За съвсем непросветените - "Откаченият Ал" е сатиричен изпълнител с много шантави, но забавни песни и текстове - 80% от тях, пародии на известни хитове от най-различни години и тенденции в музикалната мода. Най-обикновен идиот или поет с нестандартно виждане? За мен лично текстовете на песните му могат да се разглеждат както като плод на болен мозък или драсканици на детенце, така и като работа на истински музикален гений. Ето и оригиналния текст на песента http://www.com-www.com/weirdal/youdontlovemeanymore.html . Enjoy, приятно слушане!
четвъртък, януари 11, 2007
Честито!
Точно преди година справедливостта възтържествува по случая "Баровски". Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да се радваме и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" политици са безпомощни. Честито!
понеделник, януари 08, 2007
Блогче-годиначе
Невероятно, но факт - днес блогът ми навършва една годинка! Преди кога съм си мислила, че ще ставам точно аз блогър? Кога, кога - никога. Ама ето, и това стана. Че дори сред купищата задачи съм успявала да понаписвам по нещо всеки месец, невероятно и за мен самата (даже и на моменти да са били пълни глупости). Та така, кретах си аз с блогването полека-лека, месец подир месец и хоп - година! Така е то - ден година храни (ех, да знаех само как да го улуча тоя ден)! И да няма кой знае каква читателска аудитория, какво пък - важното е да го има, пък който иска да чете.
Хайде, Честит рожден ден! :)
четвъртък, януари 04, 2007
Новогодишно приветствие...
от Мая Новоселска в ролята й на говорител на съюза на чистачките по санитарните възли, сценка от "Улицата", 1994 г:
"Нека си пожелаем и догодина да има какво да акаме!"
"Нека си пожелаем и догодина да има какво да акаме!"
петък, декември 22, 2006
Коледни раздумки
„Пак е зима, сух сежук ще има!
Бузи зачервени, кани запотени;
Снегът продължава, печката бумти,
Път се заскрежава, виждат се следи...”
Из „Тиха Коледна” - НЛО
Като оставим настрана факта, че тази година снегът е доста оскъден, вече по всички показатели си личи, че пак е зима и по-специално, че Коледа идва. От коледните украси с формата на камбанки, снежинки и елхички из цяла София, до Дядо Коледовците пред всеки втори магазин; от писъка на де що има природозащитни организации, които се обръщат към нас с призива: „Спасете дърветата! Купете си изкуствена елха!”, до процъфтяващата търговия на пиратки, бомбички и всякакви леснозапалими и гърмящи изобретения, които да озвучат „тихата свята нощ”; от многобройните колебания как да вържем двата края така, че хем да купим подаръци на близките, хем да си платим отоплението (както е казал класикът: „Заявявам най-вулгарно: не ща порно – искам парно!”), до препълнените болници със спешни случаи поради хранителни и други видове отравяния, или инциденти с гореспоменатите гърмялки (един виц твърди, че нищо не можело да украси коледната трапеза така, както пиратка в салатата. Сами си преценете дали да пробвате).
Разбира се, всичко това може солидно да поопъне нервите на повечето хора, в резултат на което, няколкото свободни дни по празниците да подействат повече стресово, отколкото отмарящо, а почивката да настъпи едва когато се върнат на работа. И как иначе – щом за масовия модерен човек Коледата се асоциира предимно с пазаруване, неколкодневно преяждане и препиване и всевъзможни реклами на не-знам-си-коя коледна промоция. Не че бих обвинила за това единствено „новото време”. Дори смея да предположа, че десетилетия по-рано се е наблюдавало същото явление в една или друга степен – само че тогава масовия българин вероятно е смятал, че „Коледа” идва от „колене на прасето” и е гледал на коледната елха като на повече от ненужно хабене на свещи. За сметка на това всички емоции били съсредоточени в Нова година, розовите бузи на Дед Мороз и руския вариант на Снежанка, носеща в ембрионално състояние чертите на Барби и фолк певица силиконка. `Щото било знайно, че религията е опиум за народите, а яслите, в които бил роден Христос, сравнени с модерните ясли на АПК-та и ТКЗС-та при социализма, били направо мижави и безидейни. Та поради тази именно причина, след падането на Берлинската стена нашенецът преоткри Библейската Коледа (по католическия календар), а православната Коледа през месец Януари за него е обърквация на месеците и бюрократична неразбория на синодалните ни институции. Знайно е, че преди време българинът си имал християнска култура, ама си нямал социализъм, ракия без пари и кебапчета на корем (колко беше хубаво при Тошо – и на море ходехме!), пък сетне вече си нямал християнска култура, но доживял до два синода – пък, ако е рекъл Господ, може и повече да се нароят... Поради причина на което, с дълбоко чувство и духовност днес светът, в който утре влизаме, украсява Коледни ясли, докато нашенецът, за съжаление, стои като кон пред празни ясли... А като ги замести с препълнена трапеза, душата му обеднява и оскъден става моралецът му... Ама коя съм аз да произнасям присъди срещу нашенеца? Нали съм си нашенка... Затуй ми се ще, като заговорят за профанирането на религиозните празници, за комерсиализирането на библейските символи и знаци, за демитологизирането на красивите митове – да припомня на говорещите, че Коледните ясли на Христос са далече от нас. Сами можем да съградим в душите си подобни и да ги украсим с фантазия, защото те нямат нужда от лъскави играчки. Коледа е там, където решим, че се е родила добротата и красивите ни мечти. А дали тези мечти ще оживеят само на Коледа, или през друмищата на целия ни живот (без излишна патетика) ще има една малка пътечка и за тях – това вече изцяло от нас си зависи. Честита Коледа и наздраве!
„Коледа е – тиха нощ, прекрасна нощ,
в такава нощ Христос се е родил,
в такава нощ човек не може да е лош...
В такава нощ той всичко би простил.”
П.П. Не е ли странно, че и НЛО, и Георги Минчев по различен начин като че улавят едно и също?
Бузи зачервени, кани запотени;
Снегът продължава, печката бумти,
Път се заскрежава, виждат се следи...”
Из „Тиха Коледна” - НЛО
Като оставим настрана факта, че тази година снегът е доста оскъден, вече по всички показатели си личи, че пак е зима и по-специално, че Коледа идва. От коледните украси с формата на камбанки, снежинки и елхички из цяла София, до Дядо Коледовците пред всеки втори магазин; от писъка на де що има природозащитни организации, които се обръщат към нас с призива: „Спасете дърветата! Купете си изкуствена елха!”, до процъфтяващата търговия на пиратки, бомбички и всякакви леснозапалими и гърмящи изобретения, които да озвучат „тихата свята нощ”; от многобройните колебания как да вържем двата края така, че хем да купим подаръци на близките, хем да си платим отоплението (както е казал класикът: „Заявявам най-вулгарно: не ща порно – искам парно!”), до препълнените болници със спешни случаи поради хранителни и други видове отравяния, или инциденти с гореспоменатите гърмялки (един виц твърди, че нищо не можело да украси коледната трапеза така, както пиратка в салатата. Сами си преценете дали да пробвате).
Разбира се, всичко това може солидно да поопъне нервите на повечето хора, в резултат на което, няколкото свободни дни по празниците да подействат повече стресово, отколкото отмарящо, а почивката да настъпи едва когато се върнат на работа. И как иначе – щом за масовия модерен човек Коледата се асоциира предимно с пазаруване, неколкодневно преяждане и препиване и всевъзможни реклами на не-знам-си-коя коледна промоция. Не че бих обвинила за това единствено „новото време”. Дори смея да предположа, че десетилетия по-рано се е наблюдавало същото явление в една или друга степен – само че тогава масовия българин вероятно е смятал, че „Коледа” идва от „колене на прасето” и е гледал на коледната елха като на повече от ненужно хабене на свещи. За сметка на това всички емоции били съсредоточени в Нова година, розовите бузи на Дед Мороз и руския вариант на Снежанка, носеща в ембрионално състояние чертите на Барби и фолк певица силиконка. `Щото било знайно, че религията е опиум за народите, а яслите, в които бил роден Христос, сравнени с модерните ясли на АПК-та и ТКЗС-та при социализма, били направо мижави и безидейни. Та поради тази именно причина, след падането на Берлинската стена нашенецът преоткри Библейската Коледа (по католическия календар), а православната Коледа през месец Януари за него е обърквация на месеците и бюрократична неразбория на синодалните ни институции. Знайно е, че преди време българинът си имал християнска култура, ама си нямал социализъм, ракия без пари и кебапчета на корем (колко беше хубаво при Тошо – и на море ходехме!), пък сетне вече си нямал християнска култура, но доживял до два синода – пък, ако е рекъл Господ, може и повече да се нароят... Поради причина на което, с дълбоко чувство и духовност днес светът, в който утре влизаме, украсява Коледни ясли, докато нашенецът, за съжаление, стои като кон пред празни ясли... А като ги замести с препълнена трапеза, душата му обеднява и оскъден става моралецът му... Ама коя съм аз да произнасям присъди срещу нашенеца? Нали съм си нашенка... Затуй ми се ще, като заговорят за профанирането на религиозните празници, за комерсиализирането на библейските символи и знаци, за демитологизирането на красивите митове – да припомня на говорещите, че Коледните ясли на Христос са далече от нас. Сами можем да съградим в душите си подобни и да ги украсим с фантазия, защото те нямат нужда от лъскави играчки. Коледа е там, където решим, че се е родила добротата и красивите ни мечти. А дали тези мечти ще оживеят само на Коледа, или през друмищата на целия ни живот (без излишна патетика) ще има една малка пътечка и за тях – това вече изцяло от нас си зависи. Честита Коледа и наздраве!
„Коледа е – тиха нощ, прекрасна нощ,
в такава нощ Христос се е родил,
в такава нощ човек не може да е лош...
В такава нощ той всичко би простил.”
П.П. Не е ли странно, че и НЛО, и Георги Минчев по различен начин като че улавят едно и също?
петък, декември 15, 2006
Ден Шести (“Защо така не ми върви с мъжетееее?")
Шест часа вечерта... Ками най-неочаквано ми звъни по джиесема и ме моли да се видя с нея пред кварталното кафене. Аз, разбира се – нищо неподозираща – се запътих натам. Намерих я да стои на уреченото място и напрегнато да се оглежда и ослушва за някого или нещо, а като ме видя, недочакала да попитам нещо, веднага ми обясни положението:
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...
неделя, ноември 26, 2006
Ден Пети (Бабата е сърдита)
- Камелия, на какво прилича това! – фучи бабата на Ками из къщата и бълва огън и жупел по домашното възпитание на внучката си. – Вашите така ли те учат?! Ами ако бяхме пет-шест човека тук, пак ли така щеше да се мотаеш?! А другите по стаите ли да пикаят?!
Влизайки в дома на Ками, бях бурно посрещната от тези крясъци, които кънтяха из апартамента и ми бяха необходими две-три минути, докато се уверя със сигурност, че не съм сбъркала вратата. Малко по-късно Ками успя да ми обясни каква е била ситуацията:
- Мии... аз бях в банята и си бръснех краката... А банята и тоалетната са общи и на баба й се пикаеше и ми тропаше на вратата да изляза... Пък аз само й виках “Ей сега!” и “Един момент”, и така половин час... Накрая излязох, ама забравих да й кажа... Ама как може някои хора да вдигат такава врява за такива дреболии???
Да, наистина, как може?
Влизайки в дома на Ками, бях бурно посрещната от тези крясъци, които кънтяха из апартамента и ми бяха необходими две-три минути, докато се уверя със сигурност, че не съм сбъркала вратата. Малко по-късно Ками успя да ми обясни каква е била ситуацията:
- Мии... аз бях в банята и си бръснех краката... А банята и тоалетната са общи и на баба й се пикаеше и ми тропаше на вратата да изляза... Пък аз само й виках “Ей сега!” и “Един момент”, и така половин час... Накрая излязох, ама забравих да й кажа... Ама как може някои хора да вдигат такава врява за такива дреболии???
Да, наистина, как може?
събота, ноември 18, 2006
Ден Четвърти (Хубави цици – Видински!)
Вървим си този ден с Ками по улицата. Отиваме пак към Южния парк, понеже нямаме нищо по-добро за правене. Движим се с обичайната умерена скорост, за да може Ками да си оправя чехлите или косата, а също така и за да я огледат добре хората по улицата. Действително двете заедно представляваме интересна и колоритна гледка. Аз съм си облечена по характерния за мен начин – черни дънки, черна тениска, черни очила, коса, хвърчаща във всички посоки (също черна) и нищо изрязано или прилепнало по тялото. За сметка на това, Ками е с поличка около три педи над коляното, късо потниче с деколте, от което почти всичко е “открита зона”, коса в сложна прическа, поддържана от няколко фибички и шнолки и обилно количество лилави сенки на очите. Но, както може да се предположи, повечето мъже, които минаваха покрай нас, не я гледаха точно в очите... На минаване покрай група представители на малцинствата, продаващи кебапчета на пазара, един от тях поглежда замислено Камелийка в деколтето и промърморва:
- Убави са!
Няколко метра по-нататък Ками почва да се чуди:
- Какво, какво каза той? “Хубави са”? Ама кое тва?
След като направих едно колебливо предположение за какво е ставало въпрос, тя доста се зарадва:
- Така ли? Хубави ли са гърдите ми? Ей че забавно!
Продължаваме да вървим в същия дух. По едно време спираме на един светофар и чакаме някакъв шофьор да направи завой. Докато върши тази си дейност, човекът случайно поглежда към нас, или по-точно към Ками и деколтето й. Това, което видя очевидно му се хареса, защото се ухили, щракна със зъби и направи неприличен жест. Както и преди, госпожицата намери това за доволно забавно.
Малко по-късно вече сме в Южния парк и кръстосваме из алеите. Покрай нас минават двама младежи. Единият поглежда надолу към прелестите на Ками, след което възкликва достатъчно високо, че тя да чуе:
- Баси циците!
Ками дълго се смя на тази забележителна проява на любезност и накрая, доволна от себе си, рече:
- Да, баси циците, нали? Точно така! Хубави цици са това – Видински!
Брей, мисля си аз. Руснаците по социалистическо казваха: “Советское – значит, отличное!”. Ние пък можем да направим генералния извод: “Видинское – значит, хубавое!”. (Е, за съжаление с руския не сме съвсем на “ти”!)
- Убави са!
Няколко метра по-нататък Ками почва да се чуди:
- Какво, какво каза той? “Хубави са”? Ама кое тва?
След като направих едно колебливо предположение за какво е ставало въпрос, тя доста се зарадва:
- Така ли? Хубави ли са гърдите ми? Ей че забавно!
Продължаваме да вървим в същия дух. По едно време спираме на един светофар и чакаме някакъв шофьор да направи завой. Докато върши тази си дейност, човекът случайно поглежда към нас, или по-точно към Ками и деколтето й. Това, което видя очевидно му се хареса, защото се ухили, щракна със зъби и направи неприличен жест. Както и преди, госпожицата намери това за доволно забавно.
Малко по-късно вече сме в Южния парк и кръстосваме из алеите. Покрай нас минават двама младежи. Единият поглежда надолу към прелестите на Ками, след което възкликва достатъчно високо, че тя да чуе:
- Баси циците!
Ками дълго се смя на тази забележителна проява на любезност и накрая, доволна от себе си, рече:
- Да, баси циците, нали? Точно така! Хубави цици са това – Видински!
Брей, мисля си аз. Руснаците по социалистическо казваха: “Советское – значит, отличное!”. Ние пък можем да направим генералния извод: “Видинское – значит, хубавое!”. (Е, за съжаление с руския не сме съвсем на “ти”!)
петък, ноември 10, 2006
Малък бодър поздрав по случай 10-ти Ноември
"Десетоноемврийско"
(Трендафил Акациев)
Ако аз бях Септемврийче,
ти, дете, си Ноемврийче!
Запомни, че тази дата
ти донесе свободата!
Да строим живота нов
със другаря Виде-нов!
(Трендафил Акациев)
Ако аз бях Септемврийче,
ти, дете, си Ноемврийче!
Запомни, че тази дата
ти донесе свободата!
Да строим живота нов
със другаря Виде-нов!
вторник, ноември 07, 2006
Ден Трети (дистрибуторка)
Водих Ками до Южния Парк – всеобща любима Софийска забележителност. Ходихме пеша дотам, което ни отне доста време, поради навика на девойката да се спира на всеки пет крачки, за да си върже връзките на чехлите, или оправи прическата, или просто да се огледа наоколо. Също така по едно време се наложи да се отбием в една аптека да купим лепенки, понеже новите чехли за три лева й бяха оставили мазоли...
Най-накрая стигнахме и веднага седнахме на една пейка – чехлите пак трябваше да се пооправят, а гримът – да се поднови. Ками тъкмо се беше заела най-сериозно с тази отговорна задача, когато към нас се приближи една видимо обнадеждена дистрибуторка на козметика, готова да си предложи услгите. Аз бързо-бързо я отпратих с едно “Не, благодаря!”, но тя не се отказа, а се залепи за Ками.
- Вие имате уникалната възможност да станете дистрибутор на Avon, при което получавате 5% отстъпка за всеки закупен от вас продукт. За всеки продукт, закупен от ваш клиент пък получавате 7% отстъпка. Можете да предложите и на ваши приятели да станат дистрибутори, за което отстъпката става... – обясняваше тя.
Ками през първите няколко минути упражняваше програмата си за разкрасянане, след което се загледа ококорено в дистрибуторката. Като цяло погледът на прясно гримираните й очи беше много съсредоточен и интелигентен, а хубавото й личице – замислено и сериозно... Само дето не даваше никакъв признак, че е чула казаното, а още по-малко – че го е разбрала и осмислила.
- Мога да ви дам една визитка, ако желаете? – рече дистрибуорката накрая.
- Мии, добре. – отговори Ками.
Дистрибуторката, разцъфтяла от щастие, й подаде визитната си картичка и я помоли за телефонен номер, на който да я потърси. Ками си даде гсм-а на драго сърце.
- Благодаря ви много! Само че... – сети се изведнъж женицата – в случай, че сте непълнолетна, може би ще трябва да чуя и майка ви, да сме сигурни, че и тя е съгласна...
- Мии, добре.
- Чудесно! Ще ви се обадя тази вечер да обсъдим някои въпроси и вече можете да станете наша колежка.
И дистрибуторката ощастливена си отиде.
Ние също станахме от пейката и тръгнахме на разходка из парка. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание, след което Ками попита:
- А какво ми говореше тази всъщност?
- Ами... искаше да те прави дистрибутор на Avon. – плахо отговорих аз.
- Ааа... И кво?
- Ами... май тази вечер ще ти се обади.
- А? Че за какво ще ми се обажда?
Не намерих какво да отговоря на този въпрос.
Най-накрая стигнахме и веднага седнахме на една пейка – чехлите пак трябваше да се пооправят, а гримът – да се поднови. Ками тъкмо се беше заела най-сериозно с тази отговорна задача, когато към нас се приближи една видимо обнадеждена дистрибуторка на козметика, готова да си предложи услгите. Аз бързо-бързо я отпратих с едно “Не, благодаря!”, но тя не се отказа, а се залепи за Ками.
- Вие имате уникалната възможност да станете дистрибутор на Avon, при което получавате 5% отстъпка за всеки закупен от вас продукт. За всеки продукт, закупен от ваш клиент пък получавате 7% отстъпка. Можете да предложите и на ваши приятели да станат дистрибутори, за което отстъпката става... – обясняваше тя.
Ками през първите няколко минути упражняваше програмата си за разкрасянане, след което се загледа ококорено в дистрибуторката. Като цяло погледът на прясно гримираните й очи беше много съсредоточен и интелигентен, а хубавото й личице – замислено и сериозно... Само дето не даваше никакъв признак, че е чула казаното, а още по-малко – че го е разбрала и осмислила.
- Мога да ви дам една визитка, ако желаете? – рече дистрибуорката накрая.
- Мии, добре. – отговори Ками.
Дистрибуторката, разцъфтяла от щастие, й подаде визитната си картичка и я помоли за телефонен номер, на който да я потърси. Ками си даде гсм-а на драго сърце.
- Благодаря ви много! Само че... – сети се изведнъж женицата – в случай, че сте непълнолетна, може би ще трябва да чуя и майка ви, да сме сигурни, че и тя е съгласна...
- Мии, добре.
- Чудесно! Ще ви се обадя тази вечер да обсъдим някои въпроси и вече можете да станете наша колежка.
И дистрибуторката ощастливена си отиде.
Ние също станахме от пейката и тръгнахме на разходка из парка. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание, след което Ками попита:
- А какво ми говореше тази всъщност?
- Ами... искаше да те прави дистрибутор на Avon. – плахо отговорих аз.
- Ааа... И кво?
- Ами... май тази вечер ще ти се обади.
- А? Че за какво ще ми се обажда?
Не намерих какво да отговоря на този въпрос.
сряда, ноември 01, 2006
Политически дилеми
(текст за песен)
Каква странна дума
е туй "политика" -
латинското "поли"
със нашенско "тикам".
Със нея се мъча
и не разумявам
акъл ли да диря,
акъл ли да давам.
(Пр.) Дилеми, дилеми,
една е на линия -
от двама серсеми
избираш единия!
Чрез електората
от разните списъци,
с добра политика,
със чалга и писъци...
Дилеми да няма
е вярната линия.
От двама серсеми
ти тикат единия!
(Credits to Вени Г.! http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/10/blog-post_4974.html#links)
Каква странна дума
е туй "политика" -
латинското "поли"
със нашенско "тикам".
Със нея се мъча
и не разумявам
акъл ли да диря,
акъл ли да давам.
(Пр.) Дилеми, дилеми,
една е на линия -
от двама серсеми
избираш единия!
Чрез електората
от разните списъци,
с добра политика,
със чалга и писъци...
Дилеми да няма
е вярната линия.
От двама серсеми
ти тикат единия!
(Credits to Вени Г.! http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/10/blog-post_4974.html#links)
събота, октомври 21, 2006
......
Жалко... Беше последната останала хубава ябълка и ти я изпусна в калта, докато гледаше към тиквите.
петък, октомври 20, 2006
Ден Втори ("Дързост и красота")
Този следобед навън беше адска жега, затова се разположихме с Ками у тях, докато захладнее малко.
Точно него ден пък баба й си е поканила две съседки на гости и сега прехласнати гледат “Дързост и красота”. Ние двете – също. Аз се рея с разконцентриран поглед някъде из пространството и вече заспивам; Ками, както през по-голямата част от времето, седи и си реше косата и си оправя грима; а бабите зяпат втренчено екрана и въздишат, съпреживявайки събитията. Обаждат се от време на време.
- Аз знам всичко за теб – обяснява в този момент главната героиня на любимия си.
- Хехе, нищо не знаеш, миличка – той ти изневери! – подсмихва се лукаво бабата.
Ками надига поглед от огледалцето и също се зазяпва в сериала.
- Ау, ама тази е много хубава бе! И колко е слаба...
- Ами те сигурно тичат всяка сутрин – пояснява едната съседка.
След малко показват друга героиня.
- Има много хубави очи – прехласва се Камелия – Страхотна спирала и вълшебен грим!
Бабата пък в това време се възмущава:
- Таз` да не`й ненормална, че да съ хваща с мъжа на сестра си?!
- Ма сестра й нали умря? – пита другата съседка.
- Ам` чи кво от туй?! Това е отвратително...
Точно тук излиянието й бива прекъснато от силен трясък, идващ откъм съседите, който изглежда предизвестява началото на бесен купон – уредбата е включена до краен предел...
- Какво е това безобразие?! – почва да крещи на нов глас бабата. – Не йе ви срам, безсрамници такива! Чума да ви тръшне!
Музиката, която се разнася от въпросния апартамент, е бърза и доста динамична... напомня негърски рап, само че в българска версия – това си проличава най-вече по текста, чиито нецензурни думички се чуват особено ясно. Ками изведнъж се оживява и излиза на балкона:
- Ау, какви хубави колони имат! И какъв хубав бас! Ох, искам и аз такива...
Бабата се разлютява още повече и почва да мърмори и ругае възпитанието на младежа, притежател на уредбата, както и да гради някакви неясни хипотези за семейното положение на родителите му, проблемите му в училище, или увлечението му по разни наркотични субстанции... Сетне усилва звука на телевизора до край и отново се зазяпва по “Дързост и красота”.
Изведнъж музиката рязко се сменя на кръшна мелодия с “леки” ориенталски мотиви и също така нецензурен текст, само че с друга насоченост. Ками мигом почва да върти гюбеци; бабата подновява мърморенето и различните благопожелания по адрес на съседите; съсредоточено зяпащите екрана комшийки печално въздишат “Каква съдба!”, а моя милост излиза под предлог, че има “неотложна работа”... За всеки по нещо и мир и щастие за всички!
Точно него ден пък баба й си е поканила две съседки на гости и сега прехласнати гледат “Дързост и красота”. Ние двете – също. Аз се рея с разконцентриран поглед някъде из пространството и вече заспивам; Ками, както през по-голямата част от времето, седи и си реше косата и си оправя грима; а бабите зяпат втренчено екрана и въздишат, съпреживявайки събитията. Обаждат се от време на време.
- Аз знам всичко за теб – обяснява в този момент главната героиня на любимия си.
- Хехе, нищо не знаеш, миличка – той ти изневери! – подсмихва се лукаво бабата.
Ками надига поглед от огледалцето и също се зазяпва в сериала.
- Ау, ама тази е много хубава бе! И колко е слаба...
- Ами те сигурно тичат всяка сутрин – пояснява едната съседка.
След малко показват друга героиня.
- Има много хубави очи – прехласва се Камелия – Страхотна спирала и вълшебен грим!
Бабата пък в това време се възмущава:
- Таз` да не`й ненормална, че да съ хваща с мъжа на сестра си?!
- Ма сестра й нали умря? – пита другата съседка.
- Ам` чи кво от туй?! Това е отвратително...
Точно тук излиянието й бива прекъснато от силен трясък, идващ откъм съседите, който изглежда предизвестява началото на бесен купон – уредбата е включена до краен предел...
- Какво е това безобразие?! – почва да крещи на нов глас бабата. – Не йе ви срам, безсрамници такива! Чума да ви тръшне!
Музиката, която се разнася от въпросния апартамент, е бърза и доста динамична... напомня негърски рап, само че в българска версия – това си проличава най-вече по текста, чиито нецензурни думички се чуват особено ясно. Ками изведнъж се оживява и излиза на балкона:
- Ау, какви хубави колони имат! И какъв хубав бас! Ох, искам и аз такива...
Бабата се разлютява още повече и почва да мърмори и ругае възпитанието на младежа, притежател на уредбата, както и да гради някакви неясни хипотези за семейното положение на родителите му, проблемите му в училище, или увлечението му по разни наркотични субстанции... Сетне усилва звука на телевизора до край и отново се зазяпва по “Дързост и красота”.
Изведнъж музиката рязко се сменя на кръшна мелодия с “леки” ориенталски мотиви и също така нецензурен текст, само че с друга насоченост. Ками мигом почва да върти гюбеци; бабата подновява мърморенето и различните благопожелания по адрес на съседите; съсредоточено зяпащите екрана комшийки печално въздишат “Каква съдба!”, а моя милост излиза под предлог, че има “неотложна работа”... За всеки по нещо и мир и щастие за всички!
вторник, октомври 17, 2006
Ден Първи (Чехли)
С Ками ходихме на пазар да си купува нови чехли. Прекрасен ден беше – слънцето грееше, температурата беше около 35 градуса... А цялата разходка ни отне само около 4 часа. Три – Ками да си избере прилични за вкуса й чехли и още един – да наобиколим всички останали магазини околовръст просто ей така, информативно. Първият етап се състоеше в оглеждане на всички сергии на пазара с изложени всевъзможни видове чехли – както обикновено през лятото, е настанал бум на чехлите. Камелия гледа известно време богатия избор критично, после взема едни, оглежда ги внимателно, след което бавно и съсредоточено се заема да ги премери, като се хваща за мен, за да не падне. Разучава сетне получения резултат около минута и накрая въздъхва:
- Ох, тия не стават, много са ми високи.
Същата процедура се повтаря още около десетина пъти, като чехлите в крайна сметка се оказват ту много високи, ту прекалено ниски, ту твърде тесни, ту доста широки, или пък цветът им не отива на роклята й, или се налагало ако ги купи, да им вземе и чанта, че да си вървят. Накрая зарязваме богатия избор и се насочваме към едно магазинче наблизо – пак за чехли. Ками мери и там няколко чифта, но все със същия резултат, придружен от продължително мислене и колебания дали все пак да не рискува и да ги купи. В един момент дори е напът да вземе избрания чифт, но се оказва, че той струва 6 лева, а тя предпочита да даде най-много 5. Така и не купува нищо. След около 20-тина минути излизаме от магазина, изпратени от неодобрителния поглед на продавачката – види се, вече уморена да вади различни номера от склада за нашата мила девойка.
Обикаляме още няколко магазина и сергии за чехли, провеждайки отново целия процес, докато накрая Ками си хареса едни бели, префърцунени чехли за три лева, които се завързват с връзки около глезените – самата процедура по връзването на въпросните връвчици отнема поне пет минути, но важното е че Ками остана доволна! Красотата изисква жертви все пак...
Е, вярно... Няколко магазина по-нагоре се оказва, че новите чехли леко убиват... И на другия ден има неприятни мазоли по краката от тях... а на третия, по връзките започват да се прокъсват... Но какво да се прави. Няма да купуваме друг чифт за три лева, я! Както вече се спомена, красотата изисква жертви.
- Ох, тия не стават, много са ми високи.
Същата процедура се повтаря още около десетина пъти, като чехлите в крайна сметка се оказват ту много високи, ту прекалено ниски, ту твърде тесни, ту доста широки, или пък цветът им не отива на роклята й, или се налагало ако ги купи, да им вземе и чанта, че да си вървят. Накрая зарязваме богатия избор и се насочваме към едно магазинче наблизо – пак за чехли. Ками мери и там няколко чифта, но все със същия резултат, придружен от продължително мислене и колебания дали все пак да не рискува и да ги купи. В един момент дори е напът да вземе избрания чифт, но се оказва, че той струва 6 лева, а тя предпочита да даде най-много 5. Така и не купува нищо. След около 20-тина минути излизаме от магазина, изпратени от неодобрителния поглед на продавачката – види се, вече уморена да вади различни номера от склада за нашата мила девойка.
Обикаляме още няколко магазина и сергии за чехли, провеждайки отново целия процес, докато накрая Ками си хареса едни бели, префърцунени чехли за три лева, които се завързват с връзки около глезените – самата процедура по връзването на въпросните връвчици отнема поне пет минути, но важното е че Ками остана доволна! Красотата изисква жертви все пак...
Е, вярно... Няколко магазина по-нагоре се оказва, че новите чехли леко убиват... И на другия ден има неприятни мазоли по краката от тях... а на третия, по връзките започват да се прокъсват... Но какво да се прави. Няма да купуваме друг чифт за три лева, я! Както вече се спомена, красотата изисква жертви.
понеделник, октомври 16, 2006
Интимно с Камелия (интро)
Понеже времето последните дни започна да се разваля, есен е, а зимата чука на вратата, реших за разнообразие да постна тук малко летни разкази - или по-скоро хрониката на една моя интересно прекарана поредица летни дни тази година. Дано внесат малко лятно настроение!
И така...
Човекът е алтруист. Противно на всеобщото схващане, че човекът бил егоист, това е суровата истина. А е сурова, защото твърде често ние си патим от този наш алтруизъм. Ставаме жертви на собствената си доброта, хуманност и любов към ближния и така губим време, нерви и ред други неща... Но това не е важно – нали алтруизмът изисква жертви! Повече, или по-малко... Аз лично се убедих в това окончателно.
Наскоро имах удоволствието да развеждам една млада девойка от провинцията из Софийските забележителности. Тя беше хубава, нежна, със забележителни интелектуални и други заложби и носеше сладкото име Камелия, или Ками – приличаше й, беше красива като цвете. Идваше от едно село близо до Видин на гости на баба си, която е моя съседка през два входа и понеже ме познаваше отдавна, на мен предостави високата чест да прекарвам голяма част от времето заедно с Ками. Това беше доста забавно прекарано време и затова сега бих искала да представя събитията в хронологичен ред и по този начин да ги запазя, както и спомена за тази невероятна персона, во веки веков, амин!
To be продължение...
И така...
Човекът е алтруист. Противно на всеобщото схващане, че човекът бил егоист, това е суровата истина. А е сурова, защото твърде често ние си патим от този наш алтруизъм. Ставаме жертви на собствената си доброта, хуманност и любов към ближния и така губим време, нерви и ред други неща... Но това не е важно – нали алтруизмът изисква жертви! Повече, или по-малко... Аз лично се убедих в това окончателно.
Наскоро имах удоволствието да развеждам една млада девойка от провинцията из Софийските забележителности. Тя беше хубава, нежна, със забележителни интелектуални и други заложби и носеше сладкото име Камелия, или Ками – приличаше й, беше красива като цвете. Идваше от едно село близо до Видин на гости на баба си, която е моя съседка през два входа и понеже ме познаваше отдавна, на мен предостави високата чест да прекарвам голяма част от времето заедно с Ками. Това беше доста забавно прекарано време и затова сега бих искала да представя събитията в хронологичен ред и по този начин да ги запазя, както и спомена за тази невероятна персона, во веки веков, амин!
To be продължение...
петък, октомври 13, 2006
Петък 13-ти
Искам да поздравя всички макар и малобройни четящи с тази песен http://store2.data.bg/ladasamara/NLO/NLO%20-%20Petuk%2013.mp3 и да им пожелая страхотен ден и всякакви успехи!
понеделник, септември 18, 2006
Абонамент за:
Публикации (Atom)