"Идеали" и жвачки - при това словесни

Изминалата седмица изтече под знака на (поне) две паметни събития. Едното, както вече сте се досетили, е случилото се в "онази нощ", както и произтичащите от това въпроси - кой, кога, как, с чия помощ и какви подръчни средства разпоредил/бил виновен/носи наказателна отговорност, или кой даровит "стратег" натоварил "х" броя депутати в "белия рейс" и го метнал сред хората... Това тъй "сложно" разследване, комай не е по силите на родното МВР, а направо си плаче за Интерпол!
Другото, разбира се, е не по-малко емблематичния ежегоден събор на социалистите на Бузлуджа. Депутатът от БСП Антон Кутев се изказа възторжено колко по-лесно било да се съберат 50 хиляди души "на разходка след работа" по жълтите павета, отколкото на един връх и допълни, че голямата разлика между настоящото и предишното управление била, че сега поне не ги притискали полицаи или не се опитвали да ги държат през полицейската и държавната машина, което било постижение на демокрацията.
Коментари върху смисъла и съдържанието на въпросната реч няма да правя. Ясно е обаче (и не е чудно, предвид партийната му принадлежност), че господинът е от онези, за които "постиженията на демокрацията" се изчерпват с "Кока Кола" културата и дъвките "Орбит", заменили някогашните жвачки "Идеал", за които все още мнозина тайно или явно мечтаят.
Още са живи онези, които добре помнят жвачката "Идеал". Въпреки всички минуси, тя има преимущества, които днешните нямат. Освен, че прави големи балони, те не се лепят толкова по лицето, колкото тези от другите дъвки - лесно могат да се изчистят... Ако пък се сдъвчат квалитетно 3-4 дъвки, се получават гигантски балони. В училище, на двора, или на улицата, младите труженици на бъдещия социализъм лапват по една-две дъвки и с усилия започват да "жвакат" (което не е лесно - въпросната дъвка е твърда като "желязната дисциплина" в училище по съответното време!) и правят най-големите балони, които са по силите им. Всеки хваща своя балон за остатъка от дъвка, който е бил в устата му, и заедно хукват в редичка около училището, размахвайки победоносно балоните си, които след първата обиколка са станали твърди и здрави, почти колкото панаирджийските.
Ще попитате обаче, защо е тази възхвална ода на някогашните джвачки? Каква, бе джанъм, е връзката?... Ами, има я!
Първо, те останаха в миналото, точно както шоколадите "Крава", захарния памук и бонбоните "Снежанка", или Овчарчето Калитко, Данчо бабин Сусин и други персонажи, рожби на соц-реализма. И въпреки това днес и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им кохорта някак все едно живеят в онова "светло" минало, в което дъвките "Идеал" са лукс и мечтано лакомство за децата. Те изглежда не страдат от обстоятелството, че вече сме в пространството на хипермодерните времена, на високите технологии и интернет, а жвачката "Идеал" е музейна реликва.
Второ, парламентаристите, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, които трябва специално да бъдат експортирани с помощта на цял (и бял) автобус, удивително напомнят някогашните ученици от епохата на соца, които търчат, размахвайки изработените от жвачка с много труд и мъка балони и сегиз-тогиз надават крясъци - "Полицейска и държавната машина!!!", "Дестабилизация!!!", и извадени от нафталина лозунги от сорта на "Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ви чака, трудов път...".
Освен това малцина са наясно, че жвачката би могла да бъде и словесна - от онези, дето се процеждат измежду зъбите на някого, когато се опитва да обясни нещо... Явлението "словесна жвачка" ("Идеал", "Орбит" - няма особено значение какъв етикет ще й лепнете) се наблюдава, когато някой надълго и нашироко се опитва да разисква нещо по неразбираем начин и без особен смисъл, упорито го повтаря и "предъвква" отново и отново, но файда така и няма - най-много да излезе някой балон, който може да е голям, здрав и бая внушително изглеждащ, но на практика е "въздух под налягане".
Такава словесна жвачка е например обяснението за 50-те хиляди, събрани на Бузлуджа. Както казваше една баба, лека й пръст - "Тоз народ как се събра всичкия над кебапчийницата?". На снимката, която шества из медиите от въпросното събитие, се вижда около 1/6 от поляната. На нея има-няма около 1000 души, предимно насядали, създаващи впечатление, че са повече. Известни ли е на някого, че на тази поляна, правостоящи могат да се съберат 5-6 хиляди човека, а ако малко се посгъстят - максимум 8 хиляди. Като сложим и още 2-3000 в близката гора, сметката може и да излезе... И като попреувеличим, (ама с мярка) може да стигнем до цифрата 15 хиляди. Но пак няма да достигне цитираната бройка. А и прави впечатление, че тази година присъстващите са по-малко...
При това положение трябва ли да се чудим на медиите, които седмици наред лъгаха и изкарваха протестиращите пред Парламента първо "200-300 души", после хиляда, накрая с голяма неохота стигнаха до 10 хиляди? Или на репортажите, снимали протестиращи с определен ракурс на камерата, така че да изглеждат все едно са двама-трима на квадратен километър?...
Също такава словесна жвачка са и приказките на някой си г-н Валентин Георгиев ТУК, самовнушил си, че хората си нямат по-сериозна работа, та затова водят децата си да гледат как линчуват депутати в бял рейс...
И след като се преумори от надуване и пукане на балони от словесни жвачки, най-яловият, престъпен, уродлив парламент след 10 ноември, който 65 процента от хората не одобряват, взе решение да се оттегли в почивка от 7 до 31 август. Може ли хорицата без ваканция, при положение че за много от тях ще бъде последна? Обаче сега се усложнява работата с протеста - едни трябва да протестират пред ЕвТиноград, други пред станцията на Министерски съвет на Слънчев бряг, а за тези които трябва да ходят по разни острови и екзотични кътчета, където депутатите имат къщи, яхти и т.н. направо не знам как ще стане. В краен случай - на есен с песен, както се казва. Или с тояга, казват други. Ще видим...
И, както обичаше да казва един бивш премиер (дано никога да не го цитираме по други поводи!) - "Хубаво е, че се придържате към конкретиката. Ще видим, ще помислим, и като му дойде времето, ще ви отговорим". Нека да не "разтягаме локума" и да не надуваме балон от "словесната жвачка" - в крайна сметка колко души били на Бузлуджа, пък колко са на площада, пък кой как ги бил преброил, пък какво били казали социолозите/политолози, пък кой счупил стъклото на белия рейс, пък как въпреки че ни най най-малко не искаме да се върне ГЕРБ, на практика сме били искали точно това, пък кой какво бил измъдрил и колко точно бил велик (нищо, че не е бил, не е и никога няма да бъде Нобелов лауреат) и какви никому неизвестни анализи бил направил някъде си... Всичко това е "малкият дявол", както се казва. Основното е, че постигнахме дотук толкова, колкото целият 23-годишен преход не успя. Остава само да довършим започнатото и да приключим с този процес, а и с това правителство - точно както с жвачките "Идеал" и "социализъма".

Цитат на деня или глупост на тримесечието?

Г-н Михаил Михайлов, с творческия експресивен псевдоним "Мишо Шамара", изрази готовност да умре за Орешарски. "И да искат да ме убият, готов съм да умра за такава кауза" сподели Мишо. Сайтът "актуално.ком" категоризира това изказване като "цитат на деня" и го поставя на видно място... Макар че по-голямата част от коментиралите читатели изразиха бурно негодувание, че към момента господинът още не е изпълнил намерението си, а мнозина искрено му пожелаха успех в това начинание.
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".

"Комунизмът си отива"?

За съвсем непросветените, както и за тези, които са забравили - аз съм кротък и добър човешки екземпляр, "в разцвета на силите си", женски, по мненията на мнозина, "много добро дете"... Само че обстоятелствата ме превърнаха в лумпен и опасен платен провокатор. Като се замисля, втората квалификация придобих наскоро, но първата най-вероятно си е вродена. Лумпен съм се родила и още в невръстна детска възраст са ме приспивали с "Комунизмът си отива" на Васко Кръпката. Спомням си, че още тогава бая се чудех какъв трябва да е тоя комунизъм, за който Васко пее, че "си отива" и от когото се предполагаше, че децата могат да спят спокойно. Представях си го като хибрид между Торбалан и Баба Яга. Уви, комунизмът не си отиде... тогава. А дали ще го стори сега?
Вече почти 6 седмици продължава протестът и този път на 40-тия ден мина и без молебен или панахида (каквато се проведе на 40-тия от стачката на учителите през 2007-ма - по повод "смъртта" на българското образование и наука), защото в тази конкретна ситуация не са отминали дни след нечия смърт или трагичен край, а по-скоро честваме рождението на българското гражданско общество. Защото преди 42 дни, за първи път от много време насам, хората решиха на своя глава да отстояват гражданска позиция. На 14 юни една голяма част от народа отстоя моралното си право да отхвърли един мафиот, назначен за глава на институция от самозабравил се чиновник. Протестите прераснаха и вече месец и половина десетки хиляди искат оставката на управляващите. Някои се връщат от чужбина и от летището с такси идват на площада. Други си идват от море, за да "сменят" онези, които тепърва отиват - за да защитят достойнството и престижа на гражданското общество. Явно дебелокожите създания, в чиято защита се произнасят няколкостотин човека, сгушени край НДК и слушащи прехласнати Мишо Шамара, разчитаха че хората ще се уморят, че летните горещници ще ги откажат, че ще дойде разгарът на отпускарския сезон и тълпите постепенно ще оредеят... След като това не се случи, се стигна и до физическа саморазправа, но гражданите все още нямат намерение да отстъпват. Случилото се по-миналата вечер показва, че у нас все пак започва да се заражда някакво гражданско общество. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулници... Може би комунизмът все пак наистина си отива?
Преди броени дни си отиде един от основолопожниците му у нас - спомина се Александър Лилов (сполучливо преименуван на "дон Алейсандро Лильо" от Михаил Вешим), идеологът, "Стратегът" и "Лилавия кардинал" на Партията. Може би щях да се съобразя с общоприетото правило - за мъртвите или добро, или нищо - и поради това да се огранича с нищо. Само че не можа да не ми направи впечатление реакцията на щерка му Деси - "Тя помоли всички да уважат загубата и скръбта на семейството. "Моля ви, моля ви, той заслужава да помълчим в негова памет, нека го сторим, просто да почетем паметта му", през сълзи каза тя." (сайтът на "24 часа"). Помолила всички, забележете... Пак добре, че не ни заповядва кога да мълчим и кога и как да говорим - както е било десетилетия наред у нас под властта на Партията на баща й, която в момента е начело и видимо няма намерение да си ходи. Сигурна съм, че и мнозина други са поласкани от любезната молба на Деси и наистина се чудя в какъв свят точно живеем... А истината е, че трябва да се крещи - това беше една от личностите в България, на които страната дължи сегашното си положение; заради които народът не поиска и не взе сметка от БКП и ДС, и заради които родината ни днес е последна - за които не знаят или са забравили, повтарям - последна в Европа! Ако г-ца Деси и други ней подобни индивиди мълчаха при кончината на всеки българин, съсипан от дългогодишните золуми на комунизма, много вероятно щяха да са неми цял живот и нямаше да имат и секунда време не просто за думичка, но и за звук даже...
На 21 юли пък, през 81-ва година почина, "червената принцеса", "дамата с тюрбана" и т.н., Людмила Живкова и този факт също не остана незабелязан от сънародниците, които още милеят за соца.
Много се изговори за "великото дело" на Людмила Живкова, за процъфтяващата по съответното време българска култура и какво ли още не... А най-забавното е, че преди Людмила да си отиде от този свят (при всички уважения към паметта й), мнозина не я считат за велика, а за нещастна луда женица, зациклила в манията, че е духовна личност, която срича мъчително текстовете си, не вдигайки поглед от листчетата, без които не съумява да каже нещо смислено. Това е мнение на преки свидетели, не мое. Както и, че нито Балетът ни тогава е на световно ниво, нито Операта. Великите са заминали в чужбина, защото посредствеността, скрита зад партиен параван задушава всичко. Съществува една глутница посредствени придворни драскачи, които поругават литературното поприще със скучните си еснафски описания на своя махмурлук, лов и сервизи от кристал, и лигави и бездарни актриси-компаньонки, получили звания и апартаменти за нерегламентирани услуги... За тях, за Янчо Таков, Евгени Танчев, Аксиния Джурова и другите деца и снахи на червени велможи си е направо златен век. Но трябва ли ние сега да слушаме сърцераздирателния им вой по отминалите времена и пак нагло да ни вменяват, че те са великите, а ние - неблагодарните плебеи?
Не е за вярване колко много хора ги гони носталгия по светлия комунистически режим. Лошото е, че не са само тези, които с умиление си спомнят как бозата е била 6 ст. и са ходели всяка година на море, а и техните деца и внуци - които не помнят и които не знаят. И тяхното незнание, ведно с ужасяващите условия на живот, предоставени любезно от сегашния посткомунизъм, са идеална почва са възраждането на идеологията.
Затова е дошъл моментът всеки български гражданин да се определи и застане от едната или другата страна на барикадата. И в случая не говорим за тази "за" и "против" кабинета Орешарски, а тази на искащите промяна на системата, по която действат обществото и държавата, и на доволните от досегашната такава. Става дума за една линия, от двете страни на която застават хората, изповядващи противоположни ценностни системи – на вече доста абстрактните категории като истина, морал, свобода и справедливост; и на онези, интересуващи се само от личното и "колективно" облагодетелстване чрез придобиване на пари и власт.
Вече всеки трябва да вземе решение и сам да разсъждава. Наистина недоумявам и не разбирам активно мрънкащите и мърморещи против протеста, като това не са дори представители на "контрапротеста" от сорта на Мишо Шамара. Не говорим и за пропагандната машина, в такива ситуации тя е непреодолим проблем. Но дори потърпевши - и иначе "недоволни" от системата - хора да хабят време и нерви да хленчат и "критикуват", ми идва малко в повече. Хубаво, безсмислен е протестът, наместо тези, други ще дойдат, нищо няма да се промени... И какво? Какво става след провала на протеста и защо е нужно да приемаме и одобряваме онова, което би станало при такова положение?
Вповечко ми идва и напоследък модното обяснение/оправдание - "Не протестирам, защото не искам пак ГЕРБ" - като че ли това е единствената възможна алтернатива. Все едно като сме против шистовия газ, да сме за "Белене" и "Газпром". Или като сме против дискриминацията, сме "за" превръщането на "малцинствата" в мнозинства и на жертвите в агресори.
А инак логиката "Не искам аз да съм добре, искам на Вуте да му е зле" - и производното в случая "прозрение", че за да не му стане добре на Бат Бойко (чието електорално добро е просто фикция към настоящия момент), решението е Орешарски, Пеевски, Станишко, и пр. да си стоят - би било смешно, ако не беше толкова тъжно.
В това, че режимът на ГЕРБ е зло, едва ли има място за съмнение - друг е въпросът дали е "по-малкото зло" в случая. Обаче опасението, че може да се случи дадено зло, не означава, че не трябва да се противопоставяме на настоящето зло. "По-малко зло" в тази конкретна ситуация има, само че това не е ГЕРБ.
За "критиците" - че "нямаме особено голям избор", също е вярно. Само че ако вземем да мерим с този аршин, май изборът ни би се свел до напречен или надлъжен разрез, ще извинявате черния хумор. Относно "скептиците" - ценни са, до момента, в който не станат "хленчовци". На привържениците на теорията за всемирна конспирация - "прави" са.. Конспирацията винаги побеждава. А основното в нея е внушението, че каквото и да правим, нищо не можем да променим, поради което нищо не правим, като така конспирацията побеждава без особени усилия. Както се казва на жаргон - "Айде, нЕма нужда!". Като започнем да разшифроваме кой стои зад протеста, зад едно или друго нещо, самите ние влизаме в логиката на задкулисието. Започваме да твърдим, че едни неща, които ги има, всъщност ги няма, и едни други неща, дето ги няма, всъщност ги има - иначе казано, да мислим не като граждани, а като ченгета. Трябва да се борим срещу този начин на мислене - за една нова буквалност и недвусмисленост. За истина, която е очевидна и неоспорима. И тя е, че когато гражданите викат „Оставка на правителството!", викат именно и точно това.

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

(Подуене блус бенд - "Комунизмът си отива")

Пози и позиции - "кратко" ексПОЗЕ

На 34-тия ден от протестите Едвин Сугарев е приет по спешност в болница, след 22 поредни дни гладна стачка. Това, че състоянието му не е добро, е факт. Че рискува живота си - също (да, човек може да оцелее без храна и за много по-дълъг период от 20 дни, но при нормални обстоятелства. Настоящите смутни и стресови условия са далеч от нормалните, пък и когато човек не е вече на 20-30-40 години и има налице не един и два здравословни проблеми, картинката се променя рязко в отрицателна посока). Че е най-добре да се оправи - също. Най-малкото, защото би било прекалено голяма жертва по вина на това правителство, ако нещо му се случи. Никой не заслужава да си отиде по такъв начин, нито управляващите заслужават България да даде човешки жертви заради тяхното дебелоочие и наглост. Въпреки това в последните дни цъфти неувяхваща реколта от злобни коментари относно "позите" на Сугарев - и то все от страна на хора, които за разлика от Едвин, не рискуват абсолютно нищо - и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... Или по-точно знам, но ще прозвучи грубичко. Циничните забележки, че правел лечебно гладуване, че изглеждал непроменен, или даже предположения, че си хапвал тайно пържоли, май е излишно въобще да ги споменаваме... Нека да поразсъждаваме върху някои от основните аргументи "против", които "критиците" редовно поставят.
Дискусии относно това дали и доколко някой (при това някой друг, а не ние самите) рискува живота си, или пък поставянето под съмнение на този факт и омаловажаването му като "позиране", са меко казано смешни. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да смята, че обявена гладна стачка е някакъв вид поза или че могат да се допускат каквито и да било злоупотреби. Законово обособено е, че когато едно лице минава официално на гладна стачка, то е непрекъснато под лекарско наблюдение, като изследвания се правят всеки един ден - с едно елементарно вземане на кръв/урина много лесно става ясно дали и кога индивидът е приел за последно хранителни субстанции. Също така всякакви твърдения от сорта "на него/нея нищо му/й няма" са меко казано неуместни и неетични, когато става дума за някого другиго, извън изказващия въпросното твърдение. Народът е казал - "на чужд гръб и сто тояги са малко", а Библията - "Не съдете, за да не бъдете съдени". Мисля, че няма какво да разясняваме - смисълът е един и същ, и все за "съдниците" се отнася.
Относно гладуването като форма на протест. Безспорно гладната стачка е крайна мярка, която никога не е и няма да бъде одобрявана от всички. Право на мнение, разбира се, има всеки. Но нищо не пречи, дори когато не приемаме нечия позиция, да се отнесем към нея ако не с разбиране, поне с полагаемото уважение. Мнозина гледат с пренебрежение и не се впечатляват от подобни прояви, а някои направо ги определят като "изнудване" или дори "тероризъм". Подобни категоризации са несъстоятелни с оглед това, че става дума за живота на "изнудвача-терорист" - историята не помни случай, при който някой да търси лична изгода (в което дефинитивно се състои изнудването), залагайки най-ценното (поне от гледна точка на хуманизма) - живота си. Изнудвачите преди всичко се грижат за собствените си нужди, а това рядко е свързано с каквито и да било рискове, най-малко пък за здравето и/или живота. Гладни стачки са правили Ганди, кметът на Корк в Ирландия през 20-те, което дори завършва със смъртта му; десетима затворници от ИРА гладуват през 80-те и никой от тях не оцелява; кубински дисиденти също гладуват против Кастро в началото на 70-те, а друг кубински дисидент прави същото в близката 2010 и също умира. Списъкът е безкраен. Да, гладната стачка е крайно средство и малцина се решават на нея, но както виждаме, историята помни много подобни примери. Къде сме ние? Серията от гладни стачки от началото на 1989 година, както и серията от щафетни гладни стачки от април и май, същата година, са събития, получили много широк международен отзвук и подкрепа, и в които участват стотици активисти на Независимото дружество за защита на правата на човека. Тези събития са документирани - няма място за съмнение. Не говорим дори за гладната стачка на д-р Николай Попов в условията на затвора, продължила 250 дни, като от един момент нататък човекът е насилствено захранен венозно.
Относно коментарите, че това било "шантаж по емоционална линия" и дори "детински номера", бих искала много ясно да припомня факта, че - независимо дали това харесва някому или не - днес ние живеем в пространството на една хуманистична по дефиниция, християнска по религиозни традиции и европейска (обособено не от географски фактори, а от историческия процес) цивилизация. В нея хуманизмът е заложен като фундаментална доктрина, и той поставя човешкия живот като висша, върховна ценност. Най-малкото, поради тази причина, е дълбоко аморално да се игнорира (от управляващите) или плюе (от странични люде) човек, който залага живота си заради убежденията си - още по-малко пък да се "пожелава" смъртта му (мнозина дори това правят, колкото и трудно за вярване да е това!). Друг е въпросът, че подобна форма на протест като цяло и тази на Сугарев в частност, очевидно търси морал там, където го няма. За комунистите срам, морал, съвест, или човещина са категории непознати. Точно Едвин написа за тях - "Комунистът е същество, свикнало с лъжата като свинята с кочината."
Обобщение - фактът, че даден човек е готов да защитава позицията си на всяка цена, не е и не може да бъде поза. Всеки един човек има право да заеме позиция и да я защитава - при това чрез реални действия, а не от "позицията" на анонимен коментатор в интернет - и както и друг път съм отбелязвала, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Основната разлика между тези две понятия е, че в единия случай имаме доста конкретно разграничаване между нечии думи и действия, а в другия - съответствие помежду им. Поза е модерното днес явление човек, убил пет деца или изнасилил бабичка (моля примерът да не се приема буквално!), да влиза в църква и да се кръсти (често неправилно), както и да носи на надипления си на три ката врат няколкокилограмов синджир, от който виси кръст. Поза е също така да озвучим целокупната реална и виртуална околия какви върли вегетарианци сме, колко вредно е месото и как вегетарианството ще спаси света от зло - а насаме вкъщи да мааме кюфтета с шкембе чорба. Позицията обикновено предполага и конкретно действие. И в тази връзка - приемам позицията на непротестиращите - не искат, не го правят. Но какво искат активно непротестиращите, активно мрънкащи срещу протеста - във всички негови форми - за мен остава непонятно.
Разбира се, в тази наша държавица, с тези жилави пипала на партията, вяра не може никому да се има, но все пак, поне за вдъхновение, можем да се абстрахираме от параноята си и да подкрепим, или поне проявим разбиране и елементарна толерантност към някое смислено деяние, което не гони претенциозни цели, не се опива от собственото си големеене и не се преструва, че негодува, макар и (дори чисто хипотетично) извършителят му да е здраво замесен в минали, че и настоящи игри.
"…Хвърли поглед пред себе си към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря. А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце ... И разсипано в искри, то угасна…". Мнозина са забравили, а някои въобще не са виждали и с периферното зрение този текст, нито знаят името на автора му. Само се въздържайте от критико-идеологически клишета. "Останалото е мълчание…" - У.Шекспир

Горчиво кафе

Горчиво е кафето, което гражданинът Джоро Джорев от столичния квартал Мусагеница отпива на малки глътки в махленското кръчме, с цел изтрезняване... "Горчиво кафе" - но не по Христо Смирненски, а по-скоро по тертип на група "Уикеда" и "Ние с Боби двамата пием кафе". Боби, друг виден представител на целокупното кръчмарско съсловие, в момента го няма - рано сутрин той ходи на хората по къщята, да поправи на черно я бойлер, я печка (няма как, и пари требе да се изкарват, че да има за ракийца) - така че Джорев седи сам на маса, "работи над себе си", както се пее в песента, и размишлява над живота като такъв.
Внезапно отвън се дочува врява, като на пазара в Люлин. Вървят хора и нещо крещят... Разнася се пронизителен писък на свирка - после втора, трета... Този писък отеква право в неизтрезнялата още глава на Джоро и директно атакува заспалата му мозъчна клетка (мозъчен клет?), така че той едва не пада обратно под масата, откъдето едва преди 30-тина минути е изпълзял след тежката изминала нощ. Отваря се рязко вратата и отвън с дразнещо бодър и свеж вид влиза бай Мите Митев - комшия на Джорев, странен човек (по критериите на Джоро, направо "хахав"), безработен журналист, пишеше там в некъв вестник, ма оттам го изгониха, та сега преживява от помощи и дава уроци по литература на хлапета, колкото да връзва криво-ляво двата края. След като надува за пореден път провесената на врата му свирка (свирката - жълта, като жълтата книжка, дето спешно трябва да му дадат на тоя - мисли си гневно бай Джорев), Митев подканва малцината присъстващи с глас не по-малко бодряшки от изражението му:
- Отиваме на кафе пред Парламента! Хайде, кой идва с нас? - няколкото сънени физиономии от масите го поглеждат с далеч по-малко ентусиазъм и повече раздразнение. Види се, трепетите на буйната му душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир...
- Кво? - пита някой.
- Протестираме срещу правителството. - обяснява търпеливо и все така бодро Мите. - Искаме оставка на кабинета "Орешарски". Рано сутрин пием кафе пред Парламента, после по обед, а вечерта правим протестно шествие...
Отваря се вратата и след бай Мите влизат още трима смахнати като него, викайки "Оставка" и развявайки байрак. Бай Джорев дори не иска да ги слуша. Той цъка замислено и се чуди кога ще свърши това "чудо за три дни"... От февруарските протести насам, комшията му бай Мите е станал твърде неадекватен, този човечец. Резултатите на изборите през май (където с огромен ентусиазъм е пуснал гласа си за десните - пълен кукундрел!) силно са го изненадали. Когато, след дълго умуване, бе сформиран кабинет начело с БСП, вместо спечелилите ГЕРБ (не, че не са и едните, и другите, маскари!), Митев е сподавил с голям зор псувните си, но при назначаването на един мафиот (все едно не са пък всичките мафиоти, зер!) за началник на ДАНС, вече много му е дошло и заедно с неколцина други хаховци от квартала, е отишъл да протестира пред Президентството... И така, вече 25 дни! Събират се там тия идиоти - стотина ли, двеста ли да са - и искат оставка на управляващите.
- Бай Мите - започва несигурно Джорев. - Нъл' знаеш, че не вервам аз в таз работа с протестите. Защо бе, джанъм - за чий? Все едно нема на тяхно място други да додат по-сетне... Същите като тех, че и бетер!
Говори си тъй, профилактично бай Джоро, макар да знае, че няма да има ефект. Напразно месеци и години наред се е опитвал да набие в тъпата глава на събеседника си, че специално на него му е все тая, че важното е самият той да е добре, че не му пука кой го управлява и че изобщо не вярва на политици, нито на здравеопазване, нито на нищо - всички са маскари и туйто! Всеки си ръси щедро обещания, преди да го изберат - всеки, вземе ли властта, си прави каквото иска, и просто замазва в началото очите на хората... Нашият упорито си твърди, че има начини България да се оправи много бързо, ако се декомунизират (каквото и да означава тая завързана дума) институциите - трябвало само да има кой да почне и доведе до край този процес. Както и, че през време на целия преход било имало всичко две правителства, които реално направили нещо, най-много напомнящо "демократично развитие" (деба и демократичното развитие!) - това били правителство на Филип Димитров и това на Костов - ама нямало кой да го види. Че нашенецът не искал да погледне по-далеч от своя търбух - той си помнел колко готинко е било при Тато и как като дошла демокрацията, съсипала всичко... Амчи не е ли тъй? Виновна е демокрацията! Ето - и по телевизора го дават, и вестниците (особено "Труд" и "24 часа") най-компетентно и мъдро обясняват, че виновна е именно тя. Ама откъде се цръцнаха тези новоизлюпени демократи, та стовариха тази зла, озъбена демокрация връз многострадалния и доверчив български народ, Джорев още недоумява... Затова той провежда друга форма на "проест", категорично отказвайки да гласува. Напразно Митев се опитва да го убеди всеки път, че правото на глас е изконно наше право като граждани - че правата ни не са чак толкова много, та доброволно да се лишаваме от някое от тях. "Трябва да се гласува" - упорства той. - Ако толкова никой не ти е на сърце - пускай празна бюлетина, или напсувай в нея всички, но поне се пиши, че си гласувал!". "Бем го!" - отсича категорично бай Джорев. - Они окрадоа държавата, язе тука ке им гласувам!". Който и да е на власт - все тая, смята той. И наистина не вярва, че България ще се оправи някога - който и да дойде. Колкото и политически активният му комшия да го уверява, че това е глупаво... Как германците могат, а ние не? - пита той. Как Исландия може, ние - не? Не сме някакви специални редки екземпляри, дето по някаква причина са по-различни от всички други по света - твърди той, и упорито повтаря, че това били нормални явления, исторически обосновани, в хода на една прохождаща демократична страна. Бошлаф! Според Джорев България просто няма да съществува след време - циганите ще станат повече от българите, страната ще остане само с циганско население... Каквото и да бръщолеви бай Мите, че историята показва, че подобни положения вече е имало, и то не един и два пъти, при това по-тежки, пък винаги сме оцелявали; че по време на Османската империя българското население било 4 и половина милиона души... Тъй то, ама ако е можело - отдавна да сме се оправили! Защо отдавна - пита опонентът - като у нас демокрация на практика не е имало? В България досега били управлявали само едно демократично правителство - на "лошия" Костов, и едно на Филип Димитров. Всичко останало по време на прехода било нео-социализъм, както и едно "ново" явление, в лицето на Бойко Борисов, което се бе скрило в сянката на една европейска партия (после се оказа, че въпросното "ново" е добре забравено старо). Затова според него трябвало да се направи всичко възможно за това тези, които дойдат на власт да не бъдат отново такива. Това било първото и най-важното, което трябва да се направи, за да има напредък и да почнем да се оправяме. Историята го е доказвала много пъти - заключава бай Мите. Само че един от основните уроци на историята бил, че никой не искал да помни уроците на историята...
Все ей такива ги говори този човек!
Само че той злобее, защото навремето бил неправомерно уволнен от вестника. Това ще да е ключът от бараката, както се казва! Предлагали му били да стане партиен член и отказът му навлякъл неприятности - главният редактор почнал да му сваля материалите, а партийният секретар взел да го привиква редовно в кабинета си, да го подпитва дали наистина одобрява партийните решения. А при едно "откровено изразено мнение" на общо редакционно събрание, стигнали до някакви си изводи и му връчили заповед за уволнение. Та затуй Митев е гневен на партията и иска да мъсти за позора!
Джорев не разбира много от партии. Той ги попържа всичките съвкупно - за него е важно той да си е добре, да има за насъщния, да си пие ракийчица, да си кара колата втора ръка и от КАТ никога да не го глобяват (най-вече, защото катаджиите не знаят цялата азбука, нито могат да напишат буквосъчетанието "дж" от имената му!). За комунистите да гласува, не върви - те и насъщен не могат да осигурят на хората; ония пък, десните, са корумпирани, крадци и мръсници, ама пък няма друга опция... И изведнъж - Борисов пристигна със гръм! Борисов пристигна и в кръчмата шум се вдигна - е тук вече улучихме десятката! Бойко ще ги вкара сите в малкото джобче! Даже Джорев, като никога, гласува на изборите през 2009-та - за него. Бойко ще оправи България, ще вкара лошавите по затворите и навсъде ще настане мир и справедливост!
Та тъй, спечели Бойко изборите, радваха му се хората, надяваха му се... Само че времето летеше, изтърколи се година, две, че и три... А реално погледнато к'во направи Бойко? - построи магистрали... Спретна тук-там стадиони, да се радват младите надежди на родния спорт... Усвои европейски кинти и ги смля... И само някакви хрантутници току се изтъпанваха я по телевизора, я по вестниците, да обясняват колко розово било положението у нас, всичко било щастие и рози, а благоденствие изтичало на талази из крачолите на българския народ. Само дето положението на бай Джорев не се подобряваше, а най-лошото е, че целокупният народ, воглаве с мусагенишкия такъв, милееше за справедливост, пък мошеническите сделки не се разтуриха, справедливостта не бе възстановена, никой не бе осъден и никого не вкараха в затвора... А последната зима от управлението му токът така поскъпна, че в кръчмата всички мръзнеха и от време на време излизаха навън, да се стоплят! Затова накрая и Бойко си обра "плодовете на труда", най-вече крушите - след продължителните февруарски протести. Ама файда - йок!
В такива горчиви мисли е потънал Джорев, пиейки горчивото си кафе...
А през това време онези викат ли, викат "Оставка!". Единият, бай Гьоре, даже се е покатерил на перваза на кръчмата отвън и се опитва да закрепи националния трибагреник горе, на видно място, да личи - санким, патриоти се събират тук!
- Нали "българин да се наричам първа радост е за мене" - пояснява той.
- Макар че що пък някой да се фръцка с това, че се родил българче, а не исландче примерно, ама нейсе! - промърморва някой.
- Сред февруарските протестни предложения - допълва друг - имаше дори такова за "кръгла маса от исландски тип"...
Ха, кръгла маса - мисли си бай Джорев - за нищо не би ни послужила, освен да сядаме върху нея на по цигара. А още по-добре би било целият комплект управляващи, барабар с предните правителства, да се яхнат на тая маса и да отлетят за Бермудския триъгълник, където отдавна се знае, че каквото се мерне, мигом изчезва...
Изчезва в този момент и агитката от протестиращи - види се, разбрали, че в кръчмата няма да намерят поддръжници. Сега те ще си отидат пред Парламента да изпият горчивото кафе, а после и през деня, и вечерта - докато бай Джорев пие нещо съвсем друго в кръчмата и псува. Той псува демокрацията, международното положение, положението въобще, корупцията, съседите си, Европа, и ония хрантутници от Европа, които забраниха домашната ракия и цигарите. Псува си човекът, и няма надежда за нещо по-добро. Такъв е животът, или по-скоро животецът, но пък гледни точки различни...
А протестиращите имат надежда - че промяна ще има; че ако при всяка издънка на управляващите, хората излизат на улицата, същите управляващи може и да се стреснат и да се откажат от така обичания принцип "След нас и потоп"... Че има свобода, справедливост, почтеност, морал - и това не са категории забравени, или никога нечувани у нас. Затова пият сутрин кафе пред Парламента (макар и горчиво); четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България.
"Ние пак сме тук!" - гордо каза едно време Партията. "И ние също!" - отговаря й потокът от протестиращи хора по улиците.

Какво искаш да измиеш, дъжд?

И в първия ден от месец юли, както и на последния юнски такъв, небето почти над цялата ни страна се изля до дъно. За жалост обаче, изглежда дори Библейски потоп няма да съумее да измие цялата мръсотия, натрупала се у нас не от днес и от вчера... И това е комай първата актуална новина за предстоящия месец.
Други актуални такива към момента почти няма. (Тъй де, фактът, че вече 18 дни хората протестират и искат оставката на правителството, отдавна не е новина, а по-скоро минава в графата "стари"). Освен, че "С гласа на "Дийп Пърпъл" и "Рейнбоу" - Джо Лин Търнър, бургазлии и гости на града посрещнали Джулай морнинг" - според сайта за новини Дир.бг. Електронното издание на "Дневник" е по-обстоятелствено - информира ни, че в София посрещането щяло да е на Витоша с концерт на D2, Тома от "Мusic Idol" и водещ Денис Ризов. В Бургас празненаствата щели да почнат още в събота, тъй като през 2012 г. са предизвикали голям интерес. Затова тази година се организирал цял фестивал, завършващ с рок концерт с Джо Лин Търнър. По-подробно научаваме как щели да честват "юлското утро" в Слънчев Бряг, Перник, Кара дере, Камен бряг и даже село Шкорпиловци, където дори били организирали рокерски събор и "драг състезание", каскади, "ендуро крос" и "ендуро-драг" на плажа... Драго да му стане на човек!
И също така, един факт, неотбелязан в официозната хроника - че един доволно голям брой хора ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия онзи площад, където вече 18-ти ден народът иска оставката на кабинета "Орешарски". А после ще отидат на кафе пред Народното събрание... И така ще е всеки ден, колкото трябва!
Та така, без бой си признавам, че "джулая" си го посрещнах вкъщи, в леглото (нямам навика да ставам често по изгрев слънце, макар че се е случвало преди най-редовно, но това е друга тема). И в същото време недоумявам как може хората да имат време и нерви да мислят за подобни глупости (моля, не ме разбирайте погрешно - под "глупости" имам предвид цялата суетня и губене на не съвсем излишни средства и време за "драг състезания", "каскади", "ендуро крос", "ендуро-драг" и какво ли още не - иначе, моите уважения към дългогодишната традиция от света на рок музиката), когато съдбата на страната ни е поставена на карта - но не карта Таро, за наше съжаление, нито карта от "Google earth" - нито дори на "Харта Мигна" за която пише г-н Инджев в една своя скорошна публикация ТУК... А по-скоро на картата на една друга страна - не от "големия лош запад", а от "добричкия Изток" и "Течната дружба", която ни свързва. Впрочем, горещо препоръчвам книгата със същото заглавие - "Течна дружба", пак от г-н Инджев... И изобщо, за кой ли път ще повторя, че средният човек у нас (болшинството са забравили, а мнозина въобще не са чували), докато не се информира и обогати по темата "комунизма като такъв и в частност" и "има ли той почва у нас", 90% от нещата, случващи се в момента, няма да съумее да ги разбере и разтълкува правилно.
Да, знам, че тези теми абсолютно не вълнуват голяма част от аудиторията, особено младите - някои от тях дори не са наясно, че изобщо става нещо в момента и не подозират какви ужасни последици може да донесе. Съгласна съм - този вид информация носи доста отрицателен заряд и трудно се чете, звучи някак "сухо" и фактологията често идва вповече. Но вече СЕ НАЛАГА да сме запознати с това, което предстои (и от къде ни идва), защото това е единственият начин да се противопоставим! Защото после ще бъде късно (така че аргументът, че "на бабата от село не й пукало, щот щяла да е сита и с филия хляб и домат на ден", който при подобен разговор ми изплескаха вчера, тук не важи - щото току-виж дори без това сме останали - и без хляб, и без домати, и без много други неща).
А това, което предстои, няма да се хареса на никого. Когато комунисти са на власт, това не вещае нищо добро - мисля, че малцина още не са го разбрали. А нека си припомним позабравения скандал с "Пуси райът" - много ли искаме подобен двоен стандарт (За песен-молебен, па макар и в "Божий храм", мотивирана от личното противопоставяне срещу руския президент - две до седем години затвор?! Толкова на убийци не се дават!) да се случи и у нас? Да не говорим, че фейсбуци и прочие възможности хората да обменят информация, която ще се води "антидържавна" и "терористична", биха останали в далечното минало...
Естествено, медиите в момента пак ни залъгват, като ни заливат с куп репортажи за един нещастен побъркан човечец... Редовно ни осведомяват печатни и електронни издания за (фа)шизоидните изцепки на някакъв си г-н Сидеров, щателно следят с фотоапарат и бележник в ръка кога ще се снима някъде по адамово облекло, къде и как ще избеснее и какво ще направи после Волен. Сигурно дори хонорари вземат за тия дописки...
Не е Волен проблемът на тази страна. Сценарият е ясен. Партията, маститото чудовище, твори сценарии на секундата. Докато не се свали тази партия и не се изчистят институциите от комунисти и служители на Държавна сигурност, както и родата им до девето коляно, не може да става дума за радикални успехи на страната в социален, икономически и какъвто и да е план. Отново се размиват нещата и се отвлича вниманието от същинския проблем. Нека ходи Сидеров с пистолети, палки и с каквото иска там - и да си ги завира където иска, съответно. Той просто не съществува. А "Партията" съществува, ще бъде и пребъде. Напълно и изцяло разбирам душевния тормоз и ярост, които Евгени Михайлов не успя да сдържи по телевизията. Вслушайте се в думите му - не е Волен проблемът в момента!
Ужасно е, че една част от хората се правят, че нищо се не случва, а другата забравят за какво са на улицата. Защо няма национална стачка? Къде са онези мними профсъюзи сега? Защо мълчат и гласовитите им организатори? Желязко Христов, милия човек - лека му пръст, ама Тренчев и останалите къде блеят?
Е, оказва се, че хич даже не блеят... Много са се разбързали, хората. Кипи ли, кипи "усърден социалистически труд". Колкото по-малко време се даде на управляващите, толкова повече неприкрито ще тъпчат джобове, гуши, и каквото дойде. Ще си тръгнат уж, но скрито и упорито ще извират от дупки и отвърстия и където могат, ще подронват каквото могат. Най-лошото е, че са се вклинили в редиците на образованието и ще си вършат подмолната работа сред младите и все още податливи на внушения студенти. Както каза техен монументален представител, БСП се управлява чрез партийна дисциплина. Членовете й - дори онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в ДАНС, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... Има ли задача, тя безскрупулно се изпълнява. Няма угризения, нито сентименти.
Безскрупулни са - безскрупулни трябва да бъдат и протестиращите.
А засега... поройният летен дъжд мие градските улици; иска да измие мръсотията, боклука... А може би и нечия нечиста съвест?

Qvo vadis, Domine?...

– Къде отиваш, Господи?... – плахо пита апостол Петър.
– Отивам там, откъдето ти бягаш – отговаря Спасителят. И Петър се връща в Рим, за да загине. Защото е носител на един нов морал, който утвърждава човешкото достойнство. Този морал стана темелът на Европейската цивилизация…
– Накъде отиваме, Господи? Къде сме тръгнали и докъде ще стигнем?!... – се питат на 29 юни поне част от стотиците хиляди протестиращи в цяла България. И го няма Бог, който да се появи в сияние и да изрече: Връщате се там, откъдето се опитват вече 23 години да ви прогонят. Връщате се към своето човешко достойнство, към своята мечта за европейски ценности, към вярата си в Истината и Морала... Но вместо Бог от телевизионния екран заканително размахват пръст Фарисеите. Ръсят авторитетните си прозрения овехтели политически ибрикчии – от Райдовски и Бакърджиев до Червен Колю и цяла кохорта платени клакьори. И се спукват да повтарят идиотските клишета: Какви предсрочни избори? Нали всичко ще се повтори… Или – ама пак ще дойде Бойко Борисов и край! И още – добре де, за кого ще гласувате? Всички са маскари!!! Пък като има грешка, няма ли прошка, бе?! Вижте как хубаво работят хората, как дадоха на майките трошица, как забогатяха родителите на малките азбукарчета. Пък и като ви паднат сметките за тока с десетина стотинки, знаете ли как хубаво ще заживеете!...
Наистина, правителството Олигарски работи на високи обороти. Но не се заблуждавайте, уважаеми дами и господа. Спрямо него формулата „Кипи безсмислен социалистически труд” е неприложима. И в делник, и в празник задъхано се реализира проектът за поредното разграбване на България. Уволняват се „техните”, назначават се „нашите”, подменя се „висшият ешалон” на администрацията, подписват се договори, за които хал-хабер си нямате. Защото има една много простичка истина, която обяснява ината, дебелоочието и гьонсуратлъка на новите управляващи: 15 милиарда европейски пари трябва да бъдат „усвоени”. Харчове за още няколкостотин милиона трябва да бъдат „актуализирани”. Ръждясалите връзки с руските олигарси трябва да бъдат излъскани… Защото икономическата мощ на БСП се крепи върху „приходите” от подобни тъмни сделки. Те за четири години изпуснаха „хранилката” и сега е въпрос поне четири месеца – а защо не 4 години – да се вкопчат във властта… Ние да си вържем икономически гащите, пък след нас и Потоп… Колцина си зададоха въпроса – защо така драстично скочи цената на тока? Вярно ли е, че при управлението на ГЕРБ Националната електрически компания е платила милиард и половина за проекта Белене? А вярно ли е, че правителството на Станишев е подписало договорите за тази престъпна сделка?! Естествено, тези харчове ги плащаме ние. Ще речете – добре де, излиза, че и ГЕРБ са виновни… А кой е казал, че са „невинни”?!!
Хайде да си припомним няколко азбучни истини:
БСП – наследникът на БКП, партията-хегемон, която при своето рухване юнашки окраде България, за да се роди нейният наследник „със сребърна лъжичка” в уста. Превърна се в партията на милиардери и мултимилионери. От 23 години преход управлява открито и скрито 15 – 16 години. Всяко нейно „дълго” управление води до национална катастрофа (купонната система и режим на тока и водата при Луканов; хиперинфлацията при Виденов; управлението на Тричленката). Идейна платформа – демагогия, корупция, защита на корпоративни интереси.
ДПС – креатура на БСП, създадена от агенти на ДС. Партия, която под „мъдрото” ръководство на агент Сава (Ахмед Доган) се превърна в партия-милионер, размахвайки етническата карта и обричайки на скотски живот оголелия си електорат. Именно това позволява на партията досега да разчита на относително устойчив брой гласоподаватели. Днес партията се ръководи от нов лидер със старо агентурно минало. Дезинтеграционните процеси в нея са необратими.
Атака – рожба на старите кукловоди от ДС и руската енергийна мафия. Псевдонационалистическа партия, псевдоантипод на псевдоетническата ДПС. Изповядва фашизоидни „ценности” тип Жириновски. Лидерът и, след посещение в Руското посолство преди време, получи „перманентно телевизионно време” и стана „клапан” на тенджера под налягане. Задача – да „фокусира” омразата на хората и да отклонява вниманието от социалистите. Да плаши електората на ДПС и да поддържа съществуването на партията. Бъдеще – предопределено.
ГЕРБ – лидерска партия тип НДСВ. Кариера на „вожда” – служител на МВР, пожарникар – шеф на охранителна фирма – бодигард на Тодор Живков – охранител на Сакскобурггота – Главен секретар на силовите институции в царското правителство – кмет на София – лидер на ГЕРБ. Формално обвързан с европейска партия, по същество с неясна идейна ориентация и мутрафонизирано минало. Бъдеще – като на НДСВ…
Къде е казано, че трябва да гласувам точно за тези четири партии?!! Аз със сигурност знам, че няма да гласувам за тях. Защото съм свободен човек със свободно право на избор. Българинът просто трябва да разбере колко богат е всъщност този избор…
А иначе на Петровден Бог изсипа своя благодат над протестиращите – и дъждовните капки изрекоха: „Честит Рожден Ден!”. Площадът се покри с чадъри. Реката от чадъри потече по софийските улици… Като не можаха да видят хората, носещи чадърите, управляващите се затюхкаха над площадите, които пустеят самотни…
О, самота – колко си пренаселена!

Николай Николов
(Вече не във вестник "Седем" за наше съжаление, а в мрежата - за които искат да четат и които търсят и гледат.)

Клуб "27" - от друг ъгъл

Датата е 27 юни, четвъртък, точно три дни преди "юлското утро", шести ден от началото на астрономическото лято и 178-ият ден в годината според григорианския календар. Към средата на седмицата, повече към края. Не знам обаче колцина са запознати с факта, че на днешния ден, в годините 1884 и 1971 са открити, съответно, четвърто и шесто Народно събрание. А днес 42-рото поредно такова временно е застопорило своята дейност и партийте, участващи в него, са се оплели като патета в кълчища. Въпреки това Пламен Орешарски не смята да подава оставка, "докато има подкрепата на парламента". Това значи ли, че ако персоната на г-н Орешарски стане "нон грата", нещата ще се обърнат?
На 27 юни 1709 г. императорът Петър Велики разбива армията на краля на Швеция, Карл XII, в битката при Полтава. Днес станахме свидетели как премиерът Орешарски ловко се измъкна с тежка охрана в черна лимузина от обсадения от враждебната тълпа парламент (само за протокола - през 2001 г., при една аналогична ситуация, когато парламентът беше пак така обсаден от враждебна тълпа, един друг премиер НЕ избяга с черна лимузина и тежка охрана, а излезе пред централния вход на сградата и застана спокойно под крясъците и оскърбленията на тълпата викащи и псуващи таксиджии, за да разговаря с тях. Някакво "леко" разминаване да виждате тук?).
А през 1893 г., на 27-ми, в резултат на икономическата криза в САЩ настъпва срив на фондовата борса в Ню Йорк. По същото време, вече лето господне 2013-то, светът е нагазил в икономическата криза, обаче средният български данъкоплатец е убеден, че лично той никога не е излизал от нея. А дали точно днес няма да стане тъкмо това?
На същата дата през 1945 г. другарят, носещ популярното прозвище "Сталин", е обявен за генералисимус на СССР. А пак на този ден, през 1974 г. Аугусто Пиночет се самопровъзгласява за президент на Чили и управлява страната като диктатор до 1990 г. Днес един друг гръмогласен човечец, с когото впрочем Йосиф Джугашвили има твърде много сходство, изглежда доста ентусиазиран да се самообяви за генералисимус, президент, министърпредседател, трети вице-премиер с два портфейла и т.н. Та вероятно в някое от тези си качества, този човек охарактеризира протестиращите като помияри, престъпници, платени провокатори, хуни, Чингиз ханове, остготи, вестготи и обикновени готи, плюс незнайно още какви, но със сигурност всяващи смут и безредие елементи, целящи дестабилизация и несигурност в иначе толкова стабилния и сигурен управляващ кабинет. И с нескрита гордост заяви, че ходел с палка до парламента, за да се брани от бездомни кучета. Да, обаче през 1905 г. на днешната дата екипажът на руския боен кораб "Потьомкин" въстава срещу репресивното отношение на офицерите си. Дори бездомните кучета не са готови да понасят някои неща...
Фактът че на тази дата - през 1944 г. по нареждане на Сталин започва масова депортация на българи, гърци и арменци от Крим към източните райони на СССР; през 47-ма с постановление на Министерския съвет се отнемат близо 2/3 от земите на манастирите в Народна република България; а 1991 г. войски на бивша Югославия нахлуват в Словения, два дни след като тя обявява независимост и с това започва Десетдневната война - може да означава само едно. А то е, че когато е налице диктатура, не ни чака нищо добро. А социализЪмът, комунизЪмът, или какъвто и етикет да му сложим, си е диктатура, колкото и обновена или префасонирана да изглежда тя - нищо ново не е научила, нищо старо не е забравила. Така е и до днес...
Може би затова вече две седмици протичат протести срещу властта, в името на промяната. На първо четене датата не е нищо особено, дори не е кръгло число. Но промяната трябва да започва винаги ДНЕС, ТУК и СЕГА. Не утре, не в понеделник, не на нова година и не от първо число на следващия месец - тя се прави сега, на момента. Само така количествените промени могат да прерастнат в качествени, в своеобразна "еволюция".
На днешната дата, 1898 г. завършва първото в света самотно околосветско плаване на Джошуа Слоукъм от Нова Шотландия, Канада. Земята, както отдавна вече е доказано, макар и огромна, все пак си е кръгла - което предполага, че щом я обиколим, все някога ще стигнем в изходната точка. Българинът комай се е убедил в този извод много отдавна и без да е обиколил света, плавайки - той все си е в изходна точка, накъдето и да потегли. А дали е така?

13-тият ден

Тринайсти ден текат протести срещу кабинета "Орешарски", галено наречен "Олигарски". Тринайсти ден хора се стичат на площад Народно събрание в столицата, както и на много места в другите градове. Тринайсти ден един огромен брой хора (впрочем много над цитираните от медиите "десет хиляди души" - поне 50 хиляди са само в столицата, от които близо половината имат деца и семейства) скандират по площадите, пишат лозунги - кой от кой по-оригинални - и прехвърлят отново и отново в съзнанието си смисловите качества на идиоматичната фраза "хем грозен, хем нахален" (на английски - "not only ugly, but acting smugly" - превода мой). Защото правителството несъмнено се държи точно по този начин. Моля никой да не приема прилагателното "грозен" буквално, защото както са казали мъдрите люде, "красотата е в окото на гледащия". Но когато грозотата почне да прозира и в поведението и действията на човека, дори тази фразеология звучи по-скоро евфемистично.
Протестите срещу назначението на една мутра за шеф на ДАНС, прераснали в протести срещу правителството, продължават вече тринайсти ден и това е комай едно от малкото "по европейски" граждански събития, които се случват в многострадалното ни отечество кажи-речи от влизането в ЕС насам. Другото европейско явление е непукизма на народните представители, получили ваканция като неочаквана приятна изненада. Само че полека-лека и този непукизъм започва да се пропуква, защото поне част от тези "слуги на народа" започват да мислят. А когато депутатите започнат да мислят, онези "по-отгоре" захващат да мислят още по-интензивно... И може пък случайно да се сетят, че когато онова, което наричаме "гражданско съзнание" най-после се е пробудило и накарало хората да защитават достойнството си - те, управляващите, трябва също да събудят своето достойнство... И да се оттеглят с добро. Защото достойнство, умножено по достойнство, ражда прозрението, че България е потънала в блатото на корупцията и хаоса, че ни управляват индивиди с идиотски манталитет и плесенясали похвати на управление. Че когато комунисти дойдат на власт, инфлацията достига колосални измерения, а когато се съберат на "седенка" социалисти, "гербери", "атакисти" и "догановисти", положението хич не е розово... По-скоро е както в момента - яркочервено като партийно знаме, развято през август на връх Бузлуджа!
На всички, които примирено вдигат рамене и повтарят - "Като свалим тези, какво? Други като тях ще дойдат, дори по-отчайващи. Какво ще се промени?", ще кажа - имаме две новини, добра и лоша. Лошата е, че през целия курс на вече 24-годшиния ни преход думата „страх” продължава да витае в съзнанието на огромно мнозинство от хората у нас. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура - използва целия алсенал на държавната власт за целите на облагодетелстваните и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели.
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че гражданите за пореден път разбраха, че бъдещето е в собствените им ръце. Че и най-скъпо платените машинации, и най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от единния граждански избор. Че човекът не е "болт в колективния механизъм", а гласът на всеки човек е от огромно значение - именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да им я отнеме. А дали наистина го разбраха? Мое мнение (с което не ангажирам никого) е, че онези, които не са разбрали, не разбират и вероятно няма и да го направят, сами избират да се лишат от правото да бъдат наречени "граждани". Самите те може би се самоопределят като поданици? Може би затова категорично отказват да направят избор, отсичайки "Все ми е едно кой МЕ управлява"... И забравяйки, че едно от значенията на думата "демокрация" е тъкмо идеята обществото да не бъде делено на "управляващи" и "управлявани" и правото му да покаже на всеки, позволил си подобна наглост, колко дълбока е неговата грешка... Това поданиците, уви, не желаят да направят.
А засега гражданите протестират. И май не са загубили чувството си за хумор - поне ако съдим по плакатите, които издигат по своите митинги. Дано това подейства и на останалите като в онази сцена от "Том Сойер" на Марк Твен, в която героят, боядисвайки оградата, превръща черната работа в привлекателно за околните развлечение...
Какво да се прави, все някой трябва да свърши черната работа!

Видовден - преди и сега

На 15 юни по стар (Юлиански) стил се посреща Видовден - един от малко известните и проучени празници у нас. В народната митология Вида е символичен образ на възмездието. Тя разделя правото от грешното, а денят се приема като своеобразна еманация на Страшния съд - именно с това простичко послание, да се "види" кой е крив и кой - прав. Хората вярват, че дори и да има забавяне на правдата, тя идва на Видовден и тогава сметките се уреждат - оттам произхождат и поговорки като „Господ забавя, но не забравя!" (пак по същия повод Елин Пелин завършва един свой разказ със следната размяна на реплики: "Правдо, Правдо, ами ти защо мълчиш?" - "Че какво да правя, като и аз заедно с Кривдата ядох и пих!" — отговорила Правдата." Като оставим настрана известната доза горчив хумор, посланието е симптоматично). Смята се, че това християнско по произход схващане дава израз и на фразата "Ще дойде Видовден", т.е. ще има възмездие за провинилите се.
Фактът, че през 1389 година на Видовден се е състояла и известната Косовска битка между войските на сръбския княз Лазар и турския султан Мурад, също е твърде показателен. Във войските на княз Лазар са били включени и български, влашки и босненски отряди. Съвпадението на Косовската битка с Видовден дава повод за създаването на нови предания и легенди, както и възпяването на този ден в най-популярната песен за Косово - а именно, песента за погубването на турския султан Мурад от Милош Обилич. Сюжетната линия на песента намира своето разширение в съвпадението между деня на Косовската битка и Видовден, който се очертава като своеобразен сюжетен фактор в нея. От вмъкването на Видовден в сюжетния диалог става ясно, че освен като ден, свързан с очите и виждането във физическия смисъл, значението му се разширява и в духовната сфера, давайки му нова семантика - "да узнаем", "да разберем". Със значение на духовно "виждане" сръбският израз "Доhи hе Видовдан" или българският "До ще Видовден" излизат от границите на песента и влизат в езиковата практика. Смисълът на духовното "виждане" изначално се свързва с Видовден, благодарение най-вече на обредните гадания, правени на този празник. Свързването на деня с историческото събитие обаче многократно разширява неговото значение, като този нов, разширен смисъл рефлектира отново върху Видовден и внася своите корективи върху древната специфика на празника. Така той се превръща в ден на цялата истина или на всички истини. Косовската битка дава също така своя принос в идейната обосновка на някои нови обреди и легенди. Преосмислят се в исторически аспект и някои стари вярвания - като това, че в навечерието на Видводен всички реки за час потичали червени като кръв заради загиналите на Косово; или че на Видовден кукувицата престава да кука в памет на загиналите юнаци. А от 1913 година води началото си даването на помен за загиналите войници в периода 1912 - 1913 година и се раздава ядене и пиене за техните души. Така Видовден от ден с лечебни практики за очите и виждането еволюира в ден за духовното "виждане" в най-широкия смисъл на думата, както и в ден за помен на загиналите войни въобще.
„Като празник от българския народен календар Видовден винаги се празнува на 15 юни. Като празник от календара на отделния човешки живот, Видовден спада към така наречените подвижни празници – за него няма точно определен ден от годината и от човешкия живот. Понякога човек се заблуждава, че такъв ден – Видовден – няма. Понякога човек се самозалъгва, че Видовден няма да дойде. Рано или късно Видовден идва. И като дойде Видовден, вижда се грехът ни и ни се търси сметка за него. Много неща съм забравял в живота си. Никога не съм забравял, че има Видовден.” - пише авторът Борислав Геронтиев в началото на своята интересна и поучителна книга, написана точно по този повод - стараейки се максимално да бъде честен пред себе си, пред паметта на описваните хора и събития. Книгата му "Видовден - приписки и записки" хвърля още един нестандартен поглед върху празника и идеята за "деня на възмездието"...
На 15-ти юни, лето господне 2013-то, в България още чакаме Видовден, а той все така не идва, и не идва. В продължение на години неговата дата многократно варираше. Заветният 10-ти ноември, уви, не успя да се класира за тази роля. Тази година Видовден се очакваше на 12-ти май, но пак така и не дойде. Затова пък дойдоха други "промени" - имаме си ново правителство и нов парламент, който ежедневно произвежда скандали. Общественото внимание постоянно се отвлича от същинските проблеми; изприказваха се много празни приказки, а не се дава никакъв приоритет нито на икономически, нито на социални въпроси... Премиер ни е човекът, който "разваляше седенки", както наричаше учителските стачки; сменихме Цецка Цачева с Михаил Миков, плюс бонус - Манолова и Бисеров... За да се стигне до своеобразния "венец на еволюцията" - новият шеф на ДАНС, Делян Пеевски, медиен магнат. Залата затаява дъх... "България избра...". Горката България!
Дъждовната лятна вечер на 14-ти юни е отбелязана с протести на около 10 хиляди души пред Министерския съвет, обявяващи се на висок глас срещу издигането на Пеевски. По време на масовата демонстрация някак "мистериозно" прекъсва сигналаът на мобилните телефони на хората, събрани пред министерския съвет, а поверената на Пеевски телевизия малодушно се скрива, точно както в началото на февруарските протести - поредното доказателство за нарушение на гражданските права от подслушванията на определени от закона престъпници.
Същата вечер, на съвсем друга столична улица се пролива кръв - една българска журналистка е зверски пребита. Нека мнозина не си стоят по къщите, успокоявайки се, че никога, ама никога, няма да се случи на тях, защото ако нещо скоро не се промени, този ужас ще очаква всеки, който е с различно мнение. На всяка цена ли трябва да се пролее кръв по улиците, за да се надделее над мафията?...
Сутринта на 15-ти юни, 2013-та, по Нова телевизия виждаме Люба Кулезич с изкривено и подуто лице и око с кръвоизлив. Същият този нов председател на ДАНС преди време уволни Кулезич от ТВ7, но не можа да й запуши устата. Сега някой се опитва с ритници по устата. Явно това е пътя за засилване на сигурността в България, както го разбират мнозина.
Може да е съвпадение, но е символично, че точно преди 14 години България спря десанта на руски специални части на летище Слатина край Прищина, с който Русия се опитваше да обезсмисли рекапитулацията от капитулацията на нейния съюзник Милошевич в Сърбия във войната му в Югославия. Почти годишнина от неуспешния опит на Русия да употреби България като въздушен коридор към Косово през 1999-та. Онзи ход на правителството на "лошия Костов" вкара България в НАТО и дори ЕС, и доведе в София Тони Блеър и Бил Клинтън, които подобаващо оцениха този факт. От това дали западът го помни и оценява и днес, зависи до голяма степен и отношението на мнозина българи към запада, съпоставено с това към Русия, съответно...
На 15-ти юни, лето господне 2013-то, Видовден в България вече е близо. Ще има ли промяна до есента? Къде отидоха десните избиратели? Има ги - макар и непредставени в настоящия парламент, а по-скоро на улицата. Макар и отчаяни от случващото се, десните избиратели не са изчезнали, нито са се покрили. Гражданите, които ценят свободата повече от сигурността, тези които не изповядват мъдростта "Преклонена глава сабя не я сече, но лесно хомот влачи"... Които направиха промените преди двайсет и четири години, а после и през 96-та; митингуващите, демократите, с чиято помощ страната ни тръгна напред. Те са още тук. Ще имаме ли ние, десните избиратели, представителство в следващото народно събрание? Ще има ли Видовден? Само от нас зависи. "Няма връщане назад" - както пее в новия си албум невероятният Васко Кръпката. Не трябва да допускаме връщането назад. Ако се наложи, ще бъдем на площадите, където бяхме толкова пъти през изминалите двайсет и четири години. "Рано или късно Видовден идва" - казва Борислав Геронтиев.

Второюнско - патриотично

Втори юни - славна дата
чества нашата страна.
На загиналите братя,
на борбата паметта.

На Околчица събрани
за пореден път са днес
патриоти най-отбрани -
все едно за манифест!

Чакат траурни сирени
в пладнешката мараня
да завият, да застенат -
а Балканът чак замря...

Но не щеш ли, гръм удари
и небето притъмня.
В миг побегнаха другари
"патриоти" презглава!

Не дочакаха сирени...
Ала вместо на студът,
в механата те, засмени,
празника ще почетат.

Пият, викат патриоти -
"Вечна слава!", но сред тях,
нито Левски, нито Ботев,
тъй и нийде не видях!...

За Кръстьо Кръстев, за "мислието" и безсмислието - тук и сега

Изпращаме месец май на лето господне 2013-то с нов кабинет. Отново Станишев и неговите ибрикчии ни "спрятат" правителство. Отново "седенкаджията" Орешарски ще се грижи за благоденствието, което ще потече из крачолите на целокупното българско народо(природо)население като от чешма. Местан ще къса обръчите от фирми, създадени от Доган. А Волен с "план" в очите ще гони или ще посреща "с хляб и кол" чуждите капиталисти (естествено, не става дума за братските руски такива)...
Отново левият политически елит играе главната роля в римейк на сълзливата коалиционна сапунка от типа "вълк със сменена козина, но не и нрав”, или ако щете - "Пременил се Илия, погледнал се - пак у тия". Все за тях се отнася.
Запитани какво мислят по въпроса, повечето хора или отговарят, че събитията оттук нататък са предопределени, че нещата съвсем не отиват на добре, че настоящото политическо и обществено статукво не дава повод за оптимизъм и т.н.; или, насърчени от знаменитата шопска сентенция "най мразим да мислим" - "не мислят нищо" (защото е "все тая - и да мислим, и да не мислим, разлика няма!"). Никак не е сигурно и дали могат...
Действително, мисленето е едно от най-затормозяващите, обременяващи, непродуктивни и неблагодарни занимания в живота въобще. Само че без него ние се обезличаваме, ставаме лениви, тътрещи се същества, които не живеят, а просто живуркат - и тогава животът вече не е "life is life", както се пее в една песен, а само "жизн". Понякога от тази дейност може да ни втръсне, но в интерес на истината, мисленето е едно от нещата, които дават динамика на живота. Никой не може да ни каже как да мислим, но то може да ни отвори очите към необятния свят - онзи, в който не следваме еднозначната система на "изберете верния отговор - A, B, C или D", а в който непрестанно се лутаме, търсим, намираме и изгубваме. В момента върви една масовизация, "приватизация" и "колективизация" на човешката идентичност на всички нива. Срещу тази машина на щамповане на знанието, съзнанието и индивидулизма, спасението е единствено всички да бъдат нащрек, да не заспиват и да не потъват в бездната на удобното незнание и задушевния безмисловен комфорт.
Датата е 31-ви май. На днешният ден през 1866г. се ражда литературният критик и публицист д-р Кръстьо Кръстев, основал заедно с Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов литературния кръг "Мисъл". Нека си пожелаем и за в бъдеще у нас да се появи такъв, защото към момента са налични предимно множество вариации на "БезсМИСЛИе".
И докато се рея в безмислието си ("безсмислие" в случая да се чете като "липса на мислие"!), светлосенки и отблясъци от творчеството на един друг Кръстьо Кръстев, вече от по-съвременната ни история, се мержелеят из съзнанието ми:
"Край фонтаните пред Народния театър малък оркестър свири джаз. Слаб върлинест акордеонист и потен едър мъжага към 70-те с тромпет. Звукът на тромпетиста е събрал група замаяни от жегата слушатели. Френски и японски туристи, минувачи и деца. Мъжът подхваща Армстронг. Със затворени очи и червено лице пее с ОНЗИ глас. Тенекиена кутийка пред нозете му полека се пълни с монети. Август в града. Над струните на водата стои дъга. Аха, да тръгна и да изпусна най-важното, но късметът е на моя страна! По алеята откъм Народната банка се задава красива госпожа със зелена лятна рокля. Тя крачи енергично и носи кожена чанта, от онези, каквито предпочитат счетоводителите. Пътят й минава край джазмените. Те праскат "Когато светците маршируват". И неочаквано госпожата вдига брадичка, прави няколко танцови стъпки и се завърта около себе си, като пази равновесие с чантата. Някой подсвирва възторжено. Тя спира, оправя със свободната си ръка гънките на зелената рокля. После кимва към публиката, фръцва се и си тръгва по пътя сред ръкоплясканията. Две деца със сладоледи викат "Браво!". Светците маршируват насред София... Е, защо ги няма тия, дето все ми мрънкат "За това ли стояхме по площадите? За това ли се борихме?". Да, аз се борих за това, пък вие - не знам!"...
...И за пореден път си казвам - да, за това се борихме... И не е било напразно!

Размисли за буквите, за нас, за модерното и хипермодерното

Пореден месец май отминава под знака на засиленото абитуриентско присъствие, хорово броене (на места нечленоразделно и накъсано) до 12 и гръмко автомобилно звуково оформление. С разликата, че този път месецът ще се изтърколи и под надслов "Нов Парламент - нов късме(н)т" - вече и с ново правителство. Би било прекрасно в един светъл празник като деня на славянската писменост и култура да не бъдем за кой ли път обременени с горчиви факти. Поставят ни на 50-то място в света и на последно място в ЕС по грамотност... Изоставаме след редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка... Голям процент ученици не знаят докрай българската азбука, но знаят много добре как се правят деца... И си казваме - ама нали в една съседна нам страна граждани с българско поданство, гласуващи за депутати в български парламент, комай не знаят не само българската азбука, а и (поне пред камерите на телевизията) въобще не могат да говорят български! Да беше само това, "с мед да го мажеш"... Да коментираме ли наблюденията на студентите и преподавателите от СУ върху лексиката на родните ни политици?
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!

Ново двайсет

Поредна вечер аз не спя - коя поред, забравих.
И питам се къде сгреших, къде, какво направих?...
Любим за мен човек ужасно много ме наказа.
Постъпи отвратително и просто "чао" ми каза.
И аз стоя невярващо - защо, недоумявам,
постъпва така грозно, а пък мене обвинява...
Не искам да се сърдиш ти, защото те обичам.
Но явно на това държиш, защо ли, пак се питам?
Ти правиш страшна глупост, нараняваш ме страхотно...
За тебе мисля лошо - че си някакво животно.
И после цяла нощ не спя, от нерви пак треперя,
а отговор отникъде не мога да намеря...
И като не остава друго, мощно се напивам.
Така затворения кръг "напускам" и "разбивам".
И драйфам после в банята, и къртя като чук,
на гадните въпроси от главата ми напук.
Чудесно е, че вън от нея нищо не се чува,
защото по-добре да се не знае как те псувам.
Защото страшно много ме боли и, ах, защото,
умира нещо в мен, когато няма го доброто...
Не искам егоисти самовлюбени да виждам.
Това, което правят с мен, ужасно ме обижда.

Тука има, тука нЕма - постизборно или пост след избори

Седмица след изборите, нека си припомним какво всъщност се случи, преди да сме го забравили. Щото като гледам сурат-тефтера, след като прословутите избори минаха и си заминаха, всичко си е все едно изобщо ги е нямало. Ако не броим малцината, чиито професии изискват редовно следене на събитията - главно журналисти, политолози, социолози и т.н. – както и мнозината шегаджии, пускащи шаржове на Борисов, Цветанов, Фидосова и др. (съвсем иначе стои въпросът защо същите тези странични наблюдатели и „корективи” на общественото мнение сега щателно следят дейностите на Цветанов, кого и как ще "подслуша", коментират семейните драми на Дянков и педантично броят наднормените килограми на Искра Фидосова, само преди година-две-три не смееха и да гъкнат против когото и са било от пряко ангажираните с властта лица...), предимно наблюдаваме неувяхващата реколта от снимки със сърчица и цветенца, мъдрости от типа "Усмихвайте се и светът ще се усмихне с вас", "Радвайте се на живота" и тям подобни... Изобщо, "велики мисли" вълнуват народа - той е развълнуван и се вълнува като един същий тих бял Дунав. Не, че има нещо лошо в съветите за усмихване и тяхното изпълнение. Но ако "радостта от живота" не е обвързана и с малко разум, усмивките биха изглеждали като усмивките на контингента, който условно наричаме "Карлуково” или „четвърто весело” – кой както предпочита.
Въпросите има много и все повече стават – успешни ли бяха изборите или не, кой и какво спечели от тях, някой спечели ли изобщо и какво ни чака оттук насетне… Ще има ли ново (програмно) правителство, няма ли... Ще има ли или не предсрочни избори... И всички други загадки от сорта "тука има, тука нЕма”.
Едно е сигурно – както г-н Вешим пише в последния брой на „Стършел” – „На сутринта след изборите се събудихме с махмурлук и взехме да се питаме „Абе, ние какво направихме?”… или както поставя въпроса шопския фолклор – „Оти ручàхме жабетата?”. Изборите струваха скъпо на гърба на националната хазна и преди всичко, на родния данъкоплатец, а резултатът пак е задънена улица. Каквото и правителство да бъде сформирано сега, ако изобщо се сформира, е с предопределен изход, няма да го бъде и ще си отиде - къде драговолно, къде принудено - и вероятността от нови избори, които да доизмъчат и без това поизмъчения народ, е много голяма, като резултатът и от тях за жалост е доста неясен и със съмнителна полза.
Няма нужда да изброяваме проблемите, свързани с настоящата ситуация – нека не изземваме функцията на експертите, те достатъчно съвестно са се заели с тази отговорна задача… Решението обаче, мисля, е повече от ясно – смяна на системата и преди всичко, на модела на управление на системата. Господстващият вече повече от две десетилетия двупартиен (в някои случаи направо еднопартиен) модел трябва да остане в далечното минало и в системата да бъдат допускани нови партии и нови лица с нови идеи и визия за бъдещето - а такива за щастие има и винаги ще ги има. Затова гласуваме, затова излизаме на протести, затова говорим и правим всичко възможно да се дава гласност на тези проблеми, а не да се премълчават... Затова и „дясната” партия у нас ще бъде сформирана отново и то не след дълго – на принципа, че нещо трябва да се развали съвсем, за да се поправи, и това ще се случи в скоро време. Само дето и четирите партии, надхвърлящи нужния процент за влизане в парламента, колкото и сходна ("лява", проруска) да е тяхната политическа нагласа по своята същност, не могат да сформират правителство под никаква форма, нито да се спогодят, защото като свински черва (извинявам се за грубата аналогия) са оплетени в корпоративните си интереси. Сега в парламента са четири техни креатури, свързани с руските мутри и обслужващи руските интереси. Отделно стои въпросът, че у нас понятията "ляво" и "дясно" са тотално объркани. Най–лявата партия и кръговете около нея са, грубо казано, партиите на милионерите. Не че това е лошо, но те практически са върли защитници на капитала и класически последователи на онези политически линии на консерватизма, които защитават частния капитал и корпоративните интереси. Но тези интереси нямат нищо общо с цената на труда, средната работна заплата и "благоденствието на народа". Обратно – десните партии, които трябва да са консервативни и неоконсервативни поставят въпроса за преразпределението на капитала, мизерното благосъстояние на българина и социалната справедливост. Така че след 22 години представата за ляво и дясно у нас е загубила смисъла си. И затова политическата линия на дадена партия и ръководството й трябва да бъде разумна и радикална, водеща към европейските политически и социални норми и стандарти. Едва след стабилизирането на България в политиката естествено ще се появят истинските "ляво" и "дясно".
Като не се осъзнава разликата между дясното и лявото в политиката, тези понятия се заменят с разбираеми представи. Десетилетия наред българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И колкото и да му повтарят, че чудесно се живее на куц крак, накрая умората го поваля на земята... Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.

"Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно - съществувам"

Днес е 11-ти май. Ден за размисъл. Дали голяма част от изстрадалия ни народец в днешно време е способен на разМИСЪЛ, или само на безсМИСЛИе? "Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно съществувам" - тази латинска сентенция обикновено е приписвана на Декарт и за щастие не би могла да се възприема буквално - в противен случай това би намалило до минимум и без това топящия се брой на българските изМиратели. Не всеки може да си позволи лукса да не мисли. Но поне се предполага, че е редно в днешно време всеки сам да разсъждава и да си прави изводи, а не механично да повтаря и върши едни и същи действие, без да мисли...
"Пуснат ли слух, че сестра ти е еди-каква си, иди доказвай, че нямаш сестра" - това е поговорка, възникнала точно по този повод. Нищо ново и необичайно, характерна е за нашата скъпа татковина...
Казал му на Пенчо някакъв си човек, че кандидатът Х от партията Y бил подставено лице на друга една партия - къде-къде по-известна, богата, мастита и мръсна... И Пенчо, който преди това е щял да гласува за кандидата Х, като опозиционен вот, се отказва от това си намерение. Нещо повече, той разказва чутото на друг някакъв си човек, който пък му подшушва, че въпросният кандидат Х бил родом от Кукуш. И не само това - оказало се, че цялата му рода, до девето коляно, били родом от Кукуш! Ах, какъв ужас! Събират се и други някакви си човеци в благородната кауза да влеят разум в главите на безпросветните народни маси и по този начин да прецакат овреме кандидата Х, за да не се минат... И пътьом да припечелят някой и друг лев за разпространяване на еди-каква си информация, че зима идва... Нищо, че е месец май - пак ще дойде! Трябва да бъдем подготвени от рано за новия зимен грип - отново видоизменен...
Това е то изкуството да не се мисли.
Резултатите са налице... Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на пресата и електронните медии - веднага се набива на очи един злодей. Това е Светослав Витков. Той е "подставено лице на Герб", "подставено лице на БСП", "зет на Бриго Аспарухов" и какъв ли още не - такива са квалификациите на пресата. За ужас на политическия ни елит Николай Николов каза в "Блиц": "Ако “Глас народен” беше комунистическа партия и креатура на ДС, както някои се изразяват, щеше да има много пари. Това е индикатор, който е безпогрешен. Партия без пари не може да бъде подлога на комунистическата партия. Държавна сигурност може да бъде открита при милионите". Затова платените хулители, оплюватели и храчковци опитват друга стратегия - сега пък изкарват последния, вчерашен агитационен концерт на "Глас народен" пиянска оргия, сборище на деградирали алкохолици, наркомани и лумпени, бойно поле на неандерталци, които се млатят с бухалките си... Е, който е бил там и е видял - знае. Който има акъл да разсъждава - преценява. Който няма, се доверява сляпо. Така, както едно време сляпо се довериха на приказки и празни обещания за "800 дни" до светлото и безоблачно бъдеще... А после и на други аналогични подобия...
И не, уважаеми изМиратели от нашата измираща нация, това не води до логичния извод, че "всички са маскари", а само до простата истина, че трябва да се мисли, преди да се действа. В противен случай сами се поставяме в позицията на ужасно многото хора, които във Фейсбук се подлъгват по разни призиви и апели от сорта: "Знам, че 99% от вас няма да копират това. Бъдете от единия процент, дето ще го направят", придружено от някаква картинка или нещо уж в подкрепа на някаква кауза - я гладуващи сомалийчета, я безпризорни животинки, я лисици в зоопарка, я гъбарството в Португалия, я друго нещо. А всъщност не си дават сметка колко манипулативно и дори обидно за средноинтелигентния човек е това. Това е едно завоалирано "ЗНАЕМ, че 99% са ИДИОТИ. Бъди различен - направи това, което НИЕ искаме, за да НИ докажеш, че не си". Но ужасно много хора се прилъгват... Ако обаче аз напиша сега: "Знам, че 80-90% от хората няма да гласуват утре на изборите. Бъдете различни - направете го поне вие", силно се съмнявам мнозина действително да се втурнат към урните (с 300 км в насрещното), вместо да ми теглят една благословия...
А в това да се гласува има смисъл, скъпи приятели. Защото ако ние сами не направим минималното, което зависи от нас, за да променим положението си - а то е в утрешния ден да си мръднем долницата до най-близкото училище и да пуснем някаква си хартийка - ако трябва, дори празна, ако трябва, в нея да напсуваме всички, или съседите, или топлофикация, или каквото и да е - но поне да се регистрираме, че сме го направили... няма кой да го направи вместо нас!
НА 11-ти май, 1502 г. Христофор Колумб потегля на своята четвърта и последна експедиция до Западните Индии, за да открие Новия свят. Е, хайде на 11-ти май, 2013-та, и ние да тръгнем, за да открием нашия такъв?

Предизборни вълнения

Предизборната надпревара е в разгара си и за успеха си участниците не щадят време и средства. Доколко те са вложени по най-подходящия начин и кампанията е проведена грамотно, а агитационните лозунги и девизи звучат поощрително и дори адекватно за масовия избирател, не се наемам да твърдя...
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?