Изпращаме месец май на лето господне 2013-то с нов кабинет. Отново Станишев и неговите ибрикчии ни "спрятат" правителство. Отново "седенкаджията" Орешарски ще се грижи за благоденствието, което ще потече из крачолите на целокупното българско народо(природо)население като от чешма. Местан ще къса обръчите от фирми, създадени от Доган. А Волен с "план" в очите ще гони или ще посреща "с хляб и кол" чуждите капиталисти (естествено, не става дума за братските руски такива)...
Отново левият политически елит играе главната роля в римейк на сълзливата коалиционна сапунка от типа "вълк със сменена козина, но не и нрав”, или ако щете - "Пременил се Илия, погледнал се - пак у тия". Все за тях се отнася.
Запитани какво мислят по въпроса, повечето хора или отговарят, че събитията оттук нататък са предопределени, че нещата съвсем не отиват на добре, че настоящото политическо и обществено статукво не дава повод за оптимизъм и т.н.; или, насърчени от знаменитата шопска сентенция "най мразим да мислим" - "не мислят нищо" (защото е "все тая - и да мислим, и да не мислим, разлика няма!"). Никак не е сигурно и дали могат...
Действително, мисленето е едно от най-затормозяващите, обременяващи, непродуктивни и неблагодарни занимания в живота въобще. Само че без него ние се обезличаваме, ставаме лениви, тътрещи се същества, които не живеят, а просто живуркат - и тогава животът вече не е "life is life", както се пее в една песен, а само "жизн". Понякога от тази дейност може да ни втръсне, но в интерес на истината, мисленето е едно от нещата, които дават динамика на живота. Никой не може да ни каже как да мислим, но то може да ни отвори очите към необятния свят - онзи, в който не следваме еднозначната система на "изберете верния отговор - A, B, C или D", а в който непрестанно се лутаме, търсим, намираме и изгубваме. В момента върви една масовизация, "приватизация" и "колективизация" на човешката идентичност на всички нива. Срещу тази машина на щамповане на знанието, съзнанието и индивидулизма, спасението е единствено всички да бъдат нащрек, да не заспиват и да не потъват в бездната на удобното незнание и задушевния безмисловен комфорт.
Датата е 31-ви май. На днешният ден през 1866г. се ражда литературният критик и публицист д-р Кръстьо Кръстев, основал заедно с Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов литературния кръг "Мисъл". Нека си пожелаем и за в бъдеще у нас да се появи такъв, защото към момента са налични предимно множество вариации на "БезсМИСЛИе".
И докато се рея в безмислието си ("безсмислие" в случая да се чете като "липса на мислие"!), светлосенки и отблясъци от творчеството на един друг Кръстьо Кръстев, вече от по-съвременната ни история, се мержелеят из съзнанието ми:
"Край фонтаните пред Народния театър малък оркестър свири джаз. Слаб върлинест акордеонист и потен едър мъжага към 70-те с тромпет. Звукът на тромпетиста е събрал група замаяни от жегата слушатели. Френски и японски туристи, минувачи и деца. Мъжът подхваща Армстронг. Със затворени очи и червено лице пее с ОНЗИ глас. Тенекиена кутийка пред нозете му полека се пълни с монети. Август в града. Над струните на водата стои дъга. Аха, да тръгна и да изпусна най-важното, но късметът е на моя страна! По алеята откъм Народната банка се задава красива госпожа със зелена лятна рокля. Тя крачи енергично и носи кожена чанта, от онези, каквито предпочитат счетоводителите. Пътят й минава край джазмените. Те праскат "Когато светците маршируват". И неочаквано госпожата вдига брадичка, прави няколко танцови стъпки и се завърта около себе си, като пази равновесие с чантата. Някой подсвирва възторжено. Тя спира, оправя със свободната си ръка гънките на зелената рокля. После кимва към публиката, фръцва се и си тръгва по пътя сред ръкоплясканията. Две деца със сладоледи викат "Браво!". Светците маршируват насред София... Е, защо ги няма тия, дето все ми мрънкат "За това ли стояхме по площадите? За това ли се борихме?". Да, аз се борих за това, пък вие - не знам!"...
...И за пореден път си казвам - да, за това се борихме... И не е било напразно!
петък, май 31, 2013
петък, май 24, 2013
Размисли за буквите, за нас, за модерното и хипермодерното
Пореден месец май отминава под знака на засиленото абитуриентско присъствие, хорово броене (на места нечленоразделно и накъсано) до 12 и гръмко автомобилно звуково оформление. С разликата, че този път месецът ще се изтърколи и под надслов "Нов Парламент - нов късме(н)т" - вече и с ново правителство. Би било прекрасно в един светъл празник като деня на славянската писменост и култура да не бъдем за кой ли път обременени с горчиви факти. Поставят ни на 50-то място в света и на последно място в ЕС по грамотност... Изоставаме след редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка... Голям процент ученици не знаят докрай българската азбука, но знаят много добре как се правят деца... И си казваме - ама нали в една съседна нам страна граждани с българско поданство, гласуващи за депутати в български парламент, комай не знаят не само българската азбука, а и (поне пред камерите на телевизията) въобще не могат да говорят български! Да беше само това, "с мед да го мажеш"... Да коментираме ли наблюденията на студентите и преподавателите от СУ върху лексиката на родните ни политици?
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!
Представителите на партия "Атака", които минути след откриването на 42-ро народно събрание демонстративно останаха в седнало положение, докато звучеше химна на обединена Европа, показаха не само перфектно "познаване" и "признаване" на хуманистичните европейски ценности, но и всички известни нам „вътрешни закони” на самоуважение и достойнство...
Само преди 2-3 години един актьор заяви по телевизията, че вече щял да произнася думата "институции" като "инстутуции", какъвто пример му давал министърът на културата. Но пък и мнозина от по-старото поколение помнят, че идиотските неологизми на Тодор Живков ("социализъмът", "комунизъмът" и т.н.) се превърнаха в журналистически норми! Защо тогава да се чудим, че предшественикът на днешния културен ръководител на културата и настоящ действащ депутат написа "последно збогом" на погребението на Мария Нейкова?... Това са само няколко примера, а общото им количество е неизброимо. При това положение действително е трудно човек да запази мотивацията си относно категории като грамотност, образование, знание и т.н. Види се, у нас неграмотниците стават или депутати, или министри! Тъжна констатация като за деня на славянската писменост, нали?
Само дето въпросната констатация не е съвсем вярна - всъщност въпросът е много по-дълбок и заслужава по-специфичен подход.
Няма смисъл да подхващаме безкрайната тема за това какъв е светът, в който живеем и доколко всеобщата икономическа криза (специално българското общество рядко е излизало от подобен вид криза) се е превърнала и в духовна такава - разбира се, това също е сложно и трудно доказуемо. Още Платон се безпокои за ценностите, които отслабват, докато желязното поколение на неговото време напира, макар да няма кой знае колко общо с митичното златно поколение, украсено с всички добродетели. А Плиний Стари прозира, че задъханият свят, чийто последни моменти той споделя, безвъзвратно е стигнал до своята гибел, заради „неимоверно напредналата развала”...
Всички тези разсъждения не са свързани с конкретност, изразена в дума с явление, представено чрез глаголни форми. Те са "конструкт", изграден върху "явлението" (фактът), че думата е знак, и че грамотните и просветените познават смислите на този знак и той им дава право да прозре отвъд мисленето на неграмотните. С други думи, разглеждаме връзката между знака и неговите семантични измерения, семиотиката като дял на научното познание, и семиозиса, който все повече започва да тълкува странностите на нашия модерен живот и модерността във всичките й измерения. Всичко онова, позволило на френския философ Жил Липовецки през 2004г. да издаде във Франция книгата „Хипермодерните времена”. Философът, който не се колебае да насочи вниманието си към модата, лукса и промените в отношенията между половете, обявява края на постмодерността и настъпването на „Втората модерна революция”, означена като „хипермодерност”. Това определение всъщност носи тревогите на объркания пост-модерен човек, икономическото господство на пазара, трескаво скъсяващото се време, мита за господството на успеха – но същевременно подчертава и своеобразното завръщане към най-старите и естествени за човека ценности. Защото нашето наблюдение, което формулираме като безкултурие, безкнижовност и непросветност, всъщност визира именно колективната реакция на "масовия човек" в един новопрохождащ (не социалистически), но във всеки случай хипермодернистичен свят. Защото естественият преход - модерност - постмодерност - хипермодерност - у нас бе заменен с рязък скок: от модерност към хипермодерност.
Съществуването на социума при всяка нова и развиваща се цивилизация, постепенно превръща взаимоотношенията между хората в цялото им многообразие, в процеси, осъществявани и чрез един нов посредник – знака. Нека не коментираме основната разлика и връзка между понятията „семантика” и „семиотика”, а да насочим вниманието си към един банален пример. Средностатистическият човек знае, че съществителното нарицателно „стол” приканва всеки да поседне на него и да си почине. Но в един определен случай и ситуация, стол пред отворената врата на магазин означава „магазинът е затворен”. Съществителното нарицателно, като лексикална единица, се е превърнало в семантичен знак, който не приканва към отмора, а носи определена информация.
Всички знаци за истинността на това явление могат да се усетят, чуят и видят и днес. Дори ако се вслушаме в хоровото броене на абитуриентите и открием, че то е накъсано и нечленоразделно, това представлява своеобразен знак и е само по себе си симптоматично. Аз твърдо вярвам, че когато някой вика от болка, той не може да говори членоразделно (вярвам в това, защото го казват умни хора). Викът на болка е знак, че нещо трябва да се промени - и ако управляващите не се вгледат в заобикалящите ги знаци, народът от даване на знаци, минава директно към мятане на павета...
Така превръщането на думата в знак, въздействието на този знак върху поведението на човека, „манипулацията” на това въздействие върху следващи събития е крайният резултат на една модерна цивилизованост. За пещерния човек несъмнено животното е жертва или опасност. За съвременния ловец, освен че е жертва или опасност, животното става знак, който отвежда към позволеното и непозволеното по време на лов, защитени видове, проблеми с природозащитници и т.н. За природозащитниците, човекът практикуващ лов, се превръща в знак, който отвежда към много други смисли и диктува тяхното социално поведение, включително до степен на социална активност, която би могла да предизвика социални конфликти...
Тези произволни примери отвеждат към удивителната значимост на семиотиката във всеки момент, в който обществото е все по-организирано и еволюцията – все по-бърза. И ако хората в едно "оскотяло" общество са заприличали на животни, това също носи определена информация... И тази "определеност" несъмнено ни връща към нашето битие, нашето съвремие и нашите нрави и порядки.
Защото независимо от културата и времето, в които изследваме семиотиката и семиозиса, носител на семиотичното от някаква гледна точка се явява знакът. „За човека знакът е това, което е водата за рибата – негова присъща среда, това, сред което живее, движи се, и чието съществуване като нещо предопределено, е толкова неизменно, че се приема за дадено във всеки момент и на всяка крачка”. Крайно необходим за откриването на всичко останало, самият знак дълго се е изплъзвал от погледа на изследователите, именно заради своята неизменност. Дори когато е важен, знакът е такъв само за кратко, временно – и само за онова, към което ни насочва, или ни позволява да открием. Застанали на пешеходната пътека, ние очакваме не просто да се смени цветът на светофара (дали е случайно, че гръцката дума за светофар - "семафора" - произлиза от древногръцката дума „сема” със значение „знак”?) - ние очакваме „червено”, за да не пресечем и „зелено”, за да минем спокойно. Макар че точно в България очевидно модерният семиозис означава, че на пешеходната пътека, независимо от знака, ние трябва или да бягаме, или просто да не преминаваме. Това се дължи на факта, че понякога шофьорите не познават знака. Това, разбира се, в голяма степен се дължи и на пешеходците. Но когато българинът гласува за "червеното", "синьото" и "зеленото" (всъщност какъв беше цветът на гербера? Май не е светлосин...) , поне теоретично, той не борави с цветове, а със семантични знаци, градящи нашия политически семиозис. Само дето политическият семиозис никакъв го няма, политическата култура е някъде около точката на замръзването, а политическите последствия са лесно или трудно предсказуеми - това е въпрос на семантична култура. Историята на разбирането, или знанието, че съществуват знаци, всъщност е история на семиотичното съзнание. Може би последният етап от неговото развитие е идеята за семиотиката като наука за семиозиса, за действието на знаците.
И когато тълкуваме такива глобални проблеми като въпроса за грамотността или неграмотността на младите и нацията - пропускайки въпроса за грамотността или неграмотността на нашите пишман-политици - ние очевидно бихме попаднали в капана на повърхностни и формални съждения. И понеже ни е писнало от формализъм, нека се опитаме да избегнем "опростенческия" подход към глобалните и сложни явления.
Всъщност въпросите за културата и грамотността на една нация в хипермодерните времена на нашия свят, колкото и банално да звучи, са свързани с парламентаризма, политическата култура и политическата воля на управляващите да превърнат въпросите за наука, култура и образование в национален приоритет. Скъпи приятели, тук се крие "ключът от бараката" (по Илф и Петров). Защото ако този глобален въпрос - въпросът за инвестиции в образованието - не се превърне в национална политика, ще продължим на 24-ти май наивно да се възторгваме от текста на Михайловски "Върви, народе възродени"... Защото още в зората на старобългарската култура една велика историческа личност, на която е посветен днешният празник, изрече "Прочие, голи са без книги народите...". Можем ли да добавим нещо?... Можем само да си пожелаем на следващите избори да избираме онези, които са осъзнали смисъла на тези думи!
понеделник, май 20, 2013
Ново двайсет
Поредна вечер аз не спя - коя поред, забравих.
И питам се къде сгреших, къде, какво направих?...
Любим за мен човек ужасно много ме наказа.
Постъпи отвратително и просто "чао" ми каза.
И аз стоя невярващо - защо, недоумявам,
постъпва така грозно, а пък мене обвинява...
Не искам да се сърдиш ти, защото те обичам.
Но явно на това държиш, защо ли, пак се питам?
Ти правиш страшна глупост, нараняваш ме страхотно...
За тебе мисля лошо - че си някакво животно.
И после цяла нощ не спя, от нерви пак треперя,
а отговор отникъде не мога да намеря...
И като не остава друго, мощно се напивам.
Така затворения кръг "напускам" и "разбивам".
И драйфам после в банята, и къртя като чук,
на гадните въпроси от главата ми напук.
Чудесно е, че вън от нея нищо не се чува,
защото по-добре да се не знае как те псувам.
Защото страшно много ме боли и, ах, защото,
умира нещо в мен, когато няма го доброто...
Не искам егоисти самовлюбени да виждам.
Това, което правят с мен, ужасно ме обижда.
И питам се къде сгреших, къде, какво направих?...
Любим за мен човек ужасно много ме наказа.
Постъпи отвратително и просто "чао" ми каза.
И аз стоя невярващо - защо, недоумявам,
постъпва така грозно, а пък мене обвинява...
Не искам да се сърдиш ти, защото те обичам.
Но явно на това държиш, защо ли, пак се питам?
Ти правиш страшна глупост, нараняваш ме страхотно...
За тебе мисля лошо - че си някакво животно.
И после цяла нощ не спя, от нерви пак треперя,
а отговор отникъде не мога да намеря...
И като не остава друго, мощно се напивам.
Така затворения кръг "напускам" и "разбивам".
И драйфам после в банята, и къртя като чук,
на гадните въпроси от главата ми напук.
Чудесно е, че вън от нея нищо не се чува,
защото по-добре да се не знае как те псувам.
Защото страшно много ме боли и, ах, защото,
умира нещо в мен, когато няма го доброто...
Не искам егоисти самовлюбени да виждам.
Това, което правят с мен, ужасно ме обижда.
Тука има, тука нЕма - постизборно или пост след избори
Седмица след изборите, нека си припомним какво всъщност се случи, преди да сме го забравили. Щото като гледам сурат-тефтера, след като прословутите избори минаха и си заминаха, всичко си е все едно изобщо ги е нямало. Ако не броим малцината, чиито професии изискват редовно следене на събитията - главно журналисти, политолози, социолози и т.н. – както и мнозината шегаджии, пускащи шаржове на Борисов, Цветанов, Фидосова и др. (съвсем иначе стои въпросът защо същите тези странични наблюдатели и „корективи” на общественото мнение сега щателно следят дейностите на Цветанов, кого и как ще "подслуша", коментират семейните драми на Дянков и педантично броят наднормените килограми на Искра Фидосова, само преди година-две-три не смееха и да гъкнат против когото и са било от пряко ангажираните с властта лица...), предимно наблюдаваме неувяхващата реколта от снимки със сърчица и цветенца, мъдрости от типа "Усмихвайте се и светът ще се усмихне с вас", "Радвайте се на живота" и тям подобни... Изобщо, "велики мисли" вълнуват народа - той е развълнуван и се вълнува като един същий тих бял Дунав. Не, че има нещо лошо в съветите за усмихване и тяхното изпълнение. Но ако "радостта от живота" не е обвързана и с малко разум, усмивките биха изглеждали като усмивките на контингента, който условно наричаме "Карлуково” или „четвърто весело” – кой както предпочита.
Въпросите има много и все повече стават – успешни ли бяха изборите или не, кой и какво спечели от тях, някой спечели ли изобщо и какво ни чака оттук насетне… Ще има ли ново (програмно) правителство, няма ли... Ще има ли или не предсрочни избори... И всички други загадки от сорта "тука има, тука нЕма”.
Едно е сигурно – както г-н Вешим пише в последния брой на „Стършел” – „На сутринта след изборите се събудихме с махмурлук и взехме да се питаме „Абе, ние какво направихме?”… или както поставя въпроса шопския фолклор – „Оти ручàхме жабетата?”. Изборите струваха скъпо на гърба на националната хазна и преди всичко, на родния данъкоплатец, а резултатът пак е задънена улица. Каквото и правителство да бъде сформирано сега, ако изобщо се сформира, е с предопределен изход, няма да го бъде и ще си отиде - къде драговолно, къде принудено - и вероятността от нови избори, които да доизмъчат и без това поизмъчения народ, е много голяма, като резултатът и от тях за жалост е доста неясен и със съмнителна полза.
Няма нужда да изброяваме проблемите, свързани с настоящата ситуация – нека не изземваме функцията на експертите, те достатъчно съвестно са се заели с тази отговорна задача… Решението обаче, мисля, е повече от ясно – смяна на системата и преди всичко, на модела на управление на системата. Господстващият вече повече от две десетилетия двупартиен (в някои случаи направо еднопартиен) модел трябва да остане в далечното минало и в системата да бъдат допускани нови партии и нови лица с нови идеи и визия за бъдещето - а такива за щастие има и винаги ще ги има. Затова гласуваме, затова излизаме на протести, затова говорим и правим всичко възможно да се дава гласност на тези проблеми, а не да се премълчават... Затова и „дясната” партия у нас ще бъде сформирана отново и то не след дълго – на принципа, че нещо трябва да се развали съвсем, за да се поправи, и това ще се случи в скоро време. Само дето и четирите партии, надхвърлящи нужния процент за влизане в парламента, колкото и сходна ("лява", проруска) да е тяхната политическа нагласа по своята същност, не могат да сформират правителство под никаква форма, нито да се спогодят, защото като свински черва (извинявам се за грубата аналогия) са оплетени в корпоративните си интереси. Сега в парламента са четири техни креатури, свързани с руските мутри и обслужващи руските интереси. Отделно стои въпросът, че у нас понятията "ляво" и "дясно" са тотално объркани. Най–лявата партия и кръговете около нея са, грубо казано, партиите на милионерите. Не че това е лошо, но те практически са върли защитници на капитала и класически последователи на онези политически линии на консерватизма, които защитават частния капитал и корпоративните интереси. Но тези интереси нямат нищо общо с цената на труда, средната работна заплата и "благоденствието на народа". Обратно – десните партии, които трябва да са консервативни и неоконсервативни поставят въпроса за преразпределението на капитала, мизерното благосъстояние на българина и социалната справедливост. Така че след 22 години представата за ляво и дясно у нас е загубила смисъла си. И затова политическата линия на дадена партия и ръководството й трябва да бъде разумна и радикална, водеща към европейските политически и социални норми и стандарти. Едва след стабилизирането на България в политиката естествено ще се появят истинските "ляво" и "дясно".
Като не се осъзнава разликата между дясното и лявото в политиката, тези понятия се заменят с разбираеми представи. Десетилетия наред българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И колкото и да му повтарят, че чудесно се живее на куц крак, накрая умората го поваля на земята... Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
Въпросите има много и все повече стават – успешни ли бяха изборите или не, кой и какво спечели от тях, някой спечели ли изобщо и какво ни чака оттук насетне… Ще има ли ново (програмно) правителство, няма ли... Ще има ли или не предсрочни избори... И всички други загадки от сорта "тука има, тука нЕма”.
Едно е сигурно – както г-н Вешим пише в последния брой на „Стършел” – „На сутринта след изборите се събудихме с махмурлук и взехме да се питаме „Абе, ние какво направихме?”… или както поставя въпроса шопския фолклор – „Оти ручàхме жабетата?”. Изборите струваха скъпо на гърба на националната хазна и преди всичко, на родния данъкоплатец, а резултатът пак е задънена улица. Каквото и правителство да бъде сформирано сега, ако изобщо се сформира, е с предопределен изход, няма да го бъде и ще си отиде - къде драговолно, къде принудено - и вероятността от нови избори, които да доизмъчат и без това поизмъчения народ, е много голяма, като резултатът и от тях за жалост е доста неясен и със съмнителна полза.
Няма нужда да изброяваме проблемите, свързани с настоящата ситуация – нека не изземваме функцията на експертите, те достатъчно съвестно са се заели с тази отговорна задача… Решението обаче, мисля, е повече от ясно – смяна на системата и преди всичко, на модела на управление на системата. Господстващият вече повече от две десетилетия двупартиен (в някои случаи направо еднопартиен) модел трябва да остане в далечното минало и в системата да бъдат допускани нови партии и нови лица с нови идеи и визия за бъдещето - а такива за щастие има и винаги ще ги има. Затова гласуваме, затова излизаме на протести, затова говорим и правим всичко възможно да се дава гласност на тези проблеми, а не да се премълчават... Затова и „дясната” партия у нас ще бъде сформирана отново и то не след дълго – на принципа, че нещо трябва да се развали съвсем, за да се поправи, и това ще се случи в скоро време. Само дето и четирите партии, надхвърлящи нужния процент за влизане в парламента, колкото и сходна ("лява", проруска) да е тяхната политическа нагласа по своята същност, не могат да сформират правителство под никаква форма, нито да се спогодят, защото като свински черва (извинявам се за грубата аналогия) са оплетени в корпоративните си интереси. Сега в парламента са четири техни креатури, свързани с руските мутри и обслужващи руските интереси. Отделно стои въпросът, че у нас понятията "ляво" и "дясно" са тотално объркани. Най–лявата партия и кръговете около нея са, грубо казано, партиите на милионерите. Не че това е лошо, но те практически са върли защитници на капитала и класически последователи на онези политически линии на консерватизма, които защитават частния капитал и корпоративните интереси. Но тези интереси нямат нищо общо с цената на труда, средната работна заплата и "благоденствието на народа". Обратно – десните партии, които трябва да са консервативни и неоконсервативни поставят въпроса за преразпределението на капитала, мизерното благосъстояние на българина и социалната справедливост. Така че след 22 години представата за ляво и дясно у нас е загубила смисъла си. И затова политическата линия на дадена партия и ръководството й трябва да бъде разумна и радикална, водеща към европейските политически и социални норми и стандарти. Едва след стабилизирането на България в политиката естествено ще се появят истинските "ляво" и "дясно".
Като не се осъзнава разликата между дясното и лявото в политиката, тези понятия се заменят с разбираеми представи. Десетилетия наред българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И колкото и да му повтарят, че чудесно се живее на куц крак, накрая умората го поваля на земята... Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
събота, май 11, 2013
"Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно - съществувам"
Днес е 11-ти май. Ден за размисъл. Дали голяма част от изстрадалия ни народец в днешно време е способен на разМИСЪЛ, или само на безсМИСЛИе? "Cogito, ergo sum", или "Мисля, следователно съществувам" - тази латинска сентенция обикновено е приписвана на Декарт и за щастие не би могла да се възприема буквално - в противен случай това би намалило до минимум и без това топящия се брой на българските изМиратели. Не всеки може да си позволи лукса да не мисли. Но поне се предполага, че е редно в днешно време всеки сам да разсъждава и да си прави изводи, а не механично да повтаря и върши едни и същи действие, без да мисли...
"Пуснат ли слух, че сестра ти е еди-каква си, иди доказвай, че нямаш сестра" - това е поговорка, възникнала точно по този повод. Нищо ново и необичайно, характерна е за нашата скъпа татковина...
Казал му на Пенчо някакъв си човек, че кандидатът Х от партията Y бил подставено лице на друга една партия - къде-къде по-известна, богата, мастита и мръсна... И Пенчо, който преди това е щял да гласува за кандидата Х, като опозиционен вот, се отказва от това си намерение. Нещо повече, той разказва чутото на друг някакъв си човек, който пък му подшушва, че въпросният кандидат Х бил родом от Кукуш. И не само това - оказало се, че цялата му рода, до девето коляно, били родом от Кукуш! Ах, какъв ужас! Събират се и други някакви си човеци в благородната кауза да влеят разум в главите на безпросветните народни маси и по този начин да прецакат овреме кандидата Х, за да не се минат... И пътьом да припечелят някой и друг лев за разпространяване на еди-каква си информация, че зима идва... Нищо, че е месец май - пак ще дойде! Трябва да бъдем подготвени от рано за новия зимен грип - отново видоизменен...
Това е то изкуството да не се мисли.
Резултатите са налице... Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на пресата и електронните медии - веднага се набива на очи един злодей. Това е Светослав Витков. Той е "подставено лице на Герб", "подставено лице на БСП", "зет на Бриго Аспарухов" и какъв ли още не - такива са квалификациите на пресата. За ужас на политическия ни елит Николай Николов каза в "Блиц": "Ако “Глас народен” беше комунистическа партия и креатура на ДС, както някои се изразяват, щеше да има много пари. Това е индикатор, който е безпогрешен. Партия без пари не може да бъде подлога на комунистическата партия. Държавна сигурност може да бъде открита при милионите". Затова платените хулители, оплюватели и храчковци опитват друга стратегия - сега пък изкарват последния, вчерашен агитационен концерт на "Глас народен" пиянска оргия, сборище на деградирали алкохолици, наркомани и лумпени, бойно поле на неандерталци, които се млатят с бухалките си... Е, който е бил там и е видял - знае. Който има акъл да разсъждава - преценява. Който няма, се доверява сляпо. Така, както едно време сляпо се довериха на приказки и празни обещания за "800 дни" до светлото и безоблачно бъдеще... А после и на други аналогични подобия...
И не, уважаеми изМиратели от нашата измираща нация, това не води до логичния извод, че "всички са маскари", а само до простата истина, че трябва да се мисли, преди да се действа. В противен случай сами се поставяме в позицията на ужасно многото хора, които във Фейсбук се подлъгват по разни призиви и апели от сорта: "Знам, че 99% от вас няма да копират това. Бъдете от единия процент, дето ще го направят", придружено от някаква картинка или нещо уж в подкрепа на някаква кауза - я гладуващи сомалийчета, я безпризорни животинки, я лисици в зоопарка, я гъбарството в Португалия, я друго нещо. А всъщност не си дават сметка колко манипулативно и дори обидно за средноинтелигентния човек е това. Това е едно завоалирано "ЗНАЕМ, че 99% са ИДИОТИ. Бъди различен - направи това, което НИЕ искаме, за да НИ докажеш, че не си". Но ужасно много хора се прилъгват... Ако обаче аз напиша сега: "Знам, че 80-90% от хората няма да гласуват утре на изборите. Бъдете различни - направете го поне вие", силно се съмнявам мнозина действително да се втурнат към урните (с 300 км в насрещното), вместо да ми теглят една благословия...
А в това да се гласува има смисъл, скъпи приятели. Защото ако ние сами не направим минималното, което зависи от нас, за да променим положението си - а то е в утрешния ден да си мръднем долницата до най-близкото училище и да пуснем някаква си хартийка - ако трябва, дори празна, ако трябва, в нея да напсуваме всички, или съседите, или топлофикация, или каквото и да е - но поне да се регистрираме, че сме го направили... няма кой да го направи вместо нас!
НА 11-ти май, 1502 г. Христофор Колумб потегля на своята четвърта и последна експедиция до Западните Индии, за да открие Новия свят. Е, хайде на 11-ти май, 2013-та, и ние да тръгнем, за да открием нашия такъв?
"Пуснат ли слух, че сестра ти е еди-каква си, иди доказвай, че нямаш сестра" - това е поговорка, възникнала точно по този повод. Нищо ново и необичайно, характерна е за нашата скъпа татковина...
Казал му на Пенчо някакъв си човек, че кандидатът Х от партията Y бил подставено лице на друга една партия - къде-къде по-известна, богата, мастита и мръсна... И Пенчо, който преди това е щял да гласува за кандидата Х, като опозиционен вот, се отказва от това си намерение. Нещо повече, той разказва чутото на друг някакъв си човек, който пък му подшушва, че въпросният кандидат Х бил родом от Кукуш. И не само това - оказало се, че цялата му рода, до девето коляно, били родом от Кукуш! Ах, какъв ужас! Събират се и други някакви си човеци в благородната кауза да влеят разум в главите на безпросветните народни маси и по този начин да прецакат овреме кандидата Х, за да не се минат... И пътьом да припечелят някой и друг лев за разпространяване на еди-каква си информация, че зима идва... Нищо, че е месец май - пак ще дойде! Трябва да бъдем подготвени от рано за новия зимен грип - отново видоизменен...
Това е то изкуството да не се мисли.
Резултатите са налице... Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на пресата и електронните медии - веднага се набива на очи един злодей. Това е Светослав Витков. Той е "подставено лице на Герб", "подставено лице на БСП", "зет на Бриго Аспарухов" и какъв ли още не - такива са квалификациите на пресата. За ужас на политическия ни елит Николай Николов каза в "Блиц": "Ако “Глас народен” беше комунистическа партия и креатура на ДС, както някои се изразяват, щеше да има много пари. Това е индикатор, който е безпогрешен. Партия без пари не може да бъде подлога на комунистическата партия. Държавна сигурност може да бъде открита при милионите". Затова платените хулители, оплюватели и храчковци опитват друга стратегия - сега пък изкарват последния, вчерашен агитационен концерт на "Глас народен" пиянска оргия, сборище на деградирали алкохолици, наркомани и лумпени, бойно поле на неандерталци, които се млатят с бухалките си... Е, който е бил там и е видял - знае. Който има акъл да разсъждава - преценява. Който няма, се доверява сляпо. Така, както едно време сляпо се довериха на приказки и празни обещания за "800 дни" до светлото и безоблачно бъдеще... А после и на други аналогични подобия...
И не, уважаеми изМиратели от нашата измираща нация, това не води до логичния извод, че "всички са маскари", а само до простата истина, че трябва да се мисли, преди да се действа. В противен случай сами се поставяме в позицията на ужасно многото хора, които във Фейсбук се подлъгват по разни призиви и апели от сорта: "Знам, че 99% от вас няма да копират това. Бъдете от единия процент, дето ще го направят", придружено от някаква картинка или нещо уж в подкрепа на някаква кауза - я гладуващи сомалийчета, я безпризорни животинки, я лисици в зоопарка, я гъбарството в Португалия, я друго нещо. А всъщност не си дават сметка колко манипулативно и дори обидно за средноинтелигентния човек е това. Това е едно завоалирано "ЗНАЕМ, че 99% са ИДИОТИ. Бъди различен - направи това, което НИЕ искаме, за да НИ докажеш, че не си". Но ужасно много хора се прилъгват... Ако обаче аз напиша сега: "Знам, че 80-90% от хората няма да гласуват утре на изборите. Бъдете различни - направете го поне вие", силно се съмнявам мнозина действително да се втурнат към урните (с 300 км в насрещното), вместо да ми теглят една благословия...
А в това да се гласува има смисъл, скъпи приятели. Защото ако ние сами не направим минималното, което зависи от нас, за да променим положението си - а то е в утрешния ден да си мръднем долницата до най-близкото училище и да пуснем някаква си хартийка - ако трябва, дори празна, ако трябва, в нея да напсуваме всички, или съседите, или топлофикация, или каквото и да е - но поне да се регистрираме, че сме го направили... няма кой да го направи вместо нас!
НА 11-ти май, 1502 г. Христофор Колумб потегля на своята четвърта и последна експедиция до Западните Индии, за да открие Новия свят. Е, хайде на 11-ти май, 2013-та, и ние да тръгнем, за да открием нашия такъв?
четвъртък, май 09, 2013
Предизборни вълнения
Предизборната надпревара е в разгара си и за успеха си участниците не щадят време и средства. Доколко те са вложени по най-подходящия начин и кампанията е проведена грамотно, а агитационните лозунги и девизи звучат поощрително и дори адекватно за масовия избирател, не се наемам да твърдя...
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?
Никой не спори, че държавата ни, обществото и светът, в който живеем трудно се вписват в типичната представа за "нормална" среда (със значение човешка, качествена и удобна за живущите в нея), особено спрямо нормите на развитото европейско общество. Друг е въпросът дали тъкмо това е главният проблем, който се изтъква, когато стане дума за това колко лошо нещо е демокрацията и новото време. От добре напудрен и напарфюмиран плакат ни призовават да кажем "да" на "нормалността". Подобен призив, предвид неясното и разтегливо значение на думата "нормалност" ("норма", "нормален"), както и все по-рядката й в днешно време употреба (поради опасност да бъде разтълкувана неправилно, или да звучи дискриминиращо), звучи като популярното през ранните 90 години пожелание да живеем "като бели хора" и буди съответните рискове - ходи после обяснявай, че не си расист!
Други редовно ни тръбят, че "имали ВОЛЯ" и изтъкват въпросното качество като едно от най-важните за един министър-председател. Спор няма. Това е важно за всеки свободен гражданин на свободна държава. Само че премиерът може да има воля, но да използва това свое достойнство по не най-добрият за страната и народа й начин. Така че избирателите трябва да могат да си представят все пак каква политика ще води техният избраник.
Трети с плам, както и с план (както се гласи, срещу "колониалното робство") в очите предлагат "нов път за България", но с друго впечатление оставаме, когато видим програмата им - това не е път към храма, а към драма... Не, че патриотичната струна не звъни у повечето хора у нас, в една или друга степен. И политиците свирят на нея, при това от различни, често пъти конкурентни, оркестри. И ако има определена нота, която трябва да бъде засегната единодушно, без да прозвучи фалшиво, то това е идеята за необходимостта от избирателна активност.
Изобщо, думи не се жалят, нито плакати, клипове и вложена жар... Малко от тях обаче имат какъвто и да било ефект. Истината е, че на хората им е втръснало от общи приказки, демагогия, празни обещания и не искат утре отново да бъдат излъгани. В този смисъл действително не е чудно, че избирателната активност пада ли, пада, а мнозина масово избират да бъдат аполитични с аргумента, че "няма за кого да гласуват" и да се доверят на категорично отсеченото от Бай Ганьо твърдение, че "всички са маскари". Между другото, до това велико прозрение, героят на Алеко Константинов е достигнал още през 1895 г. Както виждаме, оттогава колективният манталитет не е мръднал много...
Толкова по-различно е мотото на партия "Глас народен" на общия фон... "Подай лопатата", насред всички патетични и в голяма степен нелогични или дори смешновати призиви, звучи само по себе си вече изненадващо и нетипично.
"Чуйте гласа на петела, защото това е гласът на народа, а той предизвестява промяната, която изстрадалият от безобразията на политиците народ заслужава и негов носител е бюлетината с №37", заяви дългогодишният учител Николай Николов – едно от лицата на ПП „Глас народен”. Вижте тук за повече информация .
"Глас народен" е партия, съставена от млади, доста интелигентни и кадърни специалисти в различни сфери (икономисти, университетски преподаватели, членове на БАН и др.), които си разбират от работа, имат идеи и желание и, което е по-важно, не го правят за пари и материални облаги, защото така или иначе няма какво да губят, а няма и да е въпрос на живот и смърт ако не спечелят - за разлика от повечето видни политически фигури, които вече са се облажили и не искат да пуснат "кокала". Не е тайна, че партията, ръководена от Светльо Витков залага на хумора за да изложи своята платформа, но наред с това предлага ясни и конкретни решения, особено в областта на образованието, което е наболял проблем не от една или две години. Да не говорим за твърде тясната връзка между демографския срив и образованието.
С две думи - в лицето на "Глас народен" (което не е еднозначно с лицето Витков) избирателят има един доста приемлив вариант, в случай, че има желание да даде своя принос в избирането на нова власт, но не намира за кого конкретно. Самата аз не съм пряк поддръжник на това движение, тъй като съм дясна и ще гласувам за десните, но въпреки че все по-трудно в речника ми се намират добри думи за останалите участници в предизборната конкуренция, "Глас народен" ги получава всичките, при това накуп.
Много хора се отнасят скептично към тази партия, особено що се касае до Витков (с друго впечатление обаче оставаме, гледайки онлайн анкетите и проучванията) - наричат го "зет на Бриго Аспарухов", поради неверен слух, че ходел с дъщеря му; освиркват го, заради текстовете на група "Хиподил", много от които са доста вулгарни, или просто намират какво обидно да кажат, дори да е буквално изсмукано от пръстите (съвсем иначе стои въпросът колко от тези "хулители" пишат с името и мнението си, а колко от тях са платени, разбира се, анонимни коментатори, и колко от тях пишат просто "за спорта"). Разбира се, както се казва, по дрехите посрещат - по акъла изпращат. Широката общественост може би има основание да вижда Светослав Витков като "Светльо от Хиподил" и да го свързва с това, че пее за алкохол и отделителната и репродуктивна система на човешкия вид, но хората които влизат в дадена партия не са лицето, което е създало партията и да се гледа по този начин е като да се сложи знак на равенство между "консерватор" и "консерва" или между сметище и Сметна палата, ако щете.
Едно е сигурно - трябва да се гласува. На въпроса "Защо пък трябва?", веднага отговарям - защото можем. Пришка ми излезе на езика да повтарям това, но произходът на думата "идиот" идва от древна Елада, където така са наричали аполитичните хора - свободните граждани, които отказват да практикуват правото си на глас. Правата ни не са чак толкова много, че доброволно да се лишим от някое от тях. Няма начин да бъдем определяни като свободна, уважаваща себе си нация, ако не докажем, че можем сами да определяме бъдещето си. А единственият начин това да стане, е като заемем позиция и я защитаваме. И това не е позицията на анонимния коментатор в интернет форум, нито във Фейсбук - изобщо, позата е едно, а позицията - съвсем друго нещо. Едно е да изразим дадено убеждение от вкъщи, удобно скрити зад монитора, пиейки някаква течност и консумирайки някакви субстанции (примерно), а друго е да я изразим навън, в реалния свят.
Гласът е право на всеки от нас, както и граждански дълг, въпреки че у нас не е съвсем коректно да се нарече така, доколкото бедният ни народец май все още не е извървял еволюционната стълбица, по която се стига до нивото на гражданско общество, уви. Гражданско поведение се изисква от граждани, а не от народо, още по-малко пък природонаселение (благодарности на г-дин Иво Беров за термина). Функциите и дейностите на едно народо(или природо)население се свеждат до вайкане, тюхкане, рев, плач, проклинане на съдбата, закани към държавата, която не предприема нищо, възмущение от световната несправедливост, демокрацията, корупцията, положението въобще, международното положение в частност, а също така и цяла вселена. Това правят махленските политически мъдреци, седящи в кръчмата на по две ракии, оправдавайки пред себе си факта, че не са свършили и минималното, което се изисква от тях (да пуснат някаква си бюлетина, пък била тя дори и празна или невалидна), за да променят въпросната зла съдба, с идеята, че като си оправят личното бъдеще, ще се замислят и за това на народа, пък после може и за това на ЕС, после и за световното, а току виж и вселенското са подредили...
"Това ви чака", както пише Ботев в един свой фейлетон... Наистина, това ни чака, ако не положим поне минимални усилия...
Нека да сме наясно. Дано написаното не прозвучи като някакво "черногледство", още по-малко пък като хленчене или мрънкане. Ние не плачем за нероден Петко, но от вече десетилетия насам всичко казано дотук (както и други "открития", до които светът е достигнал когато ние сме ходели прави под печката) често достигат до "престарял Петко". В най-добрия случай. А в най-лошия - глас в пустиня... Не е ли по-добре гласът да отиде в урните?
вторник, април 30, 2013
Предизборна страстна седмица
Е добре, на всяка цена ли трябва?... Политиката, поне теоретично, е последното нещо, за което трябва да се мисли около Великден. Не и у нас обаче - защото онези, за които възкресението не значи нищо, не мислят така. Тяхното име е легион... За добро или лошо, тези, които считат политическия и обществен живот у нас за безинтересен и маловажен също са легион. В така наречените "социални мрежи" народът се вълнува от великите мисли как да спасим гладуващите сомалийчета, какво прави с хората алкохола, какво искат жените/мъжете, или защо на Вуте не му е достатъчно зле. Като насън дочуваме псувните на вече бившият "първи човек" в държавата, прилежно записани на стенограма; становищата на различни личности и движения по този въпрос; ПП "Глас народен" води в интернет класациите; едни видни политически фигури отсега замерят опонентите си с развалени яйца (великденски), а опонентите се снижават... До нашите спални отвън долитат неясните шумове от бурните събития. Понякога те са печални; друг път - радостни. В страната ври и кипи. Но зад стените на панеления "сурат-тефтер" суетата на обществения живот се усеща слабо. Някак много бързо свободното гражданско мислене у нас се превърна в табу или своеобразен лукс...
"Спасителят е възкръснал... Но не и ние" - до това велико прозрение българинът е обичайно да достига отново и отново всяка година, точно по време на страстната седмица. У нас не е съвсем сигурно и дали мнозина биха искали да възкръснат. България е на пост и молитва не само около Великден, но и целогодишно. Защо? Докога? Не би трябвало такива въпроси да терзаят душите ни точно по празниците. А дали е случайно, че у нас празникът се посреща с пълен хладилник, но често оставя душите празни...
Въпросите идват сами, но не си отиват драговолно. А дали трябва да ги пъдим? Не всеки може да си позволи лукса да не мисли. Това е привилегия, макар и съмнителна. Зависи от гледната точка. Защото някои се гордеят с тази привилегия... Дали пък след дълбокия сън, в който сме потънали, няма да настъпи - разгеле - пролетното пробуждане?
"Спасителят е възкръснал... Но не и ние" - до това велико прозрение българинът е обичайно да достига отново и отново всяка година, точно по време на страстната седмица. У нас не е съвсем сигурно и дали мнозина биха искали да възкръснат. България е на пост и молитва не само около Великден, но и целогодишно. Защо? Докога? Не би трябвало такива въпроси да терзаят душите ни точно по празниците. А дали е случайно, че у нас празникът се посреща с пълен хладилник, но често оставя душите празни...
Въпросите идват сами, но не си отиват драговолно. А дали трябва да ги пъдим? Не всеки може да си позволи лукса да не мисли. Това е привилегия, макар и съмнителна. Зависи от гледната точка. Защото някои се гордеят с тази привилегия... Дали пък след дълбокия сън, в който сме потънали, няма да настъпи - разгеле - пролетното пробуждане?
събота, април 20, 2013
СПИН И СПУН
Доста време и усилия ни бяха нужни, за да осъзнаем факта, че по света (и то не само по голямата лоша Америка) броди ново зло - смъртоносния вирус на СПИН. За отрицателно време обаче плъзна и се настани по нашите ширини друга, не по-малко опасна болест, вече родно производство, наречена СПУН. Разликата между тях е не само в значението (СПИН - синдром на придобитата имунна недостатъчност, и СПУН - синдром на придобитата умствена недостатъчност), но и в степента на бзсилие пред заразата. От СПИН човек може да се предпази с контрацептиви, а в последно време дори се появяват тук-таме в публичното пространство данни за излекували се (кой с пост и молитва, кой по други начини), но никакви гумени и други предпазители не помагат срещу СПУН-а, който настига и смазва жертвите си във всяка мозъчна и духовна клетка на страната. СПУН-ът е като грипа - малцина умират от него, но масовото му разпространение носи характеристиките на епидемия, която дори и да не е смъртоносна, обезоръжава човешкото съзнание и го прави податливо на всякакви други влияния. Ето защо са нужни антитела и други защитни механизми, за да осигурят необходимата профилактика и да изолират СПУН-евъдите. Носителите на заразата са загнездени в самия роден манталитет, в масовото съзнание и допълнително се стимулират от СПУН-евъдите, които със своето бездействие засилват разпада на интелектуалния елит у нас...
Затова нека заедно проведем първата по рода си кампания против СПУН - а тя започва с желанието да сме активни, да се информираме по проблемите и методите за тяхното решаване... и да не сме безразлични.
Затова нека заедно проведем първата по рода си кампания против СПУН - а тя започва с желанието да сме активни, да се информираме по проблемите и методите за тяхното решаване... и да не сме безразлични.
вторник, април 16, 2013
петък, април 12, 2013
Програма за подобряване качеството на образованието у нас
от ПП "Глас народен"
Уважаеми дами и господа, след 22 г. преход, обикновено оправдаваме всички промени в българското училище със състоянието на образователната система у нас. А битуващата представа е, че тази образователна система е в дълбока криза; като следствие – че качеството на образование в България е много ниско. В този смисъл трябва да изясним две възлови понятия: в какво се изразява „кризата” на образователна система и какво означава „качество на образование”. Ние твърдим, че и в двата случая разсъжденията са формални, повърхностни и непрофесионални. Следователно, като политическа задача нашата партия решава първо въпроса с приоритетите, т.е. – доколко училищното образование е наистина наш политически приоритет, а след това представя задълбочен и качествен анализ по конкретната проблематика и предложения за решаване на проблемите, свързани с много ясно поставени срокове.
Предварително трябва да отбележим, че въпросът със сроковете предполага и „приемственост” на тази политическа линия. Дори ако имаме възможността за 4 години да осъществим нашата програма, са необходими най-малко 12 години, за да се реши проблемът поне в основни линии. Колкото и неприятно да звучи подобна констатация – днес тя е оптимистичната.
І. Въпросът за състоянието на образователната система отвежда към истината за дисбаланси и диспропорции във въпросната система. Впрочем, всичко започва с разбирането, че образователна реформа се прави единствено и само с икономически средства. Това разбиране е превърнато в аксиоматична даденост, което се отразява на всички опити за промяна. Много категорично можем да заявим, че съществуват n+1 броя „модели” за реформа и има възможности за избор - но всеки един от тях е свързан с въпроса: "е ли" образованието политически приоритет на съответната партия или не. Защото понятието „политически приоритет” дори формално има ясни и точни показатели. Като започнем с финансирането като процент от БВП и стигнем до функционалното разпределение на парите в системата. Така, че формулата „ пари + съкращения на учители + закриване на училища + дисциплина = качество на образование” е или рожба на професионална неграмотност и липса на визия, или е, меко казано, идиотска. Деформациите в системата са факт; те са рожба главно на политически манипулации и икономически интереси; просветното министерство отдавна е станало разменна монета в политическите далавери. До днес в България вече имаме доста реформи, които се оказаха „рИформи” или, анекдотично казано, много форми без съдържание.
II. По втория въпрос – „качество в образованието” в огромен процент от случаите се свързва с клишета и популистки лозунги. А качественото образование накратко се изразява във възможността на обучавания да използва всички форми на познанието си при решаването на каквито и да е било стандартни или нестандартни задачи - в науката това е залегнало като понятието "трансверсалност". Ще си позволим един банален пример: каква е връзката между аритметичното съотношение 3:2:1; науката химия и да речем, ренесанса? Съотношението 3/2/1, отнесено към веществата сяра, селитра и въглен означава черен димен барут. А въпросното съединение, открито преди хилядолетие от китайците, отвежда към огнестрелните оръжия на конквистадорите, които превръщат европейската култура в цивилизация. Припомняме, че едно от значенията на понятието цивилизация, е култура, което по силата на ред причини е станала нормативна за голяма част от света. А днес ние живеем в условията на една Европейска цивилизация, независимо дали я наричат от американски, австралийски или от друг тип. Ако ученикът не е в състояние да открие специфичната трансверсалност (от лат. – сечение), ако не е в състояние да осмисли допирната точка между различни науки, неговите знания, дори ако са енциклопедични, са формални, повърхностни и нефункционални. Той просто не е подготвен за живота. Което обаче отвежда към факта, че ако преподавателят не е в състояние да убеди учениците си в „универсалната трансверсалност” и той, и неговите възпитаници са далеч от модерното образование. Припомняме, че в света само част от учебните заведения, и то малка част, спазват този принцип. Именно затова въпросът за модерното обучение е световен въпрос. Това обаче отвежда към фундаменталната проблема - до този момент във всички модели за образователна реформа „пространството” на образованието се разглежда като своеобразен равностранен триъгълник, трите върха на който - ученици, родители и учители, са свързани динамично със системата на управление - министерство, инспекторати , директори. Което предполага равнопоставеност между тези 3+1 центъра на системата. В действителност системата е опорочена и дисбалансирана. В последните години във фокуса се поставят учениците, техните родители и обществото, учителите трябва да бъдат изпълнители, към които трябва да има огромни критики и изисквания, а на практика най-важно се оказва управлението. Ние категорично трябва да променим тази диспропорция. Поне на първо време, за да се стабилизира системата, акцентът трябва да падне върху учителството - та нали учителят е онзи, който може да накара учениците да открият съответната наука, да събуди техния интерес и да провокира творческото мислене. По този въпрос в България се говори много, но ние бихме посъветвали съответните „теоретици” да влязат в класната стая и пред камерите на телевизиите да покажат: как става това! Което най–малкото означава, че в академичен план онези, които подготвят педагогическите кадри и се занимават с методика на обучението, трябва да променят начина на мислене и начина си на работа. И тук не се искат кой знае колко пари – просто в политиката на ВУ значението на педагогическите и методическите дисциплини трябва да нарастне. Въпрос на мениджмънт в образованието е ректорите на висшите училища да променят тази диспропорция. Ние имаме програма, която много ясно и точно „преосмисля” механизмите, свързани с подготовката на педагогическите кадри.
III. От друга страна, при съществуващото статукво, да говорим за променената роля на учителя в образователната система означава няколко малки, но качествени промени:
1. Няма да бъде функционален нито един закон, ако в него не е залегнал самостоятелен раздел или глава, регламентиращ въпроса за спецификата на учителския труд. Някога у нас подобен регламент съществуваше, но само формално. Всеки би могъл да се замисли – колко време за подготовка е необходимо, за да се изнесе един качествен учебен час, който ще запали учениците, ще стане интересен за тях. Разсъждението, че учителят си "изпява" урочето, което е прочел в учебника, води до настоящото състояние на нещата - безинтересни, формално проведени часове и незаинтересувани, демотивирани ученици. Случаят с пловдивския учител, когото уволниха най-малкото идва да ни подскаже, че учениците имат нужда от друг начин на работа, който да „провокира” и тяхното променено отношение към съответната научна дисциплина. Ако учителският труд бъде регламентиран като специфичен, това би променило и начина на подготовка при отделния учител, и начина, по който се изграждат програмите в образователната система. Иде реч за каскаден процес, върху който имаме своите задълбочени разработки. Това е само една „буква” в закона, която може да доведе до поредица от следствия, които не са обвързани с икономически инвестиции.
2. Крайно време е това, което е залегнало във всички програми, да се материализира: категоризирането на училищата да стане факт. Защото общоизвестна истина е, че има учебни заведения, при които проблемът на учениците е да се представят успешно на изпитите в Харвард, Принстън или Оксфорд и други училища, при които научаването на азбуката в 9-ти клас е определен успех. Социалистическата уравниловка, която продължава да битува извън словесните клишета за „модерност”, е бич за съвременното образование. Имаме много точна разработка по въпроса. при която не иде ред за нови инвестиции, а за преразпределение на средствата в образованието. Естествено, работещите в учебно заведението от по-висока категория ще доведе до по–високи заплати, но без порочната практика за тестване на учителите по неизяснени, плуващи критерии. Естествено, по-високата категория би мотивирала ръководството на всяко училище да се стреми към промяна.
3. Категорично трябва да се промени системата за управление в образованието - като започнем от най-високото равнище и стигнем до ръководството на отделното училище. Като започнем от публичната тайна, че по коридорите на министерствата с десетилетия обикалят хора, които твърде малко са пристъпвали из коридорите на училищата; минем през ролята, функциите и практиката на инспекторатите и стигнем до несменяемите директори, които са се превърнали в местни феодали, раздаващи оценки и финансови облаги в зависимост от собствените си настроения, симпатии и антипатии. Ако директорът е добър мениджър, това е добре, но ако не разбира от мениджмънт в образованието, училището в най–добрия случай се превръща в люпилня на формализъм. Целта е да се запазят качествените кадри и да се „изчисти” системата от некачествените. Въпрос на широка обществена дискусия е въпросът за ротацията на директорите и въпросът с тяхната подготовка. Разбира се, съществуващото статукво е много удобно за днешното министерство, но е крайно неудобно и дори вредно за българското образование. Това е тема, повтаряме, за задълбочено обсъждане, по която имаме своята позиция.
4. Заявяваме и можем да защитим своята категорична позиция както по въпроса за държавните и частни училища, така и по отношение на техникумите и специализираните учебни заведения, държавното, частно и домашно образование, валидирането на знанията и политиката в тази област – привидно незначителни на общия фон въпроси с огромна практическа значимост. Тук „изкривяванията” също са впечатляващи, а икономическите интереси са родили уродливи „отрочета”.
Нашата програма ясно и последователно сочи проблемите и логичните административни мерки за тяхното решаване.
5. И не на последно място въпросът за образованието като наш политически приоритет е свързано с кардиналното ни разбиране, че каквато и да е образователна реформа трябва да бъде насочена не към намаляване броя на учителите и училищата, а обратното - към тяхното възстановяване и увеличаване. В продължение на 200 години с всяка намерена пара българинът е откривал училища – а само за 20 години половината от тях бяха закрити. България е свързана и с още една плачевна статистика - ние сме на 1-во място в Европа по брой на уволнени, съкратени и напуснали учители. По официални данни от 2000г. до днес от образователната система са изчезнали 28 % от учителите, но по неофициални - те са повече. Няма да коментираме каква е ролята на училището в едно малко селище. "Икономическата логика" тук е свързана с липса на визия, държавническо мислене и най-елементарно безхаберие. Ние твърдим, че въпрос на визия и организация е темата за възстановяването на закритите училища като държавен приоритет, който обективно да докаже отношението към нова политика в образователната система. Като започнем от низвергнатата тема за читалищата като културен център в малкото селище и стигнем до взаимоучителната метода, родена в зората на българското образование съществуват дори само в нашата история има много механизми, които биха могли да възстановят мястото на училището като център на духовността в обществения живот. Т.е. – позицията, че съществуването на учебно заведение в малкото селище е икономически нерентабилно, е свързана с дълбоко неразбиране за същността на образованието и неговата рефлексия върху социалния и – в последна сметка, икономически живот на въпросното селище. Лаиците биха настръхнали, чиновниците биха се ужасили, но знаещите биха подкрепили една такава държавна линия - при която, повтаряме, не са нужни свръхсредства, а само визия, добра воля и организация. И част от европейските пари за качествено образование, които досега се усвояват много качествено и харчат за некачествени резултати. Така, че апостолската роля на българското образование трябва да бъде възстановена. Имаме визията, волята и програмата. Тема за друг разговор е какви биха могли да бъдат резултатите от подобна политическа линия. Да си припомним думите на Яворов - няма как да учудим европейците, освен като българи, разбирайте – грамотни българи. Нашата програма в този смисъл е напълно реалистична, тя обхваща един условен период от 12 години, но дори само първите четири, върху които сме поставили логическо ударение, биха могли качествено да променят състоянието на образователната система, да промени и ролята на училищното образование в социалния, политически и културен живот на България.
за повече информация: тук
Уважаеми дами и господа, след 22 г. преход, обикновено оправдаваме всички промени в българското училище със състоянието на образователната система у нас. А битуващата представа е, че тази образователна система е в дълбока криза; като следствие – че качеството на образование в България е много ниско. В този смисъл трябва да изясним две възлови понятия: в какво се изразява „кризата” на образователна система и какво означава „качество на образование”. Ние твърдим, че и в двата случая разсъжденията са формални, повърхностни и непрофесионални. Следователно, като политическа задача нашата партия решава първо въпроса с приоритетите, т.е. – доколко училищното образование е наистина наш политически приоритет, а след това представя задълбочен и качествен анализ по конкретната проблематика и предложения за решаване на проблемите, свързани с много ясно поставени срокове.
Предварително трябва да отбележим, че въпросът със сроковете предполага и „приемственост” на тази политическа линия. Дори ако имаме възможността за 4 години да осъществим нашата програма, са необходими най-малко 12 години, за да се реши проблемът поне в основни линии. Колкото и неприятно да звучи подобна констатация – днес тя е оптимистичната.
І. Въпросът за състоянието на образователната система отвежда към истината за дисбаланси и диспропорции във въпросната система. Впрочем, всичко започва с разбирането, че образователна реформа се прави единствено и само с икономически средства. Това разбиране е превърнато в аксиоматична даденост, което се отразява на всички опити за промяна. Много категорично можем да заявим, че съществуват n+1 броя „модели” за реформа и има възможности за избор - но всеки един от тях е свързан с въпроса: "е ли" образованието политически приоритет на съответната партия или не. Защото понятието „политически приоритет” дори формално има ясни и точни показатели. Като започнем с финансирането като процент от БВП и стигнем до функционалното разпределение на парите в системата. Така, че формулата „ пари + съкращения на учители + закриване на училища + дисциплина = качество на образование” е или рожба на професионална неграмотност и липса на визия, или е, меко казано, идиотска. Деформациите в системата са факт; те са рожба главно на политически манипулации и икономически интереси; просветното министерство отдавна е станало разменна монета в политическите далавери. До днес в България вече имаме доста реформи, които се оказаха „рИформи” или, анекдотично казано, много форми без съдържание.
II. По втория въпрос – „качество в образованието” в огромен процент от случаите се свързва с клишета и популистки лозунги. А качественото образование накратко се изразява във възможността на обучавания да използва всички форми на познанието си при решаването на каквито и да е било стандартни или нестандартни задачи - в науката това е залегнало като понятието "трансверсалност". Ще си позволим един банален пример: каква е връзката между аритметичното съотношение 3:2:1; науката химия и да речем, ренесанса? Съотношението 3/2/1, отнесено към веществата сяра, селитра и въглен означава черен димен барут. А въпросното съединение, открито преди хилядолетие от китайците, отвежда към огнестрелните оръжия на конквистадорите, които превръщат европейската култура в цивилизация. Припомняме, че едно от значенията на понятието цивилизация, е култура, което по силата на ред причини е станала нормативна за голяма част от света. А днес ние живеем в условията на една Европейска цивилизация, независимо дали я наричат от американски, австралийски или от друг тип. Ако ученикът не е в състояние да открие специфичната трансверсалност (от лат. – сечение), ако не е в състояние да осмисли допирната точка между различни науки, неговите знания, дори ако са енциклопедични, са формални, повърхностни и нефункционални. Той просто не е подготвен за живота. Което обаче отвежда към факта, че ако преподавателят не е в състояние да убеди учениците си в „универсалната трансверсалност” и той, и неговите възпитаници са далеч от модерното образование. Припомняме, че в света само част от учебните заведения, и то малка част, спазват този принцип. Именно затова въпросът за модерното обучение е световен въпрос. Това обаче отвежда към фундаменталната проблема - до този момент във всички модели за образователна реформа „пространството” на образованието се разглежда като своеобразен равностранен триъгълник, трите върха на който - ученици, родители и учители, са свързани динамично със системата на управление - министерство, инспекторати , директори. Което предполага равнопоставеност между тези 3+1 центъра на системата. В действителност системата е опорочена и дисбалансирана. В последните години във фокуса се поставят учениците, техните родители и обществото, учителите трябва да бъдат изпълнители, към които трябва да има огромни критики и изисквания, а на практика най-важно се оказва управлението. Ние категорично трябва да променим тази диспропорция. Поне на първо време, за да се стабилизира системата, акцентът трябва да падне върху учителството - та нали учителят е онзи, който може да накара учениците да открият съответната наука, да събуди техния интерес и да провокира творческото мислене. По този въпрос в България се говори много, но ние бихме посъветвали съответните „теоретици” да влязат в класната стая и пред камерите на телевизиите да покажат: как става това! Което най–малкото означава, че в академичен план онези, които подготвят педагогическите кадри и се занимават с методика на обучението, трябва да променят начина на мислене и начина си на работа. И тук не се искат кой знае колко пари – просто в политиката на ВУ значението на педагогическите и методическите дисциплини трябва да нарастне. Въпрос на мениджмънт в образованието е ректорите на висшите училища да променят тази диспропорция. Ние имаме програма, която много ясно и точно „преосмисля” механизмите, свързани с подготовката на педагогическите кадри.
III. От друга страна, при съществуващото статукво, да говорим за променената роля на учителя в образователната система означава няколко малки, но качествени промени:
1. Няма да бъде функционален нито един закон, ако в него не е залегнал самостоятелен раздел или глава, регламентиращ въпроса за спецификата на учителския труд. Някога у нас подобен регламент съществуваше, но само формално. Всеки би могъл да се замисли – колко време за подготовка е необходимо, за да се изнесе един качествен учебен час, който ще запали учениците, ще стане интересен за тях. Разсъждението, че учителят си "изпява" урочето, което е прочел в учебника, води до настоящото състояние на нещата - безинтересни, формално проведени часове и незаинтересувани, демотивирани ученици. Случаят с пловдивския учител, когото уволниха най-малкото идва да ни подскаже, че учениците имат нужда от друг начин на работа, който да „провокира” и тяхното променено отношение към съответната научна дисциплина. Ако учителският труд бъде регламентиран като специфичен, това би променило и начина на подготовка при отделния учител, и начина, по който се изграждат програмите в образователната система. Иде реч за каскаден процес, върху който имаме своите задълбочени разработки. Това е само една „буква” в закона, която може да доведе до поредица от следствия, които не са обвързани с икономически инвестиции.
2. Крайно време е това, което е залегнало във всички програми, да се материализира: категоризирането на училищата да стане факт. Защото общоизвестна истина е, че има учебни заведения, при които проблемът на учениците е да се представят успешно на изпитите в Харвард, Принстън или Оксфорд и други училища, при които научаването на азбуката в 9-ти клас е определен успех. Социалистическата уравниловка, която продължава да битува извън словесните клишета за „модерност”, е бич за съвременното образование. Имаме много точна разработка по въпроса. при която не иде ред за нови инвестиции, а за преразпределение на средствата в образованието. Естествено, работещите в учебно заведението от по-висока категория ще доведе до по–високи заплати, но без порочната практика за тестване на учителите по неизяснени, плуващи критерии. Естествено, по-високата категория би мотивирала ръководството на всяко училище да се стреми към промяна.
3. Категорично трябва да се промени системата за управление в образованието - като започнем от най-високото равнище и стигнем до ръководството на отделното училище. Като започнем от публичната тайна, че по коридорите на министерствата с десетилетия обикалят хора, които твърде малко са пристъпвали из коридорите на училищата; минем през ролята, функциите и практиката на инспекторатите и стигнем до несменяемите директори, които са се превърнали в местни феодали, раздаващи оценки и финансови облаги в зависимост от собствените си настроения, симпатии и антипатии. Ако директорът е добър мениджър, това е добре, но ако не разбира от мениджмънт в образованието, училището в най–добрия случай се превръща в люпилня на формализъм. Целта е да се запазят качествените кадри и да се „изчисти” системата от некачествените. Въпрос на широка обществена дискусия е въпросът за ротацията на директорите и въпросът с тяхната подготовка. Разбира се, съществуващото статукво е много удобно за днешното министерство, но е крайно неудобно и дори вредно за българското образование. Това е тема, повтаряме, за задълбочено обсъждане, по която имаме своята позиция.
4. Заявяваме и можем да защитим своята категорична позиция както по въпроса за държавните и частни училища, така и по отношение на техникумите и специализираните учебни заведения, държавното, частно и домашно образование, валидирането на знанията и политиката в тази област – привидно незначителни на общия фон въпроси с огромна практическа значимост. Тук „изкривяванията” също са впечатляващи, а икономическите интереси са родили уродливи „отрочета”.
Нашата програма ясно и последователно сочи проблемите и логичните административни мерки за тяхното решаване.
5. И не на последно място въпросът за образованието като наш политически приоритет е свързано с кардиналното ни разбиране, че каквато и да е образователна реформа трябва да бъде насочена не към намаляване броя на учителите и училищата, а обратното - към тяхното възстановяване и увеличаване. В продължение на 200 години с всяка намерена пара българинът е откривал училища – а само за 20 години половината от тях бяха закрити. България е свързана и с още една плачевна статистика - ние сме на 1-во място в Европа по брой на уволнени, съкратени и напуснали учители. По официални данни от 2000г. до днес от образователната система са изчезнали 28 % от учителите, но по неофициални - те са повече. Няма да коментираме каква е ролята на училището в едно малко селище. "Икономическата логика" тук е свързана с липса на визия, държавническо мислене и най-елементарно безхаберие. Ние твърдим, че въпрос на визия и организация е темата за възстановяването на закритите училища като държавен приоритет, който обективно да докаже отношението към нова политика в образователната система. Като започнем от низвергнатата тема за читалищата като културен център в малкото селище и стигнем до взаимоучителната метода, родена в зората на българското образование съществуват дори само в нашата история има много механизми, които биха могли да възстановят мястото на училището като център на духовността в обществения живот. Т.е. – позицията, че съществуването на учебно заведение в малкото селище е икономически нерентабилно, е свързана с дълбоко неразбиране за същността на образованието и неговата рефлексия върху социалния и – в последна сметка, икономически живот на въпросното селище. Лаиците биха настръхнали, чиновниците биха се ужасили, но знаещите биха подкрепили една такава държавна линия - при която, повтаряме, не са нужни свръхсредства, а само визия, добра воля и организация. И част от европейските пари за качествено образование, които досега се усвояват много качествено и харчат за некачествени резултати. Така, че апостолската роля на българското образование трябва да бъде възстановена. Имаме визията, волята и програмата. Тема за друг разговор е какви биха могли да бъдат резултатите от подобна политическа линия. Да си припомним думите на Яворов - няма как да учудим европейците, освен като българи, разбирайте – грамотни българи. Нашата програма в този смисъл е напълно реалистична, тя обхваща един условен период от 12 години, но дори само първите четири, върху които сме поставили логическо ударение, биха могли качествено да променят състоянието на образователната система, да промени и ролята на училищното образование в социалния, политически и културен живот на България.
за повече информация: тук
понеделник, април 08, 2013
Поетично-възхвално
Много поети, и все награждавани,
много сюжети май времето дава ни.
Колко ли още, ненаградени,
също са хора, и то като мене.
Казвам си вече: „Край на умората,
даже и речници пишат си хората
правят есета, антрефилета
разни сценарии и мемоари”.
Но ще развея косите си черни,
и ако трябва в тоалет ще се мерна,
ще репетирам няколко стреса,
и ще си стана и аз поетеса.
Аз съм гореща, доменна пещ съм,
аз съм безкрайна тайна незнайна,
рамо до рамо, с тебе двамина,
рием в живота плътно пъртина.
Аз съм магия, аз съм жарава,
аз съм стихия и незабрава,
май се започна, мразят ме всички –
и амазонки, и еретички.
Нека въздишат, така им се пада,
почвам да пиша една „Илиада”...
Вече ме чака обожествяване.
Колко сюжети на времето даваме!
Аз съм гореща, доменна пещ съм,
аз съм безкрайна тайна незнайна,
аз съм магия, аз съм жарава,
аз съм стихия и незабрава.
много сюжети май времето дава ни.
Колко ли още, ненаградени,
също са хора, и то като мене.
Казвам си вече: „Край на умората,
даже и речници пишат си хората
правят есета, антрефилета
разни сценарии и мемоари”.
Но ще развея косите си черни,
и ако трябва в тоалет ще се мерна,
ще репетирам няколко стреса,
и ще си стана и аз поетеса.
Аз съм гореща, доменна пещ съм,
аз съм безкрайна тайна незнайна,
рамо до рамо, с тебе двамина,
рием в живота плътно пъртина.
Аз съм магия, аз съм жарава,
аз съм стихия и незабрава,
май се започна, мразят ме всички –
и амазонки, и еретички.
Нека въздишат, така им се пада,
почвам да пиша една „Илиада”...
Вече ме чака обожествяване.
Колко сюжети на времето даваме!
Аз съм гореща, доменна пещ съм,
аз съм безкрайна тайна незнайна,
аз съм магия, аз съм жарава,
аз съм стихия и незабрава.
събота, април 06, 2013
Да падне властта
посветено на протестите в различни години
Тук стоим. Дни наред,
пред онази сграда там, отпред.
Заедно, рамо до рамо.
Ще си тръгнем победители само.
Няма да се примирим,
този път вече ще победим.
Ако ще, и през нощта
ще стоим - докато падне властта.
Денонощно, всеки ден.
И ако трябва, жертви ще дадем.
Свободата си избрахме,
прекалено дълго вече търпяхме.
Всеки ден ще бъдем тук,
както и на много други места.
Всички казахме "Дотук!",
вече време е да падне властта.
За изедниците вече сетен е момент,
колкото и да се крият в този Парламент.
Тръгват си премиер, и президент!
Това ще помним цял живот,
стига вече влачихме хомот.
Гласовете ни се чуха,
колкото те да се правят на глухи.
Какво губим от това
и защо чакахме досега?
Ето, че дойде мига,
който чакахме - да падне властта.
Тук стоим. Дни наред,
пред онази сграда там, отпред.
Заедно, рамо до рамо.
Ще си тръгнем победители само.
Няма да се примирим,
този път вече ще победим.
Ако ще, и през нощта
ще стоим - докато падне властта.
Денонощно, всеки ден.
И ако трябва, жертви ще дадем.
Свободата си избрахме,
прекалено дълго вече търпяхме.
Всеки ден ще бъдем тук,
както и на много други места.
Всички казахме "Дотук!",
вече време е да падне властта.
За изедниците вече сетен е момент,
колкото и да се крият в този Парламент.
Тръгват си премиер, и президент!
Това ще помним цял живот,
стига вече влачихме хомот.
Гласовете ни се чуха,
колкото те да се правят на глухи.
Какво губим от това
и защо чакахме досега?
Ето, че дойде мига,
който чакахме - да падне властта.
петък, март 29, 2013
Голямата
Дали аз закъснях, или барманът бързаше...
И защо закъснях - щото бях пиян като пън!
Отшумяха мехурчета, шампанското свършваше...
Отшумя, изветря, сякаш в най-мрачния сън.
На тезгяха редят се, редят се мастиките...
Побелели кристали валят като сняг.
Аз не чакам голямата, не чакам, но моля те -
моля те, ти налей, налей ми я пак!
И тогава в кенефа ще бъдем пак двамата.
Ще повърнем изпитото, всичко за миг.
Ще облещим погледи - как повръщаш през рамо?
И айде, пак по своя път сами.
На тезгяха редят се, редят се мастиките...
Побелели кристали валят като сняг.
Аз не чакам голямата, не чакам, но моля те -
моля те, ти налей, налей ми я пак!
И защо закъснях - щото бях пиян като пън!
Отшумяха мехурчета, шампанското свършваше...
Отшумя, изветря, сякаш в най-мрачния сън.
На тезгяха редят се, редят се мастиките...
Побелели кристали валят като сняг.
Аз не чакам голямата, не чакам, но моля те -
моля те, ти налей, налей ми я пак!
И тогава в кенефа ще бъдем пак двамата.
Ще повърнем изпитото, всичко за миг.
Ще облещим погледи - как повръщаш през рамо?
И айде, пак по своя път сами.
На тезгяха редят се, редят се мастиките...
Побелели кристали валят като сняг.
Аз не чакам голямата, не чакам, но моля те -
моля те, ти налей, налей ми я пак!
вторник, март 26, 2013
Още нещо за бабичките
Срещам се онзи ден с Ани.
- Вики, Вики, Вики!
- Ани, как си?
- Вчера бях на изпит!
- И как мина?
- Седим в залата... По едно време влиза една бабичка, после още една... Викам "Колко бабички ще влязат тук?", пък колежката до мен - "Тихо, че това са асистентките!". Хахахаха! Представяш ли си, Вики?
Трудно си го представям, признавам си - и това, че днес в университетите има предимно бабички, и това, че човек отива на изпит без да си знае преподавателите... Но поне на никого не е скучно!
Из "Вики, Вики, Вики" или "Интимно с Анелия"
- Вики, Вики, Вики!
- Ани, как си?
- Вчера бях на изпит!
- И как мина?
- Седим в залата... По едно време влиза една бабичка, после още една... Викам "Колко бабички ще влязат тук?", пък колежката до мен - "Тихо, че това са асистентките!". Хахахаха! Представяш ли си, Вики?
Трудно си го представям, признавам си - и това, че днес в университетите има предимно бабички, и това, че човек отива на изпит без да си знае преподавателите... Но поне на никого не е скучно!
Из "Вики, Вики, Вики" или "Интимно с Анелия"
понеделник, март 11, 2013
За 8-ми март, Клара Цеткин... и разни други неща
И тази година "празникът на жените" мина и замина. Поздравът ми към всички на този празник е един и същ от десетилетие насам - "Честит празник на Клара Цеткин". Като оставим настрана леко ироничния, циничен и може би, според някои хора, кощунствен оттенък, идеята ми е да подтикна околните да се позамислят...
И тази година, както обикновено, на този ден по улиците ходят господа и дами с цвете, китка или цял букет в ръка; продавачи в магазини или сервитьори в заведения казват "Честит празник" и правят "отстъпка" на жени и девойки; в социалните мрежи човек не може да се вреди от картички с лалета, зюмбюли и т.н., в които се "таг"-ва всичко, де що е от женски пол и целокупното население в хор рецитира "Жена" на Блага Димитрова (понякога не съвсем точно) и току някой някъде коментира какъв подарък е приготвил на правоверната. Е, вярно е, че хората в моя списък с приятели проявиха толерантност и уважиха желанието ми да се разгранича от "празника" и да не ме включват в цветосани снимки - не мога да си изкривя душата.
Има няколко основни причини да не приемам особено добре този ден и да не го чувствам съвсем като празник - като оставим настрана устойчивото присъствие на Клара Цеткин и други ней подобни особи (въпросната персона, както знаем, е страдала от битов алкохолизъм, и може би именно това я прави лицеприятна и близка нам), както и забележимия червен оттенък, долавящ се особено силно по нашите ширини. На пръв поглед в идеята да получим (макар и веднъж в годината) цветенце и (евентуално) подаръче няма нищо лошо - едва ли има човек, независимо от пола му, който да не се зарадва на насоченото към него положително внимание. Но, както се казва, дяволът е в детайла, а действително детайлите на които в случая не е лошо да се спрем, са много. Първият има голямо сходство с празника "Свети Валентин" и неговите аспекти - нима е необходим "специален ден", в който да направим нещо положително, за да зарадваме любимия човек? Нужно ли е този ден година след година да ни става обичай, навик, а оттам, след време, и поредното досадно задължение? Много хора изпитват удоволствие да направят нещо добро за човека до себе си и без повод, а някои дори го правят всеки ден. Тук идва въпросът - непременно ли трябва любовта, обичта и уважението да бъдат засвидетелствани с подаръци? Все пак, дори в днешния "материален свят", за който пее Мадона в една своя песен, има хора, които считат чувствата за къде-къде по-важни от вещите... Говорим и за ежедневните, целогодишни, макар и дребни прояви на уважение и внимание - които могат да включват просто измиване на чиниите след вечерята, както и друг вид помощ в "незначителните", злободневни дейности, които човек е свикнал да приема за даденост. Основната идея е, че ако най-елементарно човешко отношение и респект към нашата спътница в живота, а и представителките на "прекрасния пол" изобщо, не е налично през цялата година, във всеки един аспект - то един ден, в който да се връчи цветенце и парфюмче, не е компенсация, нито ще "замаже" положението.
В днешно време целият така наречен "развит" свят, ръководен от правилата на европейската хуманистична цивилизация, е ориентиран доста еманципирано. Отдавна изчезнаха клишетата за "слабия пол", както и идеята за отхапаното от Ева парченце ябълка, което жените уж трябвало да изплащат хилядолетия наред. Съвременната жена отдавна не е ограничена в рамките на дома, кухнята и гледането на потомството - тя работи и взема същото възнаграждение за труда си, както и мъжа; а всякакви прояви на "сексизъм" и дискриминация са тотално заклеймени, поне за пред очите на широката общественост. Въпреки това, да твърдим, че е настъпил всеобщ мир и равноправие между половете, както и взаимен респект и почит, би било доста пресилено. Мигар не чуваме всеки ден някъде мъжки вулгарно-пренебрежителни коментари за някоя дама или за пола като цяло? Мигар няма все още огромно количество мъже - и, което е по-лошо, жени - считащи жените за "втора ръка хора", или верни на клишета, заклеймяващи ги като "злобни", "завистливи", "к**ки" и други подобни епитети? По тази логика и мъжете са "елементарни", "прости", "свине" и тъй нататък - стереотипи и предразсъдъци има за всичко и всички, никой не е "ощетен" - но ако хората ги приемат едно към едно и буквално, това не говори добре за тях. Разбира се, винаги ще има индивиди, смятащи жените за нисши същества, точно както и такива, според които чернокожите и монголоидите са "подвидове на човешката раса", циганите и евреите "не заслужават да живеят" и трябва да се правят "на сапун", хомосексуалността е "извращение" и така нататък, колкото и съвременната цивилизация да дискредитира подобни прояви. Най-малкото поради този факт, наличието на "празник на жената" изглежда някак неуместно - като своеобразен двоен стандарт. Още повече, че при това положение е редно да има и "празник на мъжа", при това с не по-малка популярност, за да има баланс - иначе се създава впечатление за "ознаменуваната" общност като за някакъв вид малцинство, или обратното - привилегирована група. Друг е въпросът, че самата идея човек да се гордее с половата си принадлежност - нещо, което, в крайна сметка, не ние сме избрали (макар че сегиз-тогиз разни люде оспорват дори това твърдение) - поне за мен, е изначално сбъркана; и е сходна на това да считаме една нация за "фърст енд дъ бест", единствено по силата на това, че ние се числим към нея (явление, което мнозина днес с нежност наричат "национализъм"). Да се гордеем, че имаме (с извинение за лекия цинизъм) едни или други първични/вторични полови белези, при положение, че никой не ни е питал дали искаме да се родим именно с тях - нито дали искаме да се родим българи или азербайджани, примерно - става малко смешно, за да не кажа, че попада в категорията на т.нар. "стадни инстинкти".
В днешно време празници действително има за всичко и всички - съществува ден на прегръдката, на целувката, на строителния работник, на безопасното ползване на интернет, на дробсърмата и какво ли още не - друг е въпросът дали това е нужно някому. Другият важен момент е, че изначално осми март е ден, в който се отбелязва борбата на жените за техните трудови права. Така че всичките тези цветя, подаръци и прочие са някак леко неуместни (може би за разочарование на глезлите, които очакват водене на ресторанти, скъпи парфюми, дрешки и тъй нататък). Но да не се впускаме в подробности, и без това работата се "очаршафоса" достатъчно. Основното в случая е - по-добре да има елементарно уважение и положително отношение през цялата година, отколкото "празник" веднъж в годината. Пък и, подобно на "празника на влюбените", който има желание, не му трябва строго определен ден, за да го отбележи. Въпросните "специални дни" за такова нещо са главно празник за цветарите и магазините за подаръци.
Разбира се, това не значи, че е лошо да има И такъв ден. Има хора, които с голяма радост чакат осми март - не само за да получат или направят някакъв подарък от/на спътника си в живота, но и заради символиката в него. Както стана ясно, за мен тази символика не е добра, но всеки има право на лично мнение и позиция, а пък ако на повечето хора им харесва, нека го празнуват - всяко нещо е хубаво, ако се прави с добра и положителна нагласа. Най-важното е определен празник да остане такъв и в душите и мислите на хората - ако вътрешно го възприемаме като такъв, той е такъв за нас; но ако честитките и подаръците се правят насила и по задължение, става ден като всички останали и даже може да ни накара да го чакаме с нетърпение да свърши.
И тази година, както обикновено, на този ден по улиците ходят господа и дами с цвете, китка или цял букет в ръка; продавачи в магазини или сервитьори в заведения казват "Честит празник" и правят "отстъпка" на жени и девойки; в социалните мрежи човек не може да се вреди от картички с лалета, зюмбюли и т.н., в които се "таг"-ва всичко, де що е от женски пол и целокупното население в хор рецитира "Жена" на Блага Димитрова (понякога не съвсем точно) и току някой някъде коментира какъв подарък е приготвил на правоверната. Е, вярно е, че хората в моя списък с приятели проявиха толерантност и уважиха желанието ми да се разгранича от "празника" и да не ме включват в цветосани снимки - не мога да си изкривя душата.
Има няколко основни причини да не приемам особено добре този ден и да не го чувствам съвсем като празник - като оставим настрана устойчивото присъствие на Клара Цеткин и други ней подобни особи (въпросната персона, както знаем, е страдала от битов алкохолизъм, и може би именно това я прави лицеприятна и близка нам), както и забележимия червен оттенък, долавящ се особено силно по нашите ширини. На пръв поглед в идеята да получим (макар и веднъж в годината) цветенце и (евентуално) подаръче няма нищо лошо - едва ли има човек, независимо от пола му, който да не се зарадва на насоченото към него положително внимание. Но, както се казва, дяволът е в детайла, а действително детайлите на които в случая не е лошо да се спрем, са много. Първият има голямо сходство с празника "Свети Валентин" и неговите аспекти - нима е необходим "специален ден", в който да направим нещо положително, за да зарадваме любимия човек? Нужно ли е този ден година след година да ни става обичай, навик, а оттам, след време, и поредното досадно задължение? Много хора изпитват удоволствие да направят нещо добро за човека до себе си и без повод, а някои дори го правят всеки ден. Тук идва въпросът - непременно ли трябва любовта, обичта и уважението да бъдат засвидетелствани с подаръци? Все пак, дори в днешния "материален свят", за който пее Мадона в една своя песен, има хора, които считат чувствата за къде-къде по-важни от вещите... Говорим и за ежедневните, целогодишни, макар и дребни прояви на уважение и внимание - които могат да включват просто измиване на чиниите след вечерята, както и друг вид помощ в "незначителните", злободневни дейности, които човек е свикнал да приема за даденост. Основната идея е, че ако най-елементарно човешко отношение и респект към нашата спътница в живота, а и представителките на "прекрасния пол" изобщо, не е налично през цялата година, във всеки един аспект - то един ден, в който да се връчи цветенце и парфюмче, не е компенсация, нито ще "замаже" положението.
В днешно време целият така наречен "развит" свят, ръководен от правилата на европейската хуманистична цивилизация, е ориентиран доста еманципирано. Отдавна изчезнаха клишетата за "слабия пол", както и идеята за отхапаното от Ева парченце ябълка, което жените уж трябвало да изплащат хилядолетия наред. Съвременната жена отдавна не е ограничена в рамките на дома, кухнята и гледането на потомството - тя работи и взема същото възнаграждение за труда си, както и мъжа; а всякакви прояви на "сексизъм" и дискриминация са тотално заклеймени, поне за пред очите на широката общественост. Въпреки това, да твърдим, че е настъпил всеобщ мир и равноправие между половете, както и взаимен респект и почит, би било доста пресилено. Мигар не чуваме всеки ден някъде мъжки вулгарно-пренебрежителни коментари за някоя дама или за пола като цяло? Мигар няма все още огромно количество мъже - и, което е по-лошо, жени - считащи жените за "втора ръка хора", или верни на клишета, заклеймяващи ги като "злобни", "завистливи", "к**ки" и други подобни епитети? По тази логика и мъжете са "елементарни", "прости", "свине" и тъй нататък - стереотипи и предразсъдъци има за всичко и всички, никой не е "ощетен" - но ако хората ги приемат едно към едно и буквално, това не говори добре за тях. Разбира се, винаги ще има индивиди, смятащи жените за нисши същества, точно както и такива, според които чернокожите и монголоидите са "подвидове на човешката раса", циганите и евреите "не заслужават да живеят" и трябва да се правят "на сапун", хомосексуалността е "извращение" и така нататък, колкото и съвременната цивилизация да дискредитира подобни прояви. Най-малкото поради този факт, наличието на "празник на жената" изглежда някак неуместно - като своеобразен двоен стандарт. Още повече, че при това положение е редно да има и "празник на мъжа", при това с не по-малка популярност, за да има баланс - иначе се създава впечатление за "ознаменуваната" общност като за някакъв вид малцинство, или обратното - привилегирована група. Друг е въпросът, че самата идея човек да се гордее с половата си принадлежност - нещо, което, в крайна сметка, не ние сме избрали (макар че сегиз-тогиз разни люде оспорват дори това твърдение) - поне за мен, е изначално сбъркана; и е сходна на това да считаме една нация за "фърст енд дъ бест", единствено по силата на това, че ние се числим към нея (явление, което мнозина днес с нежност наричат "национализъм"). Да се гордеем, че имаме (с извинение за лекия цинизъм) едни или други първични/вторични полови белези, при положение, че никой не ни е питал дали искаме да се родим именно с тях - нито дали искаме да се родим българи или азербайджани, примерно - става малко смешно, за да не кажа, че попада в категорията на т.нар. "стадни инстинкти".
В днешно време празници действително има за всичко и всички - съществува ден на прегръдката, на целувката, на строителния работник, на безопасното ползване на интернет, на дробсърмата и какво ли още не - друг е въпросът дали това е нужно някому. Другият важен момент е, че изначално осми март е ден, в който се отбелязва борбата на жените за техните трудови права. Така че всичките тези цветя, подаръци и прочие са някак леко неуместни (може би за разочарование на глезлите, които очакват водене на ресторанти, скъпи парфюми, дрешки и тъй нататък). Но да не се впускаме в подробности, и без това работата се "очаршафоса" достатъчно. Основното в случая е - по-добре да има елементарно уважение и положително отношение през цялата година, отколкото "празник" веднъж в годината. Пък и, подобно на "празника на влюбените", който има желание, не му трябва строго определен ден, за да го отбележи. Въпросните "специални дни" за такова нещо са главно празник за цветарите и магазините за подаръци.
Разбира се, това не значи, че е лошо да има И такъв ден. Има хора, които с голяма радост чакат осми март - не само за да получат или направят някакъв подарък от/на спътника си в живота, но и заради символиката в него. Както стана ясно, за мен тази символика не е добра, но всеки има право на лично мнение и позиция, а пък ако на повечето хора им харесва, нека го празнуват - всяко нещо е хубаво, ако се прави с добра и положителна нагласа. Най-важното е определен празник да остане такъв и в душите и мислите на хората - ако вътрешно го възприемаме като такъв, той е такъв за нас; но ако честитките и подаръците се правят насила и по задължение, става ден като всички останали и даже може да ни накара да го чакаме с нетърпение да свърши.
сряда, февруари 27, 2013
Защо нямам и не искам деца
Това е една публикация от чуждестранен автор, която преведох, защото ми допада като разсъждения и реших да я постна и тук:
"В момента се грижа за едно дете. Обичам го до смърт, но се заклевам, че на моменти ми иде да го тупна на прага на дома на родителите му като торба кучешки изпражнения, да натисна звънеца и да отпраша моментално.
Това дете мрънка, оплаква се, не слуша, капризничи... Всевъзможни течности текат от всичките му отвърстия. Трябва да чистя след него, да го храня, да му пера дрехите... Често не иска да яде това, което му приготвям, и обезателно настоява да пие течности, които не са здравословни, вместо полезните варианти, които предлагам. Не си ляга когато трябва, а иска да спи, когато има друга работа. Като стане време за лекарства, се държи все едно е на инквизиция. Когато трябва да ходим някъде, да го накарам да тръгне е все едно да избутам влак по склон, и обикновено закъснявам заради него. Ей богу, системно си отменям ангажиментите заради него. Понякога вариантът да го удуша ми се вижда все по-привлекателен с всеки изминал ден.
Детето, за което се грижа, по случайност е 56-годишният ми приятел, който е болен от грип, но мантрата, която си повтарям през последните няколко дни е „Слава Богу, че си прекъснах тръбите!“. Това ми е напомнянето, че като изключим кучетата, нямам у себе си никакъв майчин инстинкт.
Сега, преди да ме е засипала лавина от злостни коментари за това каква „егоистка“ съм, като нямам деца, или колко съм „безчувствена“, като изобщо повдигам темата, след като има толкова много хора, които не могат да имат деца, а така отчаяно искат, или как някой ден ще си променя мнението, искам да кажа, че:
А) е много по-егоистично човек да роди дете, което не желае
Б) нямам нищо против други хора да имат деца, освен в случаите, когато оставят тези деца да вдигат врява на опашката на летището или в киното, и
В) на 48 години съм и засега не съм си променила мнението, нито за секунда.
Друг коментар, който чувам често е: „Според Библията, ние трябва да се плодим и множим...“. Отговорът ми е, че продължението е „...и да заселим земята“, а земята изглежда достатъчно пренаселена и без моята помощ, много благодаря.
Убедена съм, че не всички сме създадени за родители и е по-добре в такъв случай да приемем с радост този факт, отколкото да правим това, което се очаква от обществото, и да сме нещастни. И мисля, че щях да бъда чудесен родител. Щях да направя всичко възможно да накарам едно дете да се чувства обичано, на сигурност и добре гледано, защото не то е поискало да се появи на бял свят, и всяко дете заслужава да не се чувства емоционално смачкано като насекомо, въпреки че повечето деца мачкат родителите си поне веднъж в живота. Работата е там, че дълбоко в себе си, щях да бъда нещастна, и затова избрах да нямам деца.
Мога да продължа цели страници по темата, защото със сигурност се е очаквало от мен да защитавам избора си много често, но приятелят ми ме зове от смъртния си одър и моли за шербетови лимончета, така че трябва да ставам."
Източник
"В момента се грижа за едно дете. Обичам го до смърт, но се заклевам, че на моменти ми иде да го тупна на прага на дома на родителите му като торба кучешки изпражнения, да натисна звънеца и да отпраша моментално.
Това дете мрънка, оплаква се, не слуша, капризничи... Всевъзможни течности текат от всичките му отвърстия. Трябва да чистя след него, да го храня, да му пера дрехите... Често не иска да яде това, което му приготвям, и обезателно настоява да пие течности, които не са здравословни, вместо полезните варианти, които предлагам. Не си ляга когато трябва, а иска да спи, когато има друга работа. Като стане време за лекарства, се държи все едно е на инквизиция. Когато трябва да ходим някъде, да го накарам да тръгне е все едно да избутам влак по склон, и обикновено закъснявам заради него. Ей богу, системно си отменям ангажиментите заради него. Понякога вариантът да го удуша ми се вижда все по-привлекателен с всеки изминал ден.
Детето, за което се грижа, по случайност е 56-годишният ми приятел, който е болен от грип, но мантрата, която си повтарям през последните няколко дни е „Слава Богу, че си прекъснах тръбите!“. Това ми е напомнянето, че като изключим кучетата, нямам у себе си никакъв майчин инстинкт.
Сега, преди да ме е засипала лавина от злостни коментари за това каква „егоистка“ съм, като нямам деца, или колко съм „безчувствена“, като изобщо повдигам темата, след като има толкова много хора, които не могат да имат деца, а така отчаяно искат, или как някой ден ще си променя мнението, искам да кажа, че:
А) е много по-егоистично човек да роди дете, което не желае
Б) нямам нищо против други хора да имат деца, освен в случаите, когато оставят тези деца да вдигат врява на опашката на летището или в киното, и
В) на 48 години съм и засега не съм си променила мнението, нито за секунда.
Друг коментар, който чувам често е: „Според Библията, ние трябва да се плодим и множим...“. Отговорът ми е, че продължението е „...и да заселим земята“, а земята изглежда достатъчно пренаселена и без моята помощ, много благодаря.
Убедена съм, че не всички сме създадени за родители и е по-добре в такъв случай да приемем с радост този факт, отколкото да правим това, което се очаква от обществото, и да сме нещастни. И мисля, че щях да бъда чудесен родител. Щях да направя всичко възможно да накарам едно дете да се чувства обичано, на сигурност и добре гледано, защото не то е поискало да се появи на бял свят, и всяко дете заслужава да не се чувства емоционално смачкано като насекомо, въпреки че повечето деца мачкат родителите си поне веднъж в живота. Работата е там, че дълбоко в себе си, щях да бъда нещастна, и затова избрах да нямам деца.
Мога да продължа цели страници по темата, защото със сигурност се е очаквало от мен да защитавам избора си много често, но приятелят ми ме зове от смъртния си одър и моли за шербетови лимончета, така че трябва да ставам."
Източник
събота, февруари 23, 2013
"Народе?" - В.Левски
Датата е 20-ти февруари. Един ден след честването смъртта на Апостола, имах намерението да пиша по съвсем други теми от настоящата, но причината за тази непредвидена промяна, мисля, е повече от ясна...
Ставам сутринта, с кафето пускам телевизора, като още едвам фокусирам и какво да видят очите ми, какво да чуят ушите ми - Бойко Борисов обявява, че Правителството подава оставка... и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... По-точно знам, но ми се струва, че ще се повтарям и едва ли ще кажа нещо ново и неизвестно.
Действително човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира, че на народа му дойде вече твърде много. Протестите ескалираха, малко остана да се стигне до национален конфликт, хора се самозапалват, на Орлов мост се лее кръв (основната причина премиерът да подаде оставка - не искал "окървавена София"...) - очевидно премиерът схвана, че това не е лъжица за неговата уста и направи комай единствения си правилен ход за последната година и нещо - оттегли се "с достойнство". Човек трябва да е доволно ограничен и за да не схване, че маститият лидер, загрижен за имиджа си, се опита да се изкара по-честен с това, че поне бил имал доблестта да си признае безсилието, да направи нещо, което други преди него не направиха, което малко от малко да го постави на едно стъпалце над останалите... При тези екстремни обстоятелства той просто беше принуден да стигне до "крайност", за да спаси поне малко рейтигна си, и този на Герб. В някаква степен успя. А в някаква, действително откри пътя за БСП и Доган - нещо, в което, незнайно по каква логика, обвинява други...
Повече коментари върху политическите ходове на правителството (вече в оставка) и политическите му опоненти няма да правя - нека оставим това на социолози, политолози и други експертни анализатори, за това им се плаща. Случващото се в момента в страната обаче дава повод за няколко извода:
1. Имаме повод днес да кажем и нещо хубаво - и то е, че нещо най-накрая започна да се случва у нас... Което е много радостен и обнадеждаващ факт. Умори се народът, пробуди се от дълбокия си сън и се юрна към барикадите - нещо, което отдавна трябваше да се направи, но освен епизодичните стачки на учители, лекари и железничари тук-таме, за последните 10-тина-15 години за съжаление не се случва. Е, доживяхме - пропука се ледът, така да се каже, процесът тръгна. Може пък и у нас да почнат хората повече да си търсят правата, кой знае...
2. От друга страна - за жалост, ако и милата ни татковина да прави в някои аспекти крачки напред, макар и бавно, макар и с малко, по отношение на манталитет, морал и други прочие категории, все още тъне в дебрите на дълбокия прованс. По традиция българинът скача чак тогава, когато вече няма накъде и му дойде нанагорно, или иначе казано, когато му бръкнат в джоба. Всеки гледа собствения си комфорт, а това какво се случва с останалите минава някак "в периферията" на нещата. Даскалите стачкуват - голям праз! Железничарите стачкуват - да си гледат работата! Земеделците стачкуват - ах, мамицата им... И едва когато се случи нещо като сегашното, от което всички сърбат попарата, ето как веднага рипна заспалият народ... Не се бунтувахме за полицейски произвол, не се бунтувахме за смазване на свободата на словото, не се бунтувахме срещу мафиотизирането и чалгизирането, не се бунтувахме срещу разкапването на цели съсловия, но когато му се бръкна в джоба, твърде търпеливият народ се задейства изведнъж толкова бързо... За какво говорим, хора???
3.Случаят с Бойко Борисов, който тръгна от едно нелошо начало и малко преди края на мандата си окончателно се ос*а, се оказа поредното потвърждение на поговорката, че не е луд онзи, който яде чуждия зелник... Виновен е този, който му го дава. Виновни са хората, които с нескрита гордост заявяват, че не са гласували, защото са били "разочаровани", или че през 2001-ва са гласували за някакъв си "Цар", на когото са "вЕрвали", сетне за "Атака", а после разгеле, в еуфорична радост, и за пъдаря на Царя. Онези, които избраха Луканов и Жан Виденов, дори не ги включвам в сметката. Нито онези, които ще гласуват в скоро време за г-жа Пръмова, или за Светльо Витков (моите уважения към иначе талантливия изпълнител, но никой не може да ме убеди, че човек, чието творчество се гради почти изцяло на текстове, посветени на полови органи и съвместния им бизнес, има някаква стабилна морална основа, камо ли пък политическа култура), както и за Станишев.
Нека не се разбира погрешно - не съм гербер, дясна съм, което ще рече само, че гласувам принципно в синьо и дясно. И, в тази връзка - виновен е и Костов. Дори той. Виновен беше с това, че каза нещата такива, каквито са, и продължава да го прави, а хората никак не го обичат това... На един народ не бива да се показва горчивата истина без украшения и финтифлюшки. Един народ не бива да бъде мъмрен, укоряван и призоваван към отговорност. Народите са като децата - те трябва да бъдат глезени, насърчавани, успокоявани и увещавани; трябва с фалшиви обещания за безплатни бонбончета да се прилъгват към действия, изискващи елементарни усилия; да бъдат лъгани че има Дядо Коледа, че до 2015г. ЕС и САЩ вкупом ще се втурнат да инвестират в страната милиард след милиард; човек трябва непрекъснато да им повтаря, че ги обича... Именно това направиха последователно трите правителства след това на някогашното ОДС.
4. Мечтата на българина някой друг да го "извади" от калта, че да не се мъчи сам - бил той Цар, пъдар, Супер Бойко, или който и да е - донякъде обяснява психологически нелепостта на сегашните времена. Вече се видя, че Бойко Борисов няма да бъде заветният супермен, дето да ни "измъкне" - макар да беше поредният. Хората съвсем се объркаха, исканията са тотално разединени и нямат грам съгласуваност, като повечето от тях са съставени от хора без политическа култура за 1 стотинка, и едва ли някой е наясно какво иска точно. Някои хора най-после прозряха: "Бойко май ще спечели от това...". Е, ако Бойко направи "това", за да спечели от него, явно не е осъзнал, завалията, че никой не е вечен и че колкото и да се явява "по-малката злина" пред Станишев и Доган, вече няма да има онзи рейтинг от 2009-та година, защото човек никога не може да има втори шанс за първо впечатление. И ако Бойко все пак стои, то е не толкова, за да показва, че избраният тогава път е бил верен, колкото, че е съществувала и друга възможност. Която може да бъде избрана от народа ни само с упражняване правото на глас на изборите - и срочни, и предсрочни... и, разбира се, с напрягане на сивото вещество (дай боже да го има) за тази цел - както се казваше в една популярна на времето си реклама, "Трябва и акъл".
Ставам сутринта, с кафето пускам телевизора, като още едвам фокусирам и какво да видят очите ми, какво да чуят ушите ми - Бойко Борисов обявява, че Правителството подава оставка... и по този въпрос аз направо не знам какво точно да кажа... По-точно знам, но ми се струва, че ще се повтарям и едва ли ще кажа нещо ново и неизвестно.
Действително човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира, че на народа му дойде вече твърде много. Протестите ескалираха, малко остана да се стигне до национален конфликт, хора се самозапалват, на Орлов мост се лее кръв (основната причина премиерът да подаде оставка - не искал "окървавена София"...) - очевидно премиерът схвана, че това не е лъжица за неговата уста и направи комай единствения си правилен ход за последната година и нещо - оттегли се "с достойнство". Човек трябва да е доволно ограничен и за да не схване, че маститият лидер, загрижен за имиджа си, се опита да се изкара по-честен с това, че поне бил имал доблестта да си признае безсилието, да направи нещо, което други преди него не направиха, което малко от малко да го постави на едно стъпалце над останалите... При тези екстремни обстоятелства той просто беше принуден да стигне до "крайност", за да спаси поне малко рейтигна си, и този на Герб. В някаква степен успя. А в някаква, действително откри пътя за БСП и Доган - нещо, в което, незнайно по каква логика, обвинява други...
Повече коментари върху политическите ходове на правителството (вече в оставка) и политическите му опоненти няма да правя - нека оставим това на социолози, политолози и други експертни анализатори, за това им се плаща. Случващото се в момента в страната обаче дава повод за няколко извода:
1. Имаме повод днес да кажем и нещо хубаво - и то е, че нещо най-накрая започна да се случва у нас... Което е много радостен и обнадеждаващ факт. Умори се народът, пробуди се от дълбокия си сън и се юрна към барикадите - нещо, което отдавна трябваше да се направи, но освен епизодичните стачки на учители, лекари и железничари тук-таме, за последните 10-тина-15 години за съжаление не се случва. Е, доживяхме - пропука се ледът, така да се каже, процесът тръгна. Може пък и у нас да почнат хората повече да си търсят правата, кой знае...
2. От друга страна - за жалост, ако и милата ни татковина да прави в някои аспекти крачки напред, макар и бавно, макар и с малко, по отношение на манталитет, морал и други прочие категории, все още тъне в дебрите на дълбокия прованс. По традиция българинът скача чак тогава, когато вече няма накъде и му дойде нанагорно, или иначе казано, когато му бръкнат в джоба. Всеки гледа собствения си комфорт, а това какво се случва с останалите минава някак "в периферията" на нещата. Даскалите стачкуват - голям праз! Железничарите стачкуват - да си гледат работата! Земеделците стачкуват - ах, мамицата им... И едва когато се случи нещо като сегашното, от което всички сърбат попарата, ето как веднага рипна заспалият народ... Не се бунтувахме за полицейски произвол, не се бунтувахме за смазване на свободата на словото, не се бунтувахме срещу мафиотизирането и чалгизирането, не се бунтувахме срещу разкапването на цели съсловия, но когато му се бръкна в джоба, твърде търпеливият народ се задейства изведнъж толкова бързо... За какво говорим, хора???
3.Случаят с Бойко Борисов, който тръгна от едно нелошо начало и малко преди края на мандата си окончателно се ос*а, се оказа поредното потвърждение на поговорката, че не е луд онзи, който яде чуждия зелник... Виновен е този, който му го дава. Виновни са хората, които с нескрита гордост заявяват, че не са гласували, защото са били "разочаровани", или че през 2001-ва са гласували за някакъв си "Цар", на когото са "вЕрвали", сетне за "Атака", а после разгеле, в еуфорична радост, и за пъдаря на Царя. Онези, които избраха Луканов и Жан Виденов, дори не ги включвам в сметката. Нито онези, които ще гласуват в скоро време за г-жа Пръмова, или за Светльо Витков (моите уважения към иначе талантливия изпълнител, но никой не може да ме убеди, че човек, чието творчество се гради почти изцяло на текстове, посветени на полови органи и съвместния им бизнес, има някаква стабилна морална основа, камо ли пък политическа култура), както и за Станишев.
Нека не се разбира погрешно - не съм гербер, дясна съм, което ще рече само, че гласувам принципно в синьо и дясно. И, в тази връзка - виновен е и Костов. Дори той. Виновен беше с това, че каза нещата такива, каквито са, и продължава да го прави, а хората никак не го обичат това... На един народ не бива да се показва горчивата истина без украшения и финтифлюшки. Един народ не бива да бъде мъмрен, укоряван и призоваван към отговорност. Народите са като децата - те трябва да бъдат глезени, насърчавани, успокоявани и увещавани; трябва с фалшиви обещания за безплатни бонбончета да се прилъгват към действия, изискващи елементарни усилия; да бъдат лъгани че има Дядо Коледа, че до 2015г. ЕС и САЩ вкупом ще се втурнат да инвестират в страната милиард след милиард; човек трябва непрекъснато да им повтаря, че ги обича... Именно това направиха последователно трите правителства след това на някогашното ОДС.
4. Мечтата на българина някой друг да го "извади" от калта, че да не се мъчи сам - бил той Цар, пъдар, Супер Бойко, или който и да е - донякъде обяснява психологически нелепостта на сегашните времена. Вече се видя, че Бойко Борисов няма да бъде заветният супермен, дето да ни "измъкне" - макар да беше поредният. Хората съвсем се объркаха, исканията са тотално разединени и нямат грам съгласуваност, като повечето от тях са съставени от хора без политическа култура за 1 стотинка, и едва ли някой е наясно какво иска точно. Някои хора най-после прозряха: "Бойко май ще спечели от това...". Е, ако Бойко направи "това", за да спечели от него, явно не е осъзнал, завалията, че никой не е вечен и че колкото и да се явява "по-малката злина" пред Станишев и Доган, вече няма да има онзи рейтинг от 2009-та година, защото човек никога не може да има втори шанс за първо впечатление. И ако Бойко все пак стои, то е не толкова, за да показва, че избраният тогава път е бил верен, колкото, че е съществувала и друга възможност. Която може да бъде избрана от народа ни само с упражняване правото на глас на изборите - и срочни, и предсрочни... и, разбира се, с напрягане на сивото вещество (дай боже да го има) за тази цел - както се казваше в една популярна на времето си реклама, "Трябва и акъл".
петък, февруари 15, 2013
Отново по въпроса с образованието
Вече е средата на месец февруари, прословутият референдум мина и замина, протестите срещу високите цени на тока са в разгара си, спортисти свалят следпразнични килограми в сауните, а за учениците започва нов срок; за студентите, съответно - семестър. Зимата е към своя край и даже климатичните условия полека-лека се изместват от зимни към пролетни. Теоретично би трябвало и народът ни, както и природата, да очаква с радост новия сезон, новото начало, така да се каже, и да поеме напред с бодра крачка, нови сили и добро здраве. С друго впечатление обаче оставаме, ако съдим по най-актуалните събития - поне що се отнася до образованието. За сила не знам, но здраве със сигурност няма - особено психично...
Този факт много ясно се демонстрира от ето това видео клипче цък което от няколко дни пътешества из нета и за нула време доби небивала популярност и породи крайно противоречиви мнения.
Тук, мисля, думите са просто безсилни да опишат картинката. Това "явление" просто ме остави без ума и дума. Хубаво е, че "то" само се изказа достатъчно компетентно и запълни неловката пауза, която в противен случай би възникнала.
Понеже обаче въпросното клипче даде повод на много хора да изкажат твърде крайни мнения, повечето от които, щедри откъм обем и оскъдни откъм съдържание и смисъл, не би било зле да разгледаме въпроса задълбочено и от всички гледни точки, тъй като всеки въпрос има най-малко две страни (а обикновено са много повече).
Коментарите и пространните мнения по този казус варират от "Ненормална, луда жена, непочтена, не й е мястото там, линч за нея", през "Ама те и студентите не са стока, със сигурност са я предизвикали, за да се държи така, те са говеда", та чак до "аз да съм, и аз шъ ги псу'ъм, а сигурно и шъ ги набия". Всъщност нещата стоят малко по-иначе. Нека да поразсъждаваме - от една страна имаме крайно просташко и недопустимо за един преподавател, още повече във висше учебно заведение, държане; от друга заснетото клипче е незаконно и нелогично, а за да бъде заснето - умишлено и планирано - трябва да е имало причина (вероятно подобна сцена не е се разигравала за пръв път; или пък наистина замисълът е на лична основа - а най-вероятно причината е комплексна); а от друга стоят многобройните наблюдения и разсъждения на възмутената общественост относно "лошите млади".
Като казахме "лошите млади" - преди доста години на конгрес на социолозите в Обединеното Кралство млад учен извиква бурните аплодисменти на аудиторията, като започва изказването си с три цитата. Най-общо и трите твърдят едно и също - че съвременното младо поколение е неблагонадежно, неграмотно и зле възпитано. Първият цитат е на египетски фараон, живял преди повече от три хиляди години; вторият - на старогръцки философ, а третият принадлежи на немски политик от 19-ти век. Очевидно въпросът за дистанцията между поколенията е перифраза на добре познат психологически модел, възпяващ "миналото незабравимо" и "сегашно непоносимо". "Какви бяхме ние – а какви са днешните млади" е банално примитивна представа, така че когато разсъждаваме за качествата и мястото на младите хора в обществото, трябва да приемем, че и двата фактора са константни. По дефиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
От друга страна никой не отрича, че учениците и студентите у нас понякога (и понякога твърде често) се държат невъзможно, мързи ги да гледат и нямат грам желание за дейности, изискващи елементарни усилия. В конкретния случай не става ясно с какво точно студентите са "предизвикали" бурната реакция на преподавателката и е напълно възможно тя да е имала основателна причина за това. Да, но не е редно, както се казва, заради наш Иван да намразим Свети Иван. Конкретният пример не може да бъде показателен за цялото студентско съсловие. А даже и така да е, има определени правила и норми, към които един преподавател е длъжен да се придържа, щом се намира в учебно заведение, особено университет. Аз, като дъщеря на учител, който при това е трето поколение учител, белкин съм запозната "малко от малко" с учителските права и задължения... Мислите ли, че в едно училище "децата" се държат по-различно? Студентите все пак са големи и що-годе цивилизовани хора, а какво да кажем за същества на възраст от 7 до 19 години, които на моменти се държат като стадо подивели павиани?... Да, но ако един учител си позволи подобен език или, недай боже, вдигне ръка срещу ученик, моментално изхвърча оттам - няма "учениците са били лоши", няма "ама той/тя е бил прав/а" - поведението на учителя се третира като недопустимо. Римското право казва - "Макар и лош, но закон". За добро или за лошо, системата е замислена така, че да е в полза на учащите при подобни случаи. Децата и младежите често се държат неадекватно и невъзможно. Затова се предполага, че един по-възрастен, зрял и интелигентен човек ще намери по-цивилизован и градивен начин за преодоляване на ситуацията - да псува и да обижда всеки може и това трудно ще мине за висша проява на творчество. Да не говорим, че и езикът, и словесната еквилибристика на въпросната госпожа не могат да блеснат с оригиналност - подлезите и градския транспорт предлагат къде-къде по-интересни попадения. Преподавателят е длъжен да може да овладее положението, ако ще и да му се качат на главата в буквалния смисъл. Който не умее, не става преподавател - хората са си казали, "Който се бои от мечки, не ходи в гората" (разбира се, нищо лично против жената не се влага тук - очевидно е, че има някакви проблеми, но не бива университетът и студентите да са потърпевши от това, още повече, че ВТУ е учебно заведение на много високо ниво и подобни изцепки нямат място там).
Примери за "правотата" както на едната, така и на другата страна, могат да се намерят много. Друг е въпросът колко избирателно се подбират те понякога... Например, спомня ли си някой, че по време на позабравената вече учителска стачка през 2007-ма година, телевизионният ефир мигом се напълни с репортажи, показващи как "даскалицата Пена от Горно Нанадолнище бие ученици и пише "розов" с "ф"". Защо нямаше репортажи с неадекватно поведение от страна на учениците? Отговорът е в реторичния въпрос "кому е изгодно това?"...
Преди години друг случай нашумя, при който малолетен смелчага, участник в някое от многобройните музикални "търсещи талант" формати, наби репортерка от популярно жълто предаване, открай време известно с хапливите си забележки спрямо известните хора у нас, както и острите езици на водещата и репортерите, чиито въпроси са доста неприятни са реципиента. Като оставим настрана спецификата на жълтите формати и очевидните провокации от тяхна страна, поведението на младежа автоматично се прие за брутално и той бе публично порицан. Ама бил провокиран? Ама репортерката била обидила майка му? Законът забранява насилието под всякакви форми и това няма да се промени, дори ако някой обиди цялата рода на някого до девето коляно. Потърпевшият е длъжен да се въздържи и да "сложи на място" отправителя на обидата по други начини, а такива винаги има - стига човек да се опита да се сети за тях в нужния момент - а не да се връзва на елементарни провокации и да разкрива моментната си (или перманентна) психо-емоционална слабост. Този пример се оказа достатъчно показателен за това как не трябва да си изпускаме нервите в публично пространство, особено когато това е удобно някому и той само това чака, затаил дъх, при това с фотоапарат, камера или диктофон. Средства и начини за оригинално, фино, премерено и елегантно париране на провокации и арогантно поведение има много и те далеч не се ограничават с преките махленски обиди (които, както казахме, всеки каруцар владее на къде-къде по-високо ниво).
Друго много ценно качество е човек да умее да се дистанцира от личните си проблеми и житейски драми поне на работното място. Проблеми всички имат - кой повече, кой по-малко - но ако те започнат се пренасят и в работата ни и да рефлектират върху околните, значи моментът да се поспрем, или поне позамислим, е дошъл. Ако един лекар пренесе личните си проблеми на операционната маса... Сигурно за нула време ще напълни два декара гробища.
Това е една от причините (измежду много други) учителската професия да не е никак лесна. Освен това, малцина явно осъзнават, че учителят е учител не само около 24 май и, подобно на лекаря, работи не по осем, а често и по много повече часове в денонощието. Нека не превръщаме в обидни обобщения евентуалните изключения, защото доколкото ги има, те са резултат и от положението, до което учителството е докарано като жизнен стандарт и обществен престиж. Заради децата си, и колеги, и медии, цялото общество трябва да съумее да издигне авторитета на съсловието, защото учениците заслужават достойни учители. Друг е въпросът какъв процент са хората, които могат спокойно, с чиста съвест, да се нарекат истински учители (те си знаят кои са), а какъв процент е "плявата". Инак стои въпросът и какъв "продукт" поднася днес нашата образователна система и какво изобщо е състоянието на образованието у нас. В днешно време в страната ни преподаватели наистина стават куцо, кьораво и сакато... Затова е нужно много ситно отсяване, така че кадрите да са подготвени, но този проблем не е на дневен ред, при положение, че самата образователна система се клати отвсякъде.
С две думи - въпросът наистина е комплексен. Коментираният казус е поредното доказателство, че в системата има страшни абсурди и парадокси, тя работи хаотично и нейната хаотична работа е свързана с нейното управление. Все пак, нека се надяваме, че подобни случаи ще има все по-малко и малцината преподаватели със здрави нерви и психика да останат още дълго в това поприще и най-вече няма да заминат за чужбина, а ще останат на родна земя. Българинът традиционно държи на образованието. Време е не всеки поотделно да прави и невъзможното дори и във финансов аспект, за да гарантира добър старт на децата си, а всички заедно да очертаем приоритетите на своето и най-вече тяхното бъдеще.
Този факт много ясно се демонстрира от ето това видео клипче цък което от няколко дни пътешества из нета и за нула време доби небивала популярност и породи крайно противоречиви мнения.
Тук, мисля, думите са просто безсилни да опишат картинката. Това "явление" просто ме остави без ума и дума. Хубаво е, че "то" само се изказа достатъчно компетентно и запълни неловката пауза, която в противен случай би възникнала.
Понеже обаче въпросното клипче даде повод на много хора да изкажат твърде крайни мнения, повечето от които, щедри откъм обем и оскъдни откъм съдържание и смисъл, не би било зле да разгледаме въпроса задълбочено и от всички гледни точки, тъй като всеки въпрос има най-малко две страни (а обикновено са много повече).
Коментарите и пространните мнения по този казус варират от "Ненормална, луда жена, непочтена, не й е мястото там, линч за нея", през "Ама те и студентите не са стока, със сигурност са я предизвикали, за да се държи така, те са говеда", та чак до "аз да съм, и аз шъ ги псу'ъм, а сигурно и шъ ги набия". Всъщност нещата стоят малко по-иначе. Нека да поразсъждаваме - от една страна имаме крайно просташко и недопустимо за един преподавател, още повече във висше учебно заведение, държане; от друга заснетото клипче е незаконно и нелогично, а за да бъде заснето - умишлено и планирано - трябва да е имало причина (вероятно подобна сцена не е се разигравала за пръв път; или пък наистина замисълът е на лична основа - а най-вероятно причината е комплексна); а от друга стоят многобройните наблюдения и разсъждения на възмутената общественост относно "лошите млади".
Като казахме "лошите млади" - преди доста години на конгрес на социолозите в Обединеното Кралство млад учен извиква бурните аплодисменти на аудиторията, като започва изказването си с три цитата. Най-общо и трите твърдят едно и също - че съвременното младо поколение е неблагонадежно, неграмотно и зле възпитано. Първият цитат е на египетски фараон, живял преди повече от три хиляди години; вторият - на старогръцки философ, а третият принадлежи на немски политик от 19-ти век. Очевидно въпросът за дистанцията между поколенията е перифраза на добре познат психологически модел, възпяващ "миналото незабравимо" и "сегашно непоносимо". "Какви бяхме ние – а какви са днешните млади" е банално примитивна представа, така че когато разсъждаваме за качествата и мястото на младите хора в обществото, трябва да приемем, че и двата фактора са константни. По дефиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
От друга страна никой не отрича, че учениците и студентите у нас понякога (и понякога твърде често) се държат невъзможно, мързи ги да гледат и нямат грам желание за дейности, изискващи елементарни усилия. В конкретния случай не става ясно с какво точно студентите са "предизвикали" бурната реакция на преподавателката и е напълно възможно тя да е имала основателна причина за това. Да, но не е редно, както се казва, заради наш Иван да намразим Свети Иван. Конкретният пример не може да бъде показателен за цялото студентско съсловие. А даже и така да е, има определени правила и норми, към които един преподавател е длъжен да се придържа, щом се намира в учебно заведение, особено университет. Аз, като дъщеря на учител, който при това е трето поколение учител, белкин съм запозната "малко от малко" с учителските права и задължения... Мислите ли, че в едно училище "децата" се държат по-различно? Студентите все пак са големи и що-годе цивилизовани хора, а какво да кажем за същества на възраст от 7 до 19 години, които на моменти се държат като стадо подивели павиани?... Да, но ако един учител си позволи подобен език или, недай боже, вдигне ръка срещу ученик, моментално изхвърча оттам - няма "учениците са били лоши", няма "ама той/тя е бил прав/а" - поведението на учителя се третира като недопустимо. Римското право казва - "Макар и лош, но закон". За добро или за лошо, системата е замислена така, че да е в полза на учащите при подобни случаи. Децата и младежите често се държат неадекватно и невъзможно. Затова се предполага, че един по-възрастен, зрял и интелигентен човек ще намери по-цивилизован и градивен начин за преодоляване на ситуацията - да псува и да обижда всеки може и това трудно ще мине за висша проява на творчество. Да не говорим, че и езикът, и словесната еквилибристика на въпросната госпожа не могат да блеснат с оригиналност - подлезите и градския транспорт предлагат къде-къде по-интересни попадения. Преподавателят е длъжен да може да овладее положението, ако ще и да му се качат на главата в буквалния смисъл. Който не умее, не става преподавател - хората са си казали, "Който се бои от мечки, не ходи в гората" (разбира се, нищо лично против жената не се влага тук - очевидно е, че има някакви проблеми, но не бива университетът и студентите да са потърпевши от това, още повече, че ВТУ е учебно заведение на много високо ниво и подобни изцепки нямат място там).
Примери за "правотата" както на едната, така и на другата страна, могат да се намерят много. Друг е въпросът колко избирателно се подбират те понякога... Например, спомня ли си някой, че по време на позабравената вече учителска стачка през 2007-ма година, телевизионният ефир мигом се напълни с репортажи, показващи как "даскалицата Пена от Горно Нанадолнище бие ученици и пише "розов" с "ф"". Защо нямаше репортажи с неадекватно поведение от страна на учениците? Отговорът е в реторичния въпрос "кому е изгодно това?"...
Преди години друг случай нашумя, при който малолетен смелчага, участник в някое от многобройните музикални "търсещи талант" формати, наби репортерка от популярно жълто предаване, открай време известно с хапливите си забележки спрямо известните хора у нас, както и острите езици на водещата и репортерите, чиито въпроси са доста неприятни са реципиента. Като оставим настрана спецификата на жълтите формати и очевидните провокации от тяхна страна, поведението на младежа автоматично се прие за брутално и той бе публично порицан. Ама бил провокиран? Ама репортерката била обидила майка му? Законът забранява насилието под всякакви форми и това няма да се промени, дори ако някой обиди цялата рода на някого до девето коляно. Потърпевшият е длъжен да се въздържи и да "сложи на място" отправителя на обидата по други начини, а такива винаги има - стига човек да се опита да се сети за тях в нужния момент - а не да се връзва на елементарни провокации и да разкрива моментната си (или перманентна) психо-емоционална слабост. Този пример се оказа достатъчно показателен за това как не трябва да си изпускаме нервите в публично пространство, особено когато това е удобно някому и той само това чака, затаил дъх, при това с фотоапарат, камера или диктофон. Средства и начини за оригинално, фино, премерено и елегантно париране на провокации и арогантно поведение има много и те далеч не се ограничават с преките махленски обиди (които, както казахме, всеки каруцар владее на къде-къде по-високо ниво).
Друго много ценно качество е човек да умее да се дистанцира от личните си проблеми и житейски драми поне на работното място. Проблеми всички имат - кой повече, кой по-малко - но ако те започнат се пренасят и в работата ни и да рефлектират върху околните, значи моментът да се поспрем, или поне позамислим, е дошъл. Ако един лекар пренесе личните си проблеми на операционната маса... Сигурно за нула време ще напълни два декара гробища.
Това е една от причините (измежду много други) учителската професия да не е никак лесна. Освен това, малцина явно осъзнават, че учителят е учител не само около 24 май и, подобно на лекаря, работи не по осем, а често и по много повече часове в денонощието. Нека не превръщаме в обидни обобщения евентуалните изключения, защото доколкото ги има, те са резултат и от положението, до което учителството е докарано като жизнен стандарт и обществен престиж. Заради децата си, и колеги, и медии, цялото общество трябва да съумее да издигне авторитета на съсловието, защото учениците заслужават достойни учители. Друг е въпросът какъв процент са хората, които могат спокойно, с чиста съвест, да се нарекат истински учители (те си знаят кои са), а какъв процент е "плявата". Инак стои въпросът и какъв "продукт" поднася днес нашата образователна система и какво изобщо е състоянието на образованието у нас. В днешно време в страната ни преподаватели наистина стават куцо, кьораво и сакато... Затова е нужно много ситно отсяване, така че кадрите да са подготвени, но този проблем не е на дневен ред, при положение, че самата образователна система се клати отвсякъде.
С две думи - въпросът наистина е комплексен. Коментираният казус е поредното доказателство, че в системата има страшни абсурди и парадокси, тя работи хаотично и нейната хаотична работа е свързана с нейното управление. Все пак, нека се надяваме, че подобни случаи ще има все по-малко и малцината преподаватели със здрави нерви и психика да останат още дълго в това поприще и най-вече няма да заминат за чужбина, а ще останат на родна земя. Българинът традиционно държи на образованието. Време е не всеки поотделно да прави и невъзможното дори и във финансов аспект, за да гарантира добър старт на децата си, а всички заедно да очертаем приоритетите на своето и най-вече тяхното бъдеще.
четвъртък, февруари 14, 2013
Свети Зарезан
Честит празник на всички влюбени в себе си, всички влюбени помежду си и всички влюбени в чашката - 14-ти февруари!
Разразилите се в последно време събития в страната - от опита за покушение срещу лидера на ДПС, през атентата срещу Златко Баретата, та чак до псуваща и изпадаща в истерични пристъпи преподавателка от виден български университет - не говорят много-много за любов и възторжени чувства на българина към ближния му. Въпреки това, нека се надяваме, че подобни неприятни случки ще има все по-малко - "Дано", както пееше на времето Богдана Карадочева.
Като стана дума за всенародна любов и щастие, празникът Свети Валентин от известно време не е вече толкова популярен и обичан, както през последните няколко години, а все повече хора - за щастие или за нещастие - избират да отдадат повече внимание на хилядолетния празник на виното, Трифон Зарезан.
Лигавият розов кич по магазините бързо омръзна дори на младежите, които предпочитат все повече традициите от нашата история. След години, през които с не много положителни чувства наблюдавахме как долнопробният сладникъв търговски екстериор залива красивите ни градове и села в средата на всеки февруари, вече най-после има изгледи да се поуспокоим. Чуждоземният така наречен "празник на влюбените" се оказа само активно мероприятие на едрите търговци и производители, които трябваше да пробутват на тийнейджърите сърчица, бонбони и други безсмислени джунджурии, изработвани от непотребни отпадъчни материали, затова пък на твърде висока цена. Тази година, слава богу, се наблюдава тъкмо обратното - дори в големите универсални магазини, по централните улици на големите градове у нас и даже учреждения с изцяло консуматорски замисъл като моловете, кичозната украса във всички нюанси и разцвети на червеното, розовото и цикламеното и с всякакви сърчица и купидончета, е в много по-умерени количества и една идея по-стилна от преди години.
Разбира се, всеки човек е свободен и има право да решава как точно да отбележи деня, и е безспорен факт, че много хора с нетърпение очакват деня "Свети Валентин", при това не само от желание за цветя и подаръци, а с идеята че това е символ, време на любов, щастие, доброта и други красиви идеали... Което е много хубаво, но замисълът е едно, а реализацията - съвсем друго нещо. Факт е, че дори в страните откъдето всъщност произлиза въпросният празник, той вече не е толкова добре приет, въпреки че има дълга история и традиции. В България, уви, той в основни линии е празник предимно за производителите и търговците на безвкусна и евтина кинкалерия, както и за цветарската индустрия и, разбира се, управителите на скъпи и луксозни заведения. Същинският празник Свети Валентин има изключително древен произход и е процъфтявал по нашите земи много преди християнството - т.нар. "йерос гамос", свещен барк, сливането на мъжкото и женското начало, като част от хармонията, реда и периодичното обновяване на света. Пазарният кич, в който се превръща религията и повечето й празници (същото може да се каже и за днешния "Хелоуин"), при това не само в супермаркетите, но и в самите храмове, няма нищо общо със смисъла и значението на тези традиции.
Ясно се наблюдава и изкуствено налаганата щампа по отношение на полове около всеки 14 февруари. Медии, евтини списанийца и безсмислени телевизионни халтури се опитват чрез един обобщаващ образ да изкарат всички жени наивни, романтични до глупост и захласнати по измисления и кичозен "празник на влюбените", разбира се, очаквайки преди всичко цветя и подаръци; а мъжете - нещастни жертви, принудени да сбърчат вежди и да си бръкнат дълбоко в кесията, само и само да си спестят грандиозен скандал, един леген сълзи, примесен със сополи и разразяване наживо на ураган "Катрина", "Гиргина", "Валерия" и т.н. А нещата на практика са много по-различни. Хората не са толкова прости, особено пък жените, и много добре си дават сметка за консуматорския замисъл на този изкуствено наложен у нас празник. Много момичета и дами умишлено отказват да имат нещо общо с тази безсмислена история, точно както и с 8-ми март през последните години; а по същия начин има доста мъже и младежи, които се радват на такъв ден да направят нещо за половинката си (дали заради нея, или само заради себе си, това вече всеки сам най-добре си знае) и дори го намират за обидно ако тя не иска цветя или не й е до романтични вечери на свещи.
Цапаницата с празниците в България продължава, понеже е оставена на самотек, а онези, на които плащаме, за да управляват, са дотолкова захласнати по собствените си големи и малки нужди, че изобщо не им остава време да се занимават и с нещо друго. Когато все пак подхванат за разнообразие и някоя работа, тогава от Дунав до Капитан Андреево всичко живо пропищява от невижданата им некадърност ибезумие, като каквото подхванат - за нищо не става. При това положение може би е по-добре кротко да си седят, вместо да се намесват в сложна и деликатна материя като съвременната празнично-обредна система у нас и вероятно е по-добре, че нищо не правят по темата, иначе кой знае какво щяха да сътворят. Достатъчно е да хвърлим един поглед на "опитите" в образователната система от последните години, и няма какво да говорим повече.
Така или иначе, имаме възможност да се убедим, че грозотията и кича, изсипвани като с тирове по сергии и витрини, скоро съвсем ще секне. Конкретният пример се оказа много показателен за това, че ръководени само от комерса обичаи и празници нямат дълго присъствие в родното пространство и органически се отхвърлят от хората по съвсем естествен начин... което колкото и да се явява тъжно обстоятелство за търговците и бизнеса им, звучи доста оптимистично за народопсихологията на българина. Все пак в това "вълче време" нашенецът не е загубил напълно човешкия си образ - той все още се стреми към положителното, чистите емоции и стойностните традиции и послания, а всичко кичозно, пошло и комерсиално пробужда в него единствено временен интерес и попада в графата на така наречените "афиф"-работи.
Разразилите се в последно време събития в страната - от опита за покушение срещу лидера на ДПС, през атентата срещу Златко Баретата, та чак до псуваща и изпадаща в истерични пристъпи преподавателка от виден български университет - не говорят много-много за любов и възторжени чувства на българина към ближния му. Въпреки това, нека се надяваме, че подобни неприятни случки ще има все по-малко - "Дано", както пееше на времето Богдана Карадочева.
Като стана дума за всенародна любов и щастие, празникът Свети Валентин от известно време не е вече толкова популярен и обичан, както през последните няколко години, а все повече хора - за щастие или за нещастие - избират да отдадат повече внимание на хилядолетния празник на виното, Трифон Зарезан.
Лигавият розов кич по магазините бързо омръзна дори на младежите, които предпочитат все повече традициите от нашата история. След години, през които с не много положителни чувства наблюдавахме как долнопробният сладникъв търговски екстериор залива красивите ни градове и села в средата на всеки февруари, вече най-после има изгледи да се поуспокоим. Чуждоземният така наречен "празник на влюбените" се оказа само активно мероприятие на едрите търговци и производители, които трябваше да пробутват на тийнейджърите сърчица, бонбони и други безсмислени джунджурии, изработвани от непотребни отпадъчни материали, затова пък на твърде висока цена. Тази година, слава богу, се наблюдава тъкмо обратното - дори в големите универсални магазини, по централните улици на големите градове у нас и даже учреждения с изцяло консуматорски замисъл като моловете, кичозната украса във всички нюанси и разцвети на червеното, розовото и цикламеното и с всякакви сърчица и купидончета, е в много по-умерени количества и една идея по-стилна от преди години.
Разбира се, всеки човек е свободен и има право да решава как точно да отбележи деня, и е безспорен факт, че много хора с нетърпение очакват деня "Свети Валентин", при това не само от желание за цветя и подаръци, а с идеята че това е символ, време на любов, щастие, доброта и други красиви идеали... Което е много хубаво, но замисълът е едно, а реализацията - съвсем друго нещо. Факт е, че дори в страните откъдето всъщност произлиза въпросният празник, той вече не е толкова добре приет, въпреки че има дълга история и традиции. В България, уви, той в основни линии е празник предимно за производителите и търговците на безвкусна и евтина кинкалерия, както и за цветарската индустрия и, разбира се, управителите на скъпи и луксозни заведения. Същинският празник Свети Валентин има изключително древен произход и е процъфтявал по нашите земи много преди християнството - т.нар. "йерос гамос", свещен барк, сливането на мъжкото и женското начало, като част от хармонията, реда и периодичното обновяване на света. Пазарният кич, в който се превръща религията и повечето й празници (същото може да се каже и за днешния "Хелоуин"), при това не само в супермаркетите, но и в самите храмове, няма нищо общо със смисъла и значението на тези традиции.
Ясно се наблюдава и изкуствено налаганата щампа по отношение на полове около всеки 14 февруари. Медии, евтини списанийца и безсмислени телевизионни халтури се опитват чрез един обобщаващ образ да изкарат всички жени наивни, романтични до глупост и захласнати по измисления и кичозен "празник на влюбените", разбира се, очаквайки преди всичко цветя и подаръци; а мъжете - нещастни жертви, принудени да сбърчат вежди и да си бръкнат дълбоко в кесията, само и само да си спестят грандиозен скандал, един леген сълзи, примесен със сополи и разразяване наживо на ураган "Катрина", "Гиргина", "Валерия" и т.н. А нещата на практика са много по-различни. Хората не са толкова прости, особено пък жените, и много добре си дават сметка за консуматорския замисъл на този изкуствено наложен у нас празник. Много момичета и дами умишлено отказват да имат нещо общо с тази безсмислена история, точно както и с 8-ми март през последните години; а по същия начин има доста мъже и младежи, които се радват на такъв ден да направят нещо за половинката си (дали заради нея, или само заради себе си, това вече всеки сам най-добре си знае) и дори го намират за обидно ако тя не иска цветя или не й е до романтични вечери на свещи.
Цапаницата с празниците в България продължава, понеже е оставена на самотек, а онези, на които плащаме, за да управляват, са дотолкова захласнати по собствените си големи и малки нужди, че изобщо не им остава време да се занимават и с нещо друго. Когато все пак подхванат за разнообразие и някоя работа, тогава от Дунав до Капитан Андреево всичко живо пропищява от невижданата им некадърност ибезумие, като каквото подхванат - за нищо не става. При това положение може би е по-добре кротко да си седят, вместо да се намесват в сложна и деликатна материя като съвременната празнично-обредна система у нас и вероятно е по-добре, че нищо не правят по темата, иначе кой знае какво щяха да сътворят. Достатъчно е да хвърлим един поглед на "опитите" в образователната система от последните години, и няма какво да говорим повече.
Така или иначе, имаме възможност да се убедим, че грозотията и кича, изсипвани като с тирове по сергии и витрини, скоро съвсем ще секне. Конкретният пример се оказа много показателен за това, че ръководени само от комерса обичаи и празници нямат дълго присъствие в родното пространство и органически се отхвърлят от хората по съвсем естествен начин... което колкото и да се явява тъжно обстоятелство за търговците и бизнеса им, звучи доста оптимистично за народопсихологията на българина. Все пак в това "вълче време" нашенецът не е загубил напълно човешкия си образ - той все още се стреми към положителното, чистите емоции и стойностните традиции и послания, а всичко кичозно, пошло и комерсиално пробужда в него единствено временен интерес и попада в графата на така наречените "афиф"-работи.
петък, януари 25, 2013
Пайнери и културтрегери
За една песньовка Цура
десет бона получава.
И не мисля, че е щура -
щур е, който й ги дава.
Това четиристишие на непознат за мен автор, е първото нещо, което ми идва на ума когато се сетя за наскоро станалата факт европейската субсидия за най-големия производител на "поп-фолк" звезди и слънца в България, Митьо Пайнера.
Случаят с Митьо Пайнера, спечелил субсидия по Оперативната програма “Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007-2013, ражда крайно противоположни и остри мнения и твърде малко размисли.
За да бъда пределно ясна в своята позиция, бързам да подчертая, че самата аз мразя чалгата, не ми харесва навлизането на въпросния жанр на всички нива в живота ни, но ако чувството на неодобрение не се обвърже и с малко разум, подобна ненавист ще напомня озъбените физиономии и бръснати глави на нео-нацистите.
За да сме честни, трябва да споменем, че професионален подход към своите изпълнители и ключови елементи от музикалния бизнес има само във въпросната, макар и ориенталски ориентирана в своите предпочитания, фирма, "Пайнер мюзик". Именно в тази музикална компания са събрани най-големите звезди на поп-фолка. Като оставим настрана неизбежните дефекти и пропуски в бизнеса на димитровградските продуценти, безспорен факт е, че именно Пайнер е единствената, за съжаление, към момента професионална музикална компания у нас. За годините на своето съществуване, димитровградците доказаха, че са фабрика за звезди и слънца в сферата на поп-фолка. Не е тайна, че която и да е що-годе гласовита девойка от улицта да хванат Пайнер, почти неотменно са в състояние да я направят известна, поне за пред очите на широката общественост, и да лансират нейни изпълнения, превръщайки ги в "хитове" (макар и думата в случая да е употребена с много големи уговорки). Продуцентите са изработили идеалната стратегия да привлекат всенародното одобрение към когото те си решат и, съответно, да отблъснат интереса от тези, които не са фаворити на шефовете към въпросния момент. Колкото и неетичен да е този подход в личностен аспект, в духа на професионализма и бизнес стратегията, методът е достоен за възхищение. Безспорен е фактът, че нито една от певиците на Пайнер, не би била това, което е, без да има музикалния магнат зад гърба си и добре изчислената политика за създаването на една фолк звезда, фолк слънце, или кой както иска да го нарича. Трябва да признаем, че въпросната фирма е единствената, която предлага всичко необходимо за една музикална кариера. Колкото и оплюван и одумван да е жанрът, известен като чалга, единствено там се намират най-ярките примери за качествени видео клипове, добър подбор на песни - макар и в 90% от случаите, краден от съседски на страната ни изпълнители - и само там се залага на така важната в този бранш визия на изпълнителите.
Пак казвам, това не е защита, а коментар върху фактите, такива, каквито са, и с оглед на които спечелването на субсидията от Пайнера изглежда в някаква степен логично и оправдано. В такъв случай каква е функцията на стожерите на българската култура и съответните гении на изкуството? Дали завладяват сърцата и умовете на непросветения народ, за да отхвърлят надалеч “пагубното” влияние и да удавят във финес и дълбочина просташката чалга? Въпросната "чалга" у нас има две страни - тази на кючеците, и тази на префърцунения и префинен менте-продукт на хора като споменатите в публикация на г-дин Иво Инджев(http://ivo.bg/2013/01/16/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%86%D0%B0%D1%80-%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%B3%D0%BE%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%B0%D1%82%D1%8A/) - Ал.Морфов, Данаилов и др. - която намали до минимум класиката по сцените, заменяйки я с някакви жалки вулгарни халтури, които с нищо не са по-добри от тези на Пайнера.
Проблемът не е в конкретния случай. Проблемът е, че 20 години така и реално не се даде решителен отпор на масовото чалгизиране, никой не попречи на чалгата да навлезе на всички нива и да опростащи всички възможни сцени. Реакцията на много бълващи огън и жупел културтрегери в случая е не само безсмислена, но и крайно закъсняла.
Оказва се, че хората масово дават категорична оценка - "въпросният Пайнер е едно подставено лице на червените перачи на пари, които от десетилетия опростачват младото поколение и деморализират обществото чрез чалгата; откъде накъде ще бъде субсидиран с европейски пари?!". Ние категорично приемаме, че подобно субсидиране е абсурдно, но като започнем от мнозината коментиращи, минем през храмове на българската култура и съответните гении на изкуството, та чак до масата "специализирани" журналисти, никой ясно и категорично не заявява: "Църквата ни за целия преход успя да заклейми Хари Потър, Мадона, архонти и попове да се хващат за брадите с повод и без повод, но за повече от 20 години не намери време да се изкаже за чалгата, която се лее по телевизия, радио и медии, клубове и даже предизборни кампании", нито пък че "Европейските фондове се дават, за да се формират и подпомогнат на национално ниво типове политики. А в областта на културната политика, това са програми, които се финансират от данъкоплатците в последна сметка - европейските, но и от нас".
Резултатът от подобни закъснели реакции и дългогодишно мълчание, всички много добре го виждаме. Вместо чалгата да бъде култивирана и възпитана в духа на евро-ориентираната музика и култура, на практика се получава точно обратното - "Гюбек къмпъни" Пайнер асимилира малцината оживели представители на нормалната музика и ги употребява в личните си цели да превърне в силиконова долина цяла България. Вместо по-културните, по-образовните, по-просветените, да вземат под крилото си бедното селянче Митко, дошло да покорява столицата със свитата си селски моми от Горно Нанадолнище, те наистина превзеха както града, така и страната и ни се качиха на главите да си връткат необятните телеса под звуците на музика, която навява неадекватна веселба и текстове, унизителни за човешкия интелект. Както се казва, пусни го под масата - то ще се качи на масата и ще запее "Води ме в някоя квартална кръчма". За жалост не се ограничиха само с пределите на кварталната кръчма и в момента въпросните звуци се разнасят дори из най-престижните места из страната.
Хубаво е да спазваме стандартите на европейските правила и традиции... но, моля, не ми хвалете двойните стандарти.
десет бона получава.
И не мисля, че е щура -
щур е, който й ги дава.
Това четиристишие на непознат за мен автор, е първото нещо, което ми идва на ума когато се сетя за наскоро станалата факт европейската субсидия за най-големия производител на "поп-фолк" звезди и слънца в България, Митьо Пайнера.
Случаят с Митьо Пайнера, спечелил субсидия по Оперативната програма “Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007-2013, ражда крайно противоположни и остри мнения и твърде малко размисли.
За да бъда пределно ясна в своята позиция, бързам да подчертая, че самата аз мразя чалгата, не ми харесва навлизането на въпросния жанр на всички нива в живота ни, но ако чувството на неодобрение не се обвърже и с малко разум, подобна ненавист ще напомня озъбените физиономии и бръснати глави на нео-нацистите.
За да сме честни, трябва да споменем, че професионален подход към своите изпълнители и ключови елементи от музикалния бизнес има само във въпросната, макар и ориенталски ориентирана в своите предпочитания, фирма, "Пайнер мюзик". Именно в тази музикална компания са събрани най-големите звезди на поп-фолка. Като оставим настрана неизбежните дефекти и пропуски в бизнеса на димитровградските продуценти, безспорен факт е, че именно Пайнер е единствената, за съжаление, към момента професионална музикална компания у нас. За годините на своето съществуване, димитровградците доказаха, че са фабрика за звезди и слънца в сферата на поп-фолка. Не е тайна, че която и да е що-годе гласовита девойка от улицта да хванат Пайнер, почти неотменно са в състояние да я направят известна, поне за пред очите на широката общественост, и да лансират нейни изпълнения, превръщайки ги в "хитове" (макар и думата в случая да е употребена с много големи уговорки). Продуцентите са изработили идеалната стратегия да привлекат всенародното одобрение към когото те си решат и, съответно, да отблъснат интереса от тези, които не са фаворити на шефовете към въпросния момент. Колкото и неетичен да е този подход в личностен аспект, в духа на професионализма и бизнес стратегията, методът е достоен за възхищение. Безспорен е фактът, че нито една от певиците на Пайнер, не би била това, което е, без да има музикалния магнат зад гърба си и добре изчислената политика за създаването на една фолк звезда, фолк слънце, или кой както иска да го нарича. Трябва да признаем, че въпросната фирма е единствената, която предлага всичко необходимо за една музикална кариера. Колкото и оплюван и одумван да е жанрът, известен като чалга, единствено там се намират най-ярките примери за качествени видео клипове, добър подбор на песни - макар и в 90% от случаите, краден от съседски на страната ни изпълнители - и само там се залага на така важната в този бранш визия на изпълнителите.
Пак казвам, това не е защита, а коментар върху фактите, такива, каквито са, и с оглед на които спечелването на субсидията от Пайнера изглежда в някаква степен логично и оправдано. В такъв случай каква е функцията на стожерите на българската култура и съответните гении на изкуството? Дали завладяват сърцата и умовете на непросветения народ, за да отхвърлят надалеч “пагубното” влияние и да удавят във финес и дълбочина просташката чалга? Въпросната "чалга" у нас има две страни - тази на кючеците, и тази на префърцунения и префинен менте-продукт на хора като споменатите в публикация на г-дин Иво Инджев(http://ivo.bg/2013/01/16/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%86%D0%B0%D1%80-%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%B3%D0%BE%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%B0%D1%82%D1%8A/) - Ал.Морфов, Данаилов и др. - която намали до минимум класиката по сцените, заменяйки я с някакви жалки вулгарни халтури, които с нищо не са по-добри от тези на Пайнера.
Проблемът не е в конкретния случай. Проблемът е, че 20 години така и реално не се даде решителен отпор на масовото чалгизиране, никой не попречи на чалгата да навлезе на всички нива и да опростащи всички възможни сцени. Реакцията на много бълващи огън и жупел културтрегери в случая е не само безсмислена, но и крайно закъсняла.
Оказва се, че хората масово дават категорична оценка - "въпросният Пайнер е едно подставено лице на червените перачи на пари, които от десетилетия опростачват младото поколение и деморализират обществото чрез чалгата; откъде накъде ще бъде субсидиран с европейски пари?!". Ние категорично приемаме, че подобно субсидиране е абсурдно, но като започнем от мнозината коментиращи, минем през храмове на българската култура и съответните гении на изкуството, та чак до масата "специализирани" журналисти, никой ясно и категорично не заявява: "Църквата ни за целия преход успя да заклейми Хари Потър, Мадона, архонти и попове да се хващат за брадите с повод и без повод, но за повече от 20 години не намери време да се изкаже за чалгата, която се лее по телевизия, радио и медии, клубове и даже предизборни кампании", нито пък че "Европейските фондове се дават, за да се формират и подпомогнат на национално ниво типове политики. А в областта на културната политика, това са програми, които се финансират от данъкоплатците в последна сметка - европейските, но и от нас".
Резултатът от подобни закъснели реакции и дългогодишно мълчание, всички много добре го виждаме. Вместо чалгата да бъде култивирана и възпитана в духа на евро-ориентираната музика и култура, на практика се получава точно обратното - "Гюбек къмпъни" Пайнер асимилира малцината оживели представители на нормалната музика и ги употребява в личните си цели да превърне в силиконова долина цяла България. Вместо по-културните, по-образовните, по-просветените, да вземат под крилото си бедното селянче Митко, дошло да покорява столицата със свитата си селски моми от Горно Нанадолнище, те наистина превзеха както града, така и страната и ни се качиха на главите да си връткат необятните телеса под звуците на музика, която навява неадекватна веселба и текстове, унизителни за човешкия интелект. Както се казва, пусни го под масата - то ще се качи на масата и ще запее "Води ме в някоя квартална кръчма". За жалост не се ограничиха само с пределите на кварталната кръчма и в момента въпросните звуци се разнасят дори из най-престижните места из страната.
Хубаво е да спазваме стандартите на европейските правила и традиции... но, моля, не ми хвалете двойните стандарти.
събота, януари 05, 2013
Не му е нищо в ред
Той е плъх в мармалада; родител на парти,
боклук сред красив пейзаж.
Той е облак в небето; бодил сред цветята;
петно от мазут на плаж.
Гушнете го от мен. А после - да пасе!
Съчувствия на глиста, дето го яде.
На топло да стои; пуснете му газта.
Да, пускайте газта...
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; на купон не влиза;
с хора не излиза...
Той е жаба в море, той е въшка на чело;
проскърцващата врата
Той е теч на чешма; той е плевел в лехата;
обърнатата кола.
Дарете го с любов - тя прави го сакат,
запейте си на глас - ще си умре от яд.
Че крив му е светът и нищо не е в ред..
Не му е нищо в ред...
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; с хора не излиза;
нищо не харесва, и не го разсмива...
От него настрана - той ще ви подлуди;
повеселете се навън с приятели;
и ако се превърна някога в това,
убийте ме на мига!
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; на купон не влиза;
нищо не харесва, и не го разсмива...
Original:
Nik Kershaw - Die Laughing
http://www.youtube.com/watch?v=_taeFd8H28I
He's the wasp in the jam, he's the dad at the party
The trash in the beauty spot
He's the cloud in the sky, he's the fly in the ointment
The nail in the parking lot
Let's give the man a hug then put him out to grass
Feel sorry for the bug, the one that's up his ***
We're pulling out the plug, we're turning on the gas
We're turning on the gas
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
Yeah he don't like dancing
He's the frog in the throat, he's the spot on the forehead
The crack in the window pane
He's the leak in the boat, he's the weed in the rosebed
The truck in the outside lane
So get the kids along and fill him up with love
Then sing a happy song yeah, really piss him off
Cos everything is wrong and nothing's good enough
It won't be good enough
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
And he don't like your face and he won't die laughing
So chuck it and run, he'll only make you mad
Just go and have some fun, the best you've ever had
And say "Shoot me with a gun if I ever get like that
Please don't let me get like that"
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
And he don't like your face and he won't die laughing.
боклук сред красив пейзаж.
Той е облак в небето; бодил сред цветята;
петно от мазут на плаж.
Гушнете го от мен. А после - да пасе!
Съчувствия на глиста, дето го яде.
На топло да стои; пуснете му газта.
Да, пускайте газта...
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; на купон не влиза;
с хора не излиза...
Той е жаба в море, той е въшка на чело;
проскърцващата врата
Той е теч на чешма; той е плевел в лехата;
обърнатата кола.
Дарете го с любов - тя прави го сакат,
запейте си на глас - ще си умре от яд.
Че крив му е светът и нищо не е в ред..
Не му е нищо в ред...
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; с хора не излиза;
нищо не харесва, и не го разсмива...
От него настрана - той ще ви подлуди;
повеселете се навън с приятели;
и ако се превърна някога в това,
убийте ме на мига!
Не обича слънце; сладолед не близва;
мрази уикендите; на купон не влиза;
нищо не харесва, и не го разсмива...
Original:
Nik Kershaw - Die Laughing
http://www.youtube.com/watch?v=_taeFd8H28I
He's the wasp in the jam, he's the dad at the party
The trash in the beauty spot
He's the cloud in the sky, he's the fly in the ointment
The nail in the parking lot
Let's give the man a hug then put him out to grass
Feel sorry for the bug, the one that's up his ***
We're pulling out the plug, we're turning on the gas
We're turning on the gas
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
Yeah he don't like dancing
He's the frog in the throat, he's the spot on the forehead
The crack in the window pane
He's the leak in the boat, he's the weed in the rosebed
The truck in the outside lane
So get the kids along and fill him up with love
Then sing a happy song yeah, really piss him off
Cos everything is wrong and nothing's good enough
It won't be good enough
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
And he don't like your face and he won't die laughing
So chuck it and run, he'll only make you mad
Just go and have some fun, the best you've ever had
And say "Shoot me with a gun if I ever get like that
Please don't let me get like that"
And he don't like sunshine and he don't like icecream
And he don't like Sundays and he don't like dancing
And he don't like your face and he won't die laughing.
вторник, януари 01, 2013
Коледата е възможна. Краят на глупостта - не.
Празниците са в разгара си и в момента се вихрят всенародни веселби - песни, танци, софри, свирни и подсвирквания... Спектакли, "шоу"-та и "риалити"-та. В дните около и след Коледа, като се видят с мъничко свободно време, хората гледат телевизия в изобилие и очакват тя да ги забавлява дори в такъв ден на надеждата и радостта от новото начало, какъвто е Новата година. А това, предвид спецификите на българската телевизия, е твърде нереалистично очакване - налице е твърде много разголена плът, твърде много шум, конфети, бутафорни ясли и заучени фрази. Освен това, ако сте забелязали, дори на Рождество рекламите не спират.
Което, само по себе си, е достатъчно да хвърли всеки здравомислещ средностатистически гражданин в най-дълбока депресия, навявайки мисли за финансова недостатъчност, съчетана с нуждата от подаръци, които са неизменна част от празниците... В наши дни, когато в магазините се намира практически всичко, стига човек да разполага със средства за закупуването му, изборът на подаръци за близките се превръща в сериозна умствена баталия. Най-разпространено е мнението, че не е тактично да се подарява кутия бонбони на диабетик, тъй като те, разбира се, ще отидат за гостите, а за него ще остане един сладък спомен. Да се подари на трезвеник ракиен сервиз е точно толкова неразумно, колкото и да се покани пияница на чай, при положение, че почти се очаква да си сипе 200 грама ром или уиски в чая. Разпространеното мнение е също, че не бива да се подарява на домакиня кухненско пособие от сорта на тиган, тенджера или електроуред. Не бива също така на дама да се подарява дезодорант "против неприятна миризма", шампоан "за мазна/суха/изтощена или липсваща коса или пърхот", избелваща паста за зъби, както и антицелулитни гелове. Също неподходящо и необмислено би било да се подари на природозащитник кожени обувки или палто; на вегетарианец - ножове за рязане на месо; на плешив човек - гребенче, а на свещеник - надуваема секскукла. Всичко дотук идва да покаже, че поне половината от потенциалните, масово предпочитани подаръци изобщо, биха били неподходящ или неуместен избор.
Но в крайна сметка от какво има нужда човек по празниците? От повече вещи, или от повече топлина - и буквално, и преносно? Нека всеки се замисли какво сам предпочита за себе си.
В днешно време хората често живеят така, все едно имат цялото време на света. А дали е така? Кой знае...
Краят на света щял да дойде през 2012г., и то точно на 21ви декември, както се предполагаше от Календара на маите. Въпросната симпатична дата докара много хора до нервни пристъпи. Други накара да се затичат с шеметна бързина до олтарите да сключват брак не кога да е, а именно на тази дата. Чрез Фейсбук, Туитър и други прочие нашумели социални мрежи, много хора съобщиха, че са си останали цял ден вкъщи, с по една тенджера на главата, надявайки се да се окажат поне малко подготвени, но заветният миг така и не дошъл. В медиите пък гръмна вестта, че Софи Маринова си е отменила всички предстоящи концерти на 21-ви и след това, за да можела, като ще умира, поне да е със семейството си... Като оставим настрана извикващото усмивка простодушие в тази постъпка, това простичко послание - да останем в последните (или поне "необикновени") часове с най-близките си хора - е нещо, на което всеки може само да се зарадва.
Както и да е, когато в крайна сметка, за кой ли път целокупното човечество, воглаве с българското такова, е разтворило гуреливите си очи на 22-ри декември, 2012-та година и през черната и раздрипана завеса на махмурлука от снощното "последно" пийване е открило, че светът все пак не е свършил... най-вероятно силно и от цяла душа си го е пожелало.
Но моето мнение е, че край на света може и да има, но Край на глупостта никога няма да настъпи.
Което, само по себе си, е достатъчно да хвърли всеки здравомислещ средностатистически гражданин в най-дълбока депресия, навявайки мисли за финансова недостатъчност, съчетана с нуждата от подаръци, които са неизменна част от празниците... В наши дни, когато в магазините се намира практически всичко, стига човек да разполага със средства за закупуването му, изборът на подаръци за близките се превръща в сериозна умствена баталия. Най-разпространено е мнението, че не е тактично да се подарява кутия бонбони на диабетик, тъй като те, разбира се, ще отидат за гостите, а за него ще остане един сладък спомен. Да се подари на трезвеник ракиен сервиз е точно толкова неразумно, колкото и да се покани пияница на чай, при положение, че почти се очаква да си сипе 200 грама ром или уиски в чая. Разпространеното мнение е също, че не бива да се подарява на домакиня кухненско пособие от сорта на тиган, тенджера или електроуред. Не бива също така на дама да се подарява дезодорант "против неприятна миризма", шампоан "за мазна/суха/изтощена или липсваща коса или пърхот", избелваща паста за зъби, както и антицелулитни гелове. Също неподходящо и необмислено би било да се подари на природозащитник кожени обувки или палто; на вегетарианец - ножове за рязане на месо; на плешив човек - гребенче, а на свещеник - надуваема секскукла. Всичко дотук идва да покаже, че поне половината от потенциалните, масово предпочитани подаръци изобщо, биха били неподходящ или неуместен избор.
Но в крайна сметка от какво има нужда човек по празниците? От повече вещи, или от повече топлина - и буквално, и преносно? Нека всеки се замисли какво сам предпочита за себе си.
В днешно време хората често живеят така, все едно имат цялото време на света. А дали е така? Кой знае...
Краят на света щял да дойде през 2012г., и то точно на 21ви декември, както се предполагаше от Календара на маите. Въпросната симпатична дата докара много хора до нервни пристъпи. Други накара да се затичат с шеметна бързина до олтарите да сключват брак не кога да е, а именно на тази дата. Чрез Фейсбук, Туитър и други прочие нашумели социални мрежи, много хора съобщиха, че са си останали цял ден вкъщи, с по една тенджера на главата, надявайки се да се окажат поне малко подготвени, но заветният миг така и не дошъл. В медиите пък гръмна вестта, че Софи Маринова си е отменила всички предстоящи концерти на 21-ви и след това, за да можела, като ще умира, поне да е със семейството си... Като оставим настрана извикващото усмивка простодушие в тази постъпка, това простичко послание - да останем в последните (или поне "необикновени") часове с най-близките си хора - е нещо, на което всеки може само да се зарадва.
Както и да е, когато в крайна сметка, за кой ли път целокупното човечество, воглаве с българското такова, е разтворило гуреливите си очи на 22-ри декември, 2012-та година и през черната и раздрипана завеса на махмурлука от снощното "последно" пийване е открило, че светът все пак не е свършил... най-вероятно силно и от цяла душа си го е пожелало.
Но моето мнение е, че край на света може и да има, но Край на глупостта никога няма да настъпи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)