Новогодишни песнички, съответстващата им картина...

... и весело посрещане на Новата година!


С червените ботушки си тръгна Бойко сам;
червени теменужки разцъфнаха тук-там.
За жалост нищо ново на източния фронт -
живуркаме отново и чакаме ремонт.

Подаръци ще има за всички от сърце!
Той жив е тази зима, да друсне с нас хорце!

Високо, изпод вежди, без парно и без ток,
живеем си с надежда, че българин е бог!
Дано пък догодина да няма беден, слаб.
Да имаме и вино, да имаме и хляб!


-------

За Нова година балканецът наш
за миг ще надмине Канада и САЩ.
Ще има бамбини с коси от велур
за теб - Чичолина, за мен - Деми Мур!
И кражбите вече ще стихнат почти.
Тогава - Борисов - ненужен си ти!
След Нова година - не казвам коя,
а тази ще мине на хляб и вода!

------

Коледа е пак,
танцува весел сняг,
ще дойде Дядо Мраз
с подаръци за нас.
Прасенце - уха-ха!
И празнична елха.
Ще чукне някой - чук-чук-чук,
ей, Дядо Мраз е тук!

Джингъл белс, джингъл белс,
в Лом и Вакарел.
ЧНГ на цял народ,
за здраве и живот!
Джингъл белс, джингъл белс,
в Трън и Пасарел.
Ха, наздраве, Костинброд,
за здраве и живот!

Добре, но след това,
пак празната тава.
И празничният звън
ще идва, но насън.
Котлет - за някой друг.
За нас - чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
лапландец беловлас!

------

Не земя, а една градина,
не народ - вече сме малцина,
нито род - всички са в чужбина,
но защо, но защо?

На море няма да замина,
планина - само на картина,
и живот като серпантина.
На защо, но защо?

Все едно - има си причина.
Но дано Новата година
донесе в моята родина
нов живот, нов живот.

За морските свинчета, учителите, и други неща

Според един стар анекдот общото между поповото прасе и мъжа учител било, че както поповото прасе нито е попово, нито е прасе, така и мъжът учител нито е мъж, нито е учител (моля, господа, не се засягайте, същия го има и за морското свинче и жената инженер, така че никой не е ощетен, анекдоти има за всички!). Действително, ако перифразирам едно твърдение на неизвестен за мен даровит автор, както 90 процента от научната фантастика, и от каквото и да било друго, е боклук, така и 90% от учителите, независимо от пола им (както и от всички други професии) не стават. В момента пиша за малкото свестни учители, които не държат изкъсо учениците, но и всяват респект, без да им се наложи да викнат нито веднъж; успяват да направят материала интересен, така че да се учи с разбиране, а не със зубрене; не държат никой да чете томове псевдо-критика, нито да пише по калъп; преподават не само нещата от програмата, но и нещата от живота и най-важното - учат младите хора на гражданска позиция. Когато пък това е и учител по литература, нещата вече навлизат в сферата на научната фантастика. Нищо фантастично няма тук, няма шега, няма измама, защото на точно един такъв истински учител по една случайност съм дъщеря и днес той празнува. Николай Николов , честит рожден ден, старче!!! Жив и здрав, и продължавай все така! А тия, които крият годините си, трябва да знаят, че никой не им ги търси .

Гражданското общество преди и сега

Идва Коледа, големият семеен празник. А ние, като народ, как ще го празнуваме?
Последното нещо, поне теоретично, за което трябва да се мисли по празниците, е политика и социални събития. Съвсем естествено и логично би било да се занимаваме с положителни, благородни, принципни и почтени мисли и дела, за да бъде празникът истински, а не центриран около препълнената трапеза и бляскавите "коледни оферти". Само един проблем има - живеем в негативни, безпринципни, непочтени и направо престъпни времена, които все повече ни отдалечават от така наречения първи свят.
Седя, мисля (или само седя!) и мрачно констатирам, че наслояването на комунистическите еснафски и униформени "идеали" едва сега започва действително да ражда своите плодове, които ще жънем години напред. Покълва тази гнилоч, засята в обществото и неговите представители, които стадно са се устремили към колективи, колективизация, масовизация и някакви смехотворни упражнения в квази-интелектуални дейности, свързани с една по-конкретна обосновка.
Наблюдава се в момента и друг много добре отработен от десетилетия и познат до втръсване (на тези, които искат да го видят) похват. За да оправдаят зверствата си и "мероприятията на народната власт", комунистите внушаваха, че преди 1944-та година и девети в България царял "див фашизъм". На същия този принцип, сега, за да оправдаят започнатите още от юни псевдо-дейности и откровени безумия, управляващите и сервилните им поддръжници най-нагло продължават да втълпяват (на Гьобелсовия принцип, повтаряйки по 100 пъти), че държавата по времето на ГЕРБ била полицейска, а епохата - на Нео-мутризъм.
Един и същ подход, едни и същи опорни точки. Такива са бившите (и настоящи) ДС-ари, тузари и вкопчили се в соц-а като удавник за сламка - нищо ново не са научили, нищо старо не са забравили.
Тъжното - буквално тъжното - е, че ако човек свободно разпространява и изразява тази скромна и направо банална истина като лична позиция, все ще се намери някой да заключи: "Ето, щом разсъждава така, значи е платен гербаджия!". За жалост подобно отношение се наблюдава при огромен процент от хората, дори непредубедени. Въпреки че в тази наша мила държавица човек вяра не може да има никому, мога да приема скептицизма, изразяван от голяма част от народонаселението и сервиран така традиционалистично, само ако е забележка към реалната полза от конкретните, предприемани срещу правителството действия. Ако е към самите действия, да ме прощават, но песнята "Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят" вече сме я слушали. Стара е, популярна, но защо я тачи толкова много народният гений и я припява на нов глас, това ще остане загадка за мен.
Може би си спомняте как през декември, 1999 г., на 75 километра от северното крайбрежие на Франция се разби петролоносач "Ерика" на фирма "Тотал" и около 400 километра от бреговата ивица бяха залети с петрол, довеждайки до една от най-бедствените екологични и катастрофи в страната, която стана причина и за сериозна икономическа криза. Нищо ново и интересно дотук... По интересното е, че тогава французите не чакаха някой да им помогне, не настояваха държавата да си "свърши работата", а сами, доброволно, без да им се плаща, без някой отвън да ги подтиква, подканва и мотивира, се събраха на всевъзможни организации (после и на една обща) и се заеха да почистват крайбрежието... и сами се справиха със ситуацията. И това никак не е случайно... Подобен случай в съвременния свят далеч не е прецедент - напротив. Практиката сочи, че подобни признаци на гражданска активност са характерни за повечето от така наречените развити страни.
Ако подобно нещастие се беше случило у нас, дали щеше да има същите последствия? Съмнявам се... По-вероятно щяха да се чуват без почивен ден и санитарен полуден ревове, плачове, стонове и пъшкания на умирающ, патетични и мелодраматични възгласи "Няма Бог над България" и през час щяха да бъдат обвинявани държавата и министерството на околната среда, че не си вършат работата, както и неправдата, при която петролните магнати богатеят на гърба на простолюдието... Но едва ли някой щеше да си мръдне долницата да направи нещо, за да промени това.
Очевидно става дума за една категория, наричана "гражданска съвест", която за жалост у нас е до голяма степен фикция, защото не е изцяло формирана. Тя не е даденост, не се появява от нищото, а трябва да се възпитава. За съжаление гражданското общество в България от 1990-та година насам е още в прощъпулна фаза, въпреки че опитите покрай настоящите събития да се сформира нещо голямо и значимо от откъслечните проблясъци и наченки, на този етап са обнадеждаващи.
Решението? Мъдрите хора бяха казали, че най-сигурният начин да победим злото, настанило се в живота ни, е (първо) просто да си отворим очите и да го видим!
Колкото до първопричините за всичко изброено - вие мислете, скъпи приятели... аз отдавна съм наясно. А, повярвайте ми - вие също!

Предпразнични зрелища

Пореден нашенски парадокс - на фона на ужасите, ставащи не чак толкова далеч от нас в Украйна; на фона на продължилите вече половин година протести, българинът си умира за хляб и зрелище! Евала - скоро хляб може и да няма, но затова пък сме добре снабдени откъм зрелища! Друг парадокс - игнорирайки цялото зло, което без почивен ден и санитарен полуден ни се стоварва от един Голям, далечен брат на изток, нашенци най-самоотвержено гледат от малкия екран "Биг Брадър"! И пореден парадокс - колкото по-студено става, толкова повече родните медии се изпълват с голотии и кадри, достойни за "розови" списанийца. Отново в националния телевизионен ефир се върти поредният "Биг Брадър", където за кой ли път се подвизават втръсналите на всинца ни Златки, фолк-дивата Райна, странен анаболен образ, наричан Киро "Скалата"... и "венецът на еволюцията" - някаква си нова "Мис" - Пенка от Ботевград - определяща себе си като "красива, умна и забавна" и с гордост споделяща кредото и ценностите си пред целокупните и безпросветни зрителски маси. С какво девойчицата е предизвикала този "всенароден интерес", та дори е заела почетното място, обичайно отредено за разните му там Златки? Цитат от vsekiden.com: "20-годишната Пенка от Ботевград стана известна, след като участва в риалити предаването по ТВ7 „Мис България". Сама себе си тя оприличи на „ромката с карибско тяло" и „циганка с бандерол". Израснала по домове, Пенка се издържа сама, като последният й любовник бил богаташ, който я държал в златна клетка, но в замяна й купувал всичко. Сега Пенка отново влезе в риалити предаване - „Биг Брадър", където бе изгонена след зрителски вот." Я сега малко мъдрости от Пенка: "Като всяко едно младо момиче, и аз искам да отида на фризьор, на маникюр, да нося скъпи дрехи, но родителите ми не могат да ми осигурят това и аз срещнах един мъж на 59 години, който задоволява всеки мой каприз и ми купува дори гащите"; "Обичам да се гледам в огледалото и да правя всичко, което човек с целулит не може; смятам, че никоя не е достойна за Мис България - само аз; а на самовлюбените кифли само ще им кажа да ми се махат от главата!". А ето цитат и от dnes.bg (от статия, видяла бял свят вчера, когато беше 3-ти декември): "Пенка не успя да отговори правилно коя година е създадена България, според нея най-високият ни връх е Пирин, а страната ни граничи с... Европа."
В миналото, уви, останаха времената, когато българската жена бе възхвалявана за качества, различни от 300-та кубика силикон на всеки грам интелект; когато биваше възпяван образът на българката от османско владичество, която се е хвърляла в пропастта, за да не попадне жива в султанския харем. Свърши се тя тая! Сега вече демодираните "Златки" очевидно дадоха път на актуалните "Пенки". Неграмотното поколение, за което не е важно да завърши дори основно образование - стига само да разполага с богат спонсор. Може и на 80-90 години - възрастта попада просто в графа "детайли", когато кесията е пълна. Трябва да благодарим на така втръсналия "Брадър", че ни представя една картина, която след едно-две десетилетия, може и да се превърне в ужасяваща реалност, при която Пенките едва ли ще ни правят впечатление. "Държавата на Златките" умира, да живее "Държавата на Пенките"!
А колцина всъщност се замислят, че държавата на Пенките е създадена именно от соц-режима и Тодор Живков, който раздава щедро апартаменти на татковците на Пенките, както и на придворни актриси-компаньонки срещу нерегламентирани услуги? Въпросните апартаменти са били строени, апропо, с парите на съвсем други хора, които така и не видяха възнаграждение за труда си, но се утешиха, като изпратиха децата си в чужбина (на запад, а не към Москва) след 1990 г.
Междувременно проучвания, публикувани на сайта mediapool сочат, че българските ученици си остават все така най-неграмотните в Европа http://www.mediapool.bg/balgarskite-uchenitsi-ostavat-nai-negramotni-v-evropa-news214263.html
А дали някой си дава сметка какъв неоценим принос за тези продължили вече незнайно коя поредна година рекорди имат "душманина на учителски стачки" и настоящ премиер, г-н Пламен Орешарски, и бившият просветен министър, радетел срещу неграмотността, Даниел Вълчев?
Нека не обвиняваме само "Биг Брадър" и масмедиите (които преди празниците преминават в режим на "тотална разпродажба" и хвърлят на тезгяха най-бляскавото от себе си) за това, което се случва, уважаеми дами и господа. Напротив - излиза даже, че трябва да сме им благодарни, че ни показват една гротескна картина, срещу която, ако не се борим с всички средства, след време би могла да ни заобикаля не само в "риалити шоутата".
И тук отново се сещам за едни думи, казани от Кръстьо Кръстев от "Стършел" преди години: "Любен Каравелов пише, че няма магаре, което да не обича да му речеш славейче. Това е хубаво, но ние, по-старите магарета, не можем да не си даваме сметка, че неграмотните славейчета не пеят в света на капитала!".

Апатията разяжда обществото

Това заглавие съвсем не е произволно избрано, а е един от лозунгите на студентския протест във Велико Търново. Мисля, няма нужда да поясняваме.
Въпросните протести, уви, не се радват на толкова голяма посещаемост, колкото би ни се искало. Хората масово или подкрепят "дистанционно" протестиращите, или ги контрират с вече втръсналия на всички тъп въпрос: "Оставка, а после какво искате - ГЕРБ ли?!", сякаш това е единственият възможен избор. За мнозина това действително е така... Което и прави подобна перспектива твърде лесно постижима.
Българска орисия явно - като те яхнат нови разбойници, плачеш за старите!
А бат ни Борисов се засмива с онзи смях, от който увяхват цветята в градинката пред Народното събрание, и потрива ръце с доволството на стар циник: "Виках ви аз да си налягате парцалите"...
Есента му даде неочаквани плодове. Други пълнят кошницата си с тях, но и той намира утеха, като с поучително вдигнат пръст сякаш ни казва: "Виках ви аз". Какъв образ, достоен за някой нашенски Шекспир, или най-малко Вазов!
А обществото отново покорно е свело глава, защото "нищо не може да се направи" и "такова е положението".
Причините за апатията, разяждаща нашия социум, разбира се, са много. Един от първите и, за съжаление, силно застъпени фактори, е идеологическата машина на българската комунистическа олигархия, наричана некоректно "лява", която се задейства във всички направления и най-вече на ниво пропаганда. Самодоволни, подкупни и манипулирани социолози не спират дни наред да опяват от екрани и медии какви нещастници и смешници са протестиращите. Какви луди деца са студентите и как наброяват някакви си "нищо и никакви" десет хиляди души... сравнени с "многолюдната армия" от протестиращи на ДПС и БСП! Също така, тези жалки десет хиляди били някакви си там псевдо-интелектуалци с неоправдано високо самочувствие, които имали наглостта да твърдят, че са негодуващите граждани на България. Имплицитното (за да не кажа направо експлицитно) послание е "Жалките и безпомощни интелектуалци нямат представителство и подкрепа сред масата от народа". Под "масата от народа" разбираме умишлено маргинизираното през годините и държано в мизерия население на страната, което не живее, а просто биологично оцелява, и съответно има рефлексите, усещанията и светогледа на оцеляващия. Това не може да бъде демократично гражданско общество - все още. Гражданите на демократичните общества не могат да бъдат освободени от отговорност за престъпленията и безумията на своите лидери.
Още една основна причина, за жалост дори днес, е липсата на сигурност сред бурните събития в настоящия бурен преход. Свобода и сигурност са две различни неща, от които човек често е принуден да избере, защото трудно вървят заедно. И много хора избират едното за сметка на другото. Бих им казала само, че сигурността няма да осигури щастие на децата им - може да ги предпази от някои нещастия, но не и да им даде щастие.
Друга (и често изтъквана) причина е, че хората се чувстват излъгани и поради това скептични, а до голяма степен властимащите разчитат именно на апатията и скептицизма. Скептично отношение се наблюдава дори сред личности, които са принципно твърде будни. След първия студентски протест във Велико Търново, преди броени дни, се намериха "скептици" да ни попитат колко ни били плащали от "бат Бойковите", а мнозина не се уморяват да повтарят, че ГЕРБ дирижирали всичко, или поне били "единствената опция срещу настоящето". Аз пък съм се уморила вече да разправям как по случайност преди години справедливостта възтържествува по случая "Баровски". (За съвсем непросветените - ТУК е описано всичко). Една шепа хора, ангажирани с една кауза, от мнозина считана за невъзможна, свършихме онова, което тогавашният външен министър, барабар с цялото си ведомство, както и Бат ни Бойко (по онова време в качеството си на генсек) не успяха. Невинният и несправедливо обвинен Николай Баровски в момента е на свобода, не защото държавата и външно министерство се загрижиха за него, а защото будни млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. Така, както днес заемат позиция срешу сегашните управляващи.
Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да си припомним случая и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" политици са безпомощни. Не може демокрацията да се изправи в цял ръст, ако нейните граждани стоят на колене.

Политика... Ах, тази "мръсна" дума!

Подхващам направо - днес нямам предварителни встъпителни увертюри, а нямам и време. Още веднъж искам много ясно да подчертая, че в България представите за политика и всичко свързано с нея, както и опитите политическият ни живот да стане нещо качествено са тотално изопачени и объркани. Съществува следният порочен кръг - хората не гласуват на избори, защото са обезверени, разочаровани и смятат, че политиката, образно казано, е като кочината - който влезе, ще се изцапа; малцинствата (които, като оставим настрана факта, че са малцинства, са преди всичко хора, само че оскотели от мизерия, масово неграмотни и следователно манипулативни) гласуват срещу "бира и кебапче"; хората от така наречената "средна класа" още повече се обезверяват и напълно отказват да упражняват вота си, тъй като според тях "изборите са купени и срещу това няма решение" (абстрахирайки се от факта, че общностите, най-често спрягани за "купен електорат" са едва 5-8% от населението у нас и при една по-висока избирателна активност от страна на основното население техният вот лесно би станал пренебрежимо малък). По този начин "купешкият вот" лесно побеждава.
Оттам и основният извод - защо "единствената" алтернатива срещу правителството на Орешарски трябва непременно да е ГЕРБ? Колкото Симеон бе избран отново след провала си през периода 2001 (когато имаше по-голямо мнозинство от Бойко през 2009) до 2005, толкова би могъл да бъде и ГЕРБ в момента. Алтернатива е всяка една от партиите в България (а те никак не са малко), която всеки реши да подкрепи. Друг вариант - всеки има право да сформира собствена партия и да опита да влезе в парламента, ако счете това за уместно. "Политика" не е мръсна дума, нито пък "партийност". Като оставим настрана неизбежните дефекти и пропуски в демократичната система, безспорен факт е, че политическият плурализъм е единственият, за добро или лошо, начин за пряко въздействие върху ситуацията у нас, поне към настоящия момент. Другото се нарича "диктатура"... и не е за предпочитане.
Още нещо - специално за всички, които евентуално ще писнат, че студентските протести трябвало да бъдат "надпартийни" и политическите партии нямали място да ги/ни подкрепят (вече ни направи мазол в мозъка, но няма как) - лично на мен (а, мисля, и на всеки друг) ми е точно последен проблем кой и как е решил да подпомогне протеста ни, както и коя партия или движения подкрепя, стига да не е сред парламентарно представените, които в момента искаме да се махнат и стига да е решил да ни подпомогне в качеството си на гражданин и човек. Дакелското подскачане при всяко споменаване на думата "партия" или "политика", както и бягането от тях като от чумата, е меко казано смешно и показва удивителна обществена (за да не кажа и обща) неграмотност. Мисълта, че представителите на една или друга партия или организация подкрепят дадена инициатива, единствено мотивирани от мисълта за политически и финансови дивиденти, както и страхът, че някой може да ни манипулира, употребява за своите цели или накара да действаме в негова изгода, могат да бъдат основателни, единствено ако на човек му липсва увереност в собствените възможности, принципи и убеждения. А пък ако случаят е такъв, цялото започнато начинание в момента е директно за боклука.

Дневникът на един (луд) окупатор

Всеки ден се събираме тук, в зала три-две-едно,
Тук седим, мислим и си говорим за всичко - от, до.
Тук сме,докато имаме време,
Кой какво казва - хич не ни дреме,
Утре пак, щом минута се вземе,
Тук ще се спреме.

Само това,само това ни остава,
Само това,с друго не се получава,
Само това, само това ни се дава,
Само това - на друго недей се надява!
Само това,само това (2)
Само това ни остава,хора, само това!

Денем пишем, плакати рисуваме на масите,
Нощем с песни и спални чували загряваме се.
А през другото време - скука.
Все на лекции, но не ни пука.
Щом намерим една пролука,
Пак ще сме тука.

"За какво?"

Напоследък все по-често си припомням един поовехтял анекдот: "Пациент при лекаря пита: "Докторе, ще живея ли?". - "И за какво?" - гласи отговорът." Коментарите, които масово могат да се чуят от познати и непознати по улицата, на опашка, в градския транспорт или на чаша мастичка, бира или кафе в квартално заведение, често много удобно се заключават именно в подобни невероятни прозрения. "За какво протестират студентите?" - недоумяват мнозина. "За какво стачкуват гражданята?" се пита в загадката... разликата между стачка и протест дори не се споменава. Какво искат хората всъщност?
Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно. Първото, което се подразбира от само себе си, е "оставка" на управляващия кабинет. Преди един бюлюк критици, мърморковци и разбирачи да са гракнали срещу ми "И след това, какво?", бързам да припомня как в една своя песен, по съвсем друг повод незабравимият Георги Минчев пее: "Хубаво, съгласен съм, и след това какво?". Следващият куплет, изпят от Милена, обяснява как положението пак ще се повтори, ако се налага. На същият този принцип, логичният отговор е - ами пак същото, ако трябва. Нека има предсрочни избори и на 6 месеца, ако е необходимо, докато не стане промяната, която, мисля, всички искаме.
Вторият отговор на въпроса какво, аджеба, искаме всъщност, е точно това - промяна. И не само го искаме, но и го правим. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не вижда, че промяната вече се случва, в момента България е един врящ казан и се вихрят събития, които решават бъдещето ни за години напред. Трябва да е и особено наивен (за да не кажем направо глупав), ако намира, че в България в момента всичко е прекрасно и безоблачно. Хората протестират, когато не са доволни от нещо. А Алеко Константинов казва "По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня". Свинете не протестират. Очевидно, за да искат оставка на правителството вече шести месец, хората не се чувстват особено щастливи. Защо човек да се вдига на бунт, ако всичко му е наред? Няма логика подобно действие. Точно както няма логика и сума ти хора днес да изберат непривличащата ги емиграция в някоя страна - която, колкото и да е развита, нито е цъфнала и завързала, нито е чак такъв земен рай, какъвто си представят мнозина - ако са си добре в родината. Нито е логично или обяснимо човек, живял в пространството на "светлия социалистически рай", да иска да бяга в ада на "прогнилия западен капитализъм" и да остане там - а както сами знаем, това многократно се е случвало. Не е зле повече хора да се позамислят върху този скромен факт.
Лично на мен, като гражданин и данакоплатец, ми е най-последният проблем (да не го кажа в по-грубия вариант) кой точно "върти държавното кормило", стига той да върши работа. БСП, ДПС, Бойко, Костов, Светльо Витков, ако ще Митьо Пищова да дойде да управлява, не бих имала нищо против, ако той управлява добре, така че ние да се чувстваме "като бели хора". Едва ли има чак толкова върли идеалисти, които да се бунтуват ако всичко им е наред, просто "ей тъй, нА", в името на самия бунт. Обяснение от сорта, че на хората им липсвал адреналин, работа и редовен полов живот, е направо детинско. Кому е нужно да мръзне зимата или да се поти в летните жеги на площада, че и да води и децата или внуците си да гледат как униформени маризят мирни граждани? Толкова ли нямат друга работа тия хора бе? И ако е така, защо докато едни протестират, други си пият кафето на Витошка (или където и да е), без да си мърдат пръста? "И за какво?" - разсъждават те. "Като се махнат тия, ще дойдат ония, или други ще дойдат; които и да са - все едно е, всички са маскари". Интересно обаче, дали ако ги попитат биха ли искали по-добра среда за децата си, по-уреден живот и поне малко по-голяма заплата, тия хора биха се поколебали изобщо... Още по-интересен е фактът, че ако след някое и друго време (което може и да не бъде днес или утре, но все ще се случи някога) животът в България стане действително по-добър и по-уреден, 90% от същите тези върли противници на протеста ще се гордеят и бият в гърдите - "Ние го постигнахме"... Това не е гениално съждение, а просто пътят на житейската логика (д**а и житейска логика!).
А междувременно протестите продължават. И недоволството на студентите продължава, както и окупацията на университетите. "И за какво?" - ще попитат мнозина... Това е наша национална тайна!

Поздрав по случая с ТАЗИ ПЕСЕН

Кратък обзор на актуалните (все още) събития

Преди вече доста години, в един свой материал по съвсем друг повод, г-н Иво Беров пише следното :

"Съобщение от пресцентъра на МВР: Под прикритието на нощта, мъж, жена и дете се нахвърлиха срещу шепа от стотина нищо неподозиращи и останали беззащитни под бронята си полицаи. Воден от неистовата си злоба, мъжът се удари в палката на един доблестен служител на МВР и падна от яд на земята. Вместо да си признае, че е манипулиран от определени политически сили, мъжът продължи да се удря в палките с цел да направи държавен преврат. В същото време озверялото дете започна да обижда полицаите, като зверски се разрева срещу тях. С риск за живота си и след мъчителна борба, те успяха да го приведат в безпомощно състояние, почти без да му нанесат смъртоносни травми. Направената справка в архивите на МВР дава известно основание да се смята, че детето май е незаконно родено и следователно е лумпен. В нарушение на конституционността и в разрез с парламентаризма, майката на лумпенчето се опита да застане на негова страна, но добре, че заслепена от ярост, не намери пътя към него и се блъсна в полицейските щитове. С което държавността бе спасена.
Всичките стотина доблестни служители на МВР, проявили героизъм, са повишени в полковници, генерали, генерал-майори, маршали, адмирали и контраадмирали. В тяхна подкрепа Националната телевизия ще излъчи тържествен концерт с песни и танци до зори, мултипликационни филми и много развлекарелни програми."
Цитираният текст, уважаеми дами и господа, е публикуван във вестник "Демокрация" на 11 януари, забележете, 1997 година!
Да ви звучи невероятно и дори неприятно актуално и днес? ...

Дежа вю, или?...

В позабравената вече есен на 2007 и провелата се тогава 40-дневна учителска стачка, тогавашният зам.министър на просветата, Кирчо Атанасов, заяви, че "Учебната година и матурите могат да пропаднат тази година, ако стачката се проточи още 2 седмици". По-паметливите сигурно ще си спомнят, че тогава учителите стачкуваха още точно месец след въпросното изявление (преди да бъде брутално смазана с всички средства на властта)... И нито годината, нито матурите, нито ваканциите пропаднаха. И днес Съветът на ректорите, точно два дни след старта на студентските протести, авторитетно отсича, че сме били заплашвани от "нулева година". Просто съвпадение, или? По-интересно е логичното продължение - при положение, че протестите продължават вече към две седмици, "нулевата година" би следвало да е кажи-речи факт. Ако за 10-тина дни протестиращите студенти са успели да "произведат" провалена година, то това е просто рекорд, непостижим за всички министерства от кабинета към настоящия момент! Ех, ако и цялата ни държавна администрация беше толкова експедитивна поне от време на време!...

Продължаваме...

Студентските окупации продължават... Вече и ВТУ се включи, и НБУ, и много други ще последват. Време е.
Ама кой какво и как бил казал, къде авторитетно по телевизията, къде по сайтовете, дирижирани от Пеевски - вериги и не знам си какво още, нацията била разделена, обществото било болно, на студентите някой бил плащал... Платените "другари" и "другарки" съдят по себе си може би? Онези от жълтите павета - платени; студентите - платени. Май много станаха, но такива са официалните конспиративни теории на "твърде запознати", очевидно абстрахирали се от факта, че ако се сборуват всички люде, на които теоретично някой бил плащал, получената сума би решила проблема с пенсиите, че и за тринайста пенсия може нещо да остане.
Пък какво щяло да излезе и от този протест и щяло ли въобще нещо да излезе? Няма никакво значение как ще приключи и какво ще излезе в крайна сметка - рано или късно "наглите" ще се махнат, къде драговолно, къде принудени... Важното е, че всичко това се случва, и това само по себе си е прецедент. Надежда има... Въпреки всичко.

Хайде наш'те

И още веднъж - струва ми се, че ТОВА е желателно да се види.
Оставка!

Не може просто да влезете, да привлечете загриженост, и после да излезете

Ето какво преведох днес от блога на чуждестранен автор. Реших да го постна и тук - полезно е и мисля, че казва ясно доста неща:

Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.

Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така

И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?

Източник

Още за охлювите от Кръстьо Кръстев

В преломни мигове охлювите стават народен идеал. И никой не ги пита дали искат.

\\\

Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.

\\\

Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.

Busted?.....

Хора, какво става тука бе? Човешкият живот да не се е превърнал изведнъж в кръчма - всеки да влиза в него когато му скимне, и да си тръгва в мига, в който му затъпее? Един такъв елемент мина току-що през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от праведната си недосегаемост. Не че се оплаквам, но за някакви си шест месеца втори такъв случай ми идва малко в повече... Силите се възстановяват но това ще остане.

Права и кривини

Напоследък стана изключително модерно да се говори за "вредните условия на труд", в които управляващите - горките - били принудени да работят... Вчера по време на протеста се прочете документ, получен от висш държавен чиновник, в който, с твърде неясни и неизпипани граматически изречения, както и пренебрегвайки фактологическите неточности, последният изтъква въпросните "вредни и/или застрашаващи условия" като един главен и определящ фактор за следния изникнал казус - пояснява се ролята на загражденията към библиотеката на БАН. Те били сложени, понеже протестиращите "възспирали достъпа на народните представители" до въпросното ментално хранилище. И понеже парламентаристите били затруднени до достъпа си към хранилището на разума, става ясно защо те вършели глупости. Последното, разбира се, не бе съобщено, но то е по подразбиране. Като оставим черния хумор настрана, въпросът за "вредните условия на труд" днес става тема за поредното правителствено словоблудство и словесна еквилибристика.
Когато чух тази реч, ненадейно, без да искам, си припомних следната анекдотична случака, на която станах свидетел преди години. Отидох с една приятелка на гости у тях, да пием по кафе. Дъщеричката й (във втори или трети клас) вече се бе прибрала от училище и блажено гледаше детски филмчета. "Марийке, не се ли бяхме разбрали днес ти да измиеш чиниите?" - попита я приятелката ми. Представете си какъв отговор даде Марийка - "В момента, мамо, ти нарушаваш правото ми на почивка!". Ха така! Оказало се, че тъкмо него ден в училището дошли някакви психолози или педагогически съветници да им обясняват за правата на децата и как те по никакъв начин не бива да бъдат нарушавани. На въпроса на майка си дали, аджеба, въпросните психолози са им обяснили, че освен права, децата имат и задължения, дъщеричката отсича: "Не съм чула такова нещо".
Не ви ли напомня хитрото измъкване на това малко момиченце именно поведението на днешните държавни чиновници и безобразното отношение към целокупния електорат и колосалните изисквания срещу въпросния, който нарушавал техните права? Нямаме предвид правото на българските депутати да посещават академичната библиотека - по-скоро имаме сериозните основания да подозираме, че част от тях вероятно не знаят цялата азбука, а посещението в библиотеката е ставало толкова рядко, колкото "ваканцуването". Този неологизъм бе измислен от млад депутат от ДПС, а наскоро Станишев превърна думата в обвинение срещу опозицията. Той също много се радва на нови думички. Като човек, роден в Херцен, Украйна, който чудесно би трябвало да знае украински, руски, а във филиалите на КГБ, изучавал даже английски, той си е същински полиглот. Особено като прибавим и познанията му по български... Обаче най-вероятно по време на следването толкова се е уморил от посещения в библиотеки, че затрудненото придвижване от народното събрание до библиотеката си е жив тормоз, нарушаване на правата, малтретиране и направо геноцид! Това вероятно се е имало предвид във въпросния документ...
Та така, скъпи приятели - ние, протестиращите, нарушаваме правата на народните представители. А задълженията им?

Ах, тази чалга...

Да, правилно прочетохте - феноменът "чалга" за пореден път ни накара да ахнем, като и този път не беше от възхищение...
Днешното ми включване трябваше да съдържа съвсем друга информация и разсъждения по други факти и събития, но - какво пък, малко встрани от темата за протестите и правителствените компетентности и задължения...
Размислите ми бяха провокирани от ето ТАЗИ новина, станала повод за ето този коментар на една личност:

Емил Ботев, 24 Септември 2013, около 03.00 часа
"Налага се още веднъж да се появя - за което се извинявам и съжалявам. Налага се да обясня, че предпочитам всичко да изглежда като просто съвпадение, но ако не изглежда така - отново се извинявам и съжалявам. Не бих искал това, което пиша и показвам тук да се възприема като заяждане и болна амбиция - ако изглежда така - пак се извинявам и съжалявам. Просто понякога става така, че съвпаденията са прекалено близко едно до друго във времето и пространството... В коментара си тук от 20 Септември просто исках да кажа, че чалгата не е просто музика... Както и фашизма не е просто политическо течение... Както и че целенасоченото изтребление на културата и спомените на едни народ и една земя не са просто невинно стечение на обстоятелствата... Нещата могат да бъдат много, много дълбоки, ако човек реши да ги загледа както трябва.... Всъщност не искам да обяснявам, нито да пиша повече... Ще добавя само, че НЯМА КАК ДА е случайно, че града на избрания, финансирания и коронован да опростачи цялата нация и култура на България, уважавания бизнесмен и голям приятел на Слави Трифонов г-н Митко Пайнера, който град е и гордо седалище на прочутата му фирма е "избран" за сцена на този открит урок - едновременно по падение и потресаващ примитивизъм -от една страна, и по свикване с болката от блясъка на непокритата чиста ИСТИНА - от друга. В случая - ИСТИНАТА за това докъде всъщност сме я докарали... всички заедно... със стремежа си към поддържане на престорени усмивчици, добро настроение, подчертана вежливост, позитивно мислене, подминаване на какво ли не... и понякога... всъщност често - с недомислено лековато отношение на сериозни хора към сериозни феномени и явления... Тъжно, много тъжно наистина. Извинявам се още веднъж, но точно в рамките и контекста на тази много случайна и съвършено нетипична за мен дискусия - в която още не знам как се набутах сам - нямаше как да не добавя това:
http://www.youtube.com/watch?v=figfuuTN148
"...така трябвало да стане" - чувам да казва мъдро и спокойно към края на филмчето един от юнаците, които товарят трески от рояла Блютнер за подпалки в раздрънканото си комби... И се чувам аз да изричам нещо подобно в какви ли не ситуации....А въпроса за отговорността???!!! А въпроса за уроците, които всички трябва да учим.... те остават открити... И понеже в предишните коментари загатнах за една фраза на проф. Дайнов по темата, но от деликатност и учтивост, да не засегна някой си я премълчах, сега шамара от срама и унижението, което трябва да споделя наравно с всички будни българи просто ме принуждава да изговоря това, което - така или иначе и от самото начало - иска да излезе. Ето какво кратко и ясно каза преди много години Евгени Дайнов: "Когато на един готин човек му е кофти - това е блус, когато на един кофти човек му е готино - това е чалга..." Извинете ме още веднъж. Нищо лично. Всъщност това изречение беше единствения коментар, който исках и трябваше да напиша още в самото начало... Другото - поне според мен - са празни приказки!!! Не изговорих правото слово и сега ме е срам... ... защото - абсурдно или не - си мисля, че ако бях имал силата да съм себе си и в тоя дребен, нищо не значещ конкретен случай, онзи роял можеше още да си стои цял и забравен там някъде, запазил шансовете на някой роден не на място Рахманинов да го докосне... Няма значение кой какво мисли... Аз мисля, че АЗ убих този роял за да ме научи на това, което... и без друго винаги съм знаел... но не винаги съм правил. И знаете ли защо? ЗАЩОТО - както казва слепия, но виждащ повече от зрящите полковник Слейд - IT'S TOO DAMN HARD! /извинете ме за чуждия език - вече над 20 години се мъча да преведа това на добър съвременен български и не съумявам/.

Случката с рояла, разбира се, няма нужда от коментар. Можем само да опитваме отново и отново да се борим за това подобни явления да се случват все по-рядко, доколкото е възможно. По отношение на чалгата обаче... Още веднъж искам много ясно да подчертая, че не обичам чалгата, не слушам въпросния жанр и не бих я причислила към висшите форми на културата, изкуството или каквото и да е, но също така не смятам, че тя е изворът на всички злини у нас. Всички приятели, които мислят, че чалгата е проблем номер едно на тази държава и трябва да се забрани, а тези, които слушат такава музика, са "кофти хора", искам да посъветвам да не мислят повърхностно, а да разгледат нещата и от другата страна на медальона. От къде идва всичкото зло и цялата простотия в страната ни? Не е ли чалгата само една капка в морето от неща, които не трябва да ги има у нас? Колко много други пошлотии съществуват в България и откъде идва и ни се налага тази анти-култура? Колко грозни и отрицателни явления остават непроменени и пренебрегнати, заради нашето безразличие - от рекламите по телевизията, радиото, вестниците, та чак до масовото информационно затъмнение и отвличане на вниманието от същинските събития и проблеми. И защо толкова много хора все по-често избират чалгата пред Верди, или "фолк-дивата" Андреа пред Андреа Бочели? Едва ли само защото са "кофти хора". А дали е случаен фактът, че младите толкова често предпочитат дискотеката пред концертната зала? Ами къде стои ролята на родителите в техния избор на развлечения? Много тъжен е фактът, че мама и тате невинаги имат време и желание да въздействат върху и да оформят (доколкото им е възможно) вкуса на своите рожби, защото са твърде заети да мислят как ще изкарат месеца... А замисляме ли се какво е положението в родното училище? Вървим по коридорите на училището и чуваме как второкласникът крещи на приятеля си „Мангал!”. Другарчето му отвръща "Педал!". „Малки кретенчета”- снизходително оценява ситуацията баткото-третокласник... А околните срамливо свеждат поглед - нали не те са носителите на простотията; пък и "децата" са малки и глупави още, не разбират... Само че малкият, глупав и неразбиращ човек расте, а с него расте и наглостта му. И скоро той ще обръсне главата си, ще обуе кубинки с дебели подметки и ще вика възторжено „Циганите на сапун” – макар че най-вероятно не знае каква е химическата формула на сапуна, не познава процеса на „осапуняване” като патоанатомите и въобще не използва въпросното миещо средство... Или ще излезе с група приятели пред входа на някое училище и ще пребие до осакатяване случайно избраната жертва. Просто така, за развлечение. И защото обществото е било безразлично към неговите ксенофобски прояви...
А не е ли и Холокоста горчив плод на общественото безразличие? Днес ние оценяваме колко е кошмарен геноцидът спрямо огромната маса хора; колко концентрационни лагера е изградил Третия райх; настръхваме от броя на жертвите... Но много рядко си задаваме въпроса - как е възможно хуманистична Европа, с нейния толкова човечен морал и нейната изстрадала култура да допусне тава ужасяващо насилие; да допусне един очевидно болен човек, социопат, дегенерат, да създава теории, обричащи на гибел милиони хора... А Европа да кротува; да позволява с безразличието си буйния цъфтеж на злото. Тъй да се каже, в името на мира... Да не дразнят звяра...
А кой е позволил на палето да стане звяр?
Хубаво е човек да разсъждава върху нещата които ни заобикалят, но не токова еднопосочно и праволинейно.
Фразата "Пътят към Ада е застлан с добри намерения" принципно е приписана на Данте. Не трябва да забравяме тези думи. Защото често сме безразлични към злото – и понякога това безразличие е мотивирано от добри нямереня и криворазбрана етика... А безразличието е дълбоко аморално. И е един от най –каратките пътища към Ада...

...

12 години от терористичния атентат на 11 септември 2001 г., от трагедията, при която загинаха 2996 и бяха ранени над 6000 души... Поклон пред невинните жертви!

Честит празник!!!

Нищо особено, но все пак, да отчета дейност. Следващите писания, които замислям, са далеч по-интересни. И така...
Честит празник на всички българи! На този ден, деня на Съединението, ние с право се гордеем да сме били народ със собствена воля, довела до единството на българите през главата на тогавашните велики сили.
Няма да се впускам в детайлно описание на събитията от тази дата през 1885 година, нито да навлизам в деликатната тема дали, аджеба, не трябва именно 6-ти септември да е национален празник на страната ни, а не трети март, когато друг ни е освободил (а после и заробил - както Апостолът съвсем правилно е предрекъл - като да ни е урочасал). По-скоро искам да обърна внимание на един друг детайл, по който - както може да се очаква - нито една медия, никой български сайт (изключая г-н Иво Инджев и други единични коментари на отделни хора), не дръзна да се изкаже вчера.
"Именно вчера, на 5-ти септември през 1944-та, без никаква необходимост от подобни мерки, Сталин скъсва дипломатическите отношения с България, която не оказва съпротива на половин милионната Червена армия, застанала на Дунав в готовност да преследва германските войски в тогавашна Югославия. Вместо да премине през българската територия, армията Сталин налага окупация, която продължава три години и променя хода на българската история завинаги... Именно 5-ти септември предопределя 9-ти, празнуван повече от 4 десетилетия като национален празник в условията на еднопартийна диктатура. Това е тотално неизвестно на българите и до днес и една от най-грижливо пазените истини по веригата на причинно-следствената връзка..." Затова и в дупката, в която се намираме, копаем ли, копаем и все не стигаме дъното - познаването на собствената ни история е крайно избирателно и пропускливо. Никакво внимание към датата, на която Съветския Съюз обявява война на нашата страна, давайки началото на своята агресия и окупация. Акта на обявяването на война срещу Родината им комунистите не отбелязват, не почитат, не отдават никакво внимание. Защо пренебрегват така избирателно такова важно събитие, никой не знае. Странна е комунистическата логика, отбелязват само края на войната срещу България-9-ти септември, но началото на Съветско-Българската война така и никой не споменава.
Ама, биха казали някои, защо ни е днес да обръщаме внимание на всичко това? Нали хората казват - "минало - заминало"? Може, но един голям български историк (Тончо Жечев) беше казал - "Тежко и горко на оня народ, който, в движението си напред, не е непрекъснато обърнат назад".

В чест на Пражката пролет

Цък

"София - провинция"... и вестнк "Провинция"

Провинция е дума с латински произход, означаваща територията на дадена страна, намираща се извън големите градове. Понятието възниква в древната Римска империя, където под провинция са се разбирали обширни територии (които отговарят приблизително на съвременни държави) на държавата, управлявани от местни управители и притежаващи главни градове.
В зората на демокрацията - към 93-та година, или някъде около това време - на мода у нас беше вестник със заглавие "Провинция", който дори се радваше на пищна реклама. До 1-ви октомври 2012 пък просъществува (за по-малко от три години) вестник “Република”, издаван и редактиран от "живия паметник на българската журналистика", Петьо Блъсков. Този вестник вече също е далечно минало. Вместо него, тук-таме из столицата се разпространява в."Репортер". Блъсков успя да издаде доста скромен тираж от "Република", който излизаше под претенциозния девиз "Малко думи – много истини". За думите не знам, но истината е една - че нещата щяха да стоят много по-иначе, ако Блъсков беше като известния медиен магнат и хламидиен партньор на БСП, другаря Делян Пеевски и вездесъщата му майка "Рени Тотото" - собственици на всички правителствени медии, включително и на медийния "венец на еволюцията" - БЛИЦ. "Репортер" е определен гръмовно като "Вестникът на ХХІ век". Повече от смешно, като се има предвид дълговечността на предишните Блъскови издания. Но преди всичко лъха на "помен с чужда пита", тъй като пак около 90-та година първият частен вестник, който излизаше у нас, са наричаше "Репортер 7". И се списваше така, че и до днес се помни. А какво ще остане от запомнящо се име след година-две експлоатация от Блъсков, още от сега е ясно...
Подобна съдба очаква и лицата, стопанисващи въпросните издания - когато се смени властта, а с нея и нагласите, както и всенародната любов. Та ще остане тогава от г-н Президент Пеевски само "Дидо тарикатчето", а от Негово Превъзходителство Блъсков - само "бабин Петьо".
Изниква обаче резонният въпрос как така подобни персони, ако могат така да се нарекат, към момента стоят на върха на обществената пирамида... Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно, но най-просто казано - те ти го резултата, когато се мине от "провинция" на "република", без да се извърви пътя. И някак от "Провинция" до "Република", еволюцията е в полза на гръмкото заглавие "Република" - и оттук започва смешното, но и тъжното - защото "градски" и "провинциални" проблеми няма и разделението им на такива е просто нелепо.
И като стана дума за провинция... Чувам, напоследък са се появили някакви подмятания че, видите ли, хората в провинцията не протестирали - довод, разбира се, веднага дал повод на Станишев да отбележи как трябвало да се прави разлика между София и провинциалните градове, "където било тихо". За жалост не е самотен в това си твърдение до момента - ТУК един обяснява защо, аджеба, "провинцията" не протестирала; ТАМ пък друга отбелязва авторитетно, че страх и бедност душели протеста в малките градове...
Изобщо, у нас вече не първо десетилетие се наблюдава този интересен феномен - мине се, не мине, и някои хора току "открият" за кой ли път някоя очевадна истина, като например, че "София не е България" или че хората от малките градове са зависими. Но да "откриваме" един и същи проблем, а после да го забравяме, без да правим нищо по въпроса, е практическо приложение на фразеологизма "наливане от пусто в празно", на който съм сигурна, че всички знаем смисъла.
Освен това всичко казано във въпросните (и много други) статии е до голяма степен вярно, но и много опростено и следва една формална логика. Да помислим малко - как стои положението във Варна, например? Става дума за голям и важен град, областен център и "морска столица", но Варна също не протестира, освен в началото (първите дни имаше по над 2-3 хиляди души, голяма част от тях присъствали и на февруарските протести). Февруари хората имаха "обект" на протести там, на място, предвид факта, че Енерго про се намира във Варна. Сега чисто технически законодателното тяло е в София, на 500 км от варненци. При положение, че индивидите във въпросната сграда не чуват какво става под прозорците им, дали биха "забелязали" митинг на разстояние от 500 км? Затова варненци "на протестират", но това не пречи на много хора там активно да изразяват позиция в интернет и с каквото могат да са полезни на всички в София. А защо русенци например не протестират, след като местната власт е на ГЕРБ? Може би хората там не искат нищо ГЕРБ, нито БСП, колкото и разни "авторитети" да ни убеждават, че друга опция просто няма. И да, дори и да са от ГЕРБ, шефовете на заводи, предприятия и фирми са повечето червени - и как да търси човек после работа, като плюе срещу тях, остава реторичен въпрос...
Освен това лятото е сезонът, когато се прибира реколтата, също така е и сезон на туризма, хотелиерството и ресторантьорството. Да сме живи и здрави до зимата (макар лично аз да се надявам до тогава кабинетът "Орешарски" вече да е минало свършено), пък ще видим дали тогава в "провинцията" още ще е "тихо"...
Инак формалното разделение "София - провинция" се дължи на сложни исторически и социологически фактори, но е силно задълбочено именно в епохата на "светлия социализъм" и, както почти всичко от съответното време, е изкопирано от руски модел - от престараване чак сме надминали оригинала. Петте века османско владичество, колкото и тежки да са те, не включват крепостничество, както е в някогашна Русия. Всеки, който има поне обща представа от историята, знае, че дори Османската империя е била по-напредничава от руската. Просто не е за вярване, че въпреки това обстоятелство ние до ден днешен не можем да се откъснем от сянката на последната, нито от маниакалното желание на управляващите да бъдем нейно умалено копие - в момента дори чисто физически...
Много формално и опростено е и твърдението "София не е България". Все едно, както каза един литературовед тези дни, гърците да кажат "Атина не е Гърция" - при което почти сигурно веднага ще ги линчуват. София е столица и е нормално там да са събрани хора от всички краища на страната - и те да са решителни (дори само предвид факта, че са напуснали родните си места и поели определен риск), да знаят повече, да виждат повече истини. Просто защото управляващите са пред очите им, познават и кътните им зъби, знаят точно какви ги вършат. А по селата лидерите на партии и управници ходят главно преди избори и се представят много, ама много загрижени за хората. После забравят. Особено е страшен новият феодализъм в малките села и градове. Хората се боят за насъщния. Но един поет беше казал: "Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира?". Не е само хлябът. Хляб без свобода присяда. На мислещите.
И още нещо, с което е хубаво да сме наясно - "провинциализъм" (тази дума не присъства в никой от популярните световни езици, а ако я има, не носи отрицателната конотация, която се долавя у нас) днес не е пространствено или териториално обособена, а описва духовно качество. Човек може да е роден в Париж и пак да има "селски" манталитет, точно както може и да живее в най-затънтеното село, но да притежава морал, достойнство и чест, с каквито и "гражданите" не могат да се похвалят. Категорията "провинциализъм" в този смисъл говори за духовна свързаност с бронзовата ера и наличие на конски "капаци на очите".
Всички в България добре разбират ситуацията и никой от интелигентните столичани не се отнася с презрение към жителите на други градове и села. Само е малко обидно, когато зарязали семействата си висят денонощно по палатки и площади, а все от някъде се чува коментар "безделници". В името на делника на всички българи го правим. Искрено и почтено, не платено, както се опитват да внушат. Правим го, за да имат и българите празници. Някога. Да се надяваме, скоро... Останалото вече си е чист "провинциализъм".

Ваканцийо любима!

От 5ти слугите и слугините на народа се отправят в "заслужен" отдих и законодателното тяло се отдава на почивка, в качеството си на обект номер едно в страната - предсрочно, както вече стана известно. Предложението за почивка от 7-ми биде безпрекословно отхвърлено от същите. Страната трябва да се съобразява с тях, както и протестиращите. Парламентът ще пусне кепенците от тази дата, по предложение на Христо Бисеров - предложение, прието "на първо четене". Законодателното тяло ще може да се изтегне по-рано на златните пясъци и слънчевите брегове, а палатите на ЕвТиноград са в очакване на високопоставените гости. И всичко това, благодарение на голямата загриженост, която намали конфронтацията, инфлацията и нацията. Усърден социалистически труд кипи, та чак прекипява... Като резултат от прекипяването, се получава и загар - така че народните избраници ще загорят много скоро. Всекиму - според заслуженото. Те се отправят към плажовете с чувство за изпълнен дълг, други пък - към барикадите. Някои пред Парламента, други в Евксиноград, трети кой знае къде... Настъпва време за големия летен отдих - летоброене, лятно слънцестоене, няма значение какъв етикет ще му лепнем. Може и сиеста. В друго отношение може да сме назад, но по този показател не отстъпваме на най-напредничавите. Започва лятното замразяване на телевизионни и радиопредавания, но не и на партийния живот на основния столетен субект на властта.То бива, бива патриотизъм, ама от този, нашия, чак тръпки побиват... Въпреки горещината.

"Идеали" и жвачки - при това словесни

Изминалата седмица изтече под знака на (поне) две паметни събития. Едното, както вече сте се досетили, е случилото се в "онази нощ", както и произтичащите от това въпроси - кой, кога, как, с чия помощ и какви подръчни средства разпоредил/бил виновен/носи наказателна отговорност, или кой даровит "стратег" натоварил "х" броя депутати в "белия рейс" и го метнал сред хората... Това тъй "сложно" разследване, комай не е по силите на родното МВР, а направо си плаче за Интерпол!
Другото, разбира се, е не по-малко емблематичния ежегоден събор на социалистите на Бузлуджа. Депутатът от БСП Антон Кутев се изказа възторжено колко по-лесно било да се съберат 50 хиляди души "на разходка след работа" по жълтите павета, отколкото на един връх и допълни, че голямата разлика между настоящото и предишното управление била, че сега поне не ги притискали полицаи или не се опитвали да ги държат през полицейската и държавната машина, което било постижение на демокрацията.
Коментари върху смисъла и съдържанието на въпросната реч няма да правя. Ясно е обаче (и не е чудно, предвид партийната му принадлежност), че господинът е от онези, за които "постиженията на демокрацията" се изчерпват с "Кока Кола" културата и дъвките "Орбит", заменили някогашните жвачки "Идеал", за които все още мнозина тайно или явно мечтаят.
Още са живи онези, които добре помнят жвачката "Идеал". Въпреки всички минуси, тя има преимущества, които днешните нямат. Освен, че прави големи балони, те не се лепят толкова по лицето, колкото тези от другите дъвки - лесно могат да се изчистят... Ако пък се сдъвчат квалитетно 3-4 дъвки, се получават гигантски балони. В училище, на двора, или на улицата, младите труженици на бъдещия социализъм лапват по една-две дъвки и с усилия започват да "жвакат" (което не е лесно - въпросната дъвка е твърда като "желязната дисциплина" в училище по съответното време!) и правят най-големите балони, които са по силите им. Всеки хваща своя балон за остатъка от дъвка, който е бил в устата му, и заедно хукват в редичка около училището, размахвайки победоносно балоните си, които след първата обиколка са станали твърди и здрави, почти колкото панаирджийските.
Ще попитате обаче, защо е тази възхвална ода на някогашните джвачки? Каква, бе джанъм, е връзката?... Ами, има я!
Първо, те останаха в миналото, точно както шоколадите "Крава", захарния памук и бонбоните "Снежанка", или Овчарчето Калитко, Данчо бабин Сусин и други персонажи, рожби на соц-реализма. И въпреки това днес и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им кохорта някак все едно живеят в онова "светло" минало, в което дъвките "Идеал" са лукс и мечтано лакомство за децата. Те изглежда не страдат от обстоятелството, че вече сме в пространството на хипермодерните времена, на високите технологии и интернет, а жвачката "Идеал" е музейна реликва.
Второ, парламентаристите, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, които трябва специално да бъдат експортирани с помощта на цял (и бял) автобус, удивително напомнят някогашните ученици от епохата на соца, които търчат, размахвайки изработените от жвачка с много труд и мъка балони и сегиз-тогиз надават крясъци - "Полицейска и държавната машина!!!", "Дестабилизация!!!", и извадени от нафталина лозунги от сорта на "Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ви чака, трудов път...".
Освен това малцина са наясно, че жвачката би могла да бъде и словесна - от онези, дето се процеждат измежду зъбите на някого, когато се опитва да обясни нещо... Явлението "словесна жвачка" ("Идеал", "Орбит" - няма особено значение какъв етикет ще й лепнете) се наблюдава, когато някой надълго и нашироко се опитва да разисква нещо по неразбираем начин и без особен смисъл, упорито го повтаря и "предъвква" отново и отново, но файда така и няма - най-много да излезе някой балон, който може да е голям, здрав и бая внушително изглеждащ, но на практика е "въздух под налягане".
Такава словесна жвачка е например обяснението за 50-те хиляди, събрани на Бузлуджа. Както казваше една баба, лека й пръст - "Тоз народ как се събра всичкия над кебапчийницата?". На снимката, която шества из медиите от въпросното събитие, се вижда около 1/6 от поляната. На нея има-няма около 1000 души, предимно насядали, създаващи впечатление, че са повече. Известни ли е на някого, че на тази поляна, правостоящи могат да се съберат 5-6 хиляди човека, а ако малко се посгъстят - максимум 8 хиляди. Като сложим и още 2-3000 в близката гора, сметката може и да излезе... И като попреувеличим, (ама с мярка) може да стигнем до цифрата 15 хиляди. Но пак няма да достигне цитираната бройка. А и прави впечатление, че тази година присъстващите са по-малко...
При това положение трябва ли да се чудим на медиите, които седмици наред лъгаха и изкарваха протестиращите пред Парламента първо "200-300 души", после хиляда, накрая с голяма неохота стигнаха до 10 хиляди? Или на репортажите, снимали протестиращи с определен ракурс на камерата, така че да изглеждат все едно са двама-трима на квадратен километър?...
Също такава словесна жвачка са и приказките на някой си г-н Валентин Георгиев ТУК, самовнушил си, че хората си нямат по-сериозна работа, та затова водят децата си да гледат как линчуват депутати в бял рейс...
И след като се преумори от надуване и пукане на балони от словесни жвачки, най-яловият, престъпен, уродлив парламент след 10 ноември, който 65 процента от хората не одобряват, взе решение да се оттегли в почивка от 7 до 31 август. Може ли хорицата без ваканция, при положение че за много от тях ще бъде последна? Обаче сега се усложнява работата с протеста - едни трябва да протестират пред ЕвТиноград, други пред станцията на Министерски съвет на Слънчев бряг, а за тези които трябва да ходят по разни острови и екзотични кътчета, където депутатите имат къщи, яхти и т.н. направо не знам как ще стане. В краен случай - на есен с песен, както се казва. Или с тояга, казват други. Ще видим...
И, както обичаше да казва един бивш премиер (дано никога да не го цитираме по други поводи!) - "Хубаво е, че се придържате към конкретиката. Ще видим, ще помислим, и като му дойде времето, ще ви отговорим". Нека да не "разтягаме локума" и да не надуваме балон от "словесната жвачка" - в крайна сметка колко души били на Бузлуджа, пък колко са на площада, пък кой как ги бил преброил, пък какво били казали социолозите/политолози, пък кой счупил стъклото на белия рейс, пък как въпреки че ни най най-малко не искаме да се върне ГЕРБ, на практика сме били искали точно това, пък кой какво бил измъдрил и колко точно бил велик (нищо, че не е бил, не е и никога няма да бъде Нобелов лауреат) и какви никому неизвестни анализи бил направил някъде си... Всичко това е "малкият дявол", както се казва. Основното е, че постигнахме дотук толкова, колкото целият 23-годишен преход не успя. Остава само да довършим започнатото и да приключим с този процес, а и с това правителство - точно както с жвачките "Идеал" и "социализъма".

Цитат на деня или глупост на тримесечието?

Г-н Михаил Михайлов, с творческия експресивен псевдоним "Мишо Шамара", изрази готовност да умре за Орешарски. "И да искат да ме убият, готов съм да умра за такава кауза" сподели Мишо. Сайтът "актуално.ком" категоризира това изказване като "цитат на деня" и го поставя на видно място... Макар че по-голямата част от коментиралите читатели изразиха бурно негодувание, че към момента господинът още не е изпълнил намерението си, а мнозина искрено му пожелаха успех в това начинание.
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".

"Комунизмът си отива"?

За съвсем непросветените, както и за тези, които са забравили - аз съм кротък и добър човешки екземпляр, "в разцвета на силите си", женски, по мненията на мнозина, "много добро дете"... Само че обстоятелствата ме превърнаха в лумпен и опасен платен провокатор. Като се замисля, втората квалификация придобих наскоро, но първата най-вероятно си е вродена. Лумпен съм се родила и още в невръстна детска възраст са ме приспивали с "Комунизмът си отива" на Васко Кръпката. Спомням си, че още тогава бая се чудех какъв трябва да е тоя комунизъм, за който Васко пее, че "си отива" и от когото се предполагаше, че децата могат да спят спокойно. Представях си го като хибрид между Торбалан и Баба Яга. Уви, комунизмът не си отиде... тогава. А дали ще го стори сега?
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")

Пози и позиции - "кратко" ексПОЗЕ

На 34-тия ден от протестите Едвин Сугарев е приет по спешност в болница, след 22 поредни дни гладна стачка. Това, че състоянието му не е добро, е факт. Че рискува живота си - също (да, човек може да оцелее без храна и за много по-дълъг период от 20 дни, но при нормални обстоятелства. Настоящите смутни и стресови условия са далеч от нормалните, пък и когато човек не е вече на 20-30-40 години и има налице не един и два здравословни проблеми, картинката се променя рязко в отрицателна посока). Че е най-добре да се оправи - също. Най-малкото, защото би било прекалено голяма жертва по вина на това правителство, ако нещо му се случи. Никой не заслужава да си отиде по такъв начин, нито управляващите заслужават България да даде човешки жертви заради тяхното дебелоочие и наглост. Въпреки това в последните дни цъфти неувяхваща реколта от злобни коментари относно "позите" на Сугарев - и то все от страна на хора, които за разлика от Едвин, не рискуват абсолютно нищо - и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... Или по-точно знам, но ще прозвучи грубичко. Циничните забележки, че правел лечебно гладуване, че изглеждал непроменен, или даже предположения, че си хапвал тайно пържоли, май е излишно въобще да ги споменаваме... Нека да поразсъждаваме върху някои от основните аргументи "против", които "критиците" редовно поставят.
Дискусии относно това дали и доколко някой (при това някой друг, а не ние самите) рискува живота си, или пък поставянето под съмнение на този факт и омаловажаването му като "позиране", са меко казано смешни. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да смята, че обявена гладна стачка е някакъв вид поза или че могат да се допускат каквито и да било злоупотреби. Законово обособено е, че когато едно лице минава официално на гладна стачка, то е непрекъснато под лекарско наблюдение, като изследвания се правят всеки един ден - с едно елементарно вземане на кръв/урина много лесно става ясно дали и кога индивидът е приел за последно хранителни субстанции. Също така всякакви твърдения от сорта "на него/нея нищо му/й няма" са меко казано неуместни и неетични, когато става дума за някого другиго, извън изказващия въпросното твърдение. Народът е казал - "на чужд гръб и сто тояги са малко", а Библията - "Не съдете, за да не бъдете съдени". Мисля, че няма какво да разясняваме - смисълът е един и същ, и все за "съдниците" се отнася.
Относно гладуването като форма на протест. Безспорно гладната стачка е крайна мярка, която никога не е и няма да бъде одобрявана от всички. Право на мнение, разбира се, има всеки. Но нищо не пречи, дори когато не приемаме нечия позиция, да се отнесем към нея ако не с разбиране, поне с полагаемото уважение. Мнозина гледат с пренебрежение и не се впечатляват от подобни прояви, а някои направо ги определят като "изнудване" или дори "тероризъм". Подобни категоризации са несъстоятелни с оглед това, че става дума за живота на "изнудвача-терорист" - историята не помни случай, при който някой да търси лична изгода (в което дефинитивно се състои изнудването), залагайки най-ценното (поне от гледна точка на хуманизма) - живота си. Изнудвачите преди всичко се грижат за собствените си нужди, а това рядко е свързано с каквито и да било рискове, най-малко пък за здравето и/или живота. Гладни стачки са правили Ганди, кметът на Корк в Ирландия през 20-те, което дори завършва със смъртта му; десетима затворници от ИРА гладуват през 80-те и никой от тях не оцелява; кубински дисиденти също гладуват против Кастро в началото на 70-те, а друг кубински дисидент прави същото в близката 2010 и също умира. Списъкът е безкраен. Да, гладната стачка е крайно средство и малцина се решават на нея, но както виждаме, историята помни много подобни примери. Къде сме ние? Серията от гладни стачки от началото на 1989 година, както и серията от щафетни гладни стачки от април и май, същата година, са събития, получили много широк международен отзвук и подкрепа, и в които участват стотици активисти на Независимото дружество за защита на правата на човека. Тези събития са документирани - няма място за съмнение. Не говорим дори за гладната стачка на д-р Николай Попов в условията на затвора, продължила 250 дни, като от един момент нататък човекът е насилствено захранен венозно.
Относно коментарите, че това било "шантаж по емоционална линия" и дори "детински номера", бих искала много ясно да припомня факта, че - независимо дали това харесва някому или не - днес ние живеем в пространството на една хуманистична по дефиниция, християнска по религиозни традиции и европейска (обособено не от географски фактори, а от историческия процес) цивилизация. В нея хуманизмът е заложен като фундаментална доктрина, и той поставя човешкия живот като висша, върховна ценност. Най-малкото, поради тази причина, е дълбоко аморално да се игнорира (от управляващите) или плюе (от странични люде) човек, който залага живота си заради убежденията си - още по-малко пък да се "пожелава" смъртта му (мнозина дори това правят, колкото и трудно за вярване да е това!). Друг е въпросът, че подобна форма на протест като цяло и тази на Сугарев в частност, очевидно търси морал там, където го няма. За комунистите срам, морал, съвест, или човещина са категории непознати. Точно Едвин написа за тях - "Комунистът е същество, свикнало с лъжата като свинята с кочината."
Обобщение - фактът, че даден човек е готов да защитава позицията си на всяка цена, не е и не може да бъде поза. Всеки един човек има право да заеме позиция и да я защитава - при това чрез реални действия, а не от "позицията" на анонимен коментатор в интернет - и както и друг път съм отбелязвала, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Основната разлика между тези две понятия е, че в единия случай имаме доста конкретно разграничаване между нечии думи и действия, а в другия - съответствие помежду им. Поза е модерното днес явление човек, убил пет деца или изнасилил бабичка (моля примерът да не се приема буквално!), да влиза в църква и да се кръсти (често неправилно), както и да носи на надипления си на три ката врат няколкокилограмов синджир, от който виси кръст. Поза е също така да озвучим целокупната реална и виртуална околия какви върли вегетарианци сме, колко вредно е месото и как вегетарианството ще спаси света от зло - а насаме вкъщи да мааме кюфтета с шкембе чорба. Позицията обикновено предполага и конкретно действие. И в тази връзка - приемам позицията на непротестиращите - не искат, не го правят. Но какво искат активно непротестиращите, активно мрънкащи срещу протеста - във всички негови форми - за мен остава непонятно.
Разбира се, в тази наша държавица, с тези жилави пипала на партията, вяра не може никому да се има, но все пак, поне за вдъхновение, можем да се абстрахираме от параноята си и да подкрепим, или поне проявим разбиране и елементарна толерантност към някое смислено деяние, което не гони претенциозни цели, не се опива от собственото си големеене и не се преструва, че негодува, макар и (дори чисто хипотетично) извършителят му да е здраво замесен в минали, че и настоящи игри.
"…Хвърли поглед пред себе си към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря. А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце ... И разсипано в искри, то угасна…". Мнозина са забравили, а някои въобще не са виждали и с периферното зрение този текст, нито знаят името на автора му. Само се въздържайте от критико-идеологически клишета. "Останалото е мълчание…" - У.Шекспир

Горчиво кафе

Горчиво е кафето, което гражданинът Джоро Джорев от столичния квартал Мусагеница отпива на малки глътки в махленското кръчме, с цел изтрезняване... "Горчиво кафе" - но не по Христо Смирненски, а по-скоро по тертип на група "Уикеда" и "Ние с Боби двамата пием кафе". Боби, друг виден представител на целокупното кръчмарско съсловие, в момента го няма - рано сутрин той ходи на хората по къщята, да поправи на черно я бойлер, я печка (няма как, и пари требе да се изкарват, че да има за ракийца) - така че Джорев седи сам на маса, "работи над себе си", както се пее в песента, и размишлява над живота като такъв.
Внезапно отвън се дочува врява, като на пазара в Люлин. Вървят хора и нещо крещят... Разнася се пронизителен писък на свирка - после втора, трета... Този писък отеква право в неизтрезнялата още глава на Джоро и директно атакува заспалата му мозъчна клетка (мозъчен клет?), така че той едва не пада обратно под масата, откъдето едва преди 30-тина минути е изпълзял след тежката изминала нощ. Отваря се рязко вратата и отвън с дразнещо бодър и свеж вид влиза бай Мите Митев - комшия на Джорев, странен човек (по критериите на Джоро, направо "хахав"), безработен журналист, пишеше там в некъв вестник, ма оттам го изгониха, та сега преживява от помощи и дава уроци по литература на хлапета, колкото да връзва криво-ляво двата края. След като надува за пореден път провесената на врата му свирка (свирката - жълта, като жълтата книжка, дето спешно трябва да му дадат на тоя - мисли си гневно бай Джорев), Митев подканва малцината присъстващи с глас не по-малко бодряшки от изражението му:
- Отиваме на кафе пред Парламента! Хайде, кой идва с нас? - няколкото сънени физиономии от масите го поглеждат с далеч по-малко ентусиазъм и повече раздразнение. Види се, трепетите на буйната му душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир...
- Кво? - пита някой.
- Протестираме срещу правителството. - обяснява търпеливо и все така бодро Мите. - Искаме оставка на кабинета "Орешарски". Рано сутрин пием кафе пред Парламента, после по обед, а вечерта правим протестно шествие...
Отваря се вратата и след бай Мите влизат още трима смахнати като него, викайки "Оставка" и развявайки байрак. Бай Джорев дори не иска да ги слуша. Той цъка замислено и се чуди кога ще свърши това "чудо за три дни"... От февруарските протести насам, комшията му бай Мите е станал твърде неадекватен, този човечец. Резултатите на изборите през май (където с огромен ентусиазъм е пуснал гласа си за десните - пълен кукундрел!) силно са го изненадали. Когато, след дълго умуване, бе сформиран кабинет начело с БСП, вместо спечелилите ГЕРБ (не, че не са и едните, и другите, маскари!), Митев е сподавил с голям зор псувните си, но при назначаването на един мафиот (все едно не са пък всичките мафиоти, зер!) за началник на ДАНС, вече много му е дошло и заедно с неколцина други хаховци от квартала, е отишъл да протестира пред Президентството... И така, вече 25 дни! Събират се там тия идиоти - стотина ли, двеста ли да са - и искат оставка на управляващите.
- Бай Мите - започва несигурно Джорев. - Нъл' знаеш, че не вервам аз в таз работа с протестите. Защо бе, джанъм - за чий? Все едно нема на тяхно място други да додат по-сетне... Същите като тех, че и бетер!
Говори си тъй, профилактично бай Джоро, макар да знае, че няма да има ефект. Напразно месеци и години наред се е опитвал да набие в тъпата глава на събеседника си, че специално на него му е все тая, че важното е самият той да е добре, че не му пука кой го управлява и че изобщо не вярва на политици, нито на здравеопазване, нито на нищо - всички са маскари и туйто! Всеки си ръси щедро обещания, преди да го изберат - всеки, вземе ли властта, си прави каквото иска, и просто замазва в началото очите на хората... Нашият упорито си твърди, че има начини България да се оправи много бързо, ако се декомунизират (каквото и да означава тая завързана дума) институциите - трябвало само да има кой да почне и доведе до край този процес. Както и, че през време на целия преход било имало всичко две правителства, които реално направили нещо, най-много напомнящо "демократично развитие" (деба и демократичното развитие!) - това били правителство на Филип Димитров и това на Костов - ама нямало кой да го види. Че нашенецът не искал да погледне по-далеч от своя търбух - той си помнел колко готинко е било при Тато и как като дошла демокрацията, съсипала всичко... Амчи не е ли тъй? Виновна е демокрацията! Ето - и по телевизора го дават, и вестниците (особено "Труд" и "24 часа") най-компетентно и мъдро обясняват, че виновна е именно тя. Ама откъде се цръцнаха тези новоизлюпени демократи, та стовариха тази зла, озъбена демокрация връз многострадалния и доверчив български народ, Джорев още недоумява... Затова той провежда друга форма на "проест", категорично отказвайки да гласува. Напразно Митев се опитва да го убеди всеки път, че правото на глас е изконно наше право като граждани - че правата ни не са чак толкова много, та доброволно да се лишаваме от някое от тях. "Трябва да се гласува" - упорства той. - Ако толкова никой не ти е на сърце - пускай празна бюлетина, или напсувай в нея всички, но поне се пиши, че си гласувал!". "Бем го!" - отсича категорично бай Джорев. - Они окрадоа държавата, язе тука ке им гласувам!". Който и да е на власт - все тая, смята той. И наистина не вярва, че България ще се оправи някога - който и да дойде. Колкото и политически активният му комшия да го уверява, че това е глупаво... Как германците могат, а ние не? - пита той. Как Исландия може, ние - не? Не сме някакви специални редки екземпляри, дето по някаква причина са по-различни от всички други по света - твърди той, и упорито повтаря, че това били нормални явления, исторически обосновани, в хода на една прохождаща демократична страна. Бошлаф! Според Джорев България просто няма да съществува след време - циганите ще станат повече от българите, страната ще остане само с циганско население... Каквото и да бръщолеви бай Мите, че историята показва, че подобни положения вече е имало, и то не един и два пъти, при това по-тежки, пък винаги сме оцелявали; че по време на Османската империя българското население било 4 и половина милиона души... Тъй то, ама ако е можело - отдавна да сме се оправили! Защо отдавна - пита опонентът - като у нас демокрация на практика не е имало? В България досега били управлявали само едно демократично правителство - на "лошия" Костов, и едно на Филип Димитров. Всичко останало по време на прехода било нео-социализъм, както и едно "ново" явление, в лицето на Бойко Борисов, което се бе скрило в сянката на една европейска партия (после се оказа, че въпросното "ново" е добре забравено старо). Затова според него трябвало да се направи всичко възможно за това тези, които дойдат на власт да не бъдат отново такива. Това било първото и най-важното, което трябва да се направи, за да има напредък и да почнем да се оправяме. Историята го е доказвала много пъти - заключава бай Мите. Само че един от основните уроци на историята бил, че никой не искал да помни уроците на историята...
Все ей такива ги говори този човек!
Само че той злобее, защото навремето бил неправомерно уволнен от вестника. Това ще да е ключът от бараката, както се казва! Предлагали му били да стане партиен член и отказът му навлякъл неприятности - главният редактор почнал да му сваля материалите, а партийният секретар взел да го привиква редовно в кабинета си, да го подпитва дали наистина одобрява партийните решения. А при едно "откровено изразено мнение" на общо редакционно събрание, стигнали до някакви си изводи и му връчили заповед за уволнение. Та затуй Митев е гневен на партията и иска да мъсти за позора!
Джорев не разбира много от партии. Той ги попържа всичките съвкупно - за него е важно той да си е добре, да има за насъщния, да си пие ракийчица, да си кара колата втора ръка и от КАТ никога да не го глобяват (най-вече, защото катаджиите не знаят цялата азбука, нито могат да напишат буквосъчетанието "дж" от имената му!). За комунистите да гласува, не върви - те и насъщен не могат да осигурят на хората; ония пък, десните, са корумпирани, крадци и мръсници, ама пък няма друга опция... И изведнъж - Борисов пристигна със гръм! Борисов пристигна и в кръчмата шум се вдигна - е тук вече улучихме десятката! Бойко ще ги вкара сите в малкото джобче! Даже Джорев, като никога, гласува на изборите през 2009-та - за него. Бойко ще оправи България, ще вкара лошавите по затворите и навсъде ще настане мир и справедливост!
Та тъй, спечели Бойко изборите, радваха му се хората, надяваха му се... Само че времето летеше, изтърколи се година, две, че и три... А реално погледнато к'во направи Бойко? - построи магистрали... Спретна тук-там стадиони, да се радват младите надежди на родния спорт... Усвои европейски кинти и ги смля... И само някакви хрантутници току се изтъпанваха я по телевизора, я по вестниците, да обясняват колко розово било положението у нас, всичко било щастие и рози, а благоденствие изтичало на талази из крачолите на българския народ. Само дето положението на бай Джорев не се подобряваше, а най-лошото е, че целокупният народ, воглаве с мусагенишкия такъв, милееше за справедливост, пък мошеническите сделки не се разтуриха, справедливостта не бе възстановена, никой не бе осъден и никого не вкараха в затвора... А последната зима от управлението му токът така поскъпна, че в кръчмата всички мръзнеха и от време на време излизаха навън, да се стоплят! Затова накрая и Бойко си обра "плодовете на труда", най-вече крушите - след продължителните февруарски протести. Ама файда - йок!
В такива горчиви мисли е потънал Джорев, пиейки горчивото си кафе...
А през това време онези викат ли, викат "Оставка!". Единият, бай Гьоре, даже се е покатерил на перваза на кръчмата отвън и се опитва да закрепи националния трибагреник горе, на видно място, да личи - санким, патриоти се събират тук!
- Нали "българин да се наричам първа радост е за мене" - пояснява той.
- Макар че що пък някой да се фръцка с това, че се родил българче, а не исландче примерно, ама нейсе! - промърморва някой.
- Сред февруарските протестни предложения - допълва друг - имаше дори такова за "кръгла маса от исландски тип"...
Ха, кръгла маса - мисли си бай Джорев - за нищо не би ни послужила, освен да сядаме върху нея на по цигара. А още по-добре би било целият комплект управляващи, барабар с предните правителства, да се яхнат на тая маса и да отлетят за Бермудския триъгълник, където отдавна се знае, че каквото се мерне, мигом изчезва...
Изчезва в този момент и агитката от протестиращи - види се, разбрали, че в кръчмата няма да намерят поддръжници. Сега те ще си отидат пред Парламента да изпият горчивото кафе, а после и през деня, и вечерта - докато бай Джорев пие нещо съвсем друго в кръчмата и псува. Той псува демокрацията, международното положение, положението въобще, корупцията, съседите си, Европа, и ония хрантутници от Европа, които забраниха домашната ракия и цигарите. Псува си човекът, и няма надежда за нещо по-добро. Такъв е животът, или по-скоро животецът, но пък гледни точки различни...
А протестиращите имат надежда - че промяна ще има; че ако при всяка издънка на управляващите, хората излизат на улицата, същите управляващи може и да се стреснат и да се откажат от така обичания принцип "След нас и потоп"... Че има свобода, справедливост, почтеност, морал - и това не са категории забравени, или никога нечувани у нас. Затова пият сутрин кафе пред Парламента (макар и горчиво); четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България.
"Ние пак сме тук!" - гордо каза едно време Партията. "И ние също!" - отговаря й потокът от протестиращи хора по улиците.

Какво искаш да измиеш, дъжд?

И в първия ден от месец юли, както и на последния юнски такъв, небето почти над цялата ни страна се изля до дъно. За жалост обаче, изглежда дори Библейски потоп няма да съумее да измие цялата мръсотия, натрупала се у нас не от днес и от вчера... И това е комай първата актуална новина за предстоящия месец.
Други актуални такива към момента почти няма. (Тъй де, фактът, че вече 18 дни хората протестират и искат оставката на правителството, отдавна не е новина, а по-скоро минава в графата "стари"). Освен, че "С гласа на "Дийп Пърпъл" и "Рейнбоу" - Джо Лин Търнър, бургазлии и гости на града посрещнали Джулай морнинг" - според сайта за новини Дир.бг. Електронното издание на "Дневник" е по-обстоятелствено - информира ни, че в София посрещането щяло да е на Витоша с концерт на D2, Тома от "Мusic Idol" и водещ Денис Ризов. В Бургас празненаствата щели да почнат още в събота, тъй като през 2012 г. са предизвикали голям интерес. Затова тази година се организирал цял фестивал, завършващ с рок концерт с Джо Лин Търнър. По-подробно научаваме как щели да честват "юлското утро" в Слънчев Бряг, Перник, Кара дере, Камен бряг и даже село Шкорпиловци, където дори били организирали рокерски събор и "драг състезание", каскади, "ендуро крос" и "ендуро-драг" на плажа... Драго да му стане на човек!
И също така, един факт, неотбелязан в официозната хроника - че един доволно голям брой хора ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия онзи площад, където вече 18-ти ден народът иска оставката на кабинета "Орешарски". А после ще отидат на кафе пред Народното събрание... И така ще е всеки ден, колкото трябва!
Та така, без бой си признавам, че "джулая" си го посрещнах вкъщи, в леглото (нямам навика да ставам често по изгрев слънце, макар че се е случвало преди най-редовно, но това е друга тема). И в същото време недоумявам как може хората да имат време и нерви да мислят за подобни глупости (моля, не ме разбирайте погрешно - под "глупости" имам предвид цялата суетня и губене на не съвсем излишни средства и време за "драг състезания", "каскади", "ендуро крос", "ендуро-драг" и какво ли още не - иначе, моите уважения към дългогодишната традиция от света на рок музиката), когато съдбата на страната ни е поставена на карта - но не карта Таро, за наше съжаление, нито карта от "Google earth" - нито дори на "Харта Мигна" за която пише г-н Инджев в една своя скорошна публикация ТУК... А по-скоро на картата на една друга страна - не от "големия лош запад", а от "добричкия Изток" и "Течната дружба", която ни свързва. Впрочем, горещо препоръчвам книгата със същото заглавие - "Течна дружба", пак от г-н Инджев... И изобщо, за кой ли път ще повторя, че средният човек у нас (болшинството са забравили, а мнозина въобще не са чували), докато не се информира и обогати по темата "комунизма като такъв и в частност" и "има ли той почва у нас", 90% от нещата, случващи се в момента, няма да съумее да ги разбере и разтълкува правилно.
Да, знам, че тези теми абсолютно не вълнуват голяма част от аудиторията, особено младите - някои от тях дори не са наясно, че изобщо става нещо в момента и не подозират какви ужасни последици може да донесе. Съгласна съм - този вид информация носи доста отрицателен заряд и трудно се чете, звучи някак "сухо" и фактологията често идва вповече. Но вече СЕ НАЛАГА да сме запознати с това, което предстои (и от къде ни идва), защото това е единственият начин да се противопоставим! Защото после ще бъде късно (така че аргументът, че "на бабата от село не й пукало, щот щяла да е сита и с филия хляб и домат на ден", който при подобен разговор ми изплескаха вчера, тук не важи - щото току-виж дори без това сме останали - и без хляб, и без домати, и без много други неща).
А това, което предстои, няма да се хареса на никого. Когато комунисти са на власт, това не вещае нищо добро - мисля, че малцина още не са го разбрали. А нека си припомним позабравения скандал с "Пуси райът" - много ли искаме подобен двоен стандарт (За песен-молебен, па макар и в "Божий храм", мотивирана от личното противопоставяне срещу руския президент - две до седем години затвор?! Толкова на убийци не се дават!) да се случи и у нас? Да не говорим, че фейсбуци и прочие възможности хората да обменят информация, която ще се води "антидържавна" и "терористична", биха останали в далечното минало...
Естествено, медиите в момента пак ни залъгват, като ни заливат с куп репортажи за един нещастен побъркан човечец... Редовно ни осведомяват печатни и електронни издания за (фа)шизоидните изцепки на някакъв си г-н Сидеров, щателно следят с фотоапарат и бележник в ръка кога ще се снима някъде по адамово облекло, къде и как ще избеснее и какво ще направи после Волен. Сигурно дори хонорари вземат за тия дописки...
Не е Волен проблемът на тази страна. Сценарият е ясен. Партията, маститото чудовище, твори сценарии на секундата. Докато не се свали тази партия и не се изчистят институциите от комунисти и служители на Държавна сигурност, както и родата им до девето коляно, не може да става дума за радикални успехи на страната в социален, икономически и какъвто и да е план. Отново се размиват нещата и се отвлича вниманието от същинския проблем. Нека ходи Сидеров с пистолети, палки и с каквото иска там - и да си ги завира където иска, съответно. Той просто не съществува. А "Партията" съществува, ще бъде и пребъде. Напълно и изцяло разбирам душевния тормоз и ярост, които Евгени Михайлов не успя да сдържи по телевизията. Вслушайте се в думите му - не е Волен проблемът в момента!
Ужасно е, че една част от хората се правят, че нищо се не случва, а другата забравят за какво са на улицата. Защо няма национална стачка? Къде са онези мними профсъюзи сега? Защо мълчат и гласовитите им организатори? Желязко Христов, милия човек - лека му пръст, ама Тренчев и останалите къде блеят?
Е, оказва се, че хич даже не блеят... Много са се разбързали, хората. Кипи ли, кипи "усърден социалистически труд". Колкото по-малко време се даде на управляващите, толкова повече неприкрито ще тъпчат джобове, гуши, и каквото дойде. Ще си тръгнат уж, но скрито и упорито ще извират от дупки и отвърстия и където могат, ще подронват каквото могат. Най-лошото е, че са се вклинили в редиците на образованието и ще си вършат подмолната работа сред младите и все още податливи на внушения студенти. Както каза техен монументален представител, БСП се управлява чрез партийна дисциплина. Членовете й - дори онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в ДАНС, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... Има ли задача, тя безскрупулно се изпълнява. Няма угризения, нито сентименти.
Безскрупулни са - безскрупулни трябва да бъдат и протестиращите.
А засега... поройният летен дъжд мие градските улици; иска да измие мръсотията, боклука... А може би и нечия нечиста съвест?